Сандра Браун
Превратности (10)

Глава девета

— Позволете. — Додж щракна запалката.

— Благодаря. — Жената се усмихна, стиснала цигарата между устните си, и се наведе напред, за да стигне до пламъка. Дръпна няколко пъти, докато Додж палеше цигарата си. Тя издиша. — Нещата не вървят добре, ако в един бар не може да се пуши.

Додж въздъхна:

— И аз така чувам.

Беше флиртувал с нея, седнал на една бира, която бе пил бавно, за да си даде време да прецени мястото и клиентелата. След като огледа клиентите, които бяха дошли след излизане от работа, реши, че жената, която наливаше напитките, беше вероятно най-добрата му перспектива.

Беше четирийсет и неколкогодишна и възрастта й личеше. Лицето й издаваше, че е преживяла трудни времена и жестоки разочарования, а в очите й се бе утаило тъжно примирение. Всички, които влизаха, както мъже, така и жени, се обръщаха към нея по име, и тя явно знаеше какви напитки предпочитат, както и всичко останало за тях. Беше подочул без да иска, че си търси нова работа, че говори за възрастни родители, за проблемно дете и за лош късмет.

Когато предаде работата на бара на един по-млад мъж, за да си поеме дъх, Додж я последва покрай тоалетните надолу по къс коридор към задния изход.

Сега, когато цигарите им тлееха, тя вдигна косата от гърба си и я задържа нагоре, като застана в предизвикателна поза, която трябваше да представлява явна покана към Додж да се наслади на гледката, която не беше лоша.

— Аз съм Грейс.

— Додж.

— Здрасти, Додж.

— Здрасти, Грейс.

Усмихнаха се един на друг. Тя свали ръката си и остави косата си да се спусне обратно.

— Ако живееше в Мерит, би трябвало да те познавам.

— Атланта.

— Тексас?

— Джорджия.

— Без майтап? Тогава значи си доста далече от къщи. Какво правиш тук?

— Малко това, малко онова.

Тя му хвърли усмивка, която казваше: „Знам ви аз вас“.

— Загадъчен мъж.

— Аз? Глупости, не мадам.

Тя се засмя на това, че той каза „глупости“.

— Какво те води в югоизточен Тексас?

Той скалъпи една история за евентуално заселване в Хюстън.

— Брат ми ме притиска да му стана съдружник. Добра възможност е, а и нищо не ме задържа в Атланта, така че го обмислям сериозно. Но не мога да понасям града — а може би брат ми, всъщност — през цялото време. Предполагам, че ако взема решението, ще се нуждая от местенце, където да се спасявам. Не става въпрос за нещо луксозно. Просто място, където да прекарвам уикендите. Да отида да половя риба. Да общувам с природата. — Усмивката му беше непринудена. — Този град ми се вижда подходящ.

— Напълно си прав. Населението нараства тройно през уикендите, но главно през пролетта и лятото.

— Какъв е пазарът на жилища, които се използват като вили? Продавачите ли благоприятства, или купувачите?

— Откъде да знам, по дяволите — каза тя и се засмя с панически смях. Пусна фаса си на тротоара и го натисна с върха на обувката си. — Аз не мога да си позволя едно жилище, камо ли пък второ.

— Видях много обяви за продажби наоколо. Сред зеленина. Истински бижута.

— Керълайн Кинг. Тя е голямата клечка в посредничеството за продажба на недвижими имоти.

Той поднесе запалка към втората й цигара.

— Голяма клечка ми звучи като прекалено скъпо за моите възможности.

Тя въздъхна и поклати глава:

— Продава големи, малки, всякакви. Освен това е приятна жена.

— Имала ли си работа с нея?

— Може би щях, ако бях спечелила от лотарията. — Тя се изкикоти. — Приказвала съм с нея, обаче. Идва в бара от време на време. Понякога с клиенти, да изпият по чаша вино, докато обсъждат договора. Преди няколко седмици доведе със себе си една млада жена, която представи като своя дъщеря. Бях чула, че дъщеря й останала при нея за през лятото, но тогава за първи път я видях в града. Къщата на госпожа Кинг е извън града, на езерото. Снощи там е имало инцидент.

— Инцидент?

— Стрелба.

Той се престори, че се задавя от дима.

— Стрелба!

— Прострелян бил някакъв тип, с когото дъщерята работела. Любовен триъгълник, така разправят хората.

— Виж ти! А аз си мислех, че градчето е тихо.

— И при нас има скандали, повярвай ми — каза тя и завъртя очи. — Но и аз бях смаяна, когато чух за тази работа с госпожа Кинг. Нито тя, нито дъщеря й имат вид на такива.

— Какви по-точно?

— Ами такива, да се забъркват с мъже. Но предполагам, че това иде да покаже само, че човек никога не знае какво се случва зад заключените врати.

— Това да не е от някоя песен?

Тя му се усмихна доволна.

— Обичаш ли кънтри музика?

По времето, когато Додж изпуши първата си цигара и запали втора, вече бяха опоскали темата за кънтри музиката, или поне до степента, до която той бе наясно. Опитвайки се да насочи разговора отново към Керълайн, той се намръщи:

— Предполагам, че тази брокерка тогава ще е прекалено заета да се занимава с нови клиенти, като се има предвид кашата, в която се е забъркала дъщеря й.

— Не знам. Но можеш да опиташ. Госпожа Кинг е бизнес дама до мозъка на костите. Чух, че направила страшни печалби в областта на жилищните имоти в Хюстън. Премести се в Мерит да се пенсионира.

— Кога беше това?

— Преди няколко години. Две или три.

— Май обаче пенсионирането не се е състояло?

— Познай от един път. Сега обаче се е ограничила до това да свързва евентуалния купувач с един строителен предприемач и…

— Да свързва? — Веждите му отскочиха нагоре. — Нещо от ония сделки, за които никой не знае нищо?

Грейс го сръчка в ръката и някак си лакътят му докосна щедрото й деколте.

— Госпожа Кинг е поне с двайсет години по-възрастна от предприемача.

— Така е модно сега, нали? По-възрастна жена, по-възрастен мъж?

— Може би. Но той има страхотна жена и три чудесни деца. Партньорството му с госпожа Кинг беше изцяло служебно. Беше й възложил да продава къщите, които той строи. А тя ги продаде за рекордно кратко време. — Грейс сви рамене и хвърли поредния фас на асфалта. — Тогава тя реши, че пенсионирането не е за нея. Във всеки случай, не още. Забогатя още повече.

— Трябва да й щрака мозъкът.

Грейс кимна.

— Освен това работи. Лично аз я уважавам много, а и другите също. Най-малкото, никога не съм чула лоша дума за нея. Разбира се, носят се какви ли не слухове какво се е случило снощи в къщата й. — Тя погледна ръчния си часовник. — Вътре ще си помислят, че си ме отвлякъл. — В усмивката й се мерна следа от надежда, когато хвърли поглед през рамо към входа на бара.

Додж дръпна за последен път от цигарата си, после хвърли фаса и я последва вътре. Тя беше толкова несъзнателно щедра в информацията, че той се почувства задължен да си купи още една бира, но не я довърши, преди да й направи знак да я отбележи на сметката му.

— Колко време ще останеш в града, Додж?

— Не знам.

— Отбий се някой път.

— Ще го направя.

— Имаш ли съпруга?

— Напоследък не.

Тя се разсмя.

— Да не би да лъжеш?

— Не.

Грейс плъзна малко бяло картонче по тезгяха.

— Докато си тук… ако имаш нужда от нещо — упътване, препоръки за ресторанти, място, където може да се пуши — обади ми се.

 

 

Преди да влезе в бара, Додж беше паркирал успоредно на Боуи стрийт, избирайки място под сянката на едно дърво. Сянката беше помогнала. Въпреки това вътрешността на наетата кола беше като пещ, когато влезе. Побърза да запали двигателя, за да включи климатика.

Запали си цигара, после извади от джоба на якето си тънък розов телефон. Клетъчният телефон на Аманда Лофланд, който тя безгрижно бе оставила на масата, докато двамата бяха потънали в дълбок разговор. Беше задигнал телефона, докато тя попиваше очите си с книжна кърпичка.

Повечето криминални детективи тръгваха първо по следата на парите. Додж Хенли тръгна след обидената жена.

Той натисна иконката за достъп до последните входящи разговори и ги прегледа. Всичките обаждания от вчера и снощи бяха от един и същ телефонен номер. Той го набра. Отсреща жизнерадостен глас произнесе: „Здравейте, Бен е, моля, оставете съобщение“.

Така, значи двойката беше поддържала тесен контакт вчера, докато Бен е бил с Бери. Което бе леко разочароващо, тъй като то фактически оборваше теорията на Додж да търси първо ревниви жени като евентуални заподозрени.

А може би не. Може би Лофланд се е обадил на съпругата си, за да компенсира това, че й изневерява най-малко със сърцето си, ако не физически.

Във всеки случай Додж продължаваше да смята, че си заслужава да поразсъждава над Аманда Лофланд.

След това той прехвърли менюто и се върна на директорията й с контактите.

 

 

Като се придържаше към протокола, Додж влезе в къщата през задната врата. Керълайн стоеше до печката и разбъркваше съдържанието на някаква тенджера.

— Добре. Върнал си се — каза тя. — Вечерята е почти готова.

— Какво ще ядем?

— Спагети със сос и месо.

— Един от твоите специалитети.

Тя хвърли гневен поглед към вътрешната врата, която водеше към останалата част на къщата.

— Моля те, въздържай се да говориш такива неща. Откъде би могъл да знаеш, че това ми е специалитет?

— Откъдето и ти знаеш, че пия чая си неподсладен.

Тя се замисли за момент, след което каза раздразнено:

— Спомних си днес следобед…

— Хм.

— Навиците умират трудно.

— И ти докарват беди. — Бялата визитна картичка с телефонния номер на Грейс го парна внезапно като жив въглен. — Да ти помогна?

— Не, благодаря.

— Мога да подредя масата. Мисля, че ще си спомня от коя страна се слага вилицата.

— Вече е подредена. Ще искаш ли нещо за пиене?

Той поклати глава.

— Изпих една бира в града.

Тя понечи да го попита за това, но преди да е изрекла въпрос, на който той може би нямаше да иска да отговори, той взе инициативата:

— Къде е Бери?

— Последния път, когато проверих, още спеше.

До този момент не бяха говорили за онова, което бе научил от разговора си с Аманда Лофланд в болничното кафене. След като бе разказал на Керълайн и Бери, беше излязъл да изпуши една цигара. Когато се върна вътре, Керълайн предложи Бери да го запознае последователно със събитията от миналата нощ, показвайки му мястото, на което се бе случило всичко.

През следващия час бяха ходили от стая в стая, възстановявайки сцените и преживяванията. В банята завесата пред душа беше върната на пръчката. Прогизналият от кръв килим бе изнесен от стаята и заменен с друг, който скриваше просмукалите се в дървения под петна. Въпреки взетите мерки, помещението носеше чувството за място, където е станало нещо травмиращо.

Додж клекна там, където Бери посочи, че е паднал Бен Лофланд. Отгърна килима, за да види следите. После влезе в банята. Когато стигна до ваната се върна обратно, за да прецени разстоянието до кървавото петно.

— Старкс е стоял тук, когато е стрелял?

Бери кимна.

— Метър и половина, най-много два. Лофланд е извадил късмет, че е жив.

— Орън сигурно е калпав стрелец.

— Сигурно.

Вече отвън, в галерията, Додж бе инспектирал дупките в стената, оставени от куршумите, които Ниланд или някой от криминалистите бе взел. После поиска Бери да му покаже къде точно се е приземил Старкс, след като бе паднал надолу по стъпалата и позицията, от която беше стрелял напосоки с пистолета.

Керълайн, която досега беше стояла и гледала, прошепна на Бери:

— Не мога да повярвам колко близко си била до това да те убият.

Самият Додж бе разтърсен от мисълта, че дъщеря му бе избегнала на косъм куршума. Ако не беше станало така, обаждането на Керълайн миналата вечер щеше да е съвсем различно. А може би тя нямаше изобщо да си даде труда да го потърси. Мисълта за това бе непоносима.

После Бери каза, че е изтощена и попита дали могат да отложат разговора за нея и Лофланд за след като си почине.

Двамата с Керълайн я бяха проследили с очи как се изкачва по стъпалата. Когато стигна до галерията, тя влезе в гостната и Додж си помисли, че сигурно спалнята й навява прекалено ужасни спомени, за да се чувства комфортно.

Още щом се скри от погледа им, Керълайн се обърна към него и зае отбранителна поза.

— Онова, което Аманда Лофланд ти е казала, няма никаква връзка със случилото се тук снощи.

— Не съм казал, че има.

— Но го намекна.

— Не съм правил такова нещо.

— Знам как работи мозъкът ти, Додж. По характер си скептичен. Защо си склонен да вярваш на Аманда Лофланд за сметка на собствената си плът и кръв?

Страхувайки се, че гневният й глас може да стигне до втория етаж и вратата на гостната, той дръпна Керълайн към кухнята. Там затвори вратата и се наведе към нея.

— Всеки път, когато искаш да се наложиш или да ми напомниш, че трябва да изпитвам сляпа лоялност към Бери, ми размахваш тази кръвна връзка. Но никак не гореше от щастие, че е моя кръв и плът в деня, когато се роди.

— Да не би да ме обвиняваш?

— Не, Керълайн, никога не съм те обвинявал. Ти беше правата. Аз бях грешният. Признах си, че е така.

— Не беше достатъчно.

— Аз ли не знам. — Тя го изгледа немигащо и се опита да го накара да наведе очи, но не успя и той изпита някакво задоволство от това, че я накара да отмести поглед. След миг произнесе тихо: — Мисля, че трябва да се подготвиш.

— За какво?

— В случай, че Бери не е била достатъчно откровена с теб, колкото ти си мислиш. — Когато тя понечи да заговори, той разсече въздуха с ръка. — Точно това те плаши, нали, Керълайн? Каза достатъчно, когато бяхме в чайната.

— Казах…

— Попитах те какъв е проблемът, а ти ми отговори, че Бери прилича много на мен. Знаеше, че това е единствената причина, която ще ме накара да остана. Защото и двамата сме наясно, че гените, които е наследила от мен, може да не са много хубави, когато се проявят. Ако се е забъркала в каша, ще й помогна да се измъкне, но процесът може да е неприятен, най-меко казано. — След тези думи той се отправи към вратата.

— Къде отиваш?

— В града.

— Защо?

— Трябва да видя къде ще отседна. Като си намеря стая и си разопаковам багажа, искам да подуша наоколо, да поразпитам.

— Колко време няма да те има?

— Не мога да кажа.

— Върни се за вечеря.

Той спря на път към вратата и я погледна. Изглеждаше разтревожена, сякаш се страхуваше, че независимо какво е казал, може да не се върне. Прииска му се да я попита дали я е грижа дали той ще се върне или не, и ако е така, до каква степен. Но единственото, което каза, беше:

— Ако нещо се случи, имаш номера на телефона ми.

И ето, сега бе тук. Не го беше търсила през това време, което го накара да предположи, че няма нищо ново.

По време на отсъствието му тя се бе преоблякла в бели панталони до глезените и жълта тениска, през която не можеше да различи формата на сутиена й. Тя винаги си мислеше, че гърдите й са прекалено малки. А той ги смяташе за идеални и невероятно чувствителни.

— Намери ли си стая?

Той свали поглед от гърдите й към по-неутрална територия.

— Ами-и-и… да. Хижа „Сайприс“.

— Има и по-добри. Знам няколко къщи, които собствениците дават под наем, когато не ги използват. Би трябвало да ти резервирам една, преди да дойдеш, но бях… Бях много разсеяна. Въпреки че сега мога да се обадя в офиса и да…

— Хижата е чудесна. Стандартите ми не са високи. Тази стая има всички удобства на един дом. Всъщност, тя е много по-хубава от къщата ми в Атланта.

Керълайн гребна с дървената лъжица малко от соса за спагети, духна върху него и го опита, после остави лъжицата в една керамична стойка близо до горелката и сложи капака върху къкрещата тенджера. След това бавно отиде до малката маса за закуска, седна и посочи стола до себе си на Додж. Той я последва.

— Господин Мичъл не ти ли плаща добре?

— Много добре, даже. Стократно повече, отколкото заслужавам. — Той направи пауза, после додаде: — Но не чак толкова, колкото изкарваш ти, като продаваш къщи.

— Излязох късметлийка.

— Скъсваш си задника от бачкане.

Тя призна с лека усмивка.

— Е, има такива дни. Но си обичам работата.

— Направила те е богата. В Хюстън. А после и тук.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа гневно:

— С кого си говорил? Не, почакай. Къде си пил бира?

— В едно местенце на Боуи стрийт.

— „Чатенд Чил“?

Той се закашля в шепата си и отвърна уклончиво:

— Мисля, че така беше.

— Грейс. Получил си информацията си от Грейс. — Тя задържа погледа си върху него и попита меко: — Колко ти струваше?

— Две бири и две цигари.

Керълайн се усмихна отново, но този път с тъжно изражение.

— Нищо не се е променило.

— Всичко се промени, Керълайн. Преди трийсет години с теб правехме любов, докато соса за спагети къкреше.

От изражението й разбра, че и тя си го спомня. Бяха решили да се позабавляват и забравиха напълно за печката, докато миризмата на прегорели домати не ги сепна. После я беше пренесъл в кухнята и веднага щом изключи горелката, продължиха оттам, докъдето бяха стигнали.

Лицето й пламна и тя не издържа погледа му.

— Бяхме млади.

— И малко луди. Луди от любов.

— Недей, Додж. — В шепота й имаше отчаяна молба.

— Какво „недей“? Да не говоря за това? Да не си спомням? Не мога да не си спомням. В онзи ден, в който сосът за спагети загоря, беше най-веселяшкото ни и лудо чукане. — Беше смесица от смях и страст. Ставаше корав като камък само като си помислеше за това.

Колкото до Керълайн, тя облегна лакти на масата и обхвана лицето си с ръце. И той не знаеше дали се крие от срам, или от удоволствие. Или заради сълзи, може би. Но когато най-сетне смъкна ръце, в очите й нямаше влага и изражението й беше безстрастно, без никакви следи от емоции.

— Щом онзи адвокат ти плаща толкова добре, защо живееш на място, което изглежда по-зле от хижа „Сайприс“? — каза тя.

— Защото една миша дупка не изисква никакви отговорности и защото имам разходи, които ме принуждават да затягам бюджета въпреки голямата заплата и премиалните. — Тя го погледна въпросително и той попипа джоба на ризата си за цигари, изпитвайки непреодолимо желание да запали. — Издръжки. Два пъти.

— Бил си женен два пъти?

— Първия — за да си докажа, че мога.

— Че можеш какво?

— Да те забравя. Вторият развод доказа, че не бих могъл.

Тя вдигна очи и го гледа дълго, после се изправи рязко и прекоси стаята до мивката, където включи крана и после веднага го изключи.

— Не говори такива неща.

— Съди ме.

Тя се завъртя, в очите й гореше гняв.

— Не ми се прави на умник, Додж. Не можеш да се отърсиш от тази криза с едно от дежурните си лафчета. Тази ситуация…

— Пълно фиаско — каза той като се изправи и тръгна към нея. — Тази ситуация е точно това. Срам ли те е?

— Да ме е срам?

— Защо тогава не каза на Бери кой съм?

— Защо ти не го направи?

Това го накара да спре. Не би могъл да измисли остроумен отговор.

— По дяволите.

Между тях легна дълга, напрегната тишина. Най-после тя произнесе тихо:

— Не трябваше да ти се обаждам. А ти не трябваше да ми изпращаш телефонния си номер.

Преди няколко години в една нощ, когато беше страшно пиян, самотен, разкайващ се и сантиментален, й беше написал номера на клетъчния си телефон на пощенска картичка заедно с две думи: „Съди ме“. Дежурното му лафче, както го беше нарекла тя. Предполагаше, че е така, защото знаеше, че в мига, в който прочете тези две думи, тя ще разбере веднага на кого е телефонният номер. Пощенската картичка представляваше снимка на къщата на Маргарет Мичъл^[1], по която тя щеше да се досети също така, че е изпратена от Атланта.

Туптящото му старо сърце разбра, че тя не е пуснала пощенската му картичка в офисния унищожител на документи, нито пък я е скъсала на малки парченца, които да хвърли в четирите посоки.

— Никой не те е задължавал да пазиш телефонния ми номер, Керълайн. Дори не знаех, че си я получила, докато не се обади миналата нощ. Когато ти изпратих картичката, не бях сигурен дали все още работиш в същата компания. Адресирах я до Керълайн Кинг, но не знаех дали си с бащиното си име, или си приела неговото.

— Запазих си бащиното.

— Защо?

— По професионални причини.

— На него как му се видя?

— Не възрази.

Той усети сърцето си като стегнато в менгеме, но трябваше да попита, трябваше да научи.

— Защо все пак се омъжи за него?

— Додж…

— Кажи ми. Защо?

— Защото исках!

— Да ми направиш напук?

— Не се ласкай.

— Обичаше ли го?

— Да.

— След мен, след нас, толкова ли лесно беше…

Той прекъсна, когато внезапно очите й се отклониха някъде зад него. Обърна се. На прага на отворената врата стоеше Бери и местеше поглед от майка си към него и обратно.

— Какво става тук?

Керълайн се окопити първа:

— Изглежда нашият гост си има собствено мнение по въпроса колко дълго трябва да се варят спагетите. — Тя се усмихна на Додж, който се насили да разтегне устните си. Или поне опита. Керълайн продължи тирадата: — Според мен вече е достатъчно. Додж, ако искаш да се измиеш, има баня, просто…

Той промърмори:

— Да, разбира се, благодаря. — След което се извини и се изниза покрай Бери.

По време на вечерята Керълайн поддържаше разговора. Той я слушаше, доколкото му бе възможно, като се опитваше да не сбърка нещо, помнейки, че Бери е мълчалив, но проницателен наблюдател. Гледаше го дори когато се преструваше, че не го прави.

Физически тя приличаше на Керълайн, слава богу. Но беше и негово дете. Ако бе наследила някои от способностите му да прави заключения, тази шарада нямаше да трае дълго. Помисли си, че той и Керълайн вероятно се опитваха да се държат подчертано нормално, и че усилието сигурно бе прозрачно. А може би ставаше параноик.

Керълайн го притисна да разкаже някои от интересните случаи, по които бе работил и той с удоволствие им разказа подробности около романса на Дерек и Джули Мичъл.

— Не беше стандартна история. С минимални изгледи за успех. Залозите бяха прекалено високи и за двамата, но се бориха здраво един за друг, така го беше написала тя в сватбеното си изказване. А сега, с бебето на път… Дерек, някогашният див градски бохем, се превърна в питомен домошар. Използва платнени салфетки с дантелки по края, за бога! Упрекнах Джули, че го осакатява като мъж, но мисля, че е пристрастна към топките му и няма да прекали…

Бери избухна в смях. Керълайн примига шокирана, после и тя се разсмя. Звукът от смеховете им накара гърлото му да се стегне от емоции.

Но разговорът му с Аманда Лофланд беше като орнамент на масата за хранене. И сянката му висеше над тях все по-едра и застрашителна. Изпита облекчение, когато яденето най-сетне приключи и можеше да се извини, и да се измъкне навън да пуши.

На излизане се обърна към Бери:

— Една цигара. След това трябва да поговорим за теб и Лофланд.