Доналд Глът
Империята отвръща на удара (12)

12

Чубака щеше да полудее. Ослепителната пареща светлина, заляла затворническата килия, изгаряше чувствителните му очи. Дори и огромните космати ръце, заслонили лицето, не можеха да го спасят от силния блясък. Страданията му се удвоиха, когато рязък писък разцепи въздуха в тясната стаичка и раздразни деликатния му слух. Той ревеше от болка, но гърлените викове се стапяха сред оглушителното скърцане.

Уокито крачеше напред-назад и стенеше сърцераздирателно. Отчаяно барабанеше с юмруци по дебелите стени и единственото му желание бе да дойде някой, който и да е, за да го освободи. Ненадейно писъкът, който щеше да спука тъпанчетата му, секна, а обилната светлина премигна и загасна.

Внезапният край на мъчението така изненада Чубака, че той чак залитна назад.

Уокито опря ухо о стената и опита да разбере дали не идва някой да го освободи, но през дебелите зидове не се чуваше нищо. Той побесня и с все сила стовари юмрук в стената, ала тя не помръдна.

Чубака разбра, че грубата сила няма да му помогне. Отчаян от неуспешния опит да пробие зида, той се дотътри до леглото, където се търкаляше вързопът с частите на Трипио. Отначало уокито ровеше из кутията безцелно, но постепенно интересът му нарасна. Хрумна му, че може би ще успее да сглоби робота. Не само щеше да убие времето, но и да свърши нещо полезно.

Чубака взе златистата глава и се вгледа в помръкналите очи. Излая, сякаш искаше да подготви дроида или за завръщането му към живота, или за възможния неуспех на опита. После с изненадващо за неговите размери и сила умение гигантският уоки нагласи втренчената глава над бронзовото тяло. Той колебливо започна да борави с кълбото проводници и електронни платки. Досега беше упражнявал техническите си способности само при ремонта на „Вечния сокол“, така че не беше сигурен дали ще се справи с тази трудна задача.

Чубака още бърникаше и човъркаше из жичките, затруднен от сложния механизъм, когато изведнъж очите на дроида живнаха, а от гърдите му се изтръгна стон, който слабо напомняше гласа на Трипио, но бе толкова нисък и забавен, че не се разбираше какво говори:

— Имм-перр-ск… щуррм…

Уокито учудено наостри космати уши и внимателно се вгледа в повредения робот. Изведнъж се сети каква е работата и смени контакта на една жичка. Трипио начаса заговори с нормален глас — разказът му приличаше на лош сън.

— Чубака — провикна се главата на Си-Трипио, — внимавай, имперски щурмоваци. Крият се в… — Той млъкна, като че ли отново преживяваше ужасното премеждие. После пак извика:

— Ама не! Простреляли са ме!

Чубака съчувствено поклати глава. Засега единствено можеше да продължи опита със сглобяването на Трипио.

 

 

Хан сигурно крещеше за първи път в живота си. Той никога не бе подлаган на такова жестоко мъчение. Беше завързан за един плот с наклон четиридесет и пет градуса, а през тялото му начесто преминаваха електрически импулси, като всеки следващ шок бе по-силен от предишния. Той се мъчеше да се освободи, но болката бе тъй непоносима, че гърчовете му помагаха единствено да не загуби съзнание.

Изправен до пулта за мъчение, Дарт Вейдър безмълвно наблюдаваше изтезанието, без да показва чувствата си. Когато му омръзна, Черния лорд се обърна и напусна килията. Вратата след него хлопна и заглуши мъченическите викове на Соло.

Пред залата за мъчения го чакаха Боба Фет, Ландо Калрисиян и адютантът му.

С явно презрение Вейдър се обърна към Боба Фет:

— Наемнико — каза той на мъжа със сребърния шлем и черна емблема, — ще получиш наградата си едва след като аз получа Скайуокър.

Самоувереният Боба Фет прие новината без видимо безпокойство:

— Не бързам, Дарт Вейдър. Само искам Хан Соло невредим — Джаба дава дваж по-голяма награда, ако е жив.

— Страданията му са тежки, наемнико — изсъска Дарт Вейдър, — но няма да го повредят.

— А какво ще стане с Лея и уокито? — попита Ландо с известна загриженост.

— Нищо им няма. Но — добави той с нетърпящ възражение глас — никога не бива да напускат града.

— Не сме се споразумявали за подобно нещо — протестира Ландо. — Нито пък да предаваш Хан на този наемник.

— Да не би да намекваш, че съм постъпил нечестно с тебе? — иронизира го Вейдър.

— Не — Ландо погледна помощника си.

— Добре — в думите на Вейдър се криеше прикрита заплаха. — Ще бъде много неприятно, ако се наложи разполагане на окупационни части в базата ти.

Ландо Калрисиян наведе глава, а лорд Вейдър се обърна и се отправи към отворената врата на асансьора, последван от наемника, а управителят на Небесния град и адютантът му бързо поеха по белия коридор.

— Тази сделка! Става все по-лошо! — оплака се Ландо.

— Може би трябваше да опитате чрез преговори — предложи адютантът.

Ландо мрачно го изгледа. Беше проумял, че няма да спечели нищо от споразумението с Дарт Вейдър. Освен това причиняваше мъка на хората, които биха могли да му бъдат приятели. Най-накрая тихо, така че да не го чуят шпионите на Вейдър, каза:

— Тази история не ми харесва.

 

 

Малко по малко Трипио започваше да се чувства, както преди. Уокито се беше поизмъчил с многобройните чаркове и чак сега започваше да разбира как да ги свърже. Вече бе съединил главата с тялото и успешно прикачил едната ръка. Останалите части все още лежаха с щръкнали жички и платки по масата.

Въпреки старанието на Чубака, златистият дроид шумно се оплакваше:

— Ама нещо не е наред — капризничеше той, — нищо не виждам.

Търпеливият уоки излая и оправи някакво кабелче във врата на Трипио. Най-сетне роботът отново прогледна и от гърдите му се откъсна механична въздишка на облекчение:

— Тъй, сега е по-добре.

Е, не чак толкова, когато насочи току-що възстановените си сензори към мястото, където трябваше да са гърдите, той съзря гърба си.

— Ама чакай сега, боже мой! Какво си направил? Завинтил си ме наопаки! — завайка се Трипио. — Ах, ти, дебело кече! Само недоразвит рошльо като тебе може да е толкова глупав, че да ми сложи главата…

Уокито заплашително белна зъби. Беше забравил колко капризен е дроидът, а килията и бездруго беше твърде тясна. Стигаше му толкова. И преди Трипио да разбере какво става, уокито тромаво се пресегна и дръпна една жичка. Оплакванията секнаха незабавно и в стаята отново легна тишина.

Към килията приближаваше позната миризма. Чубака подуши въздуха и се втурна към вратата. Тя се отвори с бръмчене и двама имперски войника блъснаха вътре Соло, изтощен и раздърпан. Конвоят си тръгна и Чубака на мига застана до приятеля си. Хан беше блед, а под очите тъмнееха кръгове. Изглежда, всеки момент можеше да припадне. Уокито загрижено излая.

— Да — отвърна Хан немощно, — добре съм. Добре съм.

Вратата пак се отвори и щурмоваците блъснаха вътре и принцеса Лея. Елегантното й наметало приличаше на дрипа и също като Хан изглеждаше уморена до смърт.

Когато вратата се затвори, Чубака помогна на Лея да отиде до Хан. Двамата се гледаха с огромно вълнение. Протегнаха ръце и силно се прегърнаха. После се целунаха нежно.

Все още в обятията на Хан, Лея тихо попита:

— Защо го правят? Не мога да разбера какво искат.

Хан беше не по-малко озадачен.

— Държаха ме на електрическия детектор, докато започнах да крещя, но въпроси не ми задаваха.

Вратата се отвори. Този път бе Ландо с двама телохранители.

— Изчезвай! — озъби се Хан.

Ако имаше сили, сигурно щеше да се нахвърли върху коварния си приятел.

— Млъкни за момент и слушай какво ще ти кажа! — сопна се Ландо. — Правя всичко възможно да облекча положението ви.

— Сигурно трябва да ти благодарим — язвително каза Хан.

— Убедих Вейдър да остави Лея и Чуи при мен — обясни Ландо. — Не бива да напускат града, но поне ще бъдат на сигурно място.

Лея трепна:

— А Хан?

— Не знаех, че за главата ти има награда. Вейдър ще те предаде на наемника.

Лея бързо погледна Хан. Очите й се напълниха със сълзи.

— Грешиш, ако си мислиш, че Вейдър няма да ни унищожи.

— Той не иска вас, а някой си Скайуокър.

Дъхът на двамата затворници секна при неочакваната новина.

— Люк ли? Нищо не разбирам! — възкликна Хан озадачен.

Принцесата трескаво разсъждаваше. Всички факти започнаха да се подреждат в ужасна мозайка: някога Вейдър искаше да я залови по политически причини — заради ролята, която играеше във войната между Империята и Бунтовническия съюз. Сега почти не я забелязваше и я използваше само с една цел…

— Лорд Вейдър му е подготвил капан — добави Ландо — и…

— … ние сме примамката — довърши мисълта му Лея.

— И всичко това само заради момчето? — попита Хан. — Че какво толкова представлява Люк?

— Това не знам, но вече идва.

— Люк?

Ландо Калрисиян кимна.

— Добре ни подреди — озъби се Хан. С всяка дума той като че ли заклеймяваше Ландо. — Приятел! — изръмжа той.

С последното обвинение силите му внезапно се възвърнаха. Хан с все сила стовари юмрук върху Ландо и го преметна. Бившите приятели яростно се счепкаха. Двамата телохранители на Ландо приближиха и започнаха да налагат Хан с прикладите на лазерните пушки. Тежък удар се стовари върху брадичката на Хан и той прелетя през стаята с разкървавена челюст.

— Не стреляй!

Изранен и контузен, управителят на града се обърна към Хан:

— Направих за вас всичко възможно. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече, но и аз имам проблеми.

На излизане Ландо се обърна и каза:

— И без това вече рискувах повече, отколкото трябва.

— Да — троснато отвърна Хан. Той вече възвръщаше самообладанието си. — Истински герой!

След като Ландо и телохранителите му излязоха, Лея и Чубака помогнаха на Хан да стане и го отведоха на нара. Той морно отпусна разнебитеното си тяло. Лея откъсна парче от наметалото си и внимателно започна да попива капките кръв по брадичката му. После тихичко се засмя:

— Ти наистина умееш да се държиш с хората — подразни го тя.

 

 

Арту въртеше глава във всички посоки, а скенерите му разглеждаха осеяното със звезди небе на Беспин.

Х-образният изтребител току-що бе навлязъл в системата с голяма скорост и пореше черното пространство като огромна бяла птица.

Арту имаше да съобщава на пилота много неща. Електронните изречения се сипеха едно подир друго, а компютърът в кабината превеждаше ли, превеждаше.

Люк мрачно отговори на първия настоятелен въпрос:

— Да. Сигурен съм, че и Трипио е с тях.

Малкият робот възбудено изсвири.

— Само се успокой — търпеливо отговори Люк. — Скоро ще пристигнем.

Арту завъртя глава и регистрира величествените звездни конфигурации. Щастие затопли електронните му платки, докато Х-изтребителят като небесна стрела се носеше към планетата, където имаше град сред облаците.

 

 

Ландо Калрисиян и Дарт Вейдър стояха до хидравличната платформа, чието зловещо присъствие изпълваше огромната зала за въглеродно замразяване. Черния лорд мълчаливо наблюдаваше как войниците я подготвят за действие.

За хидравличната платформа бе изградена дълбока шахта в центъра на залата, опасана с безброй тръби. Навред се мъдреха грамадни контейнери с химикали.

Четирима имперски щурмовака, облечени в бронирани костюми, я охраняваха с лазерни пушки в ръце. След като подробно разгледа обстановката, Дарт Вейдър се обърна към Калрисиян:

— Оборудването ви е доста примитивно, но се надявам, че ще свърши работа.

Един от офицерите на Вейдър се втурна към Лорда на Сит и докладва:

— Лорд Вейдър, приближава се кораб; Х-изтребител.

— Добре — смразяващо изсъска Вейдър. — Проследете полета и го оставете да се приземи. Залата скоро ще бъде готова да го приеме.

— Използваме тази зала само за замразяване — неспокойно предупреди управителят на Небесния град. — Ако го вкарате тук, може да умре.

Но Вейдър вече беше предвидил тази възможност и знаеше по какъв начин ще изпитат годността на камерата.

— Нямам намерение да повреждам подаръка на Императора. Първо ще я изпробвам.

Той направи знак на един щурмовак:

— Доведете Соло — заповяда Черния лорд.

Ландо стрелна с поглед Вейдър — беше потресен от абсолютното зло, обладало това ужасно същество.

 

 

С висока скорост Х-изтребителят премина дебелия слой облаци, обвили планетата, и започна да се спуска. Люк отново погледна мониторите и още повече се угрижи. Може би Арту разполагаше с повече информация, отколкото бордовият компютър. Той попита чрез клавиатурата:

— Забелязваш ли патрулни кораби?

Арту отговори отрицателно.

И така, убеден, че пристигането му не е забелязано, Люк отправи кораба към града от неспокойните си видения.

 

 

Шестима угноти трескаво подготвяха залата за въглеродно замразяване, а Ландо и Дарт Вейдър, който сега беше истинският господар на Небесния град, наблюдаваха трескавото оживление. Угнотите се щураха около платформата и спускаха в шахтата плетеница от тръби, подобна на кръвоносната система на великан. Насочиха нагоре маркучите за втечнения кокс и ги набиха по местата им. После шестте хуманоида вдигнаха приличния на ковчег контейнер и здраво го закрепиха върху платформата.

Боба Фет се втурна начело на шестима имперски щурмовака. Войниците блъскаха и дърпаха Хан, Лея и уокито, за да ги принудят да се движат по-бързо. На широкия гръб на Чубака беше завързан недовършеният Си-Трипио, а към златистото тяло на Трипио грубо бяха закрепени надве-натри несглобените му крайници. От гърба на Чубака дроидът виждаше в обратната посока и затова тревожно изви глава, за да разбере къде отиват и какво ги очаква.

Вейдър нареди на наемника:

— Сложете го в хладилната камера!

— А ако умре? — попита пресметливият Боба Фет. — Той ми струва куп пари.

— Империята ще ти възстанови загубата — кратко отговори Вейдър.

— Недейте! — измъчено протестира Лея.

Чубака отметна гривеста глава, изрева страшно и се нахвърли върху имперските щурмоваци, които охраняваха Хан, а Си-Трипио уплашено закрещя и закри лице с единствената си ръка.

— Ама чакай — викаше роботът, — какво правиш?

Уокито обаче не му обръщаше внимание и без да се смущава от броя на щурмоваците, се вкопчи в тях.

— Ама не… не ме удряйте! — молеше се дроидът и се опитваше да предпази разглобеното си тяло със здравата ръка. — Недейте, той не искаше, наистина. Успокой се, космат глупако!

В стаята нахълтаха подкрепления. Някои от щурмоваците започнаха да налагат Чубака с прикладите на пушките, като неизбежно удряха и Трипио.

— Ау — крещеше роботът, — ама аз нищо не съм направил.

Щурмоваците започнаха да надделяват и за малко да разбият лицето на Чуи, но сред шума на борбата се чу гласът на Хан:

— Недей, Чуи! Чубака, престани!

Само той можеше да възпре разярения уоки. Напрегна се, изтръгна се от ръцете на пазачите и се втурна да разтървава борещите се.

Вейдър даде знак на пазачите да го оставят, а на щурмоваците — да прекратят борбата. Хан сграбчи грамадните космати ръце на приятеля си, за да го успокои, и строго го погледна.

Трипио все още развълнувано протестираше и се пенеше:

— Да, да… крайно време е да престанете! — после изпусна една дроидна въздишка: — Слава богу!

Хан и Чубака се гледаха в очи. Соло тъжно се взря в приятеля си. Те здраво се прегърнаха, после Хан каза на уокито:

— Запази си силата за друг път, друже — когато шансовете за успех са по-добри.

Той успя да се усмихне окуражително, но мъка бе налегнала уокито и той тъжно излая.

— Да — каза Хан и се опита да се засмее. — Знам. И аз мисля така. Не се поддавай!

Хан се обърна към един от войниците:

— По-добре го оковете.

Чубака се подчини без съпротива и пазачите оковаха китките му в белезници. Хан прегърна приятеля си за последен път и отиде до принцесата. Взе я в обятия и я притисна силно, сякаш нищо не можеше да ги раздели. Лея бавно и страстно го целуна. Очите й се насълзиха и тя тихо каза:

— Обичам те. Не можех да ти го кажа по-рано, но те обичам.

Младият мъж се усмихна по познатия самонадеян начин:

— Само да не забравиш! Да знаеш, че ще се върна.

После на лицето му се появи топлота и той нежно я целуна по челото.

Хан тихо се обърна и безстрашно се отправи към хидравличната платформа. По страните на принцесата се стичаха сълзи.

Угнотите се втурнаха след него и го вързаха върху платформата. Самотен и безпомощен, той хвърли прощален взор към приятелите си: Чубака гледаше тъжно, а иззад рамото му надничаше Трипио, за да зърне смелчагата за сетен път; Калрисиян наблюдаваше мъчението, по лицето му се бе изписало дълбоко разкаяние; и Лея, с разкривено от болка лице, стоеше царствено изправена и опитваше да се владее.

Ликът на Лея беше последното нещо, което Хан видя. Внезапно хидравличната платформа хлопна надолу. Уокито съкрушено изрева за сбогом.

В този ужасен момент Лея не издържа на мъката и се извърна. Ландо направи гримаса на съжаление. В ямата незабавно започна да се излива гореща каскада от капки и искри.

Чубака се извърна от ужасната гледка и така Трипио получи възможност да вижда по-добре.

— Обвиват го с кокс. Тази смес е много по-усъвършенствувана от моята. Ще бъде добре защитен… ако не умре, разбира се.

Чубака му хвърли поглед през рамо, излая яростно и прекъсна техническото разяснение.

Когато се втвърди, огромни метални клещи издигнаха тлеещата фигура. Тя бързо изстиваше и заприлича на човек, на безформена и недовършена скулптура.

Няколко угнота с черни предпазни ръкавици приближиха тялото на Хан и го изблъскаха навън. То с трясък се строполи на пода и те го натовариха в един правоъгълен контейнер. После закрепиха някакъв електронен индикатор с квадратна форма и се отдалечиха.

Ландо коленичи, завъртя няколко превключвателя и погледна прибора, който отчиташе температурата на Хан. Той въздъхна с облекчение и кимна към притеснените приятели на Соло:

— Жив е. Потънал е в дълбок летаргичен сън.

Дарт Вейдър се обърна към Боба Фет:

— Твой е, наемнико — изсвистя той. — Подгответе камерата за Скайуокър.

— Той току-що се приземи, господарю — докладва един войник.

— Направете всичко възможно да се озове тук.

Ландо посочи Лея и Чубака и каза:

— Вземам това, което ми принадлежи.

Той твърдо беше решил да ги изтръгне от лапите на Вейдър, преди Черния лорд да е променил намеренията си.

— Вземи ги — отговори Вейдър, — но ще оставя тук военен контингент, за да ги наблюдава.

— Не сме се споразумявали за подобно нещо! — разпалено запротестира Ландо. — Вие казахте, че Империята няма да се намесва в…

Внезапно нещо сви гърлото на Ландо. Беше предупреждение за по-нататъшната му съдба, в случай че създава неприятности на Вейдър. Ландо инстинктивно посегна към гърлото си, но в следващия миг невидимата хватка се отпусна и той се обърна към Лея и Чубака. В очите му се четеше отчаяние, но никой не се интересуваше от управителя на Небесния град.

 

 

Люк и Арту внимателно се придвижваха по безлюдния коридор. Младежът бе обезпокоен от факта, че още никой не им е поискал нито разрешително за кацане, нито документи за самоличност, нито ги бе попитал за целта на посещението им. Изглежда, никой в Небесния град не се интересуваше кои са и какво искат. Всичко изглеждаше доста подозрително и Люк започваше да се тревожи.

Внезапно в другия край на коридора се чу звук. Люк спря и се притисна о стената на коридора. Арту, зарадван от мисълта, че пак ще е сред дроиди и хора, развълнувано заподсвирква и забибибка. Господарят му го сряза с поглед и малкият робот за последно тихичко изписука. Люк надникна зад ъгъла и видя, че по страничния коридор се приближават хора. Начело крачеше една живописна фигура в разнебитени доспехи. Зад него двама войници от Небесния град бутаха прозрачен контейнер. От мястото си Люк видя, че вътре лежи човешко тяло, прилично на статуя. След контейнера крачеха двама имперски щурмовака. Те забелязаха Люк, незабавно се прицелиха и започнаха да стрелят, но той ловко избягна лазерните куршуми и преди да успеят да натиснат спусъците повторно, бластерът на младежа отвори горещи рани в бронираните им гърди. Щурмуващите паднаха на земята, а войниците с контейнера бързо свиха в съседния коридор. Човекът с доспехите насочи лазерния си пистолет към Люк и изпрати в него един смъртоносен откос. Лъчът премина на косъм от Люк. Той откърти парче от стената и го превърна на прах. Когато прашинките се разсеяха. Люк отново надникна иззад ъгъла и видя, че безименният му нападател, войниците и контейнерът са изчезнали зад дебела метална врата.

Люк чу шум зад гърба си. Обърна се и видя Лея, Чубака, Трипио и някакъв непознат човек в наметало, охранявани от взвод имперски щурмоваци. После направи знак на принцесата и извика:

— Лея!

— Люк, недей! — Гласът й беше изпълнен със страх. — Това е клопка.

Люк остави Арту и се втурна да ги догони, но когато стигна тясното преддверие, те вече бяха изчезнали. Люк чу възбудените свирукания на Арту, който бързаше подире му. Младежът незабавно се обърна, но една тежка метална врата с трясък се стовари пред изплашения робот.

Сега пътят на Люк към главния коридор беше отрязан. Той се огледа за друг изход, но видя, че останалите изходи също се затварят.

През това време Арту стоеше като замаян от премеждието, от което се бе отървал на косъм. Ако беше направил само още крачка, вратата щеше да го спити. Той притисна нос о нея, подсвирна облекчено и се отправи в обратната посока. Преддверието бе опасано със съскащи тръби и пара, която извираше от пода. Люк се огледа. Над главата си забеляза отвор. Той не можеше да си представи къде ще го отведе, но пристъпи напред, за да го види по-добре. Тогава плочата, върху която стъпи, бавно се отдели от пода и се издигна. Люк се изкачваше с хидравличната платформа, твърдо решен да се изправи лице в лице с врага, заради когото бе дошъл толкова отдалече.

Стиснал здраво бластера в ръка, той се озова в залата за въглеродно замразяване. Цареше мъртва тишина. Чуваше се само съскането на парата по тръбите. Отначало Люк помисли, че е сам със странната апаратура и контейнери с химикали, но после почувствува нечие присъствие.

— Вейдър — прошепна той и се огледа. — Лорд Вейдър, чувствам присъствието ти.

Покажи се! — подигравателно каза Люк на невидимия си враг. — Да не би да те е страх от мене?

Докато говореше, парата започна да изригва на кълба. После, незасегнат от болезнената горещина, Вейдър тръгна през съскащите изпарения. Той стъпи на тясното мостче над залата. Зад него се вееше черният плащ.

Люк внимателно пристъпи към зловещата черна фигура и прибра бластера в кобура. Почувства как в гърдите му се надига увереността, че е напълно готов да се изправи срещу Черния лорд — като джедай срещу джедай. Нямаше нужда от бластер. Чувствуваше, че Силата е с него и че най-сетне е готов за тази неизбежна схватка. Той бавно се заизкачва по стълбите към Вейдър.

— Силата е с теб, Скайуокър — долетя гласът на Вейдър от високото, — но ти още не си джедай.

Думите на Вейдър го смразиха. Люк се поколеба. После си спомни какво му беше казал един друг бивш джедай: Люк, използвай Силата само за познание и защита, не като оръжие. Не се поддавай на омраза и гняв — те ще те отведат към Тъмната страна.

Люк отхвърли и последното съмнение, стисна гладката дръжка на светлинния меч и бързо възпламени лазерното острие.

В същия миг Вейдър активизира своя меч и спокойно зачака атаката на младежа.

Огромната омраза, която изпитваше към Вейдър, накара Люк да нападне яростно и той стовари жужащото острие върху меча на Вейдър, но Черния лорд без усилие отби удара с едно защитно движение. Люк отново атакува. Отново проблеснаха лазерните мечове. Противниците дълго се взираха един в друг над кръстосаните оръжия.