Доналд Глът
Империята отвръща на удара (8)

8

Като чудовищен безмълвен бог Дарт Вейдър стоеше в наблюдателната кабина на огромния звездоразрушител.

Той оглеждаше астероидното поле зад просторния правоъгълен илюминатор. Камъните яростно плющяха по корпуса на кораба, който се плъзгаше из космическото пространство. Покрай него прелитаха стотици скални отломъци. Някои се удряха един в друг и избухваха в пищни фойерверки. Огромен астероид разби един от по-малките кораби. Без да дава вид, че е разтревожен, Дарт Вейдър се извърна. Пред него стояха холограмите на командирите от двадесетте имперски бойни кораба. Изображението на току-що взривения кораб избледняваше, а тлеещите му частици потъваха в забвението.

Адмирал Пит и един адютант тихомълком застанаха зад Черния си господар, който следеше централната холограма. Електрическите смущения постоянно накъсваха образа и от време на време той губеше яркост. Капитан Нийда рапортуваше от звездния разрушител „Отмъстителя“, но началото на доклада вече беше удавено в смущенията.

— … и тогава се появиха на екраните ни за последен път — продължаваше капитан Нийда. — Като се имат предвид размерите на понесените от нас поражения, те сигурно също са унищожени.

Вейдър не вярваше. Той знаеше какво умее „Вечния сокол“, а и доста добре познаваше способностите на дръзкия му пилот.

— Не, капитане — сърдито процеди през зъби. — Живи са! Искам всички налични кораби да кръстосват астероидното поле, докато ги открият!

Веднага щом Вейдър изрече заповедта, образите на Нийда и останалите деветнадесет капитани избледняха. Когато изчезна и последната холограма. Черния лорд усети присъствието на двамата мъже и се обърна:

— Какво толкова има, адмирале, че не можахте да почакате? — надменно попита той. — Говорете!

Адмиралът, пребледнял и разтреперан, докладва със свито гърло:

— Обади се… Императора.

— Императора? — чу се зад черната дихателна маска.

— Да — потвърди адмиралът, заповяда да се свържете с него.

— Изведете кораба от астероидното поле на място, откъдето да се осъществи чисто предаване — разпореди се Вейдър.

— Слушам, господарю.

— Закодирайте сигнала с шифъра на личния ми кабинет.

 

 

„Вечния сокол“ се спотайваше в малката пещера. Беше тъмно като в рог. По стените сълзеше влага. Екипажът изключи двигателите и малкият кораб вече не издаваше и звук. В пилотската кабина Хан Соло и косматият втори пилот изолираха електронните системи. Когато привършиха, всички светлини помръкнаха и в кораба стана тъмно като в приютилата ги пещера.

Хан погледна Лея и хвърли една усмивка.

— Тук май взе да става романтично.

Чубака изръмжа. Имаха работа и ако щяха да ремонтират хипермотиватора, уокито щеше да има нужда от цялото внимание на Хан.

Соло раздразнено се зае за работа.

— Какво толкова се цупиш! — сопна се той.

Преди Чубака да отговори, протоколният дроид плахо се приближи и зададе един изключително важен въпрос:

— Не бих искал да ви безпокоя, сър, но изключването на всички системи — освен аварийната — отнася ли се до мен?

Чубака изрази мнението си със силно утвърдително излайване, но Хан не беше съгласен.

— Не — каза той. — Имаме нужда от теб. Трябва да си побъбриш с добрия стар „Сокол“ и да разбереш какво е станало с хипермотиватора.

Той погледна принцесата и добави:

— Какво ще кажете да поостанем. Ваше височество?

Лея тъкмо се канеше да изстреля подобаващия отговор, когато ненадейно нещо удари кораба и го наклони напред. Всичко, което не беше фиксирано, се разхвърча из кабината. Дори и гигантският уоки с мъка се задържа в креслото и неудържимо изрева.

— Дръжте се! — извика Хан. — Внимавайте!

Си-Трипио изчатка о стената, после се овладя:

— Сър, много вероятно е този астероид да не е стабилен.

Хан го изгледа кръвнишки:

— Радвам се, че си тук, за да ми го кажеш.

Корабът още веднъж се залюля, този път по-силно отпреди. Уокито отново изрева. Трипио залитна назад, а Лея прелетя през кабината право в разтворените обятия на капитан Соло.

„Сокола“ спря да се клати също така внезапно, както се беше разтресъл, но Лея все още се бавеше в прегръдката на Хан. Този път по изключение не се отдръпна и той почти можеше да се закълне, че го прегръща съвсем съзнателно.

— Но, принцесо — каза той, приятно изненадан, — това е толкова неочаквано?

— Пусни ме! — едва сега Лея понечи да се изскубне от ръцете му. — Ще ме ядосаш!

Хан видя, че на лицето на принцесата се появява познатото надменно изражение.

— Не изглеждате ядосана — излъга той.

— А как изглеждам?

— Красива! — Отговорът беше искрен. Хан се изненада от чувството, прокраднало се в думите му.

Лея се почувства неловко. Страните й пламнаха, а когато разбра, че се изчервява, извърна поглед, но все още не правеше истински усилия да се измъкне.

Нещо в Хан не му позволяваше да удължи този момент на нежност:

— И развълнувана — добави той.

Лея се вбеси. Отново се превърна в ядосаната принцеса, в надменната сенаторка, бързо се отдръпна от него и се затвори зад най-царственото си държание.

— Съжалявам, капитане! — Този път страните й пламнаха от гняв. — Това че вие ме прегръщате, не е достатъчно да ме развълнува.

— Е, надявам се, че не очаквате нещо повече — изсумтя той, ядосан повече на себе си, отколкото на язвителните думи на Лея.

— Не, искам само да ме оставите на мира! — Беше възмутена.

— Нямам нищо против, само се поотдръпнете от пътя ми.

Лея видя, че все още е наистина твърде близо до Хан и засрамено отстъпи встрани.

— Няма ли да се заемем с кораба? — опита да смени темата.

Хан се намръщи:

— Защо не — студено каза той, без да я погледне.

Лея се врътна на пета и напусна пилотската кабина.

Хан вдъхна дълбоко и се успокои. Той смутено погледна притихналия уоки и дроида, които бяха станали свидетели на цялата случка.

— Хайде, Чуи, да се хващаме с това късо съединение — бързо каза той, за да сложи край на неловкото положение.

Вторият пилот излая в знак на съгласие и двамата тръгнаха към изхода на кабината. Хан погледна назад към Трипио. Той още стоеше в сумрачната зала със стъписано изражение на лицето.

— Ти също, златна ми върлино!

— Трябва да си призная — мърмореше роботът, докато тътреше нозе, — че понякога не мога да проумея човешкото поведение.

 

 

Светлините на Х-образния изтребител пронизваха мрака на мочурестата планета. Корабът бе нагазил дълбоко във водата, но над повърхността все още стърчеше достатъчно голяма част и Люк можеше да изнесе там необходимите припаси от складовите помещения. Знаеше, че корабът ще продължи да нагазва, а може би и съвсем ще потъне. Той смяташе, че шансовете му да оцелее ще се увеличат, ако спаси повече продукти.

Бе толкова тъмно, че Люк вече едва виждаше пред себе си. Навътре в гъстата джунгла нещо рязко изпука. По тялото му премина студена тръпка. Момъкът грабна пистолета и се приготви да застреля неизвестния нападател в шубрака. Оттам обаче не изскочи нищо. Той бавно върна оръжието в кобура и продължи да разопакова принадлежностите си.

— Готов ли си вече за зареждане? — попита Люк Арту, който търпеливо очакваше своята „дажба“.

Младежът взе от кутията с инструменти нещо като поялник и го активира. Макар и слабо, сиянието на нагревателя сред неприветливия мрак го зарадва. После пъхна захранващия кабел в издатината върху лицето на Арту, която в общи линии наподобяваше нос. Когато енергията се разля по електронните му вътрешности, нисичкият робот признателно подсвирна. Люк седна и отвори една консерва. Докато се хранеше, разговаряше с Арту:

— Сега остава само да открия този Йода — ако изобщо съществува.

Младият човек неспокойно се вгледа в сенките на джунглата. Чувстваше се неспокоен и нещастен и все повече се съмняваше в смисъла на експедицията.

— Странно наистина, че точно тук трябва да търся Йода — каза той на малкия робот. — Тръпки ме побиват.

От начина, по който избибибка, стана ясно, че Арту споделя мнението му за тресавището.

— Макар че — продължи Люк и с неохота пъхна следващата хапка в устата си — нещо ми се струва познато. Чувствам се, като че ли…

— Като че ли какво?

Това не беше гласът на Арту; Люк подскочи и сграбчи пистолета. После се огледа в тъмата, за да разбере откъде идват тези думи. Току пред него стоеше някакво дребно създание. Люк се изненада и направи крачка назад. Дребосъкът сякаш бе изникнал от земята. Ръстът му не надхвърляше и половин метър, но той безстрашно и твърдо стоеше пред високия момък, насочил в него лазерен пистолет. Люк не можеше да определи годините на съсухреното човече. Лицето му бе дълбоко набраздено, но щръкналите, остри като на дяволче уши му придаваха вечно млад вид. Дългите бели власи, разделени на път, се сипеха от синята му глава. Двата му къси крака завършваха с тридактилни стъпала — почти като на земноводно. Беше облечено в дрипи, сиви като мъглата над тресавището и така опърпани, че сигурно бяха на една и съща възраст с него.

За миг Люк не можа да разбере дали да се бои или да се смее, но когато се взря в изпъкналите очи и почувства добротата в тях, се отпусна.

Най-сетне създанието посочи пистолета в ръката на Люк.

— Човеко, махни го! Не ще ти причиня вреда.

След кратко колебание Люк покорно върна пистолета в кобура — така и не разбра защо е тъй склонен да се подчинява.

— Чудя се — отново проговори съществото — що дириш тук.

— Търся някого.

— Търся? Търся? — любопитно повтаряше съществото и широка усмивка плъзна по и без това сбръчканото му лице. — Бих казал, че вече го намери, не е ли така?

— Аха — нямаше сили и да се усмихне Люк.

— Може да ти бъда полезен. Да. Да.

Необяснимо защо Люк усети, че се доверява на странното същество, но съвсем не можеше да си обясни как подобен дребосък може да му помогне в тази важна експедиция.

— Не съм съвсем сигурен — внимателно изрече той. — Аз търся един велик воин.

— Велик воин? — Създанието поклати глава и бялата коса се посипа край щръкналите уши. — Не воините ще те направят велик.

Виж ти! — помисли Люк, но преди да отговори, видя, че дребосъчето с куцукане се катери по камарата спасени провизии. Той с възмущение гледаше как ровичка из нещата, донесени от Хот.

— Махай се оттам! — извика той, изненадан от тази внезапна и странна проява.

Арту се затъркаля към контейнерите и спря, щом съществото се оказа на нивото на оптическите му сензори. Като видя колко безгрижно рови неканеният гост из припасите, дроидът възмутено изпищя.

Необикновеното същество сграбчи кутията с остатъка от храната на Люк и я опита.

— Ей, та това е вечерята ми! — извика Люк.

Ала едва вкусило, съществото изплю хапката и без това сбръчканото му лице се сви досущ като сушена слива.

— Пфу — каза то и пак плю, — не, благодаря. Откъде този бой, когато ядеш подобна храна? — То измери Люк от глава до пети и преди смаяният младеж да отговори, запрати консервата и пъхна ръчичка в следващия контейнер.

— Виж какво, приятел — рече Люк, вперил широко отворени очи в странния боклукчия. — Не сме искали да кацаме тук и ако можех да измъкна изтребителя от блатото, щях да си тръгна. Но не мога и затова…

— Не можеш да измъкнеш кораба? А дали си опитал?

Люк трябваше да признае, че не беше опитвал, но пък в крайна сметка и самата мисъл беше доста налудничава — та той дори не разполагаше с необходимите инструменти.

Нещо в контейнера бе привлякло вниманието на джуджето. Люк окончателно изгуби търпение, когато видя как ненормалният дребосък сграбчи нещо от кутията със запаси. Тъй като знаеше, че оцеляването му зависи от тях, младежът посегна към него, но съществото здраво стискаше трофея в синята си ръка — фенерче. Малката лампа светна в юмручето на дребосъка и разпръсна лъчи по доволното му лице. Човечето любопитно започна да разглежда съкровището.

— Върни ми я! — извика Люк.

Съществото се отдръпна от приближаващия се младеж като капризно дете.

— Дай! Дай — или няма да видиш помощ от мене.

Все още притиснало лампата о гърди, съществото отстъпи назад и по невнимание се сблъска с Арту. То съвсем бе забравило, че роботът може да се движи и спря до него.

— Не ми е притрябвала помощта ти — отряза го Люк възмутено. — Искам си фенерчето. Ще ми е необходимо в тази гадна кална дупка. — Той усети, че обижда домакина.

— Кална дупка? Гадна? Това е моят дом!

Докато се караха, Арту бавно протегна механичната си ръка. Внезапно придатъкът сграбчи откраднатата вещ и в следния миг двата мъника се вкопчиха. Докато се въртяха и боричкаха, Арту издаде няколко бибибкания, които на електронния му език означаваха „Дай си ми я!“.

— Мое, мое. Върни ми го — писукаше съществото. Неочаквано то се отказа от борбата и лекичко ръчна дроида със синкавия си пръст.

Арту се изплаши, изврещя и незабавно пусна лампата. Победителят се ухили и със светкалото в ръчици щастливо занарежда:

— Мое, мое.

Тези гримаси додеяха на Люк и той накара робота да прекрати борбата:

— Добре, Арту — въздъхна той, — остави го. А сега си заминавай, че имаме работа.

— Не, не — възбудено замоли съществото. — Ще ти помогна да намериш приятеля си.

— Не търся приятел — каза Люк, — а учителя на джедаите.

— А-а — очите на съществото се разшириха, — учителя на джедаите. Това е съвсем друго нещо. Йода. Ти търсиш Йода.

Люк се изненада при споменаването на това име, но недоверието му не изчезваше. Откъде знаеше това джудже за великия учител на рицарите-джедаи?

— Ти познаваш ли го?

— Разбира се — гордо отговори съществото. — Ще те заведа при него. Но първо да се нахраним. Добра храна. Ела. Ела.

Съществото се затича към сенките на блатото. Светлината на фенерчето се стапяше в далечината, а Люк се чувстваше като замаян. Уж не възнамеряваше да го последва, но изведнъж усети, че се втурва подире му в мъглата. Той се понесе към джунглата и изостави Арту, който така бибибкаше и подсвирваше, че щяха да му гръмнат платките. Люк се обърна. Дребничкият дроид стоеше самотен до малкия поялник.

— По-добре остани и пази лагера — заповяда той, но Арту само засили шумното послание, като се разходи по цялата гама електронни звуци. — Арту, успокой се — извика Люк тичешком. — Ще внимавам. Няма страшно. Ясно ли е?

Люк тичаше подир дребния си водач и електронните оплаквания на Арту заглъхнаха в далечината.

Трябва да съм се побъркал, щом хукнах след този педя-човек, без да знам накъде — мислеше Люк.

Но то бе споменало името на Йода, а младежът се чувстваше длъжен да приеме помощ от когото и да е, стига да открие учителя на джедаите. Люк се препъваше о черния сплъстен и гъст буренак и извитите коренища, но продължаваше да гони премигващата светлина.

Съществото щапукаше напред през блатото и весело бърбореше:

— Да, да… нищо страшно… да, съвсем нищо… да, разбира се.

После тайнственият дребосък се разсмя по своя необикновен начин.

 

 

Два имперски кръстосвача бавно облитаха гигантския астероид. „Вечния сокол“ със сигурност се беше спотаил, но не се знаеше точно къде. Корабите се плъзгаха ниско и бомбардираха безогледно сипаничавия астероид — дано изплашат транспортния кораб. Шоковите вълни на експлозиите разтърсваха гигантската скала, но от „Сокола“ нямаше и помен. Един от имперските звездоразрушители премина над астероида и хвърли сянка върху входа на пещерата, но въпреки това скенерите му не успяха да я засекат във вдлъбнатината. Именно там, в криволичещ тунел, невидим за слугите на всемогъщата Империя, се спотайваше товарният кораб и се тресеше от всеки следващ взрив, който разпаряше скалите над него.

Вътре Чубака трескаво работеше над сложната авария. Той се бе покатерил в едно отделение на тавана, за да огледа проводниците на суперскоростната система, но когато почувства първите експлозии, тревожно изскимтя.

Принцесата запояваше един повреден клапан. Тя също прекъсна работата си и вдигна очи. Експлозиите, изглежда, бяха много близо. Си-Трипио я погледна и неспокойно поклати глава:

— О, боже! Открили са ни!

Всички мълчаха от страх да не би ехото да понесе гласовете и да издаде местонахождението им. Нов, но по-слаб взрив разтърси кораба.

— Отдалечават се — установи Лея.

Хан обаче разгада тактиката им:

— Само опипват дали няма да се покажем отнякъде. Най-добре е да си налягаме парцалите.

— Къде ли съм чувала това преди? — каза Лея с невинно изражение.

Без да обръща внимание на сарказма й, Хан я подмина и продължи да работи. Коридорът в трюма беше толкова тесен, че нямаше как да не се докоснат при разминаването. Или пък можеше?

За момент принцесата се вгледа в него със смесени чувства. После пак се зае с клапана.

Си-Трипио не обръщаше внимание на това странно човешко поведение. Бе твърде улисан — опитваше да разбере от „Сокола“ какво не е наред със суперскоростното устройство. Стоеше пред централния пулт и издаваше нетипични за него подсвирвания и бибибкания. След секунда контролният пулт с подсвирване отговори.

— Арту никога, не е тук, когато имам нужда от него — въздъхна златистият робот, тъй като не можеше да разгадае отговора на пулта. — Не знам къде се е учил да говори корабът ви, сър — каза назидателно Трипио, — но при този диалект има още какво да се изисква. Доколкото подразбирам, кондензаторът му е избил. Боя се, че се налага подмяна.

— Разбира се, че ще се сменя — сопна се Хан. Той извика Чубака, който надничаше от тавана:

— Хайде, започвай! — тихо нареди той.

Хан видя, че Лея е привършила запояването, но не може да задвижи клапана. Тя се мъчеше с някакъв лост, но клапанът не щеше и да чуе. Младият мъж приближи, но тя студено му извърна гръб и продължи да се бори с вентила.

— Спокойно, Ваше височество — каза той, — само се опитвам да помогна.

— Моля те, престани да ме наричаш така! — тихо помоли Лея, все още с лоста в ръце.

Хан се изненада от кроткия тон на принцесата. В най-добрия случай беше очаквал някой хаплив отговор или хладно мълчание, но в думите й липсваше познатата подигравателна нотка. Дали пък не искаше да сложи край на безмилостната война на характери?

— Добре, няма — съгласи се той.

— Понякога прекалено усложняваш нещата — каза Лея и стеснително го погледна.

— Вярно! Така е, но и вие бихте могли да сте малко по-мила. Хайде признайте: вие също понякога мислите, че не съм чак толкова лош.

Принцесата пусна лоста и започна да разтърква отмалялата си ръка.

— Понякога — поусмихна се тя. — Може би… от време на време, когато не се правиш на тарикат.

— Тарикат? — Той се разсмя. Начинът, по който Лея подбираше изразите, му се струваше доста привлекателен. — Тази дума ми харесва.

Без да говори повече, той хвана ръката й и започна да я масажира.

— Престани — възпротиви се Лея.

Хан продължи.

— С какво да престана? — тихо попита той.

Хиляди чувства се бореха в душата на Лея. Тя беше развълнувана, объркана и смутена, ала чувството й за достойнство доминираше.

— Ръцете ми са мръсни — надменно каза тя.

Хан се усмихна на неубедителното извинение, но продължи да държи ръката й и я погледна право в очите:

— И моите са мръсни. От какво толкова се боите?

— Да се боя? — Тя отвърна на прямия му поглед. — Да не си изцапам ръцете.

— Значи затова треперите? — Хан виждаше, че тя се вълнува от близостта и допира му. Изразът на лицето й омекна. Тогава се пресегна, за да хване и другата й ръка.

— Мисля, че ме харесвате точно защото съм тарикат. Мисля, че не сте срещали достатъчно тарикати през живота си. — Докато говореше, той бавно я привлече към себе си.

Лея не се възпротиви на нежното притегляне. Сега, когато го погледна, си помисли, че никога не бе изглеждал толкова красив. Но тя пък беше принцеса:

— Случайно харесвам възпитаните мъже — нежно го скастри тя.

— Аз не съм ли възпитан? — подразни я Хан.

Чубака подаде глава от отвора на тавана и незабелязано започна да наблюдава сцената.

— Да — прошепна тя, — но ти…

Преди да успее да довърши, Хан я притегли към себе си и почувства как тя потръпна, когато притисна устни в нейните и нежно наведе тялото й назад. Моментът на взаимност изглеждаше безкраен, сякаш имаха на разположение цяла вечност. Този път принцесата изобщо не се съпротивляваше.

Когато разделиха устни, Лея си пое дълбоко дъх. Опита да възвърне самообладание, да събере известна доза възмущение, но успя само да каже:

— Добре де, щурчо, аз… — но млъкна и внезапно разбра, че го целува и го притиска към себе си още по-пламенно отпреди.

Когато накрая устните им се разделиха, Хан продължи да я държи в прегръдките си. Те се гледаха в очи. В продължение на един дълъг миг помежду им се възцари мир. После Лея се отдръпна. В чувствата и мислите й нахлу пълна бъркотия. Тя извърна поглед, изниза се от обятията на Соло и побягна.

Хан я проследи с кратък поглед. После с цялото си същество усети чуждото присъствие — главата на любопитния уоки стърчеше от тавана.

— Добре, Чуи — изрева той. — Помогни ми да оправя клапана.

 

 

Поройният дъжд разкъса мъглата и тя се понесе над блатото на прозрачни талази. Сред плющенето на дъжда се тътреше самотен дроид, модел R-2, и търсеше своя господар.

Сензорите на Арту-Диту изпращаха импулси до електронните му нервни окончания. Слуховата му система реагираше на най-слабия шум и препращаше информацията към неспокойния му мозъчен компютър.

Мрачната джунгла беше прекалено влажна за Арту. Той насочи оптическите си сензори към кирпичената къща, кацнала на брега на черно езеро. Обзет от почти човешко усещане за самота, роботът приближи къщурката, удължи многофункционалните си крака и надникна през прозореца. Надяваше се, че вътре няма да чуят нито зиморничавото зинзикане на тантурестото му тяло, нито жаловития му електронен скимтеж.

Люк някак бе успял да се напъха в миниатюрната хижица. Всичко вътре бе съобразено с дребния ръст на стопанина. Люк седеше с кръстосани крака на замазания под във всекидневната, като внимаваше да не удари глава о ниския таван. Пред него на масата се мъдреха няколко кутии, от които, стърчеше нещо, подобно на ръкописни свитъци.

Сбръчканото създание чевръсто готвеше в кухнята някакво невероятно ядене. От мястото си Люк виждаше как ситният готвач разбърква димящите съдове, реже това, стърже онова, поръсва всичко с билки и се щура напред-назад с дървените паници, които редеше пред младежа. Той беше възхитен от пъргавата шетня на домакина, но започваше да губи търпение. И когато съществото пак се втурна във всекидневната, младежът му напомни:

— Казах ти, че не съм гладен.

— Търпение — каза джуджето и се оттегли в изпълнената с пари кухня. — Време е за ядене.

— Виж какво — опита се Люк да бъде вежлив, — хубаво мирише, сигурен съм, че е вкусно, но не разбирам защо да не отидем при Йода още сега.

— Време е за джедаите да хапнат.

— За колко можем да стигнем? Далеч ли е? — припираше Люк.

— Не е далеч. Не е далеч. Имай търпение. Защо искаш да станеш джедай?

— Заради баща ми, предполагам — отговори Люк, като си мислеше, че всъщност не бе познавал добре баща си. И наистина най-здравата връзка помежду им бе светлинният меч, поверен му от Бен Кеноби.

Люк забеляза, че в очите на съществото се появи странен израз, когато спомена баща си.

— Ах, да, твоя баща — рече то и се захвана с обилната вечеря. — Велик джедай беше той. Велик джедай.

Младежът се чудеше дали съществото не го взема на подбив.

— Откъде познаваш баща ми? — попита той леко ядосан. — Ти дори не знаеш кой съм. — Той огледа необикновената стая и поклати глава. — А и аз не знам какво търся тук.

Тогава видя, че съществото му е обърнало гръб и говори към единия ъгъл в стаята.

Вече преля чашата — помисли Люк. — Сега пък невъзможното джудже заговори със стената.

— Това не е добре — нареждаше съществото раздразнено. — Няма да се получи. Не мога да го науча — момчето не притежава търпение.

Люк извъртя глава в посоката, в която гледаше съществото. „Не мога да го науча“, „Не притежава търпение“. Учуден, той никого не виждаше. И тогава малко по малко проумя цялата истина, видя я ясно като дълбоките бръчки по лицето на съществото — вече бе подложен на изпитание, и то не от кого да е, а от самия Йода!

От празния ъгъл дойде тихият мъдър глас на Бен Кеноби:

— Той ще се научи на търпение.

— Много гняв в него има — противеше се дребният учител на джедаите, — също както у баща му.

— Говорили сме за това по-рано — отвърна Кеноби.

Люк не можеше да чака повече:

— Мога да бъда джедай, мога — намеси се той в разговора.

Повече от всичко на света искаше да бъде част от благородния орден, който бе защитавал делото на справедливостта и мира.

— Готов съм. Бен… Бен… — Младият човек викаше невидимия си наставник и оглеждаше стаята с надеждата да го открие, но видя само Йода, който седеше на масата срещу него.

— Готов си значи? — иронично го имитира Йода. — Откъде знаеш какво е да си готов? Осемстотин години обучавам джедаите. Сам знам най-добре кого да посветя.

— Защо не мен? — попита Люк, обиден от намеците на Йода.

— За да станеш джедай — мрачно каза Йода, — трябва да се отдадеш изцяло на делото, трябва наистина да го желаеш.

— Той може да се справи — гласът на Бен защити младежа.

Йода погледна към невидимия Кеноби и посочи Люк.

— Наблюдавам този младеж от доста време. През целия си живот се е стремял все напред, към небето, към хоризонта, към бъдещето. Никога умът му не е бил с него, с това, което върши в момента. Приключения, вълнения. — Йода свирепо изгледа Люк. — Един джедай никога не копнее за тези неща.

— Винаги съм следвал чувствата си — понечи да оправдае миналото си Люк.

— Ти си безотговорен! — извика учителят на джедаите.

— Ще се научи — рязко се намеси Кеноби.

— Много е възрастен — дърпаше се Йода. — Да, много е възрастен и е прекалено отдаден на навиците си, за да започне тепърва да учи.

На Люк му се стори, че гласът на Йода поомекна. Може би все още можеше да го умилостиви.

— Аз доста съм научил — каза Люк. Вече не можеше да се откаже. Беше отишъл прекалено далеч, беше понесъл твърде много загуби.

Докато младежът говореше, погледът на Йода го пронизваше, сякаш искаше да разбере колко е научил наистина. Той отново се обърна към невидимия Кеноби.

— Ще довърши ли това, което започва? — попита той.

— Дотам сме стигнали — той е единствената ни надежда.

— Няма да ви разочаровам — обърна се Люк към Йода и Бен. — Не се страхувам.

И наистина в този момент младият Скайуокър имаше чувството, че може без страх да се изправи срещу всяка опасност.

Йода обаче не беше така оптимистично настроен:

— Ти ще бъдеш младият ми ученик — предупреди го той. Учителят на джедаите бавно се извърна към Люк и по синьото му лице заигра загадъчна усмивчица. — Да. Ти ще си този ученик.