Сандра Браун
Превратности (1)

Пролог

Прахът от гумите на джипа още се издигаше нагоре, когато водачът му скочи на земята.

Светлините на линейката изпращаха пулсиращи цветни снопове към околната гора. Вратите на колата бяха оставени отворени от екипа за спешна помощ, който, предположи той, беше вече вътре.

Обущата му изхрущяха в чакъла, когато взе разстоянието до входа на три широки крачки. Влезе в къщата през отворената предна врата и попадна в обширно фоайе. Очите му се плъзнаха по дневната от лявата му страна. В нея нямаше никой. Нищо не изглеждаше повредено. Две празни винени чаши стояха на масичката за кафе пред един диван. Върху едната от чашите имаше следи от червило, но не и върху другата.

Диванът гледаше към каменна камина, на чиято решетка за през лятото бе сложена листата папрат. Люлеещ се стол със седалка от плетена тръстика. Върху един тапициран стол бе преметната кувертюра от пачуърк. Списания и книги се виждаха не само по рафтовете, но бяха разпръснати навсякъде из стаята. Лампа за четене.

Беше толкова домашна, уютна и спокойна обстановка, колкото изобщо би могло да бъде.

Съзнанието му регистрира всичко това за секунди. Отвъд дневната се намираше трапезария със страничен прозорец, но той заряза огледа, когато шумове отгоре го накараха да вдигне поглед към галерията, минаваща по ширината на къщата. Вземайки по две стъпала наведнъж, той заобиколи площадката, като се стараеше да не докосва колоната в основата на витата стълба, и продължи към втория етаж.

Мина по дължината на галерията, която го изведе в къс коридор и оттам — към отворена врата на спалня. Отново обгърна помещението с поглед. Подходящи лампи от всяка страна на неоправено персон и половина легло хвърляха кръгове светлина върху бледата, боядисана в прасковен цвят стена. Един вентилатор на тавана с перки, направени от палмови листа, се въртеше над главата му. Имаше три широки прозореца. През отворите на жалузите можа да види продължаващата игра на цветните светлини на линейката върху най-горните клони на дърветата.

Медиците от спешното клечаха от двете страни на просната фигура — мъж, — ако се съдеше по босото стъпало и косматите крака, което бе всичко, което виждаше от това място. Килимът под тялото беше прогизнал от кръв.

Един от медиците погледна през рамо и му кимна с глава за поздрав.

— Здрасти, Скай. Очаквахме те.

Той влезе в стаята.

— Какво открихте?

— Малка входна рана от куршум в долната лява част на торса.

— Той ли го е направил?

— Още не се знае.

Чак когато заговори, Скай разбра, че вторият член на спешния екип е жена.

— Признаците обаче са добри — добави тя. — Жената каза, че бил в съзнание малко преди да пристигнем.

— Жена? — вдигна вежди Скай.

Първият от екипа кимна към една отворена врата, която в момента бяха блокирали.

— Тя се обадила на 911.

— Име?

— Нейното ли? Ъ-ъ-ъ… — Той се разсея, докато поставяше банка към стойката на системата. Името му убягваше.

Жената се обади.

— Кинг.

— Керълайн Кинг? Брокерката на имоти? — попита Скай с изненада. — Това нейната къща ли е?

Парамедичката сви рамене.

— Това е името в нашата база данни.

— Тогава кой е простреляният?

— Жената каза, че името му е Бен Лофланд.

— Само двамата ли са били в къщата?

— Така изглежда. Предната врата стоеше отворена, когато дойдохме. Последвахме виковете от втория етаж. Намерихме го да лежи така, както го виждате. Тя беше коленичила до него, стискаше ръката му и плачеше. Не видяхме никого другиго.

— Тя ли го е застреляла?

— Вие трябва да разберете. — Гласът на парамедичката прозвуча безстрастно.

Доволни, че жертвата е достатъчно стабилизирана, за да бъде транспортирана, медиците преместиха пострадалия върху носилката, която бяха изкачили догоре със себе си, позволявайки на Скай да го огледа по-внимателно. Той изглеждаше към трийсет и петгодишен. Имаше чертите и подстрижката на бегач или тенисист. Никакви косми по лицето, видими татуировки или особени белези.

Не носеше нищо, освен комплект сиво трикотажно бельо. Беше ранен от лявата страна, където сега имаше голяма превръзка. Фелдшерката метна едно одеяло върху него. Мъжът беше пребледнял, но простена, когато започнаха да го смъкват надолу.

Чувайки стъпки, Скай се обърна.

— Дойдох колкото може по-бързо — изпухтя влизащият полицай. Широко отворените му очи се отместиха от Скай към тъмното мокро петно кръв на килима, после към жертвата в носилката.

Той беше по-млад от Скай с повече от десет години, почти трийсетина сантиметра по-нисък и доста закръглен в талията. Руменото му лице беше зачервено, беше останал без дъх или от вълнение, или от тичането нагоре по стъпалата. Новак. Това бе първият му случай с прострелян. За него това бе сигурно Големият момент.

Скай каза:

— Ще им помогнеш ли, Андрю? Смъкването на носилката може да е трудно на площадката на стълбите. Старай се да не докосваш нищо, освен ако не си с ръкавици.

— Ясно.

— Хал е на път за насам, ще ти помогне при охраняването на къщата.

— Има да вземе няколко мили.

— А докато дойде — каза Скай строго, — ти имаш задачата да не допускаш никого вътре, това важи и за нашите хора. Разчитам на теб. Ясно?

— Ясно. — Младият полицай повдигна колана си и съпроводи медиците навън.

Скай прекоси стаята и влезе в отворената врата, до преди малко блокирана от падналата жертва.

Погледна в банята, където една жена седеше на ръба на ваната и се поклащаше напред-назад, забила лакти в коленете си, с отпусната върху дланите глава. Стори му се, че косата й е кестенява, но беше трудно да се каже, защото беше мокра. Падаше на тежки завеси от двете страни на лицето й.

На кръста й беше небрежно вързана тънка памучна роба. Широките ръкави бяха паднали назад и разкриваха тънки ръце, изпъстрени с бледи лунички. Полата на робата бе разделена над коленете и разкриваше босите й крака, които бе забила в меката постелка на банята.

Това не беше Керълайн Кинг.

Във ваната порцеланът беше мокър. Три от медните пръстени, държащи завесата за душа, бяха откачени от пръчката, оставяйки влажната завеса да виси накриво. Шишето шампоан в ъгъла на ваната стоеше отворено.

Сигурно е била прекъсната, докато си е вземала душ, което обясняваше мокрите петна там, където робата се беше допирала до кожата й.

На пода, на десетина сантиметра от краката й, несъвместим с уязвимостта на розовия й гол крак, лежеше 38-калибров евтин дамски револвер. Основата на шкафа очевидно е била закрита и медиците от спешното не го бяха видели. Скай се запита дали е било преднамерено.

Той извади чифт латексови ръкавици от джоба на джинсите си и пъхна дясната си ръка в едната от тях, след което внимателно отиде напред и се наведе да вдигне револвера за предпазителя на спусъка. Той освободи барабана. Във всяко от шестте гнезда имаше неизползван патрон. Подуши дулото. Не беше употребяван наскоро.

Сякаш едва тогава осъзнала чуждото присъствие, жената отпусна ръце от лицето си и го погледна. Светлокафявите й очи останаха празни и далечни. Бялото им беше изпъстрено с червени жилки от плача. Кожата й беше много бледа, устните й практически нямаха цвят.

Тя преглътна шумно.

— Той добре ли е?

— Всъщност, не.

Тя погледна кървавото петно от другата страна на прага и простена.

— О, боже. — После притисна треперещите си пръсти към устните. — Не мога да повярвам, че това се е случило.

— Какво се случи?

— Той трябва да се оправи. Аз трябва да съм с него. Трябва да отида…

Тя се опита да стане, но Скай сложи ръка на рамото й и я притисна надолу.

— Не сега.

За пръв път, откак бе в стаята, тя се фокусира върху него.

— Вие… Кой сте вие?

Той извади кожения калъф от колана си и го отвори да й покаже документите си.

— Помощник-шериф Скай Ниланд, окръг Мерит.

— Разбирам. — Но Скай не вярваше, че наистина разбира. Тя едва бе погледнала документите му. Плувналият й в сълзи поглед беше умолителен. — Моля ви, кажете ми, че той ще се оправи.

— Как се казвате?

Тя сякаш трябваше да помисли известно време. После сложи мократа коса зад ушите си и отвърна с дрезгав глас:

— Бери Малоун.

Скай забеляза, че фамилията й не беше същата като на простреляния мъж. Не беше и Кинг.

— Раненият, Бен Лофланд… така ли се казва?

Тя кимна рязко.

— В момента го карат към спешното.

— Не е мъртъв, нали?

— Не беше, когато тръгваха оттук.

— Изгуби много кръв.

— Да, така е.

— Той не може да умре.

— За съжаление, може.

Тя издаде задавен звук и прошепна:

— Трябва да телефонирам на съпругата му.

— На съпругата му?

Тя гледа Скай няколко секунди, после покри лицето си с ръце и започна да плаче силно, като хлипаше.

Скай пристъпи от крак на крак върху плочките.

— Какво се случи тази вечер, госпожо Малоун?

Тя простена в шепите си и поклати глава.

— Това вашият пистолет ли е? С него ли простреляхте Лофланд? — Той не вярваше, че тя го е направила, най-малкото не бе използвала пистолета, който сега беше у него. Но искаше да види реакцията й.

Тя отпусна ръце и го изгледа невярващо.

— Какво?

— Вие ли…

— Не! — Тя скочи на крака, леко залитна, после се хвана с ръка за умивалника. — Извадих пистолета чак след като се обадих на 911.

— След като сте се обадили на 911?

Главата й кимна утвърдително. Тя си пое въздух.

— Страхувах се… страхувах се, че той може да се върне.

— Кой?

Преди да успее да отговори, отдолу се чу някаква суматоха. Затръшна се врата. Долетяха високи гласове. Скай чу Анди да казва на някого, че не може да влезе вътре. Точно тогава нечий настоятелен женски глас му нареди да й се маха от пътя. Явно Бери Малоун разпозна гласа на жената, защото внезапно извика и се плъзна покрай Скай извън банята.

— Хей! — Той внимаваше да не докосне кървавото петно, когато тръгна след нея. Малко преди да стигнат до спалнята, той я хвана за рамото, но между пръстите му остана само парче памучен плат. Тя се извъртя и се отскубна от хватката му, но не и преди той да мерне късче смущаваща плът.

Проблясък на гола кожа и щампован текстил — и тя изчезна през вратата на спалнята.

Скай се втурна след нея, прекоси галерията на бегом, и се стрелна надолу по стълбите по още горещите й следи.