Доналд Глът
Империята отвръща на удара (3)

3

Арту чакаше пред входа на тайния терминал на Бунтовната коалиция. Сняг се сипеше по цилиндричното му тяло. Вътрешните му механизми и оптически сензори го информираха, че стои там от дълго време и че вече се е стъмнило. Но Арту се интересуваше единствено от вградените си датчици за проучвателна дейност, които продължаваха да изпращат сигнали над ледените полета. Продължителното и упорито издирване на Люк Скайуокър и Хан Соло, предприето от сензорите му, не даваше резултат. Дундестият роботко неспокойно забибипка, когато Трипио бавно и тромаво се приближи по снега.

— Арту — златистият робот прегъна тяло в бедрените стави, — нищо повече не можеш да сториш. Хайде, прибирай се!

Трипио отново се изправи в цял ръст и по човешки потръпна от нощния вятър, който фучеше покрай блестящото му тяло.

— Арту, премръзнаха ми ставите. Побързай, моля те.

И още преди да довърши мисълта си, Трипио се понесе обратно към входа.

Небето на Хот съвсем притъмня. На входа на терминала принцеса Лея продължаваше тревожното си бдение, взряла се в мрака на Хот. Тя потрепери от нощния вятър. Чакаше в компанията на силно разтревожения майор Дерлин, но мислите й бяха навън, сред ледените полета. Подпрял брада с косматата си ръка, наблизо седеше грамадният уоки. Когато Арту и Трипио влязоха в терминала, той рязко вдигна гривеста глава.

Трипио беше по човешки объркан:

— Арту не успя да засече никакви сигнали, но смята, че няма защо да се отчайваме, тъй като обхватът му вероятно не е достатъчно широк.

Въпреки това в синтезирания глас на Трипио не се долавяше особена увереност.

Лея мълчаливо кимна на високия дроид в знак, че е разбрала, но не отговори. Мислите й бяха заети с двамата изчезнали герои. Най-силно я смущаваше фактът, че в тях особено място заема тъмнокосият корелианец, чиито думи невинаги трябваше да се разбират буквално.

Един лейтенант дойде на доклад и майор Дерлин се обърна към него, а принцесата продължи да се взира в далечината.

— Всички патрули, освен Соло и Скайуокър, се прибраха, сър.

Майорът погледна Лея. Гласът му беше изпълнен със съжаление:

— Ваше височество, нищо повече не можем да направим тази нощ. Температурата бързо спада. Трябва да затворим защитните шлюзове. Съжалявам.

Дерлин почака един момент, после се обърна към лейтенанта:

— Спуснете шлюзовете!

Офицерът се зае с изпълнението на заповедта. В залата изведнъж като че стана още по-студено от тъжния вой на Чубака.

— Спидерите ще бъдат готови до сутринта — докладва майорът на Лея. — С тях търсенето ще се улесни.

Макар да не очакваше положителен отговор, Лея попита:

— Има ли някаква вероятност да оцелеят дотогава?

— Незначителна — мрачно, но прямо отговори майорът, — но има.

В отговор на думите му Арту започна да пресмята нещо на миниатюрните компютри в металното си тяло, като само за секунди прехвърли голям обем изчисления. Той привърши сметките с победоносно бибибкане.

— Принцесо — намеси се Трипио, — Арту казва, че вероятността да оцелеят, е едно към седемстотин двадесет и пет. — После се наклони към нисичкия робот и отбеляза: — Всъщност мисля, че не трябваше да казваш това.

Никой не реагира на превода на Трипио. В продължение на няколко дълги минути в залата се възцари тишина, нарушавана само от отекващия трясък на метал о метал, когато огромните шлюзове на бунтовническата база се затваряха за през нощта. Сякаш някакво безсърдечно божество отделяше двамата мъже навън и ознаменуваше смъртта им с метален ек.

Чубака отново страдалчески изрева. Една тиха молитва, изричана често в отминалия свят на Алдераан, долази в мислите на Лея.

 

 

По северното небе на Хот пълзеше слабо слънце, но светлината му беше недостатъчна, за да затопли ледената повърхност на планетата. Лъчите му се плъзгаха по заснежената хълмиста местност, мъчеха се да проникнат и в най-тъмните дупки на ледените клисури и най-накрая спряха върху нещо, което, изглежда, беше най-идеалната бяла могила в необхватната белота. Тя бе тъй съвършена, че положително не бе създадена от природата. Когато небето просветля съвсем, от нея долетя бръмчене. Всеки би се изплашил, ако в този момент наблюдаваше могилата. Куполът като че се взриви — снежната мантия се разлетя към небето подобно фойерверк от бели пръски. Бръмчащият апарат заприбира сензорните си ръце и бавно и величествено се издигна над замръзналото бяло легло. Разузнавателната сонда поспря насред ветровитото пространство; после продължи утринната си мисия през снежната пустиня.

Един сравнително малък чипонос кораб със затъмнени прозорци на пилотската кабина и лазерни оръдия от двете страни също нарушаваше покоя на утринния въздух над ледения свят. Бунтовническият снежен спидер бе солидно брониран и пригоден за бой в бръснещ полет. Обаче тази сутрин бе излязъл с разузнавателна мисия. Малкият съд се носеше над необятните равнини и описваше дъги над белите преспи.

Въпреки че спидерът беше проектиран за двама, в него седеше само Зев. Той претърсваше с поглед самотните пространства и се молеше да зърне Хан и Люк, преди да ослепее от блясъка на снега. Скоро долови ниско бибибкане.

— База „Ехо“ — радостно извика по комуникатора. — Открих нещо. Не е кой знае какво, но може да се окаже, че е живо същество. Сектор четири-шест-едно-осем-осем-две. Спускам се.

Зев бясно заудря по контролните прибори, намали скоростта и се наклони над една пряспа. Зарадван на внезапната сила на земното притегляне, която го притисна към креслото, той отправи снежния спидер по посока на слабия сигнал.

Бялата безбрежност на полето тичаше под кораба. Зев смени честотата на комуникатора.

— „Ехо-3“, тук „Бандит-2“. Чувате ли ме? Командир Скайуокър, тук „Бандит-2“.

Единственият отговор на призивите му беше електрическият пукот в слушалката на комуникатора, но през него като че се прокрадна далечен, приглушен глас, който се мъчеше да преодолее прашенето.

— Много мило от ваша страна, че се отбихте. Надявам се, че не е трябвало да ставате прекалено рано заради нас.

Зев се зарадва, като позна гласа на Хан, който, както винаги, си правеше груби шеги. Той отново върна предавателя на честотата на бунтовническата база.

— Ехо, „База“, тук „Бандит-2“ — рапортува Зев. Гласът му внезапно се повиши: — Намерих ги. Повтарям…

Докато докладваше, пилотът насочи радиолокатора към сигналите от екрана на монитора. Той още намали скоростта и се снижи, така че да огледа по-добре ситния обект, изпъкнал върху мъхавата равнина. Сгъваемият заслон от екипировката на Коалицията бе кацнал върху една снежна дюна. На подветрената му страна се беше образувал твърд бял слой, а от върха на пряспата кокетно стърчеше импровизирана антена. Още по-радостна беше гледката с познатата фигурка пред навеса, която като обезумяла размахваше ръце към спидера.

Зев започна да се спуска. Той беше неимоверно щастлив, че поне единият от издирваните воини беше още жив.

 

 

Само едно дебело стъкло делеше премръзналото, разнебитено тяло на Люк Скайуокър от загрижените му приятели. Хан Соло се наслаждаваше на приятната топлина в медицинския център. До него стояха Лея, вторият му пилот, Арту и Трипио. Хан с облекчение въздъхна. Въпреки мрачното настроение в залата, той знаеше, че младият командир, оставен на грижите на най-добрите механични ръце, вече е извън опасност. Облечен само в бели шорти, Люк висеше в прозрачен цилиндър, а една дихателна маска с вграден микрофон покриваше носа и устата му. 2-IB — дроидът хирург — се грижеше за младежа със старание, присъщо на най-добрите лекари. Асистентът му FX-7 не се различаваше много от комплект цилиндри, жички и израстъци, покрити с метална каска. С елегантен жест хирургът натисна един бутон и върху пациента се изля пихтиеста червена течност. Хан знаеше, че бактата е способна да върши чудеса дори и при пациенти в такова окаяно състояние като Люк. Когато бълбукащата слуз обви Люк, той започна да се мята и да бълнува невъздържано.

— Внимавай! — стенеше той. — Снежни същества… Опасно е… Йода… при Йода… Единствена надежда…

Хан нямаше понятие какво говори приятелят му. Чубака, също объркан от брътвежа на командира, озадачено излая.

— И аз нищо не разбирам. Чуи — отговори Хан.

Трипио се обади:

— Надявам се, че господарят Люк не е на себе си, ако разбирате какво искам да кажа. Ще бъде много жалко, ако направи късо съединение.

— Момчето е попаднало на нещо — категорично отбеляза Хан. — Не е бил само студът.

— Сигурно са тези животни. Непрекъснато говори за тях — каза Лея и се обърна към Хан, който мрачно наблюдаваше младежа. — Удвоихме охраната, Хан — подхвана тя колебливо, като се опитваше да му благодари, — не знам как да ти…

— Няма защо — рязко отвърна Соло. Точно сега го интересуваше единствено приятелят му, потънал в животворната бакта. Ярката течност обливаше тялото на Люк и вече даваше резултат. За момент сякаш младият човек опита да се противопостави на лечебния поток от прозрачна гадост, но скоро престана да бълнува, отпусна се и се остави във властта на бактата.

2-IB се извърна от поверения му пациент и насочи ръбестата си, черепоподобна глава към Хан.

— Командир Скайуокър беше в дормошок, но реагира на лечението много добре — обяви роботът. Властният респектиращ глас се чуваше ясно през стъклото. — Вече е извън опасност.

Думите на робота незабавно свалиха напрежението сред групата отвъд стъклото. Лея облекчено въздъхна, а Чубака чрез сумтене изрази одобрението си от работата на 2-IB.

 

 

Люк нямаше понятие колко време е бил в безсъзнание, но вече напълно владееше мислите и сетивата си. Той седеше в леглото в медицинския център и разсъждаваше: Какво блаженство е да дишаш отново истински въздух, колкото и студен да е.

Един медицински дроид сваляше превръзката от очите и лицето му. Люк започна да разпознава надвесената над него Лея. Малко по малко усмихнатото лице на принцесата придоби ясно очертание. Тя грациозно приседна на леглото, нежно отмахна кичура от челото му и огледа зарастващите рани:

— Заздравяват добре. След ден-два белезите ще изчезнат. Боли ли те още?

В това време вратата рязко се отвори и Арту го поздрави с весело бибибкане, а после се плъзна към Люк, придружен от дрънчащия Трипио.

— Господарю Люк, хубаво е, че отново функционирате.

— Благодаря, Трипио.

Арту щастливо започна да бибибка и подсвирва.

— Арту също изказва своето задоволство — услужливо преведе Трипио.

Люк бе искрено благодарен на роботите за вниманието им, но преди да успее да отговори, отново го прекъснаха.

— Здрасти, момко — невъздържано поздрави Хан, втурнал се заедно с Чубака в медицинския център.

Уокито приветливо изръмжа.

— Така си укрепнал, че на бърза ръка ще сбориш някой гундрак — засмя се Хан.

— Дължа ти благодарности.

— Всъщност двамата ми ги дължите. — Хан метна лукава усмивчица към принцесата. — Е, Ваше благородие — подигравателно поде той, — май успяхте да ме задържите още някое време.

— Нямам нищо общо с тази работа — тросна се Лея, подразнена от самолюбието на Хан. — Генерал Рийкън смята, че е опасно да се напуска системата, преди да се включат генераторите.

— Хубаво оправдание. Обаче аз мисля, че лично вие не можете да понесете раздялата с мен.

— О-о, я не си съчинявай, лазерен мозък такъв! — сопна му се тя.

Чубака се развесели от словесната битка между двата най-ръбати характера, които някога бе срещал, и гърлено се изсмя.

— Смей се, смей се, пухчо топчест — добродушно се усмихна Хан. — Да беше ни видял само в южния коридор…

Досега Люк едва ли обръщаше внимание на оживената престрелка — Хан и принцесата не се караха за първи път. Ала приказките на приятеля му за южния коридор събудиха любопитството му и той учудено погледна Лея.

— Там ми разкри истинските си чувства — продължи Хан. Руменецът, избил по страните на принцесата, му достави удоволствие. — Ваше височество, мигар вече забравихте?

— Ах, ти, низък, надменен, скудоумен, развлечен селяк — задъха се от гняв принцесата.

— Не знам кой е надменен — ухили се Хан. — Слушай какво ще ти река, скъпа моя. Тогава май съм бил доста убедителен, щом съм те накарал да се надяваш чак толкова. Нали така, Люк?

— Аха — измънка Люк и потърси очите на принцесата. — В известен смисъл.

Лея го погледна. Изразът на поруменялото й лице разкриваше смесица от чувства: за миг в очите й проблесна нещо крехко, почти детинско, после суровата маска отново се спусна.

— Значи така, а? — каза тя. — Ти май нищо не разбираш от жени!

Люк мълчаливо се съгласи и окончателно се убеди в това, когато Лея внезапно се наведе и решително го целуна по устните. После се врътна на пети, прекоси стаята с твърда походка и тръшна подире си вратата.

Всички останали — хора, уокита, роботи — стъписано се спогледаха.

Някъде далече из подземните коридори проехтя алармената система.

 

 

Генерал Рийкън и главният диспечер заседаваха в командния център на Коалицията, когато Хан и Чубака се втурнаха в залата. Принцеса Лея и Трипио, които до този момент слушаха генерала и офицера, се извърнаха към тях. От огромния пулт зад Рийкън в другия край на залата, под погледите на офицерите от охраната, прогърмя тревожен сигнал.

— Генерале! — извика сензорният диспечер.

Генерал Рийкън съсредоточено наблюдаваше екраните на пулта. Внезапно по тях проблесна непознат сигнал.

— Принцесо — заяви той, — мисля, че имаме посещение.

Лея, Хан, Чубака и Трипио наобиколиха генерала и се вгледаха в пиюкащите монитори.

— Засечен е обект извън границите на базата — в зона 12. Придвижва се на изток — обясни той.

— Каквото и да е това нещо, направено е от метал — съобщи сензорният диспечер.

Лея широко разтвори очи:

— Значи не е от съществата, нападнали Люк?

— А не може ли да е от нашите? — попита Хан. — Някой спидер например?

Диспечерът поклати глава отрицателно:

— Не, не отговаря на позивните.

От друг монитор се разнесе слаб звук.

— Момент, чува се нещо.

Трипио приближи пулта с максималната бързина, която позволяваха схванатите му стави. Той настрои слуховите си сензори на честотата на непознатите сигнали.

— Трябва да заявя, сър, че перфектно владея повече от шестдесет милиона начина на общуване, но това е нещо ново. Сигурно е някакъв код или…

Точно в този момент от високоговорителя на пулта се разнесе гласът на един войник.

— Тук база „Ехо три-осем“. Неидентифициран обект в района. Точно над билото.

Очаквам контакт след около… — неочаквано гласът се изпълни със страх: — Какво по… О, не!

Викът бе последван от взрив магнитни смущения и предаването бе преустановено.

Хан смръщи вежди:

— Каквото и да е това нещо, не е приятелски настроено. Я да го видим по-отблизо. Хайде, Чуи!

Още преди Хан и Чубака да напуснат залата, генерал Рийкън изпрати „Бандит-10“ и „Бандит-11“ към база „Ехо три-осем“.

 

 

Огромният звездоразрушител злокобно се открояваше сред флота на Императора. Лъскавият издължен кораб беше по-голям и още по-зловещ от петте клиновидни разрушителя, които го охраняваха. Заедно с шестте кръстосвача той представляваше най-ужасяващата, най-безмилостната ударна ескадра в галактиката, способна да превърне в космическа прашинка всяко нещо, дръзнало да влезе в обсега на оръдията му. Няколко по-малки бойни кораба ескортираха имперските разрушители, а сред тази космическа армада се щураха прословутите изтребители Ти-Ай-И.

Безкрайна самоувереност цареше сред екипажа на Имперската ескадра на смъртта и особено сред персонала на чудовищния флагман — адмиралския звездоразрушител. В сърцата им обаче тлееше още едно чувство — страх. Страх от звука на познатите стъпки, отекващи из огромния кораб. Членовете на екипажа се ужасяваха и тръпнеха при всяко тяхно приближаване, което предвестяваше за идването на водача им, от когото хем се страхуваха, хем го уважаваха.

Когато Дарт Вейдър, Черния господар на Сит, влезе в централната командна зала, мъжете млъкнаха. Той се извисяваше над тях, обгърнат в черно наметало. Черен шлем скриваше главата му.

В един безкрайно дълъг миг се чуваше единствено писукането на контролните клавиатури и силното хриптене от металната дихателна маска на Черния лорд. Дарт Вейдър се взря в безкрайния низ от звезди.

Капитан Пит се отправи по широкия мостик със съобщение за дебелия адмирал Озел, който стоеше там на пост.

— Мисля, че открихме нещо, адмирале — неспокойно обяви той и плъзна поглед от Озел към Черния господар.

— Слушам, капитане. — Адмиралът беше изключително самоуверен човек и не губеше самообладание дори в присъствието на началника си.

— Става дума за нещо съвсем дребно. Информацията идва от една разузнавателна сонда на системата Хот. Съвсем незначителна, но засега е най-обещаваща…

— Хиляди изследователски дроиди претърсват галактиката — гневно го засече Озел. — Искам доказателства, не някакви си следички. Нямам намерение да гоня вятъра из…

Черния лорд бързо приближи и се намеси в разговора:

— Открихте ли нещо? — запита той. Гласът му беше променен.

Капитан Пит почтително погледна господаря си, който се извисяваше над него като всемогъщ черен бог.

— Да, сър — започна бавно Пит, като внимателно подбираше думите. — Имаме зрителен контакт. Предполага се, че системата не е населена с хора…

Дарт Вейдър не изслуша капитана. Той извърна лицето си маска към един видеоекран. Там, през заснежените поля, се движеше дивизия бунтовнически спидери.

— Ето! Това е! — избоботи Дарт Вейдър без колебание.

— Господарю! — понечи да се възпротиви адмирал Озел. — Има толкова неотбелязани колонии. Може да са контрабандисти…

— Не! Те са! — отсече бившият джедай и стисна черен юмрук. — И Скайуокър е с тях. Адмирале, вземете патрулните кораби и се насочете към системата Хот.

Вейдър погледна към офицера в зелена униформа и зелено кепе.

— Генерал Виърс — обърна се той към него, — подгответе подчинените си.

Хората на Дарт Вейдър веднага се заеха с изпълнението на жестокия план.

 

 

От бръмбароподобната глава на имперската разузнавателна сонда изскочи дълга антена. С нейна помощ тя изпрати пронизващ високочестотен сигнал. Зад голямата снежна дюна скенерите на робота бяха засекли живо същество. Те регистрираха появата на кафявата глава на един уоки и звука на гърления му рев. Дроидът насочи вградените си бластери към косматия гигант, но преди да стреля, зад него проблесна червен лъч и драсна черния му корпус.

Приведен зад голяма снежна пряспа, Хан видя, че Чубака е жив и здрав и насочи внимание към натрапника. Роботът се извъртя във въздуха и се обърна към него. Дотук хитростта на опитния боец успяваше и сега той уж се бе превърнал в мишена. Хан едва се измъкна от обсега на дрейфуващия апарат, когато той стреля и взриви края на дюната на ледени парчета. Хан насочи лъча на оръжието си право в него. После чу високото скимтене на смъртоносната машина. След секунди имперската разузнавателна сонда се взриви на милиони пламтящи частици.

— Боя се, че не остана нищо — приключи Хан доклада си по комуникатора.

Принцеса Лея и генерал Рийкън стояха пред пулта, откъдето поддържаха постоянна връзка с Хан.

— Какво беше? — попита Лея.

— Дроид — отвърна той. — Не го улучих толкова фатално. Сигурно се самовзриви.

Лея замълча и се замисли върху неприятната новина.

— Имперски дроид — каза тя и гласът й издайнически потрепери.

— Ако е така, в Империята вече знаят, че сме тук — предупреди Хан.

Генерал Рийкън бавно поклати глава:

— По-добре да започнем евакуацията.