Сандра Браун
Превратности (8)

Глава седма

Хюстън, Тексас, 1978 г.

Отрядът за специални задачи беше калпав.

Поне според мнението на Додж. Работата в него не беше и наполовина толкова интересна, колкото бе очаквал, нито пък толкова вълнуваща, колкото си фантазираше. Беше доволен, че не е в униформа и няма нощни смени, но до този момент задълженията му в отряда се простираха най-много до това да присъства на редовните заседания, ръководени от самовлюбени бърборковци, които не казват нищо смислено.

Групата елитни полицаи и агенти на ФБР се събираше денем в тъй наречения щаб. Дори евфемистично, това надуто име не даваше и далечна представа за мястото. Неозначеният офис се намираше на приземния етаж на мрачна служебна сграда в покрайнините на търговската част на града. В район, където всички сгради бяха запуснати, тази бе най-лошата от всички. Единственото хубаво бе ниският наем.

Тук те се срещаха, за да обсъждат показанията на очевидци на обирите, да гледат видеозаписите от банковите охранителни камери, да се информират взаимно докъде са стигнали в преследването и да обсъждат стратегии.

Предупреждението, че групата е елитна, беше смехотворно. Четяха показания и гледаха записи, докато ги научат наизуст. Не разполагаха с никакви следи, а колкото до това как да процедират с разследването, никой, особено ръководството, нямаше и далечна шибана идея. Тъй наречените заседания на високо равнище обикновено прерастваха в размяна на хвалби за рибарски истории.

Разказваха се мръсни вицове. Обсъждаха се автомобили. Коментираха се мачове отново и отново и се залагаше. Изпиха галони високо октаново кафе, изядоха тонове боклуци. В помещението не се виждаше от цигарен дим. Обиждаха се един друг, ругаеха се. Непрекъснато спореха за нещо. Говореха за жени безкрай — коя са чукали и коя искат да чукат.

Единственото, което не правеха, беше да заловят банковия обирджия.

В края на втория месец им омръзнаха дори мръснишките майтапи, да не говорим за мазните снаксове. Станаха сприхави, особено онези с по-високите чинове от Хюстънското полицейско управление, които усещаха раздразнението на голямото началство и презрението на подчинените си.

За да се занимаят тъкмо с тези въпроси, бе свикана ексклузивно среща за полицаите от Хюстънското полицейско управление.

— Дори шефът яде калай от кмета. Иска този тип да бъде заловен, преди да е дошло време за избори. — Капитанът, който председателстваше събранието, не виждаше обувките си от огромното си шкембе. Когато започна да им чете лекции, Додж се изпълни с презрение. Питаше се от колко години този дебел задник не е патрулирал в участъка си, не е преследвал престъпник, не е извършвал арести. Заяждаше се само с по-нискостоящите от него офицери, а единственото, което Додж го беше виждал да прави, беше да си проси монети за машината за цигари и да ръси тъпи шеги.

Тъй като нямаше какво друго да правят, членовете на отряда за специални задачи обсъждаха заподозрените, с които разполагаха, главно въз основа на техните криминални досиета, а не защото някои от тях са били или не в близост до банките по време на съответния обир.

Един от тези заподозрени беше арестуван за шофиране в пияно състояние предишния уикенд.

— Бил е в затвора заради изнасилване. Така че ако е нашият човек, няма да се доближи скоро до никаква банка — каза капитанът.

— Не мисля изобщо, че е човекът, когото търсим — обади се един офицер. — Той е още хлапак. Самонадеян. Луда глава. Не притежава хладнокръвието, което е нужно да се планира и изпълни такава работа.

Намеси се и друг офицер:

— При последния обир крадецът е свалил охранителната камера.

— Е, и?

— Ами, ако този тип е самонадеян, това не ти ли звучи като нещо, което би направил? Нашият човек е умник. Подсигурява се.

— Като се дегизира.

— Да, но знаеш добре какво имам предвид.

Възникна спор. Додж, който беше съгласен с първия си колега, не участваше, така че се изключи от спора и потисна една прозявка.

— Хенли!

Той се надигна и застана прав.

— Да, сър?

— Докъде стигна с гаджето на Медисън?

Томи Рей Медисън, един от техните заподозрени, беше също пуснат условно, излежаваше присъдата си за въоръжен грабеж на ресторант за бързо хранене. Той също беше успял да направи един банков обир. В общи линии пасваше като височина и тегло на описанието на техния неидентифициран престъпник.

— В смисъла, който влагате, сър, още не съм стигнал до първа база — отвърна Додж.

— Първа база? — Някой се изхили. — Признай си. Издънил си се.

Додж потвърди с леко кимване:

— Провалих се, капитане.

— Как така? Ами че ти беше Ромеото на отдела.

— Нямаше я химията. Дамата е бременна.

— По дяволите. От кого? От Медисън?

Додж направи утвърдителен жест с палец.

— От четири месеца. Тя и Томи Рей са влюбени. Той се върти непрекъснато около нея, обича я, обича и бъдещото бебе, иска да се оженят.

— Каза, че била умно момиче.

— Направи ми такова впечатление.

— Медисън е проклетник! — извика капитанът. — Хванала се е на всичките тези глупости с цветя и сърчица?

Додж сви рамене.

— Какво да правиш, любов! Освен това тя казва, че Томи Рей открил Исус в затвора.

— Исус е бил в Хънтсвил? — подхвърли насмешливо един офицер.

— Винаги е на последното място, към което гледаш — каза друг.

Капитанът прекъсна разразилия се смях.

— Додж, за кого те мисли тя? — обърна се той към Додж.

— За обикновен клиент, който винаги си поръчва фахита^[1]. Донася ми моята „Корона“, още преди да съм я поръчал. С два лайма. Давам й хубав бакшиш и съм добър слушател.

— Говорите ли си много?

— Толкова, колкото да не събудя подозрение. Мотая се наблизо. Когато тълпата се разреди след вечеря, тя сяда на масата ми. Мисля, че съм спечелил доверието й.

— Каква история измисли за пред нея?

— Че нямам къде другаде да отида, а мразя да прекарвам вечерите в празния си апартамент, където живея сам, защото жена ми е тръгнала с друг и се е пренесла в неговото жилище.

— Още малко и ще се разплача. — Някакво ченге се престори, че хлипа.

— Звучи като тъжно кънтри.

Капитанът се намръщи на прекъсването и се обърна отново към Додж:

— Какво е впечатлението ти?

Додж беше мислил много за Томи Рей Медисън и за гаджето му. Въпреки че честната му преценка не беше онова, което всички тук искаха да чуят, той беше директен:

— Тя е мило момиче. Прекалено мило за Медисън, но кой може да обясни любовта? А може би той наистина е открил бог и се е променил. От друга страна, ако Томи Рей обираше банки, или ако тя го подозираше в нарушение на условията за освобождаване от затвора, мисля си, че щеше да го изхвърли — с бебе или без бебе. Мисля, че го е променила за негово добро. Не вярвам, че ще го укрива, ако знае, че е извършил престъпление.

— С други думи той не е нашият човек. Това е, което казваш.

— Не съм напълно сигурен, капитане, но да, не е в челото на списъка ми.

Останалите от отряда млъкнаха, явно им трябваше време да асимилират думите му. Това, че придаваха тежест на мнението му, го поласка.

Капитанът прокара ръка през лицето си.

— Продължете да работите както досега. Търсете белези за промяна в отношенията им.

Не беше нужно да му се казва, но Додж кимна, сякаш да каже: „Добра идея, капитане. Непременно ще го направя“.

— А какво ще кажете за другия, Олбрайт?

Франклин Олбрайт беше другият, пуснат условно, но двамата с Томи Рей имаха малко общо. Олбрайт беше по-пъзлив, по-подъл и Додж бе почти сигурен, че той никога не е търсил Исус, още по-малко пък да го е намерил.

Като се намръщи, той отговори на въпроса на капитана:

— Момичето се казва Кристъл и е доста по-трудна.

— В смисъл?

— По-труднодостъпна. Олбрайт е ревнив. Следи я като ястреб. Оставя я на работа всяка сутрин, взема я вечер. Тя не излиза никъде, освен с него, дори за най-обикновени неща. Супермаркетите са обикновено подходящи за това уж случайно да се сблъскаш с някого и да завържеш разговор, но Олбрайт е винаги около нея. Откъснал я е от приятелите и от семейството й. Виждате ли проблема? Нямах възможността да се приближа до дамата, още по-малко пък да стана неин довереник.

Капитанът поглади замислено брадичката си.

— Тя къде работи?

— И това, което ти казвам, е, че сега тази тлъста мижитурка ме изпрати да работя при гаджето на този Олбрайт.

Гонзалес се разсмя така внезапно, че разплиска портокаловия си сок. След като се съвзе, изхриптя:

— Майтапиш се.

— Кълна се в бога. Закри заседанието и проведе няколко телефонни разговора. Дванайсет часа по-късно докладвах за първата си смяна като чистач.

— О, боже.

— Получих кофа с моп, метла с дълга дръжка и риза с името ми, избродирано върху джоба. Можеш ли да повярваш? Но имам достъп до цялото място. Мога да обикалям наоколо, да ходя навсякъде и никой да не ме подозира. Поне не съм принуден да стоя закован на едно място през целия ден.

Би могъл да работи на поточната линия за производство на гуми във фабриката, вместо да сменя изгорели флуоресцентни крушки и да изхвърля кошчета за боклук. Така или иначе всичко беше пълна скука.

— Чистач, а? — Гонзалес едва сдържаше смеха си. — Кой знае? Току-виж си решил да смениш кариерата.

— Върви по дяволите. — Додж буквално заля яйцата си със сос табаско. Двамата се бяха срещнали за закуска между края на нощната смяна на Гонзалес и началото на новата работа на Додж.

— Запозна ли се вече с мишената си? — попита Гонзалес.

— Разменихме по един поглед. Служителка е в касата.

— Как изглежда?

Додж се ухили.

— Така погледнато, службата ми няма да е непосилна.

— Цици?

— Две — каза Додж, после се засмя на изражението на Гонзалес. — „С“. Краката й също си ги бива.

Гонзалес го изгледа със смесица от възхищение и завист.

— И ще ти плащат да я чукаш.

Додж се огледа.

— Това не е официалната ми служебна задача, сам разбираш. — Той направи мрачна физиономия. — Хюстънското полицейско управление не би простило на полицай да използва…

— Запази си го — каза Гонзалес. После, като се наведе над масата, прошепна: — Но и двамата знаем какво искат да направиш. — Той натъпка едно трипластово парче сиропирана палачинка в устата си. — Живееш си живота, приятел.

— Не забравяй, че гаджето й е брутален тип. Окото му няма да мигне да ми пререже гърлото, само ако погледна циците й. Даже ако само си помисля да погледна циците й.

— Гадняр, а?

— Пълен. Серия въоръжени обири. Две нападения. Едно обвинение в изнасилване, което се проваля на предварителното изслушване, така че му се е разминало на косъм. Заподозрян е в нанасяне на фатална прободна рана в банята на затвора, но оръжието на престъплението не се намерило, а ако е имало някакви свидетели, те са били прекалено уплашени, за да свидетелстват. — Като кимна мрачно, Додж повтори: — Тежък случай.

Гонзалес се намръщи.

— Измъкни информация от гаджето му. Пипни обирджията, вземи медал, стани детектив. Но не позволявай да те убият междувременно, чу ли?

— Ще направя каквото мога.

Додж не би могъл да разкаже повече за работата си под прикритие дори на най-доверения си приятел и бивш партньор. Гонзалес го разбираше, естествено, така че когато Додж го попита за новия му партньор, той отмести темата:

— Разбираме се. Не искам да казвам нищо друго, но той не си ти.

— Искаш да кажеш, че ти липсвам?

— Не. По дяволите, не. Когато казвам, че той не си ти, имам предвид, че е по-добър от теб. Но Дорис от „Севън-Илевън“ се стиска. Вече й се свидят безплатните понички и сладоледа.

Довършиха закуската и си платиха. Когато стигнаха до паркинга, Гонзалес спря и погледна към автострадата, където трафикът в часа пик се влачеше с десет километра в час. После се загледа в облаците, които се носеха над Залива. Погледът му спря върху всичко, с изключение на Додж, който усети, че бившият му партньор се бори с нерешителността си.

— Какво ти тежи, партньоре?

— Нищо. — Той погледна Додж и отново отклони очи. — Аз просто… Виж, това не е моя работа, нали така? И вероятно няма никакво значение за теб.

— Но?

Най-после се осмели да погледне Додж направо.

— По-предната нощ партньорът ми и аз трябваше да се отзовем на повикване за помощ на „Шейдидейл“. — Той внимателно погледна Додж, за да види дали името на улицата му говори нещо.

Говореше му, разбира се. Бяха минали само няколко месеца, откакто бяха отишли да спасяват Керълайн Кинг, но имаше чувството, че е било вчера. Цялото тяло на Додж забуча от гняв.

— Наранил ли я беше?

— Не. Наистина. Всъщност, обади се съседката им. Каза, че чула силен шум, викове, обиди. Кемптън се беше изнизал, когато пристигнахме. Говорих с госпожица Кинг. Тя беше объркана. Не й хареса, че съседката й се е намесила. Но Кемптън не я беше ударил този път.

Гонзалес се поколеба, преди да продължи:

— Не знаех дали още… разбираш какво искам да кажа… — Той вдигна бързо рамене. — Причината да го спомена е, защото… Онази нощ двамата с теб бяхме там. Стори ми се, че проявяваш специален интерес към тази жена.

Додж стисна челюст, но не каза нищо.

— Още са сгодени — продължи Гонзалес. — Попитах я. И без това беше трудно да не забележиш диаманта на ръката й.

Додж кимна.

Гонзалес издаде звук на съжаление.

— По дяволите, дотук съм. Май не трябваше да си отварям голямата уста.

— Не, радвам се, че го направи, Джими. Благодаря ти, че ми каза.

— Не се каниш да извършиш нещо глупаво, нали? — внезапно се разтревожи Гонзалес.

Додж се насили да се усмихне.

— Аз? Не, по дяволите! Ще ставам детектив. Не бих направил нищо, което да изложи на риск кариерата ми.

Половин час по-късно той докладва за работата във фабриката за гуми. През обедната почивка видя Кристъл в супермаркета и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му, после срамежливо извърна глава и повече не го погледна.

Когато смяната му свърши, той прокара пропуска си през четеца на изхода, за да отбележи края на смяната си, след което отиде да търси Роджър Кемптън. А когато го намери, го скъса от бой. Поне се опита да направи всичко по силите си.

Беше се мръкнало, но щеше да направи същото и посред бял ден. Хвана Кемптън на паркинга на скъпия фитнес клуб, в който онзи плазмодий членуваше. Косата му беше мокра от взетия току-що душ и от него се разнасяше „Айриш спринг“. Додж го настигна, хвана го в „ключ“ и стовари юмрук в десния му бъбрек.

Кемптън изпусна спортния си сак. Единствените звуци, които издаде, бяха гърлени и неразбираеми. След като го обдари с още няколко удара, коленете на Кемптън се подгънаха. Додж го завъртя, удари го в лицето с долната част на дланта си и усети, че носът му се сплесква с хрущене, руква кръв и слуз.

Той върна Кемптън до мерцедеса му и го облегна на блестящия капак. Пъхна ръка под брадичката му, за да държи лицето изправено, и заби няколко юмрука в милионерския корем и ребра.

Когато най-после го остави да си върви и отстъпи, Кемптън се плъзна до лъскавата си кола и се стовари като купчина мръсно пране на тротоара. Додж го срита още веднъж в ребрата, и изливайки остатъка от злобата си, — в тестисите. Мъжът изскимтя, след което утихна.

Додж коленичи и го хвана за косата. Плесна окървавеното му лице, за да дойде на себе си, и прошепна:

— Сега чуваш ли ме?

— Не ме убивай — изхленчи Кемптън. Заради разбития му нос мяучещите звуци прозвучаха почти комично.

— Тази вечер не. Но искам добре да ме чуеш, лайно такова. Заради парите на баща си май си мислиш, че можеш да правиш всичко, което ти прави кеф, и да ти се разминава. Така е било досега. Но ти казвам, че ако нараниш Керълайн Кинг отново, дори ако я одраскаш, си мъртъв. Разбра ли ме добре?

Той отпусна хватката около косата на Кемптън, колкото онзи да поклати глава, че е схванал посланието.

— Няма да забравиш какво съм ти казал, нали Роджър?

Кемптън поклати глава.

— Защото ако го направиш, ако й посегнеш утре или следващата седмица, или след десет години, ще те убия. Схвана ли?

Роджър Кемптън пак мина метър, но когато този път го пусна, оставяйки го да лежи, където е, Додж дълбоко съжали, че не може да пречука този кучи син още там.

 

 

Беше сумрак и въздухът бе тежък. Залезът не беше направил кой знае колко, за да облекчи Хюстън от горещината. Додж седеше на засенчена циментова пейка в двора на един офис парк, състоящ се от четири кубични стъклени сгради, всяка с по шест етажа. Чакаше като осъден, нервен като курва в църква, и се питаше защо го беше поканила на тази среща, надявайки се това да означава нещо хубаво за него.

Тя излезе през въртящата се врата на Блок 2 пет минути след уреченото време. Дотогава ризата беше залепнала за кожата му и струйки пот се стичаха надолу по ребрата му. Когато тя се приближи, той стана, молейки се дезодорантът му да не му измени, като се проклинаше, че не е сдъвкал още един ментов бонбон.

Беше облечена в черни всекидневни панталони и горнище без ръкави в кремав цвят. Розовите нюанси на полумрака караха косата й да изглежда като стопена мед. Ръцете й бяха невероятно деликатни, а сандалите й с ниски подметки не добавяха височина.

Но нейната миниатюрност беше в разрез с бойната й походка и когато тя се приближи достатъчно, за да може да разчете той изражението й, надеждите му, че от тази среща ще излезе нещо хубаво за него, бяха мигом попарени.

Всеки червен косъм на главата й настръхна, когато — без никакво встъпление — тя поиска да знае:

— Вие ли го направихте?

Додж дори не се престори, че не знае за какво говори тя, но и не призна за нападението и побоя. Посочи й да седне на пейката.

— Не, благодаря — каза тя сковано. — Предпочитам да остана права. И настоявам да знам дали вие сте този, който е пребил Роджър до смърт. Ще се наложи да остане в болницата най-малко една седмица. Можел е да умре.

— И аз така чух от Джими Гонзалес.

Бившият му партньор му беше звънял предишната вечер, но Додж не успя да му се обади до тази сутрин. Гонзалес му каза, че Роджър Кемптън е бил хоспитализиран със сериозни наранявания, получени при нападение от неизвестен извършител.

Последва дълга тишина.

Най-после Додж попита дали е било грабеж, и Гонзалес му каза, че портфейлът на Кемптън си е бил у него, когато са го намерили, кредитните карти и няколкостотинте долара са били недокоснати.

Гонзалес не го попита дали той е отговорен, защото не искаше подозренията му да се потвърдят. А беше честно ченге. Додж беше сигурен, че момчето се терзае заради съучастието си, което се ограничаваше до това, че е съобщил на Додж за последното извикване на полицията на улица „Шейдидейл“. Но това стигаше, за да измъчва почтен човек като Гонзалес.

Додж съжаляваше, че поставя своя партньор и приятел в такава компрометираща ситуация, защото бе сигурен, че Гонзалес никога и за нищо на света няма да го издаде.

След това Гонзалес пусна бомбата.

— Тя иска да се срещнете. — И каза на Додж на кое място и по кое време.

И ето го сега тук, с Керълайн, която го гледаше обвинително.

— Не е било нужно полицай Гонзалес да ви казва за инцидента, нали? Знаели сте го, защото вие сте нападателят на Роджър.

— Защо не седнем? — Додж отново посочи пейката и този път тя дойде и седна. Той седна до нея, но остави колкото се може повече дистанция помежду им. Нямаше как да не забележи пръстена с диамант на лявата й ръка. Камъкът беше с размер на фар. Предположи, че имаше хиляди жени, които не биха отказали да ги бият от време на време срещу един такъв диамант.

Но не можеше да повярва, че тази жена е такава. Изглеждаше прекалено силна, прекалено умна. Запита се какво ли скрито качество притежава Роджър Кемптън, което си заслужава каратите. Такъв ли чар имаше? Или банковата му сметка бе тази, която бе омагьосала Керълайн Кинг?

Потискайки възмущението си и от двете, Додж каза:

— Гонзалес ми каза, че сте била много разтревожена, когато сте му се обадили.

— Вие нямаше ли да сте разтревожен, ако някой, за когото ви е грижа, бъде пребит по този начин?

— Да — тихо отвърна той. — Щях да съм.

Тя обърна глава към него и очите им се срещнаха; можеше да се закълне, че скритото послание не й се е изплъзнало. Накрая тя се обърна на другата страна и загледа невиждащо към сградата, от която бе излязла.

— Тук ли работите? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Работя към кабинета на окръжния експерт за данъчни оценки. Идвам на курсове тук три пъти седмично.

— Какви курсове?

— Недвижими имоти. Уча, за да получа лиценз. Имаме почивка в седем. Затова помолих полицай Гонзалес ако може да ви съобщи да дойдете да се срещнем. Обеща ми да опита.

— Защо не ми се обадихте направо?

— Не знаех как да се свържа с вас. Полицай Гонзалес ми даде телефонния си номер на следващата нощ, когато…

Гласът й секна; Додж довърши изречението й:

— На следващата нощ, когато Гонзалес е получил поредно обаждане за домашно насилие в къщата ви.

— Нищо не се случи. Съседката ми е преувеличила. Просто си крещяхме. Това е всичко.

— Този път.

Дясната й ръка почиваше върху лявото бедро. Тя погледна към него, към издайнически подутите кокалчета на пръстите, към натъртванията. После очите й се преместиха към лявата му ръка, където още се виждаха драскотини. Преди Кемптън да падне, бе направил напразен опит да се освободи от ръката на Додж около врата му. Драскотините още се виждаха върху челото на Додж и по ръката му. Той не направи опит да прикрие свидетелствата. Искаше тя да знае колко ожесточена е била битката.

— Не биваше да го правите — каза тя поучително. — Изобщо не го познавате. Нито пък мен. Вие сте полицай. — Тя вдигна глава, сега очите й търсеха неговите. — Защо го направихте?

Известно време той не каза нищо, после пое инициативата:

— Защо предполагате, че съм бил аз?

— Не предполагам, знам. От мига, в който чух за нападението, знам, че сте били вие.

— Защо ви е хрумнало, че съм бил аз?

Попита я, защото знаеше, че тя ще намери отговора на въпроса си, отговаряйки на неговия. Беше разбрала веднага, че той е извършителят, защото бе видяла начина, по който я гледа. Не беше глупава. Нито сляпа. Нито пък глуха.

В нощта на първия инцидент, когато бяха останали сами в кухнята, сигурно бе усетила, че неговата загриженост и тревога надхвърлят тези на един полицай. Всякакви съмнения за характера на интереса му бяха отпаднали на сутринта, когато изникна пред къщата й отново, за да провери как е.

И точно сега тя сигурно знаеше, че той умира да докосне косата й, да я целуне по устата, да обгърне тялото й в ръцете си и да я притисне към себе си толкова силно, че да я остави без дъх. Искаше тя да усети силата на чувствата му, но сигурно беше отишъл твърде далеч, защото тя се изправи бързо.

— Прекрачихте границите, господин Хенли. Не можете да се месите в живота ми. Отговорността ви към мен приключи, когато изпълнихте дълга си като полицай онази нощ. Аз ще се омъжа за Роджър.

Додж също се изправи.

— Ще съжалявате.

— Ако нахълтате отново в живота ни, ще се наложи да се оплача. Колкото до това нападение, обещайте ми никога да не правите подобно нещо.

Додж не каза нищо. Той със сигурност нямаше да даде обещание, което противоречи на онова, което вече бе дал на Кемптън да го убие, ако я засегне по някакъв начин.

— Добре. Предупреден сте. — Тя го изгледа ядосано, после се обърна и тръгна към сградата. Но само след няколко крачки спря и се обърна. — Полицай Гонзалес ми каза, че сте започнали работа в отрядите за специални задачи.

— Вярно е.

— Опасно ли е?

— Не толкова опасно, колкото това, в което вие се забърквате.

Тя изглеждаше готова да избухне, но явно премисли.

— Пазете се.

После се отдалечи от него.

Когато стигна до колата си, той провери пейджъра си, отиде до най-близката телефонна кабина и набра горещата линия на отряда за специални задачи. Отсреща вдигнаха бързо.

— Хенли е. Някой да ме е търсил?

— Къде беше, по дяволите? Капитанът е бесен. Търси те от десет минути на пейджъра.

— Имам някакъв стомашен вирус. Пипна ме днес следобед. Не съм спирал да дрискам, откакто ми свърши смяната във фабриката.

— Лошо. Идвай веднага. Казвам ти, не се бави.

— Какво е станало?

— Нашият човек цъфнал в една банка точно преди края на работното време, направил удар за трийсет хиляди долара и отнесъл един пазач.

— В смисъл — взел го като заложник?

— Не. Отнесъл, в смисъл — убил го.