Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Междузвездни войни (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Empire Strikes Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
pechkov (2013)

Издание

Доналд Ф. Глът. Империята отвръща на удара

Американска. Първо издание

Издателство „Летера“, София, 1992

Редактор: Юрия Симона

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 954-516-003-9

История

  1. — Добавяне

1

— Ей това се казва студ! — Гласът на Люк Скайуокър разцепи тишината, която го съпътстваше, откакто бе напуснал новата база на Бунтовната коалиция. Той яздеше женски тонтон — единствената друга живинка на планетата. Чувстваше се така изморен и самотен, че се стресна от собствения си глас.

Членовете на Бунтовната коалиция поред обхождаха бялата пустош, за да опознават новия си дом. Тъй като данните бяха, че на студената планета не съществуват разумни форми на живот, те се прибираха в базата със смесени чувства: на успокоение и на самота. По време на своите експедиции Люк бе виждал само голи бели равнини и обагрени в синьо планински вериги, чезнещи в мъглите на далечния хоризонт.

Люк се усмихна. Сива кърпа, подобно маска, го предпазваше от мразовития вятър на Хот, а изпъкнали очила — очите му. Той се взря в ледената пустиня и нахлупи ниско кожената си шапка. Устните му трепнаха, когато понечи да си представи официалните изследователи на Империята. Галактиката е осеяна с колонии, но те не се интересуват много от враждата между Империята и Бунтовната коалиция. Заселникът, който би проявил претенции към Хот, трябва да е луд. Тази планета не може да бъде полезна на никого, освен на нас.

Бунтовниците бяха поставили постове из ледения свят преди малко повече от месец. В тукашната база добре познаваха Люк и макар да беше само двадесет и три годишен, всички го наричаха „командир“. Чувстваше се малко неловко от това звание, но така или иначе имаше пълномощията да командва изпитани бойци. Люк беше преживял много и доста се бе променил. Дори не можеше да повярва, че само преди три години е бил едно простодушно фермерско момче на родния Татуин.

Младият военачалник пришпори тонтона.

— Давай, мила! — насърчи я той.

Дебела сива козина предпазваше тялото на снежния гущер от снега.

Животното се понесе на мускулести задни крака, а тридактиловите му стъпала с дълги извити нокти риеха снега нагоре като лопати. Рогатата му глава наподобяваше глава на лама. Тя се извиваше ту наляво, ту надясно, за да се пребори с вятъра, който връхлиташе рунтавата муцуна.

На Люк се щеше да е приключил мисията си. Чувстваше, че въпреки дебелите подплатени дрехи, започва да замръзва, но знаеше, че е тук по свой избор — сам бе пожелал да язди през ледените полета, за да търси други форми на живот. Той потрепери при вида на дългата сянка, която хвърляше върху снега.

Задуха по-силно — установи Люк. — От студения вятър температурата в равнините става нетърпима през нощта. Изкушаваше се да се прибере по-рано, но знаеше колко важно е да разбере със сигурност, че бунтовниците са сами на Хот.

Тонтонът рязко свърна вдясно и Люк едва не загуби равновесие. Той все още се учеше да язди тези своенравни същества.

— Не искам да те обиждам, миличко — рече Люк, — но щях да се чувствам далеч по-удобно в пилотската кабина на стария си изпитан спидер.

И все пак, въпреки недостатъците си, тонтонът беше най-ефикасното превозно средство на Хот.

Когато животното изкачи и следващия леден хълм. Люк го спря. Свали тъмните си очила и примижа, за да свикне с ослепителния блясък на снега. Вниманието му внезапно беше привлечено от появата на нещо в небето, което точеше подире си струйка дим и скоро се гмурна в мъгливия хоризонт. Люк светкавично откачи електронния бинокъл от колана с инструменти. Полази го тръпка на лошо предчувствие, която не отстъпваше по мразовитост на вледеняващия въздух. Това нещо можеше да е плод на човешки ум, та дори да е изстреляно от Империята. Младият командир се взираше напрегнато в летящия обект. Той проследи огнения му път и видя как се разби в земята, погълнато от светлината на собствената си експлозия. Тонтонът потрепери от екота на взрива, изръмжа уплашено и неспокойно зари с нозе в снега. Люк го потупа по главата и се опита да го успокои. Той с мъка чуваше гласа си сред бушуващия вятър.

— Спокойно, момичето ми, нищо и никакъв метеорит. Спокойно!

Животното утихна. Люк поднесе комуникатора към устата си:

— „Ехо-3“ вика „Ехо-7“. Хан, стари друже, чуваш ли ме?

Слушалката изпука. После сред смущенията се чу:

— Ти ли си, приятел? Как е? — Долетелият глас бе някак по-рязък от гласа на Люк. И личеше, че е на по-патил човек.

Официално Хан не членуваше в Коалицията. Люк с умиление си припомни своята първа среща с космическия контрабандист — беше в претъпканата от чуждоземци кръчма край космодрума на Татуин. Сега той принадлежеше към малцината приятели на Скайуокър.

— Приключих обиколката. Не съм регистрирал данни за живот — притискаше предавателя към устните си Люк.

— На това ледено паве няма живи създания дори за едно космическо корито — мъчеше се Хан да надвика свирещия вятър. — Поставих си маркировката, тръгвам обратно към базата.

— Доскоро! — сбогува се Люк, без да сваля очи от лъкатушната струйка дим над черното петно в далечината. — Току-що отсреща падна метеорит. Отивам да го огледам, но няма да се бавя.

Люк изключи комуникатора. Поведението на тонтона привлече вниманието му. Гущероподобното животно неспокойно пристъпяше от крак на крак. Дълбоко из гърлото му се изтръгна тревожен рев.

— Кротко, малката ми! — каза Люк и погали тонтона по главата. — Какво има? Да не си подушила нещо? Няма нищо страшно.

За първи път, откакто бе излязъл от тайната база на Коалицията, у Люк се прокрадна безпокойство. Ако изобщо знаеше нещо за снежните гущери, то беше, че са с изострени сетива. Тонтонът несъмнено се опитваше да го предупреди, че наблизо дебне опасност. Без да се мае. Люк откачи от колана миниатюрен индикатор и го настрои. Приборът беше чувствителен дори и към най-незначителния признак на живот — регистрираше телесна температура и вътрешни органи. Люк едва бе започнал да разглежда данните, когато разбра, че няма нито смисъл, нито време да продължава. Някаква сянка, извисена на метър-два, премина над него. Младежът се извърна. Внезапно местността оживя. Огромна маса, обрасла с бяла козина, отлично замаскирана сред хълмистата белота, се втурна към него. — Да вървиш…

Люк не успя да измъкне бластера от кобура. Огромната лапа на снежната уампа го перна право в лицето и го събори от тонтона. Скайуокър така бързо загуби съзнание, че не можа да чуе нито жалостивите писъци на тонтона, последвали изхрущяването на счупения му врат, нито тишината, настъпила след това. Той дори не усети как огромният му космат нападател го сграбчи свирепо за глезена и го повлече като безжизнена кукла през заснежената равнина.

От падината в склона, където летящият предмет се бе разбил и образувал тлеещ кратер, все още се виеше пушек. Студеният вятър на Хот бе разпръснал черните пари над равнината, а облаците дим бяха съвсем оредели. Първоначално се чу монотонно бръмчене, което се усилваше непрекъснато, сякаш се състезаваше с рева на вятъра. После нещо се размърда и бавно се заизмъква от дупката, като проблясваше на ярката следобедна светлина. Студеният поглед на изпъкналите му очи, скрити зад тъмни лещи, се насочи през още по-студените пространства на пустошта. Дали не беше някаква непозната форма на живот? Поради безбройните вдлъбнатини главата му наподобяваше глава на чудовище, ала когато се издигна над кратера, ясно пролича, че е апарат с едро цилиндрично тяло и обла глава, снабден с камери, сензори и метални придатъци, които пък завършваха с хищни щипци, протегнати във всички посоки. Апаратът покръжи около димящия кратер, след това в схемите му се задейства някакъв механизъм и той се понесе над ледената равнина. Скоро черната разузнавателна сонда потъна в далечината.

Един друг ездач, загърнат в топла екипировка, препускаше на петнистосив тонтон през склоновете на Хот към оперативната база на Коалицията. Студените му като олово очи с безразличие се плъзгаха по сивкавите куполи, неизброимите оръдейни кули и грамадните енергогенератори, които бяха единственият признак за цивилизован живот на планетата.

Хан Соло дръпна юздите и снежният гущер влезе в тръс през входа на огромната ледена пещера. Вътре бе къде-къде по-топло и това го възрадва. Топлината идваше по отоплителните звена от огромните генератори навън. Подземната база беше едновременно естествена пещера и лабиринт от правоъгълни тунели, изсечени в ледената планина с помощта на лазер. Корелианецът бе попадал и в по-мрачни дупки из галактиката, но в момента не можеше да си спомни точно къде.

Хан слезе от тонтона и започна да наблюдава работния процес в гигантското помещение. Накъдето и да погледнеше, виждаше хора, които мъкнеха, сглобяваха или поправяха разни неща. Бунтовници в сиви униформи бързо разтоварваха припаси и подреждаха екипировката. Имаше и роботи — предимно модел R-2 и силови дроиди — те като че ли бяха навред, търкаляха се на колелца или крачеха из ледените коридори и изпълняваха безброй задачи.

Хан започна да се съмнява дали не се е размекнал с годините. С цялата тази история отначало не го свързваха нито някакъв личен интерес, нито вярност. Пълното му обвързване в конфликта между Империята и Бунтовната коалиция беше започнало като обикновена сделка — беше продал на Коалицията услугите си с „Вечния сокол“. Всичко му се бе сторило съвсем лесно — просто трябваше да преведе Бен Кеноби, Люк и два дроида до системата Алдераан. Откъде можеше да знае тогава, че ще се наложи да помогне на една принцеса в бягството й от най-опасната бойна станция — Звездата на смъртта.

Принцеса Лея Органа…

Колкото повече мислеше Хан за нея, толкова по-ясно му ставаше колко неприятности си бе навлякъл в крайна сметка, като бе приел пари от Бен Кеноби. Отначало Хан искаше единствено да си прибере възнаграждението, да отлети и да изплати няколкото тежки дълга, които топуркаха по главата му като метеорити. Но не бе му и хрумвало да става герой.

Ала нещо все пак го бе задържало и той се бе присъединил към Люк и налудничавите му приятели във вече легендарната атака срещу Империята. Нещо, засега Хан Соло не знаеше точно какво… Дълго след като Звездата на смъртта бе унищожена, той все още се движеше с тях и им помагаше да построят базата си на Хот — може би най-суровата планета в галактиката. Но — казваше си той — всичко си има край. Що се отнася до него. Хан Соло и бунтовниците скоро ще излетят по различни маршрути.

Той бързо прекоси терминала. Няколко души в сиви униформи работеха около корабите на Коалицията с помощта на дроиди различни модели. Хан се интересуваше най-вече от облия товарен кораб, който почиваше върху новите си хидравлични опори за планетарно кацане. Това беше най-големият кораб в хангара. Откакто Хан се бе захванал със Скайуокър и Кеноби, по металния му корпус се бяха появили нови вдлъбнатини. И все пак „Вечния сокол“ бе известен не толкова с външния си вид, колкото със скоростта си. Той още бе в състояние да премине най-бързо през хиперпространството или да избяга от имперските изтребители от типа Ти-Ай-И. Голяма част от достойнствата си „Сокола“ дължеше на поддръжката, поверена сега на рунтавите ръце на двуметровата планина с кафява козина, чието лице в момента беше скрито зад оксиженистки шлем. Огромният втори пилот още ремонтираше централния хипермотиватор на „Вечния сокол“, когато видя, че Хан Соло пристига. Чубака спря работа, повдигна шлема и откри косматото си лице, а от зъбатата уста се разнесе ръмжене. Освен някой уоки, малцина биха му разбрали. Хан Соло беше един от тях.

— Студ не е най-точната дума, Чуи. Някой ден ще сложа една голяма точка на цялата тая криеница и на тоя студ.

Той забеляза тънките струйки дим, които се виеха от току-що заварения метал:

— Как върви работата?

Чубака отговори с типичното за жителите на Уоки ръмжене.

— Добре, добре! — Хан споделяше желанието на приятеля си да замине било из Космоса, било на някоя друга планета, където и да е, само да не останат на Хот.

— Отивам на доклад. После ще ти помогна. Потегляме веднага щом оправим хипермотиваторите.

Чубака излая радостно и се залови за работа, а Хан продължи през изкуствената ледена пещера.

Командният център гъмжеше от електронни съоръжения, монитори и хора. Помещението бе изпълнено от диспечери, военни, работници по поддръжката, дроиди от различни модели и размери. Всички се трудеха усърдно, за да превърнат залата в годна за работа база — като унищожения лагер на Явин.

Човекът, с когото Хан искаше да говори, беше зает зад един пулт. Вниманието му бе приковано в ярките надписи върху екрана на един компютър. Рийкън изправи снага — бе висок и носеше генералска униформа.

— На планетата няма и помен от живот, генерале — докладва Хан. — Маркировката е положена по целия терен, така че ще разберем, ако някой реши да ни навести.

Както обикновено, несериозният тон на Соло не можа да разсмее генерала. Но той се радваше, че макар неофициално, младият човек участва в бунта. Възхищаваше се от достойнствата му и често си мислеше дали да не му присъди почетно офицерско звание.

— Върна ли се командир Скайуокър? — поинтересува се генералът.

— Проверява някакъв метеорит. Бил паднал близо до него. Скоро ще се прибере.

Рийкън хвърли поглед към екрана на един от новите радари.

— При тази метеоритна активност ще ни бъде трудно да забележим приближаващи се кораби.

— Генерале, аз… — Хан се поколеба. — Смятам да ви напусна.

Вниманието на Хан се отклони от генерала и се насочи към една жена, която вървеше насреща им. Походката й беше едновременно грациозна и твърда, а нежните й черти изглеждаха несъвместими с военната униформа. Дори отдалече Хан разбра, че принцеса Лея е разстроена.

— Ти си чудесен боец — отвърна генералът. — Не ми се иска да те загубя.

— Благодаря, генерале, но за главата ми е обявена награда. Ако не платя на Джаба, пишете ме умрял.

— Не е лесно да се живее със смъртна присъда… — започна генералът, но Хан се обърна към принцесата. Той не беше сантиментален, ала в момента определено чувстваше, че е развълнуван.

— Е, аз напускам играта. Ваше височество. — Хан млъкна, тъй като не знаеше какво ще му отговори принцесата.

— Така, така — студено отвърна Лея. Внезапното й равнодушие бързо прерастваше в искрен гняв.

Хан поклати глава. Открай време си казваше, че не е по силите му да проумее жените, били те от рода на бозайниците, влечугите или друг някой, неоткрит още, биологичен вид. Често си мислеше, че е по-добре да не си блъска повече главата над тази загадка. Само за кратък период си бе въобразил, че все пак в целия Космос има поне една жена, която започва да разбира. Но явно бе грешил.

— Е — рече Хан, — не се опитвайте да ме размекнете. Доскоро, принцесо.

Хан рязко обърна гръб и закрачи по тихия коридор между командния център и терминала. Там го очакваха две неща, с които наистина беше наясно — един огромен уоки и един контрабандистки товарен кораб. Нямаше време за приказки.

— Хан — изтича след него Лея, леко запъхтяна.

Той спря и хладно попита:

— Какво има, Ваше височество?

— Мислех, че си решил да останеш.

В гласа на принцесата май трепна угриженост, но Хан не бе сигурен.

— След като срещнахме онзи галактически наемник на Орд Мартел, промених намеренията си.

— Люк знае ли?

— Когато се върне, ще узнае.

Принцеса Лея сви очи. Той добре познаваше това изражение. За момент почувства, че се превръща в ледена висулка.

— Не ме гледайте така! — сурово отвърна Хан. — С всеки изминал ден ме търсят все повече Г.Н[1]. Трябва да се изплатя на Джаба, преди да е пратил я някоя от далекобойните си машини, я убийци от Ганк или кой знае още какво. Трябва да махна тая беля от главата си, докато все още имам глава на раменете.

Лея бе явно разтревожена от думите му. Хан забеляза, че се притеснява за него, а може би изпитва и други чувства.

— Но ние още се нуждаем от теб.

— „Ние“?

— Да, ние.

— А, вие? — Хан съзнателно наблегна на последната дума, макар и да не знаеше точно защо. Напоследък все се канеше да каже нещо, но не му достигаше смелост — или по-точно, поправи се той, глупост — да разкрие чувствата си. Сега нямаше какво да губи и беше готов да приеме всякакъв отговор.

— Аз ли? — вдигна тя надменно вежди. — Не разбирам какво искаш да кажеш.

Хан скептично поклати глава:

— Да, май наистина не разбирате.

— И какво всъщност се предполага, че трябва да разбирам?

Хан повторно усети гняв в гласа й. Може би започва да проумява — помисли той и се усмихна:

— Искате да остана заради отношението ви към мен.

Принцесата отново се успокои.

— Е, да, ти много помогна на всички ни. Роден водач си…

Соло я прекъсна:

— Не, Ваша милост, не е това.

Внезапно Лея го стрелна право в очите.

В тях Хан прочете, че най-сетне всичко й е ясно.

— Въобразяваш си! — изсмя се тя.

— Така ли? Мисля, че ви беше страх да не си тръгна, без дори… — той се вгледа в устните й — … без дори да ви целуна.

— По-скоро ще целуна някой уоки — разсмя се тя високо.

— Мога да го уредя на мига — Хан се приближи.

Дори сред студената светлина на ледената зала тя сякаш сияеше.

— Вярвайте — една хубава целувка ще ви дойде добре. Така сте се залисали в издаване на заповеди, та сте забравили, че сте жена. Ако бяхте поотпуснали за малко юздата, щях да ви помогна, но сега вече е късно, скъпа моя — вашият голям шанс излита.

— Ще се справя — отвърна Лея с явна досада.

— Желая ви щастие!

— И дори не те интересува дали…

Той знаеше какво ще каже, затова я прекъсна.

— Моля да ми го спестите. Не ми говорете пак за бунта. Само за това мислите. Студена сте като тази планета.

— И си въобразяваш, че ти си човекът, който може да ме стопли?

— Ами да, ако искам. Но мисля, че няма да ми е особено забавно. — Като каза това. Хан отстъпи назад и безразлично я огледа. — Пак ще се срещнем. Може пък да сте поомекнали дотогава.

Изразът на лицето й отново се бе променил. Хан беше виждал наемни убийци с повече милост в очите.

— Ти си възпитан като истински бантиец, но нямаш тяхната класа. Лек ти път, щурако!

Принцесата се врътна и заситни бързо-бързо по коридора.

Бележки

[1] Г.Н. — Галактически наемници. — Б.пр.