Сандра Браун
Превратности (3)

Глава втора

От почти половин час Бери и Керълайн седяха на твърдите като в църква дървени пейки във входа на съда. Когато Скай Ниланд се приближи до тях, не изглеждаше забързан.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Имах телефонен разговор.

— Нещо положително? — погледна го Керълайн.

— Боя се, че не, госпожо Кинг. Орън Старкс е все още на свобода, а аз разполагам само с няколко минути, преди да се върна отново към преследването. — Той докосна клетъчния си телефон, прикрепен към колана. Сивите му очи се плъзнаха към Бери, показвайки за първи път, че я познава, след като се бе присъединил към тях. — Готови ли сте?

— Отдавна съм готова! — не скри раздразнението си тя. След миг забавяне той каза:

— Предполагам, че пазаруването се придържа към по-строг график, отколкото съдебната система.

По-кротко, помощник, кипна тя, но премълча. Забележката й беше злобна, а злобата бе нещо, с което се опитваше да се бори. Все пак, предвид стресиращите обстоятелства й се струваше, че има право да се поддаде на слабостта.

Сякаш заразена от острия й тон, Бери възкликна:

— Тъкмо си помислих, че снощи ви казах всичко, което поискахте! Не очаквах да ме призоват тук отново тази сутрин.

— Шериф Дръмънд помоли за тази среща. Адвокатът ви вече е тук.

— Тогава да се присъединим към тях без повече бавене — каза Керълайн с изисканост, на която Бери завидя. Тя така и никога не овладя тази черта, която явно идваше на майка й отвътре.

Помощник-шериф Ниланд им посочи с жест да минат пред него.

Докато пресичаха фоайето, Бери се запита защо той не беше в униформа. Не я носеше и миналата нощ, но тогава бе предположила, че не е бил на смяна, когато телефонното й обаждане на 911 е прекъснало петъчната му вечер.

Днес, като се изключи спортното му сако, бе облечен като за родео. Джинси и ботуши, бяла колосана риза с каубойска кройка. Беше също така лаконичен като някой герой от уестърните. Тя се запита дали и той се вижда във въображението си като каубой. Единственото, което му липсваше, беше голяма бяла шапка, голяма калаена звезда на гърдите и револвер с шест патрона, пристегнат с ремък към бедрото.

Сигурно носеше оръжие. Може да го беше оставил на влизане в съда. Но по-вероятно беше да е някъде у него, скрито от поглед, също както сигналните полицейски лампи бяха скрити зад решетката на очукания му джип, в който я беше докарал миналата нощ тук, за да даде свидетелски показания за „инцидента със стрелбата“, както се бе изразил.

Сега, докато чакаха асансьора, Бери забеляза колко дребна изглежда майка й на фона на неговия ръст. Дори Бери, която беше по-висока от всички момчета в класа след седми клас и при завършването на гимназията имаше само трима, които се извисяваха над нея, се почувства като дребосък до него.

Решиха да тръгнат по стълбището и да не чакат повече. Докато изкачваха стъпалата, Бери усещаше погледа му като физически натиск в центъра на гърба си.

Сградата на съда беше от 1898-ма година, но бе добре поддържана. Офисът на шерифа беше с автентичната ламперия и с ръчно издълбани с длето бордюри около измазания с хоросан таван. Стъклото на прозореца беше вълнисто, но това придаваше на стаята характер. Отстрани на широкото бюро стояха две знаменца. Между „Старата слава“ и флагчето на щата Тексас висеше картината „Пленяването на генерал Санта Ана“ от Уилям Хъдъл^[1].

Когато те влязоха в офиса, двамата мъже вътре се изправиха. Единият беше адвокатът, който майка й беше извикала у тях им миналата нощ. Другият беше шериф Том Дръмънд.

Той излезе иззад бюрото си и ги посрещна, като прегърна Керълайн и я целуна по бузата.

— Винаги е удоволствие да те видя, но не ми харесват обстоятелствата, при които се срещаме сега.

— Както и на мен, Том. — Тя се обърна и направи знак към Бери. — Сигурна съм, че се запозна с дъщеря ми миналата година на пикника в кънтри клуба в Деня на труда.

— Разбира се. Госпожица Малоун.

— Бери, моля ви.

Той пое ръката й и я потупа сърдечно.

— Уверявам ви, този случай има пълното внимание на нашия офис. Компанията на майка ви стана важна за тази община, превръщайки инертния пазар на недвижими имоти в активен. Всичко, което я безпокои, безпокои и мен, особено вашата безопасност. Ще хванем онзи тип. Давам ви думата си.

— Благодаря. Имам ви пълно доверие.

Адвокатът — името му беше Карлисъл Харис или Харис Карлисъл, Бери не можеше да си спомни кое от двете — беше приблизително на възрастта на шерифа. Симпатичен, приятен джентълмен, но тя бе сигурна, че майка й го е избрала повече заради доказаните ум и ловкост зад ясните черни очи, отколкото заради приветливостта му.

Беше се появил в къщата край езерото миналата нощ сякаш с махване на магическа пръчка. Още когато майка й беше научила за случая и Скай Ниланд бе започнал да задава въпроси за пистолета на Бери, Керълайн любезно го бе помолила да спре до идването на адвоката им. На помощник-шерифа това не се бе харесало, но бе отстъпил и Бери не изрече и думица, преди адвокатът да дойде.

Сега той пристъпи напред и се ръкува с нея и с майка й.

Шерифът сигурно усети нетърпението на Скай Ниланд, защото съкрати любезностите и им предложи да седнат. Бери и майка й се разположиха една до друга на изтъркания кожен диван. Мъжете седнаха в кресла, които оформяха полукръг срещу тях.

— Скай ми разказа подробно какво се е случило в къщата на езерото миналата нощ и аз имам официално копие от показанията ви, Бери. Хари, ти имаш ли копие? — започна шерифът:

— Имам — кимна Харис Карлисъл. — Благодаря.

— Има ли нещо, което бихте искали да добавите към това, Бери? — попита шерифът. — Нещо, което сте си спомнили от снощи, и което може да ни помогне да заловим този тип?

Тя поклати глава.

— Бях възможно най-подробна. Казано накратко, Орън Старкс ме преследва от месеци. Миналата нощ дойде в къщата на езерото, простреля Бен и заплаши да ме убие.

— Срещали сте се със Старкс на работното ви място, така ли е?

— „Делрей Маркетинг“ в Хюстън.

— Разбрах, че е бил уволнен от компанията.

— Преди няколко месеца.

— Знаете ли защо?

— Не беше много подходящ — отвърна тя. — Най-малкото такива бяха слуховете за отстраняването му.

— А според вас подходящ ли беше?

Тя се обърна към помощник-шериф Ниланд, който зададе въпроса и отговори хладно:

— Не влиза в работата ми да оценявам колегите си.

— Бъдете откровена, смятате ли, че Орън Старкс е бил подходящ?

— Не, не смятам.

— И защо? Не беше ли добър в онова, което вършеше?

Бери му отправи лека усмивка.

— Орън не беше добър в работата си, беше изключителен.

— Не схващам, Бери — каза шерифът. — Скай каза, че сте описала този човек като доста странен.

— Личността му не оказва влияние върху способностите му — каза Бери. — Маркетингът означава креативност и стратегия, също така свързване на различни компоненти в едно, за да се оформи хармонично цяло. Един грешен елемент — и цялото рухва. В „Делрей“ Орън беше незаменимият, когато някоя кампания не вървеше както трябва. Той имаше способността да изолира елемента, който не пасва.

— И въпреки това е бил неподходящ за компанията? — запита шерифът.

— Странно, но да. Той караше хората да се чувстват неловко. Особено жените. Не бях първата, върху която беше фокусирал нежеланото си внимание.

— Имало ли е подавани оплаквания за сексуален тормоз срещу него?

Тя поклати глава.

— Официално, не. Орън не правеше нищо открито. Никакво докосване. Никакви неприлични имейли или нецензурни текстове. Той е прекалено интелигентен, прекалено коварен, за да направи нещо, което може да го злепостави.

— Но е бил много изобретателен в намеци за интимност, която не съществува.

Като помисли малко, тя добави:

— Ако тръгнеш да се обясняваш, той успява да те накара да се чувстваш така, сякаш не си разбрал какво е имал предвид.

— Такъв ли беше случаят с вас? — попита шерифът.

— Да. В началото. Започнах да си мисля, че влагам прекалено много в нещата, които казва и прави. Но след като беше уволнен, стана по-настоятелен и агресивен. До степен, че започнах да се страхувам от него. Помислих си, че ако дойда тук и прекарам лятото в езерната къща на майка ми — което тя се опитваше да ме накара да направя откак я беше купила, — ако изчезна за известно време, Орън ще се обезкуражи или просто ще изгуби интерес и ще ме остави на мира.

— Когато казвате „преследва“… — Шерифът се наведе напред, подканяйки я да се включи.

— Звънеше по няколко пъти на ден. Постоянно ми изпращаше есемеси.

— Защо не сменихте номера на телефона си? — намеси се помощник-шерифът.

— Прекалено много хора знаят този номер. Клиенти, колеги, хора, които трябва да се свържат с мен за бързо решение на спешен проблем. Щеше да е много неудобно да го сменя.

— По-неудобно от това да ви преследва?

— Не отговаряйте на това, Бери — обади се адвокатът.

Тя не отговори. Вместо това пренасочи вниманието си към шерифа.

— Орън се появяваше в къщата ми неканен. Понякога паркираше на тротоара или дори седеше на верандата и ме чакаше да се върна вкъщи. Появяваше се в ресторанти, където вечерях и ми изпращаше цветя с картички, които предлагаха романтична връзка. Уверявам ви, просто не знаех какво да правя. Изпрати ми малки подаръци, които…

— Като например?

Раздразнена от постоянното прекъсване на помощник-шерифа, тя се замисли за момент.

— Веднъж ми изпрати видеоигра. Нещо от рода на „Дънджънс енд Драгънс“. Някакво фентъзи с вълшебници, зли магьосници, замъци с лабиринти.

— Интересувате ли се от такива неща?

— Изобщо не, помощник-шериф Ниланд. Но Орън се интересува. Той обича всякакъв вид загадки и е много добър в тях.

— Което го прави добър в разрешаването на маркетингови кампании с проблеми — каза помощник-шерифът.

— Точно така.

— Какво друго? Какви бяха другите подаръци?

— Една книга бестселър от автор, когото знае, че обичам. Стоял на опашка часове наред — така поне твърдеше, — за да получи автограф за мен. Даде ми едно сиди, което сам си беше записал. Най-личният подарък беше една сребърна гривна с талисман. Тънка верижка. Един талисман. Сърце.

— Върнахте ли му тези подаръци? — попита Ниланд.

— Опитах се в началото, но Орън отказваше да ги приеме обратно. Накрая просто ги задържах.

— Защо?

— Защото да се опитам да ги върна означаваше да го видя или да говоря с него, а точно това се опитвах да избягна.

Харис Карлисъл се застъпи:

— Мисля, че се съгласяваме с концепцията за преследване, нали, Том? Скай? Този човек й е досаждал нетърпимо, а миналата нощ обсесията му е преминала в насилие.

Шерифът кимна.

— Моля ви, Бери, продължете.

— Забравих докъде бях стигнала.

— Преместили сте се тук за през лятото.

— Надявах се да се отърва завинаги от Орън. Не знам как е открил къде се намира къщата на майка ми — адресът го няма в телефонния указател. Но е успял — каза тя тихо. Споменът за случилото се накара емоциите да се надигнат в гърлото й.

Майка й я попита дали не иска малко вода, но тя поклати глава. Керълайн взе ръката й и я стисна окуражително. Помощник-шерифът се размърда в стола си, карайки старото дърво да изскърца, и погледна към вратата, сякаш нямаше търпение да свършат.

На Бери й се прииска да го попита дали не го задържа за нещо по-важно, но после осъзна, че със сигурност не е така, а и не бива да се заяжда. Той координираше търсенето на Орън. Колкото по-скоро приключеше тук, толкова по-скоро щеше да се върне към тази си работа.

Без повече да се бави, тя стигна до кулминацията на историята.

— Миналата нощ Орън дойде в къщата. Изкара ми ума. Бях под душа. Внезапно завесата се вдигна и той се оказа срещу мен, малко в стил „Психо“. Само че вместо нож, беше насочил към мен пистолет.

Шерифът се обърна към Керълайн.

— Разбрах, че не сте била там.

— Този ден ме нямаше през цялото време. Махнах се, защото Бери ми беше казала, че тя и господин Лофланд ще работят по много важен проект. Не исках да преча. След работа от офиса отидох право на вечерно парти, организирано от бивши клиенти. Нещо като празненство за нова къща. Казах на Бери да не ме чака, защото не съм сигурна колко ще се забавя. Както изглежда, съм пристигнала малко след идването на помощник-шериф Ниланд. Един полицай охраняваше входната врата. Не ме пускаше да вляза. Бери се опитала да ми телефонира да се обадя в спешна помощ, но клетъчният телефон беше в ръчната ми чанта, а аз бях изключила звука по време на партито. Не ми хрумна да го проверя, преди да си тръгна за вкъщи.

Шерифът погледна към Ниланд.

— Когато тя се е прибрала вие с Бери още ли сте били на втория етаж?

— Чухме спора между Анди и госпожа Кинг на входната врата. Слязохме. Госпожа Кинг се обади на господин Карлисъл.

— За което имах пълно право.

Помощник-шерифът го призна с кратко кимване.

— Малко след неговото пристигане аз продължих да разпитвам госпожица Малоун. Първо я попитах дали Старкс е влязъл с взлом. Не беше.

— Точно така, шерифе — обади се Бери. — Всички врати на къщата бяха отключени. Бен и аз бяхме в басейна, после си сготвихме стекове на грила отвън за вечеря — влизахме вътре и излизахме през цялата вечер. Още не бях заключила за през нощта. Орън просто е влязъл през входната врата; или поне аз предполагам, че е използвал входната врата, тъй като излезе оттам. Времето между появата му в банята и обаждането ми на 911 не може да е било повече от няколко минути. Всичко се случи светкавично.

— В показанията си казахте, че мъжът е бил маниакален.

— Тя каза, че е бил откачен.

Бери погледна бързо към помощник-шериф Ниланд, изненадана, че си спомня точните думи, които бе използвала, за да опише душевното състояние на Орън.

— Точно така. Очите му гледаха диво. Пръскаше слюнки. „Трябва да те убия. Осъзнаваш го, нали? Трябва да те убия“.

Седналата до нея Керълайн потрепери и хвана ръката на дъщеря си по-здраво.

— Мига, в който видях него и пистолета, изпищях. Това изглежда го обърка още повече. Той ми изшътка и повтори: „Нямам избор. Трябва да го направя. Не виждаш ли? Не разбираш ли?“. Говореше като в транс. Беше…

Четиримата я погледнаха очаквателно. Докато търсеше думата, тя ги изгледа последователно, спирайки се накрая върху Ниланд, чийто сив поглед оставаше твърд.

— Откачен — каза тя като безпомощно вдигна рамене. — Това е най-подходящата дума да бъде описан.

— Ами, дошъл е да ви убие — отбеляза адвокатът. — Човек не би очаквал да разсъждава рационално.

— Не.

— Виждали ли сте тази му страна преди? — попита шерифът.

— Само веднъж, когато ми се ядоса извънредно много, че му отказвам. Но снощи беше много по-разстроен от тогава. — Прииска й се за момент да премисли това, но когато Ниланд хвърли пореден поглед към вратата, тя се заинати. — Бен трябва да е чул виковете ми и вилнеещия Орън. Дотича от спалнята за гости. Когато стигна до вратата на банята, Орън го чу, завъртя се и стреля с пистолета.

Тя спря, съживявайки в съзнанието си ужасния момент: разтърсващия звук, сцената как Бен пада назад, дивото изражение върху лицето на Орън, когато се обръща отново към нея. Тогава си бе казала, че това не може да е истина, че подобни травмиращи, яростни събития не се случват на нормални, приятни хора като нея.

Но се бе случило. Беше го преживяла. Сега обаче, докато се мъчеше да опише инцидента и чувствата си, усещаше, че думите са неспособни да предадат преживяванията й в онзи момент.

— Единственото, което мога да кажа, е, че беше нереално, като в друго измерение. Всяко усещане бе притъпено. След изстрела имах чувството за безвремие, като в някаква летаргия, унес. Но тогава Орън внезапно се обърна и побягна. Това ме събуди. Изскочих от ваната. Спрях и се наведох да кажа на Бен, че ще доведа помощ, после изскочих от стаята да видя какво прави Орън, накъде отива.

— Не се ли страхувахте, че може да простреля и вас?

— Тя обясни това на Скай снощи.

— Успокой се, Хари — рече шерифът, смъмряйки адвоката. — Питам само защото съм любопитен.

Харис Карлисъл й направи знак да продължи.

— Казано честно, не мислех за това и дали е трябвало да го правя — каза тя. — Действах по инстинкт. Тръгнах след Орън и когато достигнах галерията, той тичаше надолу по стълбите. На площадката се подхлъзна и падна. Търкаля се до долния етаж и се приземи по гръб. Видя ме, че го гледам от галерията. Опита се да се изправи. Насочи пистолета към мен и тогава наистина си помислих, че скоро ще съм мъртва. Хвърлих се на пода, като се опитах да се прикрия зад парапета. Той натиска спусъка, докато изпразни пистолета.

Майка й вдигна разтреперана длан към устата си да потисне кратък стон.

— По чудо сякаш, нито един куршум не ме улучи — продължи Бери. — Когато осъзна, че няма повече патрони, той се изправи. Викаше: „Ще те убия! Ти трябва да умреш!“. Повтаряше го отново и отново. След това се обърна, и като се олюляваше, излезе през входната врата.

— Не презареди ли? — попита Ниланд след кратко мълчание.

— Не.

— Само тичаше надолу и се заканваше да ви убие.

— Точно така.

— Което съвпада с онова, което каза пред теб снощи, Скай — напомни му адвокатът.

— Да, знам. — Той задържа погледа на Бери и тя прочете в сивите му очи как напрегнато се въртят в ума му колелцата на съображенията. — Лофланд е бил повален. Вие, от друга страна, сте били сама и беззащитна.

— Да.

— Старкс ви е намерил във ваната, където е можел да ви застреля направо. Вместо това се обръща и бяга. А вие хуквате след него, все още беззащитна, така ли е?

— Така е.

— Още не сте били извадили пистолета.

— Не.

— Старкс изпразва пистолета си от опасен ъгъл и от разстояние… колко? Трийсет стъпки?

— Предполагам. Не знам.

Шерифът се наведе напред.

— Накъде биеш, Скай?

Той погледна началника си.

— Ако Старкс е възнамерявал да я убие, като е повтарял, че трябва да го направи, че тя трябва да умре и така нататък, защо тогава не я е застрелял във ваната? Защо ще сипе заплахи срещу живота й, а после ще се обърне и ще избяга, когато е можел да я гръмне веднага? Нещо не ми се връзва.

— Хората правят откачени неща — вдигна рамене шерифът.

— Проявил е малодушие. Господ му се е явил. Кой знае? Когато е дошло време да действа, най-доброто, което е могъл да направи, е да заплаши живота й, а не всъщност да го отнеме.

— Предполагам — промърмори помощник-шерифът, но не прозвуча убедено.

— Мога само да гадая какво е станало, помощник Ниланд — каза Бери. — Не мога да обясня поведението на Орън. Не знам защо не се е възползвал от възможността да ме застреля. Но се радвам, че не го направи.

— Тръгва си без обяснения — промърмори той.

— Моля ви, Бери, продължете. Какво стана после?

— След като изгубих Орън от поглед, изтичах в спалнята и се обадих на 911. Не чух двигател на кола, така че не бях сигурна дали Орън е излязъл от къщата. Тъй като се страхувах, че може да се върне обратно, извадих един пистолет от чекмеджето на нощното шкафче. Бях го сложила там в деня, в който се преместих в къщата на езерото.

— Дори след напускането на Хюстън тя се е страхувала за безопасността си — обади се адвокатът. — Купила си е пистолет като предохранителна мярка, Том. Регистриран е на нейно име и тя има разрешително да го носи.

— Вярвам ти, Хари — поклати глава шерифът и въздъхна.

— Съпругата ми държи един двайсет и два калибров в нощното си шкафче, с изключение на случаите, когато ни идват на гости внуците. — Той се обърна отново към Бери.

— Всъщност няма нищо друго — вдигна рамене тя. — Останах с Бен до идването на парамедиците.

Шерифът изпусна поредна дълга въздишка.

— Късмет имаме, че днес сте с нас. А какво е състоянието на Бен Лофланд в момента? — попита той.

— Задоволително — отвърна Ниланд. — Възстановява се след операция. Съпругата му е с него.

Бери знаеше, че последното изречение е предназначено за нея и му хвърли гневен поглед, но той гледаше към шерифа и не го забеляза.

— Хюстънското полицейско управление и шерифският офис на окръг Харис ни помагат в опитите ни да заловим Старкс.

— Получихте ли заповед за задържане?

— Тук е. — Той потупа горния джоб на сакото си. — Отбих се в кабинета на прокурора на път за насам. Затова закъснях — погледна той към Бери.

— Старкс има ли предишни арести?

Ниланд се обърна към шерифа и поклати глава.

— Няма криминално досие. Чист е като сълза. Няма дори глоби за неправилно паркиране. Не е в къщата си, въпреки че колата, регистрирана на името му, е в гаража му.

— Може да е наел кола — обади се Бери.

— Не е регистрирано.

— Хубаво, може да е откраднал някоя! — сопна се тя. — Или да е взел назаем. Може пък да е използвал ролкови кънки. Не знам как е дошъл. Знам само, че е прекалено умен, за да използва собствената си кола, ако е тръгнал с намерението да ме убива.

Керълайн се намеси.

— Помощник-шериф Ниланд, може би ще се почувстваме по-добре в тази ситуация, ако ни опишете мерките, които са взети за залавянето му.

Суровите му очи се преместиха към Керълайн.

— Да, мадам. Докато разпитвах госпожица Малоун снощи, други полицаи уведомиха шерифите на съседните окръзи. Те са изпратили веднага свои представители. Обаче само окръг Мерит има площ над деветстотин квадратни мили, и голяма част от тях е девствена територия. В отдела сме само дванайсет души, заедно със съдебния пристав, тъмничаря и един пенсиониран учител, който идва три дни в седмицата, за да ни помага с бумащината.

— Той е прав — кимна шерифът. — Съседните окръзи са с почти същата територия и терен и имат дори по-малко персонал от нас.

— Това, което искаме да кажем, е, че в тази част на щата има много удобни места, където човек да се скрие, и малко полицаи, които го покриват.

Бери беше сигурна, че намерението на майка й не беше да проверява компетентността на полицай Ниланд, дори косвено, но явно Ниланд бе чувствителен към критики.

Известно време никой нищо не каза.

След малко Бери се обади:

— Почти сигурна съм, че кракът на Орън е ранен при падането му по стъпалата. Той видимо куцаше с единия крак, когато излезе.

— Предполагам, че сте проучили медицинските заведения в района. — Шериф Дръмънд погледна помощника си за потвърждение.

— Снощи, сър, и това продължава и в момента, докато сега говорим.

— Отдела за обществена безопасност?

— Снощи изпратих групов имейл. До Отдела за обществена безопасност, Тексаските рейнджъри, общинските полицейски отдели. Предоставих им описание на Старкс, но, за съжаление, не знаем какво е шофирал.

— Съжалявам — въздъхна Бери. — Може би трябваше да го последвам, когато излезе от къщата. Но в онзи момент не знаех дали Бен е мъртъв, или жив. Първата ми грижа беше да потърся лекарска помощ.

— Разбираемо — обади се шерифът.

Ниланд я изгледа.

— Имате ли негови снимки?

— На Орън? Не.

— Не са намерили и в къщата му, когато са я претърсвали.

— Нито една? Това е странно, не мислите ли? — попита Керълайн и изгледа всички.

— Цялата работа е странна — каза помощник-шерифът. После продължи: — Ще помоля от Хюстънското полицейско управление да отидат до онази маркетингова компания и да проверят дали там нямат снимка на Старкс в служебните си файлове. Биха могли да ни изпратят някоя. — Той стана. — Съжалявам, но трябва да излизам. Сър, знаете как да ме намерите.

— Искам да ме държиш в течение, Скай. Не се свързвай през служебните линии. Звъни ми на клетъчния телефон.

— Да, сър. — Той кимна по посока на адвоката. — Господин Карлисъл. — После свали въображаема шапка и направи лек поклон към Бери и майка й: — Дами.

След миг беше излязъл. Още щом вратата се затвори след него, шериф Дръмънд заговори:

— Маниерът на Скай може и да се нуждае от известно шлифоване, но не бихте намерили по-подходящ човек, който да ръководи тази полицейска хайка. Опитът му е…

Думите му бяха прекъснати от тихо бипкане.

— Извини ме, Том. — Керълайн извади клетъчния телефон от дамската си чанта. Още щом погледна екранчето, се изправи. — Очаквах това обаждане. Наистина трябва да отговоря.

Без да каже друго, тя излезе от кабинета. Бери я изгледа, озадачена от нехарактерната безцеремонност на майка си.

— Сигурно е важно — отбеляза гласно шерифът.

Бери повтори като ехо след него:

— Сигурно.