Доналд Глът
Империята отвръща на удара (13)

13

Шестима имперски щурмовака водеха Ландо, Лея и Чубака по вътрешния коридор на Небесния град. Иззад един завой изникнаха помощникът на Ландо с дванадесет от неговите войници и им препречиха пътя.

— Код „Сила-седем“ — даде команда Ландо и спря пред помощника си.

В същия миг войниците насочиха лазерните оръжия към изненаданите щурмоваци и адютантът на Ландо спокойно прибра пушките им. Той връчи по една на Лея и Калрисиян и зачака следващите заповеди.

— Затворете ги в наблюдателната кула — разпореди управителят на Небесния град. — И тихо. Никой не бива да разбере.

Войниците прибраха останалите пушки и поведоха щурмоваците към кулата.

Лея с недоумение следеше бързия обрат на събитията, но учудването й премина в изумление, когато Ландо, човекът, който бе предал Хан, започна да сваля оковите на Чубака.

— Хайде! — припираше той. — Да се махаме оттук!

Едва видял ръцете си свободни, без да чака обяснения, уокито издаде смразяващ кръвта рев, нахвърли се върху спасителя си и започна да го души.

— Не, не мога да ти се доверя след това, което стори с Хан — заяви Лея.

Ландо отчаяно се бореше да се освободи от яростната хватка на Чубака и опитваше да обясни:

— Нямах избор — започна той, но уокито ядосано излая и го прекъсна.

— Все още можем да спасим Хан — на пресекулки каза Ландо. — Те са на източната платформа.

— Чуи — обади се накрая Лея, — остави го!

Чубака пусна Ландо, но все още не беше се успокоил и свирепо го изгледа. Калрисиян с мъка пое въздух.

— Не го изпускай от очи, Чуи — предупреди Лея, а Чубака заплашително изръмжа.

Май съм на път да направя още една голяма грешка — промърмори под носа си Ландо.

 

 

Тантурестият модел R-2 се луташе нагоре-надолу по коридора. Той се мъчеше да открие някаква следа от господаря си или изобщо какъв да е признак на живот и насочваше скенерите си във всички възможни посоки. Накрая разбра, че ужасно се е заблудил и не може да каже колко метра е пропътувал. Арту-Диту зави зад един ъгъл и видя няколко фигури, които се движеха по коридора. С надеждата, че са приятелски настроени, той започна да бибибка и подсвирва дроидните си поздравления.

Едно от съществата регистрира сигналите и се развика:

— Арту, Арту! Това беше Трипио!

Чубака се обърна и зърна нисичкия Арту, който се търкаляше подире им, но при това движение полусглобеният Трипио изгуби приятеля си от поглед.

— Чакай! — извика разстроеният Трипио от гърба на уокито. — Обърни се бе, косматко… По-бързо, Арту! Опитваме се да спасим Хан от наемника!

Арту се понесе напред, като не преставаше да бибибка. Трипио спокойно отговори на тревожния му въпрос:

— Знам, но господарят Люк може да се справи и сам.

Така поне си казваше Си-Трипио, докато продължаваха да търсят Хан.

На източната платформа на Небесния град двама стражи напъхаха замразеното тяло на Хан през един страничен люк в „Роб I“, а Боба Фет се покатери по стълбата и заповяда да уплътнят вратата веднага щом влезе в кабината. Наемникът включи двигателите и корабът стартира и набра скорост.

Ландо, Лея и Чубака се втурнаха в терминала точно в момента, когато „Роб I“ се отлепи от пистата и се понесе към залеза на Небесния град, обагрен в оранжево и пурпурночервено. Чубака вдигна бластера и с рев го изпразни след отдалечаващия се кораб.

— Няма смисъл — каза Ландо. — Много е далеч.

Всички, освен Трипио, гледаха след „Роб I“. От гърба на Чубака той видя нещо, което другите още не забелязваха:

— О, боже! Не е възможно!

Към тях се приближаваше взвод имперски щурмоваци. От насочените оръжия вече бълваше огън и първият залп за малко не улучи принцеса Лея. Ландо бързо отговори на вражеския обстрел. Във въздуха лумна кръстосаният огън на червените и зелени лазерни снаряди.

Арту се спусна към асансьора, скри се вътре и започна да наблюдава иззад ъгъла развихрилата се битка от безопасно разстояние.

Над воя на бластерите се чу гласът на Ландо:

— Хайде! Тръгваме! — извика той и си проби път към асансьора, като стреляше в движение.

Лея и Чубака не помръдваха. Те не отстъпваха от позициите си и поддържаха огъня. Щурмоваците стенеха и падаха по земята с разпрани кореми, а точните попадения на Лея и Чубака взривяваха гърдите и ръцете им.

Ландо подаде глава от асансьора и се опита да привлече вниманието им, като правеше знаци да тичат, но двамата, изглежда, не бяха на себе си и продължаваха да стрелят като отплата за целия си гняв и пленничество, за загубата на човека, когото и двамата обичаха, твърдо решени да отнемат живота на тези галеници на галактическата Империя.

Трипио с удоволствие би сменил мястото си за каквото и да е друго, но тъй като нямаше как да се измъкне, можеше само неудържимо да вика за помощ:

— Арту, помогни ми! — крещеше той. — Как можах да се забъркам в тази история. Истинско наказание е да си вързан за гърба на уоки! Предпочитам да умра!

— Качвайте се бързо! — изкрещя Ландо. — По-бързо!

Лея и Чубака си запробиваха път към него. Те се измъкнаха от лазерния обстрел и се втурнаха в асансьора. Докато вратите се затваряха, видяха как останалите щурмоваци тичаха към тях.

 

 

От рампата в залата за замразяване ехтяха ударите на светлинните мечове на Люк Скайуокър и Дарт Вейдър. Младежът усещаше как тя се тресе от всеки сблъсък, от всяко париране и удар на оръжията им, но все по-неустрашимо отблъскваше зловещия Дарт Вейдър. Черния лорд отбиваше невъздържаните нападения и спокойно говореше:

— Страхът не може да те засегне. Научил си повече, отколкото очаквах.

— Ще видиш, че съм пълен с изненади! — сопна се самоуверено Люк и заплаши Вейдър с едно пасато от фехтовката.

— Аз също съм пълен с изненади — дойде спокойният, прокобен отговор.

С две изящни движения Черния лорд изби меча от ръката на младежа и го запрати надалеч. Той замахна към нозете му, но за да не пострада, Люк отскочи назад, обаче се спъна и се търколи надолу по стълбите.

Проснат на пода, Люк вдигна очи и видя зловещата фигура, която заплашително се бе надвесила от горната площадка. Дарт Вейдър полетя право към него, а черното наметало се разпери във въздуха като огромен прилеп.

Без да откъсва поглед от Вейдър, Люк бързо се превъртя, а черната фигура се приземи до него.

— Бъдещето ти е в ръцете ми, Скайуокър — просъска Вейдър, надвесен над приведения младеж. — Сега ще прегърнеш Тъмната страна. Оби-Уан позна, че ще стане така.

— Не — извика Люк и се помъчи да се пребори със злото, което витаеше наоколо.

— Оби-Уан не ти е казал много неща — продължаваше Вейдър. — Ела с мен! Аз ще довърша обучението ти!

Въздействието на Вейдър беше невероятно мощно, сякаш беше нещо материално.

Не го слушай — казваше си Люк. — Опитва се да те измами, да те отклони от правия път, да те отведе до Тъмната страна на Силата, точно както предупреждаваше Бен.

Люк започна да отстъпва пред Лорда на Сит. Хидравличната платформа зад младежа тихо се спусна надолу и шахтата зина, готова да го погълне.

— По-скоро бих умрял — заяви Люк.

— Няма да се наложи.

Внезапно Черния лорд атакува с меча си така неудържимо, че младежът загуби равновесие и падна в зейналия отвор.

Вейдър се обърна с гръб и изключи меча си.

— Беше много лесно — сви рамене той.

— Може би не си чак толкова силен, колкото мисли Императора.

Докато говореше, в отвора зад гърба му започна да се излива огнената емулсия. Той още стоеше с гръб към шахтата, когато нещо неясно се понесе към тавана.

— Ще видим — спокойно отвърна Люк.

Черния лорд светкавично се извърна — на този етап на замразяване жертвата не би трябвало да говори! Вейдър се огледа наоколо, после вдигна глава към тавана. Там, сред маркучите над шахтата, висеше Люк. Той беше скочил на пет метра височина.

— Невероятно! — призна Черния лорд. — Ловкостта ти е невероятна!

Люк скочи на обходната рампа. Протегна ръка и над димящата шахта към него прелетя светлинният му меч. На мига го възпламени. Незабавно светна и мечът на Вейдър.

— Бен те е обучил добре. Вече си овладял страха. Сега дай воля на гнева. Аз унищожих семейството ти — можеш да си отмъстиш.

Този път обаче Люк внимаваше и се владееше прекрасно. Ако можеше да надмогне гнева си, както бе успял да пребори страха, Вейдър нямаше повече да му влияе.

Спомни си наученото — повтаряше си Люк. — Помни какво те учеше Йода. Отхвърли цялата омраза и всичкия гняв и Силата ще се влее в тебе.

Младежът овладя отрицателните си чувства и започна да настъпва, без да обръща внимание на подканите на Вейдър. Той го атакува и след кратка размяна на удари го принуди да отстъпи.

— Омразата ще ти даде сили да ме унищожиш — изкушаваше го Вейдър. — Използвай я!

Люк едва сега осъзна каква страшна сила притежава неговият враг и тихо си рече:

— Никога няма да стана слуга на Тъмната страна на Силата!

После внимателно пристъпи към Вейдър.

С приближаването на Люк лордът бавно отстъпваше назад. Младежът рязко замахна към него и бившият джедай парира удара, но загуби равновесие и падна в отделението с димящия тръбопровод.

Коленете на Люк се огъваха от изтощение, обаче той мобилизира силите си, внимателно пристъпи към парапета и погледна надолу. Нямаше и следа от ужасния противник. Люк изключи светлинния меч, закачи го на колана и се спусна в шахтата.

Когато скочи на пода, видя, че се е озовал в залата за контрол и поддръжка с изглед към енергийния реактор на града. Люк погледна към широкия прозорец.

Пред него се очертаваше неподвижният силует на Дарт Вейдър.

Младежът бавно се приближи и възпламени светлинния меч, ала Вейдър нито активизира своя, нито пък направи някакво усилие да се защити. Единственото оръжие на Черния лорд срещу младия джедай беше подкупващият му глас:

— Нападай! — подмамваше го той. — Унищожи ме!

Объркан от лукавството на Вейдър, Люк се поколеба.

— Само ако си отмъстиш, ще останеш жив.

Люк стоеше като закован. Чудеше се дали да се вслуша в думите на Вейдър и за да го победи, да използва Силата като оръжие на отмъщението, или да изчака друга възможност, когато ще може да се владее по-добре.

Не. Как можеше да отлага кончината на този зъл гений! Възможността беше в ръцете му. Сега. И не биваше да се помайва…

Може никога вече да не му се удаде подобен случай.

Люк хвана смъртоносния светлинен меч с две ръце като старинно оръжие, стисна здраво гладката дръжка и го вдигна, за да съсече маскираното чудовище.

Преди обаче да замахне, някакъв огромен детайл се откъсна от инсталацията зад него и се устреми към гърба му. Люк инстинктивно се извърна и светкавично го разполови. Двата отломъка с трясък думнаха на пода. Към младежа се насочи нов метален къс, но и този път той използва Силата и отби удара. Тежкият блок отскочи, сякаш бе рикоширал о невидим щит. Тогава към него се понесе парче дебела тръба, но дори и след като я отблъсна, от всички посоки продължаваха да го обстрелват всякакви чаркове от апаратурата, последвани от проводници, които се изскубваха, свистяха около му, виеха се и искряха.

Люк бе подложен на атаки от вси страни и правеше всичко възможно да ги отблъсне, но вече беше изранен и изнурен.

Едър железен къс се отплесна от тялото му и разби големия прозорец. В залата с рев нахлу вятърът. Внезапно предметите се разхвърчаха, а яростният вятър зашиба Люк и изпълни помещението със злокобен вой.

В центъра на този хаос, без да мърда, стоеше победоносно Дарт Вейдър:

— Предай се! — тържествуваше Черния лорд на Сит. — Няма смисъл да се съпротивляваш! Ще трябва да се присъединиш към мене или да последваш Оби-Уан в смъртта.

Докато Вейдър изричаше тези думи, последното парче желязо тежко профуча през залата, халоса младия джедай и го изхвърли през строшения прозорец. Пред очите му всичко се разми, докато вятърът го носеше, подхвърляше и премяташе; накрая успя да се улови с една ръка за някаква греда.

Когато вятърът постихна и погледът му се изостри, Люк разбра, че виси на рампата над реакторната шахта пред контролната зала. Той погледна надолу и пред очите му се разкри една комай бездънна пропаст. Зави му се свят и той стисна очи, за да не загуби съзнание.

В сравнение с пашкуловидния реактор, от който висеше. Люк беше само една гърчеща се прашинка, а самият реактор пък — само едно петънце сред безбройните издатини на облата вътрешна стена в гигантската зала.

Люк отчаяно стискаше гредата. Със свободната си ръка успя да втъкне лазерния меч в колана си, после се набра нагоре, преметна се на рампата и тъкмо стъпи на крака, Дарт Вейдър се появи пред шахтата.

Когато приближи, от радиоуредбата гръмко проехтя тревога.

— Бегълците се отправят към платформа 327. Подгответе всички кораби! Всички патрули по тревога!

Вейдър застрашително напредваше към Люк:

— Приятелите ти никога няма да избягат. Ти също никога няма да се измъкнеш — пророкува той.

Вейдър пристъпи още напред и Люк незабавно вдигна меч, готов да възобнови схватката.

— Ти си победен — заяви Вейдър с вледеняваща увереност и безвъзвратност. — Няма смисъл да се съпротивляваш.

Люк обаче не мислеше така. Той яростно нападна. Лазерното острие изсъска, стовари се върху бронята на Вейдър и се вряза в нея. От удара Лорда на Сит залитна и Люк си въобрази, че изпитва болка. После Вейдър отново пристъпи напред и предупреди:

— Не постъпвай като Оби-Уан. Знаеш как загина той.

Люк дишаше тежко. По челото му изби пот, но името на Бен му вдъхна неочаквана увереност.

Успокой се — повтаряше си той. — Успокой се.

Мрачното привидение важно крачеше към него по тясната рампа, сякаш искаше живота на младия джедай. Или още по-лошо — крехката му душа.

 

 

Ландо, Лея, Чубака и дроидите бързаха по един коридор. Завиха зад ъгъла и видяха, че вратата към стартовия терминал е отворена. Зад нея съзряха готовия за бягство „Сокол“, но внезапно вратата хлопна с трясък. Те свиха в съседната ниша, за да се прикрият от стрелящите подире им щурмоваци. Енергийните снаряди рикошираха в стените и пода, ронеха мазилката и я раздробяваха на хиляди парчета.

Чубака изръмжа и яростно отвърна на стрелбата. Той прикриваше Лея, която отчаяно блъскаше командното табло на входа. Уви! Вратата си оставаше затворена.

— Арту — извика Трипио, — таблото! Опитай да преодолееш защитната му схема.

Трипио ръкомахаше към пулта и подканяше малкия робот да побърза. Той дори му посочи входа за компютърното захранване на таблото. Арту-Диту се спусна към вратата, като подсвирваше и бибибкаше.

Ландо се извиваше на вси страни, за да се спаси от лазерните куршуми, и трескаво се мъчеше да свърже комуникатора си с вградения комуникатор на пулта:

— Тук Калрисиян — обяви той по радиоуредбата. — Империята завладява града. Съветвам ви да напуснете колонията, преди да са пристигнали имперски части.

Той преустанови предаването.

Ландо знаеше, че е сторил каквото може, за да предупреди хората, и сега трябва да изведе от града приятелите си.

Междувременно Арту свали предпазителя и пъхна компютърната си ръка в буксата. В същия миг бибибкането на дроида се извиси в див писък. Той се затресе, по платките му в лудешки танц се люшнаха ярки светлини, а през всичките му отвори се заниза пушек. Ландо сръчно издърпа Арту от електрическия контакт. Дроидът се охлади и отправи няколко вяли бибибкания към Трипио.

— Хайде сега, следващия път и ти внимавай. Откъде мога да знам разликата между електрически контакт и компютърно захранване. Аз съм преводач…

— Някой да предложи нещо! — изкрещя Лея. Тя все още стреляше срещу щурмоваците.

— Тръгваме! — надвика битката Ландо. — Ще търсим друг изход!

 

 

Воят на вятъра в реакторната шахта напълно заглушаваше трясъка на лазерните мечове.

Люк ловко премина по рампата и се прикри зад грамаден машинен блок. Само след миг Вейдър застана до него. Мечът му като гилотина се стовари върху машинния модул и го отсече. Блокът се понесе надолу, но вятърът го поде и пак го издигна.

Когато блокът започна да пада. Люк неволно, само за миг, го съпроводи с поглед. Това беше достатъчно — в същия момент лазерният меч на Черния лорд се вряза в ръката на младежа и я отсече, а оръжието му изхвърча надалеч.

Болката бе неописуема. Люк усети ужасната миризма на собствената си ранена плът и стисна ръката под лакътя с надеждата да облекчи страданието. Той заотстъпва назад по рампата, докато стигна до края. През цялото време към него тежко крачеше злокобното видение.

Внезапно, като лошо предзнаменование, вятърът спря — Люк разбра, че не може да продължи по-нататък.

— Нямаш изход — предупреди го Дарт Вейдър и се извиси над него подобно черен ангел на смъртта. — Не ме карай да те унищожавам. Силата в теб е могъща. Сега трябва да се научиш да използваш Тъмната й страна. Тръгни с мен и двамата ще станем по-силни от Императора. Ела. Аз ще довърша обучението ти и така ще завладеем галактиката.

Люк не се поддаваше на увещанията на Черния лорд на Сит.

— Никога няма да сторя това.

— Но ти не познаваш мощта на Тъмната страна — продължаваше Вейдър. — Оби-Уан не ти е казвал каква е съдбата на баща ти, нали?

Напомнянето за баща му събуди гнева на Люк.

— Достатъчно ми е казал! — кресна той. — Каза ми, че си го убил!

— Не е вярно — спокойно отговори Вейдър. — Аз съм баща ти!

Люк бе зашеметен. Той втренчи невярващ поглед в черната фигура и отстъпи назад. Двамата воини се гледаха очи в очи. Баща и син.

— Не. Не може да бъде. Не е вярно… — Люк отказваше да повярва на ушите си.

— Това е невъзможно.

— Погледни в душата си — Вейдър приличаше на зло копие на Йода — и ще разбереш, че е вярно.

Вейдър изключи меча. Твърдо и подканващо протегна ръка.

Думите на Черния лорд смазаха Люк, той не беше на себе си.

— Не! Не! — викаше той.

Вейдър продължаваше да го увещава:

— Люк, ти можеш да унищожиш Императора. Той го предвиди. Това е предопределено. Ела с мен и двамата ще управляваме галактиката като баща и син. Ела с мен. Това е единственият начин.

Люк не можеше да се опомни. Най-накрая всичко започваше да се подрежда в съзнанието му. Ала действително ли беше така? Той се чудеше дали Дарт Вейдър не казва истината, дали обучението при Йода, съветите на стария, безгрешен Бен, собственият му стремеж към доброто и ненавистта му към злото, дали всичко, за което се беше борил, не е само една огромна лъжа. Не искаше да повярва на Вейдър и опита да се убеди, че именно той лъже, но някак си чувстваше истината в думите на Черния лорд. Но ако Дарт Вейдър действително казва истината, защо го е излъгал Бен Кеноби? Защо? Съзнанието му крещеше по-силно от всички ветрове, които Черния лорд бе призовал срещу него.

Отговорите на тези въпроси вече нямаха значение.

Баща му!

Със спокойствието, на което го бяха научили Бен и Йода, Люк Скайуокър взе окончателно решение.

— Никога! — извика той и се хвърли в бездънната пропаст.

Летенето нямаше край — сякаш Люк пропадаше в друга галактика.

Дарт Вейдър застана до ръба на рампата и се загледа надолу. Силен вятър изду черното наметало, а самият той не помръдваше.

Тялото на Скайуокър стремглаво се носеше надолу. Раненият джедай се преобръщаше презглава и отчаяно се мъчеше да се задържи за нещо.

Черния лорд стоя така, докато не видя как една тръба в отвъдната страна на реакторната шахта всмука тялото. Когато Люк изчезна, Вейдър се обърна и бързо се отдалечи.

 

 

Люк летеше стремглаво по смукателната тръба и опитваше да се захване за нещо, но гладките лъскави стени нямаха ни вдлъбнатини, ни ръбове, които да го задържат. Най-после стигна края на своеобразния тунел и краката му се блъснаха в кръглата решетка, под която явно следваше бездънно пространство. От инерцията на тялото тя се продъни и Люк усети как всеки миг ще се измуши през отвора. Младежът отчаяно впиваше пръсти в гладката повърхност на тръбата, но безуспешно.

— Бен… Бен, помогни ми! — викаше за помощ той.

Усети как пръстите му се плъзгат безпомощно по стените, а тялото му пропада.

 

 

В Небесния град цареше хаос. Веднага след съобщението на Ландо Калрисиян паника обхвана жителите на града. Едни стягаха багаж, други просто се втурваха да търсят спасение навън. Скоро улиците се изпълниха с хора и чуждоземци, които тичаха и безразборно се щураха из града. Имперските щурмоваци безпощадно преследваха бягащите и разменяха с тях лазерни откоси.

В един от главните коридори на града Ландо, Лея и Чубака отбиваха атаките на един имперски взвод. Те изпразваха пълнителите на тежките си лазерни оръжия в нападателите. Непременно трябваше да удържат позициите си, защото бяха открили друг път към терминала. Само дано Арту успее да отвори вратата.

Арту се мъчеше с платката от командното табло, но шумът на лазерната битка край него го разсейваше и му пречеше да се съсредоточи. Той нещо си бибкаше и Трипио помисли, че е озадачен.

— Какви ги дрънкаш — скара му се той. — Не ни интересува суперскоростното устройство на „Вечния сокол“. Поправили са го. Само кажи на този компютър да отвори вратата.

После, докато Ландо, Лея и Чубака се промъкваха към входа и ловко отбягваха огъня на имперските части, Арту ликуващо избибибка и вратата се отвори.

— Браво, Арту! — възкликна Трипио. Той би изръкопляскал, ако и другата му ръка си беше на мястото. — Никога, дори за секунда, не съм се съмнявал в теб.

— По-живо! — извика Ландо. — Иначе никога няма да се измъкнем!

 

Арту още веднъж бе успял. Когато останалите се втурнаха през входа, роботът разпръсна плътна завеса, гъста като облаците, обвили планетата, и скри приятелите си от нахлуващите щурмоваци. Още преди да се вдигне мъглата, вече тичаха вкупом към платформа 327.

Щурмоваците ги следваха. Те обстрелваха бегълците по пътя им към „Вечния сокол“. Чубака и роботите се качиха на борда, докато Ландо и Лея ги прикриваха и покосяваха с бластерите си войниците на Императора.

Когато гърленият стон на двигателите изви в оглушителен вой, Ландо и Лея изстреляха още няколко енергийни залпа и хукнаха нагоре към рампата. Влязоха в пиратския кораб и затвориха главния люк.

Корабът полетя. В този момент се разнесе взривът на имперския противовъздушен огън. Като че ли цялата планета се разцепи в основите си.

 

 

Люк не можеше повече да забави спускането си по тръбата. Той се изхлузи през отвора и пропадна сред облаците. Тялото му се преобръщаше из въздуха и той напразно размахваше ръце с надеждата да докопа нещо неподвижно. Като че след цяла вечност на пътя му се изпречи електронният ветропоказател, който стърчеше от заобленото дъно на Небесния град. Вятърът го шибаше и търкаляше облаците около му. Люк се вкопчи здраво във ветропоказателя, но губеше сили и му се струваше, че няма да издържи още дълго над газообразната повърхност на планетата.

 

 

В пилотската кабина на „Вечния сокол“ бе съвсем тихо. Лея тъкмо си беше поела дъх след невероятното бягство. Тя седеше в креслото на Соло и мислеше за него. Опитваше да не се тревожи за Хан, да не тъгува.

Зад нея, притихнал и изморен, седеше Ландо Калрисиян и гледаше през рамото й в панорамния илюминатор.

Корабът бавно набра скорост по пистата на платформата. Гигантският уоки седеше в стария си стол. Той задейства няколко превключвателя и по централния команден пулт на кораба заиграха ред светлини. Чубака дръпна регулатора и поведе кораба нагоре, към свободата.

Край илюминаторите започнаха да преминават облаци, а когато най-сетне „Вечния сокол“ се устреми към оранжево-пурпурния залез на града, всички въздъхнаха с облекчение.

 

 

Люк преметна крак през ветропоказателя. Той все още издържаше тежестта му, но въздушната струя от тръбата го връхлиташе и едва не го отвяваше.

— Бен — стенеше той омаломощен. — Бен…

 

 

Дарт Вейдър стъпи на пустата платформа и отправи поглед подир чезнещия в далечината „Вечен сокол“.

— Пригответе кораба ми! — заповяда той на двамата си адютанти и отиде да се подготви за пътуването. Зад него се развя черното наметало.

 

 

Върху опорния пилон на Небесния град Люк отново проговори. Този път насочи мислите си към друго същество, за което смяташе, че мисли за него и може да му помогне, и извика:

— Лея! Чуй ме!

После повтори:

— Лея!

В този момент част от ветропоказателя се откърти и профуча далеч надолу в облаците. Люк се вкопчи още по-здраво в остатъка от ветропоказателя и се стегна, за да устои на въздушните тласъци от тръбата.

 

 

Ландо и Чубака наблюдаваха трите изображения върху компютъра.

— Май са изтребители — рече Калрисиян. — Лесно ще ги изпреварим — добави той, тъй като познаваше възможностите на „Вечния сокол“ не по-зле от Хан Соло. Той погледна към Лея и изказа съжаление за длъжността си като управител: — Знаех, че този пост е твърде висок и няма да го имам за дълго — простена той. — Ще ми липсва.

Лея беше като в транс. Тя не обръщаше внимание на оплакванията на Ландо, а гледаше като хипнотизирана право пред себе си. После се сепна от транса и сякаш отговори на някого:

— Люк?

— Моля? — изненада се Ландо.

— Трябва да се върнем — настоятелно каза тя. — Чуи, курс към дъното на града!

Ландо изумено я погледна:

— Чакай сега! Няма да я бъде!

Уокито излая. Този път той беше съгласен с Ландо.

— Без да спориш! — твърдо и с достойнство каза Лея, присъщо на човек, свикнал да му се подчиняват. — Кръгом! Това е заповед!

— А тези там? — настоя Ландо и посочи трите изтребителя, които ги настигаха.

Той потърси с очи подкрепата на Чубака, но уокито заплашително изръмжа и с това показа, че знае кой е поел командването.

— Добре де — помири се Ландо.

С цялата грациозност и маневреност, с които беше прочут, „Вечния сокол“ пое явно самоубийствения курс обратно към града, а трите изтребителя го последваха.

Люк Скайуокър не забелязваше приближаването на „Вечния сокол“. Той почти беше загубил съзнание, но някак успяваше да се задържи за скърцащия ветропоказател. Той се огъна под тежестта му и после съвсем се откъсна от основата си. Люк безпомощно се запремята в небето. Този път знаеше, че спасение няма.

— Гледайте! — извика Ландо и посочи някакво летящо тяло далеч пред тях. — Някой пада.

Лея запази самообладание. Тя знаеше, че всяко прибързано действие може да бъде фатално.

— Гмурни се под него, Чуи — каза тя на пилота. — Това е Люк.

Чубака незабавно реагира. Той намали скоростта внимателно и насочи кораба надолу.

— Ландо — обърна се Лея към Калрисиян, — отвори таванния люк!

Докато излизаше от кабината, Ландо си мислеше, че тази тактика е достойна дори за Соло.

Чубака и Лея вече виждаха човека по-ясно и уокито поведе кораба към него. Чуи рязко намали скорост и тялото на Люк се плъзна покрай илюминатора и тежко се удари в корпуса.

Ландо отвори люка. В далечината се виждаха трите изтребителя. Те настигаха „Сокола“ и лазерните им оръжия осветяваха оловното небе с унищожителни залпове. Ландо се подаде навън, протегна ръка, сграбчи премазания воин и го изтегли вътре. Точно тогава един залп експлодира до „Сокола“ и така го залюля, че тялото на Люк за малко да изхвърчи обратно навън, но Ландо го улови здраво за ръката и го задържа.

„Вечния сокол“ се отдалечи от Небесния град и се устреми през дебелия покров от развълнувани гъсти облаци. Принцесата и Чубака се мъчеха да удържат кораба. Той се накланяше, за да избегне ослепителния огън на изтребителите Ти-Ай-И, но около пилотската кабина непрекъснато избухваха снаряди и сякаш се надвикваха с воя на Чубака, който трескаво управляваше кораба.

Лея включи вътрешния комуникатор:

— Ландо, как е той? — извика тя сред шума. — Ландо, чуваш ли ме?

— Ще се оправи — чу се слаб глас откъм другия край на кабината, но това не беше Ландо.

Лея и Чубака се обърнаха и видяха Люк. Ландо помагаше на завития в одеяло, пребит и окървавен младеж да влезе в кабината. Принцесата скочи от стола си и радостно го прегърна. Чубака, който все още се опитваше да изведе кораба от обсега на изтребителите Ти-Ай-И, отметна глава назад и ликуващо излая.

Планетата сред облаците все повече се смаляваше, но изтребителите Ти-Ай-И не се отказваха от жестоката гонитба, а „Вечния сокол“ се тресеше от всяко точно попадение на лазерните им оръдия.

Арту се трудеше прилежно в трюма на „Сокола“ и въпреки непрекъснатото клатене и подмятане, се мъчеше да сглоби златистия си приятел. Малкият дроид старателно коригираше грешките на добронамерения уоки и бибибкаше, докато изпълняваше сложната задача.

— Чудесно — хвалеше го протоколният дроид.

Главата му вече беше поставена правилно и втората му ръка беше почти закачена. Арту загрижено избибибка.

— Не, Арту. Не се притеснявай. Сигурен съм, че този път ще успеем.

В пилотската кабина обаче Ландо не беше толкова оптимистично настроен. Индикаторите на командния пулт пред него започнаха да премигват и внезапно алармените системи в целия кораб се включиха.

— Отражателните щитове отказват — докладва той на Лея и Чубака.

Принцесата погледна през рамото на Ландо и видя една нова светлинна точка. Изображението на радарния екран заемаше застрашителни размери.

— Още един кораб. Много по-голям. Иска да ни отреже пътя.

Люк мълчаливо погледна през прозореца към звездната пустош.

— Вейдър! — продума едва чуто той.

 

 

Адмирал Пит отиде до Вейдър, който стоеше на мостика на най-големия звездоразрушител в Империята и гледаше през илюминатора.

— Всеки момент ще влязат в обхвата на далекобойния лъч — самонадеяно докладва адмиралът.

— Изключихте ли суперскоростното му устройство?

— Още като ги заловихме, сър.

— Добре — каза огромната черна фигура. — Подгответе се за абордаж и заредете оръжията с упойващи заряди.

„Вечния сокол“ успя да се изплъзне от преследващите го изтребители Ти-Ай-И, но не и от зловещия звездоразрушител.

 

 

— Не можем да си позволим грешки — Лея напрегнато наблюдаваше голямото светлинно петно на мониторите.

— Щом моите хора са казали, че са стегнали този красавец, значи са го стегнали — увери я Ландо. — Няма защо да се притесняваш.

Колко познато ми звучи — мислеше си Лея.

Нова ударна вълна разтърси кораба, но в този момент върху командния пулт блесна зелена светлина.

— Координатите са въведени, Чуи — каза Лея, — сега или никога!

Уокито излая в знак на съгласие. Той беше готов за навлизане в хиперпространството.

— Давай! — извика Ландо.

Чубака сви рамене, сякаш искаше да каже, че си струва да се опита. После дръпна регулатора за свръхсветлинна скорост и изведнъж звукът на йонните двигатели се промени. Всички на кораба, хора и дроиди, се молеха системата да не откаже. Това беше единствената им надежда за спасение.

Внезапно двигателите се задавиха, шумът секна, а Чубака отчаяно и безсилно изрева.

Суперскоростното устройство отново им беше изневерило.

„Вечния сокол“ продължаваше да се гърчи под огъня на изтребителите.

 

 

От борда на имперския звездоразрушител Дарт Вейдър като омагьосан наблюдаваше безмилостния обстрел, на който изтребителите Ти-Ай-И подлагаха „Вечния сокол“. Черния лорд го настигаше. Скоро Люк Скайуокър щеше да бъде напълно в негова власт.

 

 

Люк също го усещаше и мълчаливо се взираше през илюминатора. Изнуреният джедай знаеше, че Вейдър е наблизо, че победата му скоро ще е пълна. Тялото му бе изранено и изтерзано, а духът му — готов да се подчини на съдбата. Нямаше смисъл да се бори. Нямаше вече в какво да вярва.

— Бен — шепнеше той, отчаян до смърт, — защо не ми каза?

Ландо се опита да поправи няколко контролни уреда. Чубака скочи и се втурна в трюма. Лея седна на мястото му и започна да помага на Ландо да преведе „Сокола“ през обстрела.

Когато уокито слезе в трюма, мина покрай Арту, който още се занимаваше с Трипио. Тантурестият дроид с ужас забибибка, след като скенерите му регистрираха трескавите опити на Чубака да поправи суперскоростното устройство.

— Казах ли ти, че сме обречени — занарежда изплашеният Трипио. — Двигателите за свръхсветлинна скорост пак са извън строя.

Арту бибибкаше и в същото време прикачваше един крак към тялото на приятеля си.

— Откъде знаеш какво не е наред — подиграваше го златистият дроид. — Ама внимавай де! По-леко с крака ми! И стига си дрънкал!

Ландо се обади по вътрешния комуникатор:

— Чуи, провери вторичния преобразувател.

Чубака се спусна в долното отделение. Помъчи се да разхлаби с огромния гаечен ключ един плот в стената, но той не искаше да помръдне. Тогава уокито отчаяно изрева, сграбчи ключа като бухалка и започна да удря плота с всичка сила.

Внезапно командният пулт в пилотската кабина изсипа дъжд от искри върху Лея и Ландо и те подскочиха в креслата си от изненада. Люк обаче сякаш не забелязваше какво става около него. Примирено свел глава, той силно страдаше:

— Няма да мога да му устоя — тихо мърмореше той.

Ландо отново наклони „Сокола“, за да отхвърли преследвачите, но разстоянието помежду им се скъсяваше с всеки изминал миг.

В трюма Арту се втурна към един контролен пулт. Зад него, на един крак, остана да мърмори разяреният Трипио. Арту пипаше бързо, като разчиташе само на механичния си инстинкт, за да препрограмира платката. След всяко действие на Арту наоколо проблясваха ярки светлини. Внезапно някъде дълбоко от суперскоростните двигатели из „Сокола“ проехтя мощно ръмжене.

Товарният кораб рязко се наклони и подсвиркващият Арту изхвърча чак до пилотската кабина право върху изплашения Чубака. Ландо залитна към стената, но затова пък, докато падаше, видя как звездите зад илюминатора се превръщат в ослепителни ивици светлина.

— Успяхме! — възтържествува Ландо.

„Вечния сокол“ неудържимо се устреми в хиперпространството.

 

 

Дарт Вейдър стоеше безмълвен. Беше вперил поглед в черния Космос, където само допреди миг се намираше „Вечния сокол“. Тежкото, мрачно мълчание ужасяваше двамата мъже до него. Адмирал Пит и капитанът чакаха. Студени тръпки на страх пълзяха по гърбовете им. Те се чудеха кога ли ще почувстват как хищните нокти стягат гърлата им като в менгеме.

Черния лорд не помръдваше. Той стоеше с ръце на кръста и тихо размишляваше. После се обърна и бавно слезе от мостика. Зад гърба му се развя черното наметало.