Сандра Браун
Превратности (15)

Глава четиринадесета

Хюстън, Тексас, 1978 г.

Убийството на банковия охранител беше водещата новина от няколко дена и медиите я експлоатираха неуморно. Жертвата беше само на двайсет и четири години. Убийството беше пресилено. Момчето, вече смъртоносно ранено, е лежало обляно в кръв, когато крадецът беше спрял, за да го застреля в главата, преди да излезе от банката с мушната под мишницата си плячка.

Способността на тези, които се опитваха да заловят крадеца, който се бе превърнал и в убиец, беше поставена под въпрос от пресата, а така също и от градските власти, които искаха да запазят изборните си позиции; не останаха назад и провокаторите, които изпълзяваха от дупките си всеки път, когато се отвореше възможност да очернят Хюстънското полицейско управление.

Негативното медийно отразяване на случая беше вбесило всички от специалния отряд. Вместо да засили решителността им и да ги сплоти, обществената плесница урони доверието и морала. Разнищи тъканта на другарството помежду им. Критиките им един срещу друг станаха язвителни, всявайки разцепление между тях, както и между началници и подчинени.

Един искаше да заловят престъпника със средствата на ефектни полицейски маньоври, което би принудило техните критици да млъкнат. Друг обслужваше лична цел, просто искаше да блесне. На всички нива мненията бяха противоречиви и, естествено, последваха сблъсъци.

Нещата се влошиха, напрежението стигна до такова ниво по време на съвещанията им, че Додж започна да чака с нетърпение работата си във фабриката за гуми. Там поне си почиваше от постоянното напрежение, злобните подмятания и препирните. Докато изпразваше достатъчно на брой контейнери с боклук за определеното време, никой поне не го хокаше.

Но въпреки всичко бе длъжен да присъства на заседанията на специалния отряд, които се бяха превърнали в сбирки за надвикване. Както на повечето от колегите му, така и на него му бе напомнено за задълженията му от крещящия зачервен капитан, който тръгваше в посоката, в която натежеше огромният му задник.

Той размахваше ръце вече пет минути, като не спираше да обвинява Додж за провалените му опити да установи отношения с гаджето на Франклин Олбрайт, Кристъл.

— А сега се връщай в шибаната си работилница. Влез в полезрението й, бръкни в гащите й, не ме интересува, Хенли, само направи нещо, така че да стигнем най-после до този идиот и да го зачеркнем от списъка със заподозрени — завърши тирадата си той.

Нахъсан, Додж удвои усилията си да се сприятели с момичето. Те постепенно започнаха да дават резултати и той вече имаше с какво да се похвали пред началството.

— Вчера отидох в касата, престорих се, че искам да попитам нещо за удръжките от заплатата ми. Кристъл и аз няколко пъти бяхме разменяли погледи, но сега вече си говорим и поне знае името ми. Нагласих обедната си почивка така, че да съвпада с нейната. В понеделник нямаше кой да я замести, така че й предложих да й взема сандвич от машината и след много хъмкане и мънкане, все пак ми позволи. В четвъртък тя пък ми купи обяд. Не, не съм минал границите — каза той, хвърляйки презрителен поглед към ченгето, което беше попитало. — Не искам да я стряскам и да проваля всичко. Исусе. Но този тъп въпрос обяснява защо ти още нямаш гадже. Когато Кристъл излезе в обедна почивка, аз се мотаех навън в коридора около дамската тоалетна, тя спря да си побъбрим, аз я попитах това-онова за данъците, а тя ми каза, че винаги, когато нещо не ми е ясно, мога да се отбия при нея, за да ми обясни. Което, разбира се, аз приех като покана. Ще се отбия утре.

Кристъл има една приятелка, с която обикновено обядват заедно, и която скоро ще има бебе. Така че аз заех, така да се каже, мястото й, а Кристъл не възрази. Опитах се да подхвана разговор за лични неща, за бременността на приятелката й, попитах самата Кристъл дали има деца, тя отрече, но щяла да се радва, ако има някой ден. Само че първо трябвало да се омъжи, а това май не виждала да стане скоро. Тогава я попитах защо не, а тя се оплака, че гаджето й не бил от мъжете, дето искат да надянат халка. За пръв път спомена Франклин.

В стаята всички бяха млъкнали и го слушаха.

— Днес Кристъл ми каза, че Франклин бил страхотен. Наистина, подчерта го тя. Само дето бързо се вкисвал. В миналото имал неприятности със закона, затова родителите й не го харесвали и й натяквали винаги, когато била с него. Което я обиждало. Но тя обичала Франклин, така че продължавали да движат заедно.

Той огледа колегите си, изкашля се и продължи:

— Снощи обаче се сбили. Той я обвинил, че флиртува с един продавач. Тя му се сопнала, че не е виновна за това, че някой я гледал многозначително. Казах й, че бедният човек просто не се е сдържал, а тя се разсмя и ме плесна по ръката. Е, да, това минава за флиртуване. Но на този етап малко флиртуване е позволено. Не познавате ли жените?

Гласът му прозвуча уверено.

— Искало й се Франклин да не е чак толкова ревнив. Например ако знаел, че всеки ден обядваме заедно, това нямало да му хареса. Никак. Никога нямало да разбере, че сме само приятели, каза тя. Аз я попитах: „А наистина ли сме само такива? Само приятели?“. А тя цялата се изчерви. И затрепка с мигли. Кълна се в бога, че са толкова твърди и черни, като крачета на хлебарка. Докъде бях стигнал? А, да. Определено смятам, че бележа напредък. Един сигурен знак — поличките й станаха по-къси, а блузките — с по-дълбоки деколтета. Да-а-а, трябва да призная, гледката може да накара човек да му потекат лигите.

Днес например сложи ръка върху бедрото ми. Не, не лъжа, идиот такъв. Направи го само за да подчертае онова, което казва, но все пак е показателно. Колко високо ли? Използвай въображението си. Достатъчно високо, за да накара топките ми да изтръпнат. Не, нищо за Франклин днес, само това, че сигурно не би било добра идея, ако той ни види да излизаме заедно от фабриката след свършване на смяната.

Това може да се окаже съществен пробив, така че слушайте всички. Не, не отивам на втора база. Исусе, що за хора сте вие? Четвъртокласници ли сте? Слушате ли? Добре, тогава. Кристъл ми каза, че Франклин периодично ходи да лови риба на езерото Фалкън. Там се среща с братовчед си. Някой от вас, невежи такива, познава ли географията на Тексас? Фалкън лейк е точно на границата с Мексико, където братовчед му, хм, се е преместил да живее.

Залата утихна.

— Така че ето какво мисля… Бинго, капитане! Франклин обира банка, после отива до езерото Фалкън, качва се в една лодка и предава мангизите на братовчед си в доброто старо Мексико, където изпира кеша. И го връща чист като напълно законно платежно средство.

Единственото, което трябва да направя, е да измъкна от Кристъл информация кога Франклин напоследък е ходил на риба и да проверим дали съвпада с датата на обира. Ако съвпада, Франклин се изкачва с няколко пункта в списъка на заподозрените. Как ще измъкна информацията от Кристъл? Не искате ли да знаете?

 

 

Керълайн усилено се опитваше да остане будна. Беше тук от два часа и половина, но още след трийсетата минута се страхуваше, че ще заспи от скука.

Тъкмо главата й започна да клюмва, когато една кола се качи на тротоара и спря. Отвътре излезе мъж и се насочи към къщата. Въпреки стъклата на допълнителната врата, предназначена да пази от буря, силуетът му й се стори огромен и тя изпита бодване на страх, както винаги, когато сама показваше къща на евентуален клиент.

Той отвори вратата и влезе във фоайето.

Когато позна Додж Хенли, сърцето й подскочи силно, по различен начин. Реакцията я стресна и я смути. Бяха изминали два месеца, откакто му беше казала да не се меси в живота й и го беше предупредила, че в обратен случай ще има сериозни последици. Мислеше, че никога няма да го види отново. Но ето го сега тук, а неволното й вълнение беше объркващо.

Тя стана.

— Здрасти — произнесе той.

— Здрасти.

До този момент бе седяла в един сгъваем стол пред масичка за игра на карти. Застлана със златиста покривка, тя служеше за рецепция. По нея имаше разпилени листовки, описващи къщата за продан и голям брой нейни визитни картички. Тя бе необяснимо доволна, че има преграда между нея и полицая, който сега не беше с униформа, а носеше спортно сако и свободни панталони.

— Какво правите тук?

Той вдигна сгънатия вестник, който носеше със себе си, и посочи рекламата в секцията за имоти.

— Отворена къща. Неделя. От два до пет. Има снимка на къщата, даден е адресът, а отдолу е написано името ви като агент от „Джим Малоун Риълти“.

— Знам какво пише в рекламата. Чета я, преди да я предам за публикуване. Това не обяснява обаче защо сте тук.

— Къщата е отворена.

Инатливостта му бе необяснимо разоръжаваща и я накара да се усмихне. Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да скрие пърхането на сърцето си, и попита надменно:

— Да не би да си търсите къща, господин Хенли?

— Може би. — Той огледа бавно фоайето. — Какво ще ми разкажете за тази къща? Само не ми казвайте, че тези тапети са най-хубавото в нея.

Тя успя да сдържи усмивката си, макар и с усилие.

— Има хубав заден двор. Ограден.

Той се намръщи.

— Огромни, местни дървета — продължи тя. — С хубава сянка. И с малък ремонт вътрешният двор…

— Ремонт!

— Минимален ремонт би го върнал към живот, ъ-ъ-ъ… би го направил използваем.

— Хм. — Той погледна в близката дневна към тапицирания в тюркоазен брокат диван. — Грозни мебели.

— Мебелите не са включени.

— Късметлиите ние.

— С едно пребоядисване, смяна на тапетите и мебелите, къщата ще изглежда съвсем различно. Трябва да проявите въображение.

— Смело въображение.

Знаейки, че е игра, тя продължи театъра.

— Има три спални, една долу, две на втория етаж. Две камини, една в официалния хол и една в кабинета, който на времето е бил гараж. Собствениците са го превърнали в стая, когато къщата претърпяла основен ремонт.

Той погледна една пукнатина в тавана.

— Кога е било това?

— Хиляда деветстотин петдесет и втора.

Веждите му отскочиха нагоре и в този момент тя не може да сдържи смеха си.

— Мястото е пълна скръб. Но е първата ми сделка.

— Поздравления.

Те се усмихнаха един на друг, после той произнесе:

— „Джим Малоун Риълти“. Той е важна клечка, нали? Рекламите му са из цял Хюстън.

— Голям късмет извадих, че съм назначена в неговата агенция.

— Той е късметлия, че ви има.

Тя прие комплимента с кратко кимване.

— Компанията му стои много здраво на пазара. Аз съм нова, имам много за учене.

— Затова ли ми разтягате тези локуми?

— Проявих инициативност.

— Амбициозна сте, госпожице Кинг.

— Не искам да се връщам в кабинета на данъчния оценител.

— Не мога да кажа, че ви обвинявам за това. — Той се усмихна отново и погледна към брошурите върху масичката. — Дойдоха ли вече много хора?

— Вие сте третият за почти три часа.

— А вие трябва да седите през цялото време тук сама?

— Ами, тук е и котаракът, но той изсъска на първата двойка, която се отби, така че го заключих в килера.

— Може ли да се откачите за малко оттук? — Той погледна часовника си. — За двайсетина минути?

— Броях колко ми остават и се опитвах да не заспя.

Те размениха поредна усмивка, но никой не каза нищо и тишината на къщата ги обгърна. Този мъж я караше да се чувства неловко и не можеше да не си дава сметка за това. Дори когато бе интервюирана от самия Джим Малоун, убеждавайки го, че ще бъде от полза за агенцията му въпреки своята неопитност, тя не бе толкова нервна, колкото сега. В присъствието на Додж Хенли ставаше стеснителна, несигурна и не знаеше какво да каже и къде да гледа.

Може би това бе естествена реакция на факта, че е в компанията на полицай. Шофьорите автоматично натискаха спирачки, когато забележеха радар, дори когато не са превишили скоростта. Може би Додж излъчваше авторитет, който я плашеше.

А може би тя продължаваше да се смущава от това как за пръв път се бяха запознали, когато Роджър я беше ударил — следата върху бузата й беше още прясна, емоционалният еквивалент на рана. Не беше успяла да скрие унижението си тогава, не би могла и сега.

Може би смущението й имаше нещо общо не с нея, а с него. Силните му черти, суровото му поведение и абсолютната мъжественост, загатната в латентната ярост, за която тя знаеше, че може да е свирепа. Все пак бе видяла последиците й. Роджър бе хоспитализиран за десет дена след претърпяния бой.

Тя обаче не се страхуваше за собствената си безопасност. Додж Хенли не представляваше заплаха за нея, дори косвено. Всъщност, поведението му беше закрилническо, почти старомодно рицарско. Тя усещаше притегателната му сила чисто по женски.

Това бе онази първична реакция към него, която предизвикваше пърхане на пеперуди в корема й. В близост до него се чувстваше така, сякаш е застанала на пръсти в края на висок трамплин за скок във вода. В замяна на това беше весело и ужасяващо.

През цялото време, докато тези мисли се въртяха в съзнанието й, те се гледаха втренчено един друг. За да разруши напрегнатата тишина, тя попита:

— Продължавате ли да сте в специалния отряд?

— Още не са ме изхвърлили оттам.

— Значи престъплението остава неразкрито?

— Работим по въпроса.

— Опасно ли е?

— Съвсем лесно и приятно.

— Съмнявам се. — Надвисна поредно мълчание, когато тя погледна паяжината в ъгъла точно зад главата му, а той — лицето й. Тя физически усещаше как очите му докосват всяка нейна отделна черта. — А как е партньорът ви?

— Гонзалес.

— Точно така, полицай Гонзалес. Той добре ли е?

— Да, добре е. Мисля, че харесва новия си партньор повече от мен, което в известна степен наранява чувствата ми.

— И в това се съмнявам.

— Какво? Че харесва повече новия си партньор, или че чувствата ми могат да бъдат наранени?

— Че харесва повече новия си партньор.

Той сви рамене.

— Може би Гонзалес просто се опитва да ме накара да ревнувам. — Те се усмихнаха едновременно. Неговата усмивка угасна първа. — Но аз наистина имам чувства и те могат да бъдат наранени.

— Иначе нямаше да сте човек.

— О, човек съм. Истински човек. Същински. — Той погледна надолу към лявата й ръка, където през последните няколко секунди годежният й пръстен бе започнал да тежи като котва. — Как вървят сватбените ви планове?

Усмивката, с която го погледна, беше фалшива.

— Страхотно. Действаме. Както знаете, има много подробности.

— Трябва да се погрижите за партитата.

— Да. Ще има няколко.

— Преди няколко седмици видях снимката ви в рубриката за светски новини на „Кроникъл“.

— Да не би да четете светските новини?

— Не го правех. Но започнах преди няколко седмици. Не четях и неделната секция за недвижими имоти. А сега не я пропускам. — Той остави думите му да резонират няколко секунди, преди да продължи: — Във всеки случай на онази снимка бяхте заедно с Кемптън под онези… — Той размаха пръсти над главата си — онези измишльотини, висящи от дърветата.

— Японски фенери.

— Да. Изглеждаше елегантна забава. В статията пишеше, че и губернаторът е бил там.

— Родителите на Роджър са приятели с него и съпругата му.

— Аха. Ще дойдат ли и на сватбата?

— В списъка с гостите са.

— Кой ще присъства от ваша страна? Семейството ви?

— Нямам семейство. Никакви братя и сестри. Родителите ми не са живи.

— О… Съжалявам.

— Недейте. Бях късно дете на възрастни родители. Вече се били примирили с мисълта, че няма да имат бебе. Била съм изненада на критическата възраст.

— И то каква, бих казал.

Тя се усмихна замислено.

— Мама и татко много ми се радваха, а аз бях късметлийка с такива родители. Бяха хора със средни доходи и се гордееха с това. Майка ми беше дама, баща ми беше джентълмен. И двамата — със силно развито чувство за етика. Изживяха живота си достойно, но аз бях твърде млада, когато ги загубих. Не е забавно да си сирак.

— Има си и забавните страни.

Тя го погледна с изненадано объркване. Той раздвижи рамене под сакото си, сякаш внезапно му беше станало прекалено тясно.

— Майка ми беше добра. Умря, когато бях в седми клас. Двамата с баща ми не се разбирахме особено, така че се опитвахме да не се пречкаме на пътя си, докато не станах достатъчно голям, за да се изнеса от къщи.

— На каква възраст бяхте?

— Седемнайсетгодишен. Два дни, след като се дипломирах от гимназията, се махнах. Дори не изчаках есенния семестър, бяха ме приели в Тексаския технически университет.

— Сигурно баща ви е бил горд.

— Всъщност, не. Когато му казах, че искам да ставам ченге, се засмя, подхвърли, че от мен по-скоро щяло да излезе добър престъпник.

— Сигурна съм, че си е променил мнението, когато вече сте станал офицер.

— Не доживя да го види. Умря си с мисълта, че от мен няма да излезе нищо свястно.

Тя не можа да измисли какво да каже, което да не прозвучи банално, затова не каза нищо.

— А кой ще ви заведе до олтара? — смени той темата рязко.

— Роджър е най-подходящият.

— Удобно е.

— Аха.

— Имате ли рокля?

— Последната проба беше миналата седмица.

— Хубава ли е?

— Така мисля.

— Сигурен съм, че ще сте изключителна.

— Надявам се и младоженецът да мисли така.

— Трябва да е сляп.

След това млъкнаха и Керълайн остана да се пита как началният разговор беше сменил посоката си. Въздухът беше станал по-плътен, старата къща миришеше на плесен. И макар че никой от тях не бе помръднал, той изглеждаше по-близо. Тя сега бе дори още по-благодарна, че масичката стои между нея и този мъж, който я правеше неспокойна.

Погледна часовника си.

— Времето приключи. Трябва да затварям.

— Съжалявам, че не изкарахте никаква печалба.

— Аз също. Ще трябва да убедя продавачите да са по-агресивни.

— По-агресивни?

— Да смъкнат цените.

Той се засмя.

Тя очакваше да й каже довиждане, да й пожелае късмет и да си тръгне. Но той продължи да стои там. Тя направи жест с ръка и каза:

— Ами…

— Ще изчакам и ще ви придружа навън. Онзи котарак може наистина да е побеснял досега.

Тя освободи бедното животно. То беше доста отчаяно, че е стояло затворено толкова време, но не проявяваше признаци на озлобление. Керълайн угаси всички лампи, смъкна покривката от масичката. Додж настоя да сгъне стола и масичката и да ги пренесе в багажника на колата й. Взе една от визитните й картички. После двамата застанаха на тротоара и впериха очи един в друг.

Явно смутена, тя започна да търси ключовете за колата си.

— Благодаря, че се отбихте.

— Пак заповядайте.

— По-приятно е да имаш компания. Времето минава по-бързо в разговори.

— Поне ви попречих да заспите.

— А ако промените мнението си за къщата…

— Ще ви се обадя.

Тя се усмихна.

Той изчака малко, после попита неуверено:

— Искате ли да отидем да пийнем кафе, или…

— Благодаря, но не мога. Роджър ме чака.

— О! А вие не искате да го карате да чака.

Горчивината зад думите му не можеше да се скрие и я накара да заяви дръзко:

— Той е много мил.

— Хубаво. Това е добре.

— Онзи път, когато с полицай Гонзалес дойдохте вкъщи, беше изолиран инцидент.

— Щом казвате. Толкова много пъти.

— Да, истина е. Роджър съжалява за онази нощ. Дълбоко съжалява. Закле се никога повече да не вдига ръка над мен.

— Един младоженец, обаче, не бива да се кълне за подобно нещо, не е ли така?

— Разкаянието му е искрено.

Изражението на Додж остана скептично и тя не издържа, опита се да го убеди.

— Роджър смята, че онзи бой, когато е излизал от фитнеса, е бил случайно нападение. Не го разубедих.

Додж наистина не даваше пет пари дали Кемптън знае, че нападателят е бил той, макар че когато отиде в отдела не можеше да си поеме дъх. Но предположи, че самият Кемптън е попречил на това властите да разберат. Дори онзи нещастен задник да предполагаше, или да бе разбрал по някакъв начин кой е мъжът, който му се бе нахвърлил, пак не би отправил оплакване срещу Додж. Знаеше отлично, че ако го стори, лошото му поведение към Керълайн ще стане обществено достояние. Нито пък щеше да го привика да се разберат насаме по мъжки, защото мъжете, които бият жени, обикновено са страхливци.

Така че и в двата случая Додж щеше да бъде оставен на мира. Но по някакъв перверзен начин му се искаше да натрие носа на онзи кучи син.

— Роджър си спомня, че нападателят му е прошепнал нещо — продължи Керълайн. — Но е бил почти в безсъзнание и не може да си спомни какво е казал онзи.

Додж я изгледа още по-скептично.

— Мисли, че е късметлия, че е останал жив.

— Така е — каза Додж прямо.

— След побоя и болезненото му възстановяване е изключително мил. Мисля, че уплахата го е накарала да пренареди приоритетите си. Във всеки случай, стана отново същият Роджър, както когато за пръв път го срещнах. Чуди се как да ми угоди. Очарователен е и е сериозен. Отново се влюбих в него.

Той не каза нищо, но очите му станаха студени.

— Имате ниско мнение за него заради онзи инцидент — каза тя разгорещено. — Никога не сте виждали истинския Роджър. В нощта, когато ме удари, той не беше на себе си.

— Не беше ли?

— Не. Ако можехте да го видите сега и да сравните, щяхте да го осъзнаете. Никога не го бях виждала да се държи така преди, и определено не, след като го бихте.

— Значи е променил поведението си заради страха, че е можел да умре? Така ли мислите?

— Да.

— Глупости. Вълкът козината си мени, но нрава — не. Баща ми е бил прав за мен. Аз съм ченге, и то дяволски добро ченге, но главно защото мисля като престъпник. Имам престъпни импулси. Татко го е знаел тогава, сега го признавам и аз. Хората нагаждат поведението си спрямо обществото, в което живеят. Интегрират се, защото трябва да го направят. Но онова, което носят вътре в себе си, не се променя. Това, че Кемптън е станал мил и любезен, не е защото е разбрал грешката си и в него е настъпил духовен прелом. Лъже, когато казва, че не си спомня какво му е казал нападателят му онази нощ. И ако се държи от мило по-мило, то е защото се страхува, че ще изпълня заканата си да го убия, ако още веднъж ви нарани.

Страните й почервеняха от гняв.

— Аз се женя за него!

— Защото го обичате?

— Да! Много!

Той се приближи към нея, принуждавайки я да отметне глава назад, за да го гледа в лицето.

— Знаете ли какво мисля?

— Не ме интересува какво мислите.

— Мисля, че се жените не защото сте толкова лудо влюбена, а защото сте инатлива. Не искате да поставяте под съмнение преценката на Керълайн Кинг. Не искате да излезе, че грешите.

— Не знаете нищо за мен.

— Знам едно. — Той се приближи още. — Знам, че сте единственото проклето нещо, за което мисля.

Тя усети думите му да я пронизват дълбоко. Остана без дъх. Те накараха сърцето й да заблъска. Накараха я да иска да скочи от ръба на високия трамплин в дълбоката вода.

Страхуваше се, че ще я целуне. Страхуваше се също, че няма да го направи.

Той не го направи.

След няколко сякаш безкрайни напрегнати минути тя се обърна и отиде до вратата на колата си, отвори я и влезе вътре. Той не направи опит да я спре, когато тя се отдалечи.

За трети път го оставяше да гледа след нея. Първия път си беше вкъщи, трогната от загрижеността на полицая. Втория път се беше върнала в курса си по недвижими имоти в сградата, разтревожена от побоя, който бе нанесъл на Роджър, и знаейки, че загрижеността на Додж не е само професионална.

Този път бе не толкова отстъпление, колкото бягство. От него, да. Но също така и от себе си и колосалната грешка, която щеше да направи, ако остане.

 

 

Додж пристигна във фабриката за гуми на следващата сутрин в кисело настроение, проклинайки натоварения трафик, мокрите след измиването подове в коридора, проклинайки себе си, че е оплескал всичко с посещението си при Керълайн.

Нещата наистина вървяха добре. Той дори бе стигнал до там, че да повярва, че тя се радва да го види и не само защото скучаеше в неделния следобед сама в една грозна, празна къща и всяка компания беше по-добра, отколкото никаква.

Но след това нещо го бе прихванало и бе избълвал онова за годеника й. Тя бе скочила в защита на Кемптън, както би трябвало, щом се канеше да се жени за него.

Но, дявол да го вземе, Додж знаеше, че е прав. Макар и дребничка, Керълайн Кинг имаше желязна греда вместо гръбнак. Беше го усетил още в момента, когато я видя, когато се раздираше вътрешно, но бе прекалено горда и твърдоглава, за да заплаче пред него. Това, че бе загубила родителите си относително рано, до известна степен обясняваше желанието й да налага волята си. А може би си беше родена с такъв неогъваем гръбнак и обстоятелствата само го бяха подсилили.

Така или иначе крайният резултат беше, че е инат, и до голяма степен на него се дължеше омъжването й за Роджър Кемптън.

Додж отказваше да приеме, че тя обича богатия и красив кучи син.

Тя отново се бе разлютила като стършел, когато си тръгна. Прокле се, че е такъв идиот. Защо ставаше така, че можеше да говори с всяка жена за какво ли не, освен за дрехи и информация, а с жената, с която най-много искаше да общува, не се получаваше нищо? Край нея цялото му красноречие изчезваше.

Прибра се вкъщи и изпи шест кутийки бира, спа лошо, тъй като се налагаше да става на всеки час да пикае заради бирата и пристигна във фабриката в отвратително настроение. Сигурно затова, когато забеляза Кристъл до един мощен камион с необикновено големи гуми и мръсен капак, потънала в дълбок разговор с гаджето си престъпник, той се отправи през паркинга към тях.

Като практически търсеше повод за конфронтация, той застана зад нея и каза:

— Здрасти, Кристъл.

Тя се завъртя, приличаше на уплашен заек, хванат в светлината на фаровете, само дето очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Миглите й не бяха толкова изострени, когато бяха мокри от сълзи.

— О, здрасти — отвърна тя нервно. — Това е… ъ-ъ-ъ… Франклин. Гаджето ми.

Олбрайт го изгледа отгоре до долу.

— Хубава униформа. — Той се наведе напред и прочете измисленото име, избродирано с червени букви на горния джоб на Додж. — Марвин — добави той, хилейки се, докато го произнася.

Додж го игнорира и се обърна към Кристъл.

— Защо плачеш? Мога ли да помогна?

Франклин Олбрайт блъсна силно Додж по рамото.

— Можеш да помогнеш, като си гледаш собствената шибана работа.

Додж, който гореше от желание да се бие още от идването си, се изкушаваше да забие юмрук в муцуната на бившия затворник, но се ограничи до това да се освободи от ръката върху рамото си.

— Мери си приказките пред дамата.

— Всичко е наред — побърза да каже Кристъл. — Не плачех. Имам алергия. Една таблетка судафет ще ме оправи. — Тя погледна разтревожено към гаджето си, после кимна на Додж към входа на фабриката. — Да не закъснееш за работа заради мен.

— Имаш ли судафет? Защото ще се радвам да ти донеса.

— Имах една кутийка в чекмеджето на бюрото си, струва ми се. Ако закъснееш, ще ти орежат от заплатата.

— Добре, вие си знаете, госпожице Касиер — каза той със закачлив глас.

Тя му се усмихна боязливо. Франклин Олбрайт вече ръмжеше.

Додж се взря в него, опитвайки се да изглежда като досадник, който се опитва да изглежда като гангстер, после тръгна бавно към входа, хвърляйки им един последен поглед през рамо, преди да влезе във фабриката.

— Беше съвсем явно — каза той на останалите членове от специалния отряд по време на съвещанието същата вечер, — че Франклин ме чака след края на смяната ми. Заговори ме, когато излязох от сградата.

— Формулирай значението на „заговори“ — каза капитанът.

— Хвана ме за рамото и ме изтика до оградата. Оказах съпротива, но не прекалено силна. Не исках да му позволя да разбере, че мога да го простра на земята, ако поискам.

— Какво ти каза?

— Каза ми да стоя далеч от Кристъл.

— А ти какво отвърна?

— Че ще си правя каквото си искам.

— А той?

— Каза ми, че мога да го направя със сигурност. Ако искам да ми откъсне главата и да я използва за писоар.

— Франклин знае как да борави с думите, а? — подхвърли саркастично един от полицаите.

— Разбра ли защо Кристъл е плакала?

— Докато обядвахме ми каза, че повдигнала темата за брак отново и Франк казал не, няма начин. Аз й предложих съчувствие, казах й, че той е не само грозен, ами и глупав.

— А тя как реагира?

— Засмя се. Смята, че съм забавен и мил, че съм смел, щом съм му се опълчил. Но отново ме предупреди да не размахвам червената пелерина. Каза ми, че бил избухлив, а имал и нож. Аз на свой ред я успокоих, че не ме е страх от него. — Той сви рамене самодоволно. — И сега съм нейният герой.

— Само дето прикритието ти е издухано.

— За това, че играя сър Галахад^[1]? Едва ли.

— Но сега си в зрителното поле на Олбрайт.

— Като пълен глупак, който има намерения към Кристъл. Ако подочуе, че проявявам интерес, ще помисли, че просто искам да му отмъкна момичето. Виж, ако любопитствам без причина, тогава вече радарчето му би се обадило и би го направило подозрителен.

— И докъде стигнахте? — попита капитанът.

— Да, още не си обяснил защо физиономията ти е размазана — обади се друг полицай.

— Франклин си помисли, че сме постигнали разбирателство. Заби пръст в гърдите ми и каза: „Няма да говориш повече с Кристъл, ясно ли е, Марвин?“. А аз му отвърнах: „Разбира се, хубаво, защото мога да я чукам и без да говоря“.

— Господи мили…

— Не може да бъде.

— Мътните да те вземат, Додж!

— Направо си си го изпросил.

— Разбира се, че си го изпросих — каза Додж на групата. Ухили се, но разцепената устна го заболя. Очите му бяха морави като патладжан и подпухнали, почти слепени. — Ще отида на работа утре с ръчното изделие на Франклин върху лицето ми и Кристъл ще се изпълни с угризения, и ще започне да се извинява. Но под големите цици малкото й сърчице ще подскача при мисълта за това как съм се опълчил на големия лош Франклин, за да я защитя. Ще съм спечелил сърцето й и лоялността й.

— Но той ще й изпее, че си казал, че ще я чукаш.

— А аз ще отрека. Ще се престоря на съкрушен и обиден, че може дори да допусне, че бих казал подобно нещо. Чувствата ми към нея са честни и чисти.

— Ще повърна — изкиска се един от групата.

— Какво те кара да мислиш, че тя ще повярва на теб, а не на Франклин? — попита капитанът.

Въпреки разбитата си устна усмивката на Додж освети стаята.

— Защото тя го иска.

След което образът на Керълайн Кинг прекоси съзнанието му и усмивката му угасна. И той промърмори почти на себе си:

— Дори когато злото ще избоде очите на жената, тя иска да вярва, че мъжът й е добър.