Сандра Браун
Превратности (30)

Глава двадесет и девета

Орън Старкс я погледна злобно:

— Изненада-а!

Бери извика и се опита да се отблъсне от стълбичката, но Орън сграбчи китката й, закопча я в белезници и я дръпна грубо.

— Излизай от водата!

Единствената й мисъл беше бягство. Тя зарита и се задърпа. Опита се да освободи китката си, но металните белезници се забиха жестоко в кожата й.

— Бери, ако не излезеш от водата, ще убия майка ти. — Той потупа цевта на един пистолет, оставен на края на кея. — Пат-пат! — и е мъртва.

Тя мигновено спря да се бори. Той се усмихна блажено.

— Благодаря ти, скъпа.

Тя го погледна със страх и изумление. Зъбите й тракаха от ужас. Не можеше да говори.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Помисли, че съм мъртъв, нали?

Тя кимна в потвърждение.

— Ами, явно си сгрешила. — Той дръпна силно белезниците. — Излез от водата!

— Аз… не мога.

— Бе-ри — произнесе той с напевен глас. — Ще броя до три. Едно. Две.

— Добре. — Тя си пое въздух. — Ще изляза. Но ще трябва да ми пуснеш ръката, иначе няма да мога да изкача стълбата.

Той насочи пистолета към основата на носа й.

— При тези твои дълги, силни бедра, сигурен съм, че ще успееш.

— Нужни са ми двете ръце, за да се издигна.

— Нека бъда ясен. Или ще го направиш с една ръка, или ще ти пръсна мозъка, ще отида в къщата и ще сторя същото на майка ти. Но само след като я начукам по всякакъв начин. Ако мислиш, че няма да го направя, спомни си за Сали.

Щом беше възкръснал от мъртвите, значи бе способен на всичко. Виждайки, че няма други опции, тя сложи крак на долната стъпенка, но трепереше толкова силно, че се подхлъзна. Падна напред и удари брадичката си в металното стъпало.

— Побързай! — изсъска Орън.

Очевидно му хрумна същата мисъл, която и на нея — че някоя лодка може да мине достатъчно близо и тя да извика за помощ. Той ту гледаше движението й нагоре, ту сканираше езерото за приближаването на някой нежелан воден съд. За съжаление, беше работен ден, не бяха излезли много лодки и нито една в тази част на езерото.

Бери се измъкна на кея. Помисли си да наведе глава и да я забие в него, изненадвайки го с агресивно поведение. Но той можеше да я застреля, а после майка й оставаше безпомощна.

Освен това не бе сигурна, че може да го направи достатъчно силно. Трепереше от ужас и студ сега, когато въздухът сякаш жилеше мократа й кожа. Зъбите й продължаваха да тракат.

Орън се усмихна злобно и побутна щръкналите й зърна с дулото на пистолета.

— Направих ти снимка по този начин. Видя ли я? Беше се излегнала тук, на кея. Сигурно вятърът ги е възбудил. — Той извади език и го разклати неприлично.

Бери не му обърна внимание, фокусирайки се върху мисълта как изобщо е възможно това да се случва. Беше видяла мозъка му да изтича през раната в черепа, тялото му да се извива в конвулсии. Докторът го беше обявил за мъртъв. А сега изглеждаше съвършено здрав и невредим. Драскотините и синините по лицето и ръцете му, които бе получил по време на преследването в Гъстака, бяха изчезнали. Кракът му не беше счупен.

Единствената разлика във вида му сега и миналия петък, когато внезапно се бе появил в банята й, беше бръснатата му глава. Беше гладка като билярдна топка.

Той я завъртя и изви ръката й назад, после свърза китките й заедно в белезниците. Блъсна я напред, принуждавайки я да върви пред него по кея към къщата.

— Кой си ти?

— Аз съм Орън, глупачке, кой мислиш, че съм?

— Ти си мъртъв.

— Грешка. Мъртвите мъже не получават ерекция, каквато получих, когато видях щръкналите ти зърна.

— Сигурно си Орън — каза тя. — Това са от онези детински, нескопосни забележки, които са типично твои.

Той стовари приклада на пистолета върху тила й. Тя не беше подготвена и болката я прониза. Накара я да се свлече на колене. Удари се силно и се сгърчи. Прилоша й. Тя усети жлъчка в устата си и трябваше да я изплюе, за да си поеме дъх от болката. Той я хвана за косата и дръпна главата й назад. В очите й се появи кръв.

— Виждаш ли сега какво ме караш да правя? — изгука той. — Нали тъкмо гадното ти поведение те докара до това положение, Бери. Можеш да обвиняваш единствено себе си.

Той я издърпа и тя стъпи на краката си. Олюля се, отчасти заслепена от болката в главата, а така също и от кръвта в окото си. Цялото й отвращение и омраза към него и нещата, които бе направил, избухнаха:

— Да ти го начукам!

Той се засмя, без да се трогне.

— Възможно е. Още не съм решил. В момента изглеждаш като самия дявол. Изобщо не си съблазнителна. Но пак ще си помисля. Обещавам. Междувременно майка ти ще го направи хубаво. Можеш да гледаш — каза той, сякаш току-що бе измислил забавна нова игра. — После можеш да наблюдаваш как я убивам. Едва тогава, Бери, ще се заема с теб.

 

 

— Той е близнак!

— Какво?

— Близнак. Идентичен близнак.

Скай изправи гръб в стола си.

По телефона дишането на Додж звучеше, сякаш е носил бали сено. Той мъчително поемаше дъх с уста.

— Отидох в старческия дом, където е майка му. Сестрата ми каза, че госпожа Старкс има двама синове-близнаци. Еднояйчни.

— По дяволите!

— Мъжът, когото измъкнахме от онова блато, е близнакът на Орън, Карл. Залагам си топките за това.

— Мамка му!

— Нещо не беше както трябва. Знаех го, само не разбирах какво.

— Мислехме, че е било бягство. Орън, когото Бери беше описала, не се връзваше с човек, който би се крил в Гъстака.

— Сега вече има смисъл. Не е бил Орън.

— Но той е бил организаторът.

— Така си мисля и аз.

— Което означава…

— Че още преследва Бери.

— Тръгвам — заобиколи Скай бюрото си. — Ти къде си?

— В Хюстън. Ще дойда възможно най-бързо.

Скай не губи време да му благодари. Затвори и извика другите полицаи, които се намираха в стаята. Едновременно с това набра номера на езерната къща. Обади се Керълайн.

— Керълайн, обажда се Скай. Къде е Бери?

— Ъъъ… ти ме събуди. Аз…

— Трябва да я намериш.

— Тя спомена по-рано, че може да отиде да поплува.

— Ако е излязла, върни я обратно в къщата. Стойте вътре и включете алармата. Вземи си пистолет. — Той покри слушалката и каза на мъжете, които се събираха около него: — В пълна готовност. Ново развитие по случая „Старкс“. — После се върна към разговора с Керълайн, която — вече напълно будна — поиска да знае какво става.

— Орън Старкс е жив.

— Какво?

— Мъжът, който умря, е негов близнак.

— Какво?

— Додж отишъл в Хюстън в старческия дом, където живее майката на Орън. Говорил е с една медицинска сестра и тя му казала. Това е всичко, което знам.

— Къде е Додж?

— Връща се обратно. А ти внимавай за Бери. Нали?

— Разбира се.

— А, и още нещо, Керълайн.

— Да?

— Звънни ми веднага, след като се приберете вътре. Трябва да проведа още няколко разговора, но щом ми се обадиш, ще вдигна. Не забравяй.

— Обещавам.

Скай затвори и се обърна към групата полицаи.

— Искам една от моторните лодки на езерото да патрулира мястото около къщата на госпожа Кинг.

— Мислех, че онзи задник е умрял.

— Братът му близнак е умрял. Още не знаем нищо за него, предполага се, че е въоръжен и опасен.

Той сформира специален отряд и нареди на диспечера да извести всички:

— Градска полиция, „Тексаски рейнджъри“, ФБР, всички. Ясно?

— Ясно.

После лично се обади на детективите в Хюстън. Не можа да се свърже с Родни Алън, но пък говори със Съмървил, който не бе по-общителен от преди. Мъжът изслуша последните новини по случая без емоция или коментар, после каза:

— Ще информирам детектив Алън. Ще претърсим жилището на Орън Старкс и ще сложим дежурни наоколо.

— И друго.

— Да?

— Кажете на Алън, че Додж Хенли разкри Старкс.

След като затвори, Скай отключи шкафа с оръжията и взе една мощна пушка с оптичен мерник. Стивънс, който говореше в момента по телефона, вдигна вежди, когато Скай мина покрай бюрото му с пушката през рамо.

— Извадил си тежката артилерия, а?

Скай го изгледа и излезе, без да каже дума.

 

 

Точно когато Орън блъсна Бери силно през задната врата Керълайн изтича в кухнята. Тя извика и се втурна напред да помогне на дъщеря си, която падна и си удари рамото в пода.

Орън притисна пистолета в корема на Керълайн.

— Пусни телефона! Пусни телефона!

— Мамо, направи го! Аз съм добре. Направи каквото ти казва.

Керълайн пусна безжичния апарат. Орън го избута по пода с върха на обувката си, после го изрита през задната врата, преди да я захлопне.

Бери успя да се надигне и да седне на пода. Оправи косата си и се опита да изтрие кръвта от окото си, след което погледна към майка си.

— Какво си й направил? — извика тя.

— Млъквай! — изсъска Орън — Ако извикаш още веднъж, ще ти пръсна мозъка.

— Добре съм, мамо. — Бери се опита да стане, но Орън сложи ръка на рамото й и я натисна надолу. — Казал ли съм, че можеш да ставаш?

— Не я наранявай — помоли се Керълайн.

— О, ще я нараня, и още как. Както и теб.

— Майка ми не ти е сторила нищо. Аз съм тази, която искаш. Пусни я.

Той се засмя.

— Да бе! Карл имаше разрешението ми да убие и нея, ако случайно се намираше в къщата в петък вечерта.

Бери го погледна с недоумение.

— Карл!

— Брат ми, моят близнак.

— Близнак? — повтори тя със слаб глас.

— Близнак! — изимитира я той подигравателно.

Бери потърси с очи майка си, но Керълайн се взираше в Орън с лишено от емоции лице, вероятно дължащо се на шока, че го вижда жив, след като го бе смятала за мъртъв.

— Карл беше воденичният камък около шията ми цял живот — произнесе той с неприязън. — Не можех да имам приятели, защото Карл беше откачалник. Никой не искаше да играе в къщата ни, и аз не можех да играя с другите деца, защото трябваше да играя с него.

Най-накрая го пъхнаха в една институция за душевноболни, където остана няколко години. Шшшшт! Мръсна семейна тайна. Преместихме се от Бюмонт в Хюстън. „Нека не казваме на никого за болестта на брат ти, Орън.“ Сякаш че аз исках да обявя на всеослушание, че брат ми е луд.

Той изсумтя с презрение.

— Слава богу, най-накрая се отървах от него. Тъпият му кучи син. Не можа дори да се убие, без да оплеска нещата. — Внезапно гласът му се промени. — Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

Той хвана Керълайн, която се промъкваше към вратата, водеща към дневната. Бери си спомни, че клетъчният телефон на майка й е на масичката в дневната. Беше го използвала, когато се опитваше да се свърже с Додж. Додж, защо не си тук?

Скай, къде си?

Тя не би трябвало да разчита на тях, за да я спасят, не биваше да разчита на никого. Това беше нейна битка. От нея зависеше и тя, и майка й да останат живи.

 

 

Скай се носеше с джипа към езерната къща, когато телефонът му иззвъня. Той го вдигна, без да гледа от кой номер го търсят.

— Бери?

— Шериф Дръмънд. Правилно ли разбирам, че Орън Старкс е още на свобода?

— Боя се, че да, сър.

Скай му разказа набързо. Дръмънд беше по средата на изречението, когато апаратчето избибипка, че го търсят.

— Извинете ме, сър, ще ви разкажа всичко подробно, когато самият аз разбера, но сега се налага да се обадя.

Той не изчака шефът му да разреши и натисна бутона да приеме разговора.

— Бери?

Обади се друг полицай.

— Скай, имаме проблем.

— Казвай.

— Нечии коне са излезли от пасището, на което са били.

Съзнанието на Скай бе концентрирано върху кризисната ситуация и му отне известно време, за да схване.

— Какви коне?

— Тичат по магистралата, направо са се побъркали. Шофьорите се опитват да ги избягват. Ти ни каза да проверим всички лодки на пунктовете за отдаване под наем, което правехме с Анди. Но не можем да продължим и ако някоя кола блъсне някой от тези коне…

Не беше нужно да обяснява на Скай какво би се случило. Животното можеше да умре, но и пътуващите в колата можеха да пострадат сериозно или да бъдат убити.

— Двамата в една кола ли сте?

— Да, Стивънс ще…

— Няма значение. Върнете конете там, откъдето са излезли. После продължете с лодките. Дръжте ме в течение.

Скай провери входящите разговори с мисълта, че може да е пропуснал някой. Нямаше такъв. Той набра номера на домашния телефон в езерната къща. Звъня, докато не се включи гласовата поща. Като ругаеше, набра мобилния на Бери. Веднага се включи гласова поща. Погледна часа. Бяха минали седем минути, след като беше разговарял с Керълайн. Звънна отново на домашния и когато не получи отговор, се обади на Додж.

— Кажи.

— Можеш ли да звъннеш на мобилния на Керълайн вместо мен? Нямам го записан. — Той каза на Додж какво й е поръчал. — Керълайн ми обеща да ми се обади веднага, когато с Бери се приберат в къщата. Но не го направи.

— Сега натам ли пътуваш?

— В момента завивам по Лейк роуд. Ще се опитам да се свържа с Бери. А ти звъни на Керълайн.

— Дадено.

Скай за пореден път натисна бутона за бързо свързване с мобилния телефон на Бери. После опита на домашния. Всеки път се включваше гласовата поща. Изминаха единадесет минути. Предостатъчно време Керълайн да е извикала на Бери да се прибере. Освен ако, помисли си той с някакво облекчение, тя не се къпеше в басейна.

Когато Керълайн каза, че Бери се канела да плува, той автоматично си помисли за басейна, който се намираше точно до задната врата към терасата. Но Бери можеше да плува и в езерото. Във всеки случай щеше да им отнеме повече време, за да се приберат вътре.

Керълайн трябваше да отиде до края на кея. Може би Бери е била далече. Може би й е отнело известно време, докато забележи, че майка й я вика от брега; а после — още известно време, докато доплува и докато се приберат вкъщи.

Телефонът му иззвъня.

— Бери?

— Аз съм — каза Додж. — Не отговаря.

— Исусе. Трябваше да кажа на Керълайн да вземе телефона със себе си, когато отиде да търси Бери.

— Тя не е глупава, Скай.

Прав беше. Керълайн нямаше нужда да й казва какво да прави. Беше я предупредил, че Старкс е жив. И тя щеше да вземе всички мерки, а това несъмнено включваше и носенето на телефона.

— Единствената причина да не ти се обади — обади се Додж, — е, че сигурно не може.

Стомахът на Скай се сви. Той започна да се поти, да се моли и натисна още по-здраво педала за газта.

 

 

Орън накара двете жени под дулото на пистолета да отидат в дневната. Направи знак към дивана и заповяда на Керълайн да седне. Бери продължаваше да стои пред него с допрян към слепоочието й пистолет.

— Приятна стая — каза той любезно, като се огледа.

— Бил си тук — каза Бери. — Когато си си взел гривната.

Той се разсмя.

— Значи си забелязала, че я няма? Чудех се. Мислех си, че може да я потърсиш, когато беше намерена върху китката на Сали. И съм бил прав.

— Значи си влязъл в къщата тази сутрин, когато не сме били тук.

Той пак се засмя.

— Открила си торбичката в гостната? Не мога да те обвиня, че си сменила стаите. Представи си моята изненада, когато видях подаръците си на кухненската маса. Върнах ги в торбичката и дори добавих още дубликати на копията от снимки, които ти направих. На онези отблизо. — Той облиза устните си.

Бери се извърна отвратена, но той прокара пистолета по бузата й и я накара да го погледне.

— Карл беше този, който се появи тук миналия петък. Дадох му разположението на терена, показах му снимките и му извадих плана на къщата. Казах му сто пъти да изчака, докато си легнете уютно с Бен в леглото. Тогава трябваше да ви застреля и да си излезе. Мирно и спокойно. Но и най-добрите планове… — Той въздъхна.

Със свободната си ръка той вдигна една снимка в рамка от края на масата и я погледна. Обърна се към Керълайн.

— Много си фотогенична. Също като Бери.

Тя само го изгледа.

— Спомена, че Карл бил в болнично заведение — започна Бери. — Кога е излязъл?

— Преди няколко години. Щатът го обяви за излекуван. Изтърси ми се на мен заради състоянието на мама. Беше проклятието в детството ми, а сега аз щях да бъда отговорен за него през останалата част от живота му. Чудесно. Прекрасно. Но после — каза той и модулацията на гласа му се промени, — когато започнах да мисля как да си отмъстя на всички отвратителни хора в „Делрей“, видях възможност да го използвам. Започнах да му промивам мозъка, повтарях му колко си отвратителна, как трябва да бъдеш убита, как той трябва да го направи, ако иска да отиде в рая и да живее с мама завинаги. — Кикотът му изпрати тръпки по гърба на Бери. — И се получи.

— Но не се получи много добре — отбеляза хладно Керълайн.

Бери беше изненадана и благодарна за хладнокръвието й. Майка й сигурно бе не по-малко уплашена от самата нея, но правеше впечатление на напълно спокойна.

— Мама е права, Орън — каза Бери. — Карл направи грешки. Бен оцеля. Той изпадна в паника и не можа да ме застреля. Той…

— Млъквай! — излая Орън. — Знам всичко.

— От Карл? Виждал си го, след като си е тръгнал оттук в петък вечерта?

— Той беше идиотът, Бери, не аз. Разбира се, че не съм го виждал. Но му бях дал един клетъчен телефон, така че да държим връзка. Трябваше да ми звънне веднага, след като всичко е свършено. Когато се обади, пелтечеше нещо, викаше, каза ми, че се е провалил и хленчеше, че сега нямало да отиде в рая. Научих подробностите от новините. Орън Старкс се издирваше, така че Карл трябваше да изчезне. Казах му да намери място, където да се скрие.

— Мотелът!

— Изглеждаше добра идея — каза оправдателно той. — Онзи гаф беше…

— Беше фатално прострелване на едно невинно момче.

Орън сви рамене.

— Било му е време на хлапето да умре.

— И на господин Митмайър също, предполагам.

— Бях бесен на Карл за това. Отвличането на ремарке беше хитро, но е било лекомислено от негова страна да удари толкова силно стареца, че да го убие. — Орън замислено потупа устните си. — Но всъщност излезе за добро. Шумотевицата около убийството, когато го съобщиха по телевизията, го накара да откачи още повече.

— Съвсем се е побъркал.

— Дори нямаш представа — завъртя той очи театрално.

— Казал си му, че единственият начин да отиде в рая, е да се самоубие.

— Точно така. Казах му да отиде в Гъстака.

— Било е сложен избор. Защо там?

— Защото колкото по-трудно е залавянето му, толкова по-уморени ще са всички след това. Приятелят ти Ниланд би изпитал огромно облекчение и би намалил бдителността си. Разбираш ли?

Когато тя не каза нищо, той продължи:

— Карл беше инструктиран да изхвърли мобилния телефон някъде, където никой няма да го намери, после да използва пистолета и да се застреля. Обещах му, че няма да боли и че той ще отиде право на небето. Можеше да чака там мама, която скоро щеше да се присъедини към него. Трябваше да го чуете. Беше толкова облекчен и щастлив, че се разхълца. Но — направи той драматична въздишка — глупакът не можа и това да свърши както трябва.

— Затова ли сам си убил Сали? Искал си да се увериш, че ще бъде направено както трябва.

Той се изкикоти.

— Затова, но и защото не исках само Карл да се забавлява.

Бери преглътна мъчително.

— Тя се прибра вкъщи и ме завари вътре. — Той се засмя, сякаш си спомняше с нежност сцената. — Беше чула за стрелбата предишната нощ. Знаеше какво може да означава присъствието ми в дома й. Като че ли имаше предчувствие за това какво съм й запазил. Но само предчувствие. — Като се ухили, той добави: — Имах изненади за нея.

Бери потисна нов пристъп на гадене.

— Казах й, че ако е убедителна, когато се обадят от полицията — което те сигурно ще направят, — и ги изпрати по грешни следи, ще я оставя жива. И тя взе, че ми повярва! — произнесе той през смях. — Прекарахме си чудесно двамата, но по времето, когато всъщност я убих, мисля, че се беше успокоила.

Бери погледна към Керълайн. Очите им се срещнаха и погледите им издаваха, че участта на Сали Бъкланд би ги сполетяла и тях, ако не го предотвратяха по някакъв начин. Докато той говореше, Бери оглеждаше стаята, търсейки нещо, което би могла да използва като оръжие. Машата от камината? Бронзовият свещник? Кристалната ваза?

Нищо не изглеждаше смъртоносно, а дори и да имаше нещо, което да можеше да използва като оръжие, ръцете й бяха оковани зад гърба. Майка й бе прекалено дребна, за да се пребори с него. Щеше да я застреля в мига, в който опиташе.

Бери заключи, че единственият начин да избяга, беше да продължи да подклажда егото на Старкс, като му задава въпроси. Междувременно щеше да следи за признаци, че е отслабил бдителността си и тогава щеше да действа. Както сам бе отбелязал, тя имаше дълги и силни крака.

— Добре си го планирал — подхвърли тя.

— Не съм ли?

— Било е рисковано за теб да ми звъниш от Хюстън от телефона на Сали, след като си бил забелязан в „Уолмарт“.

— Ами, в магазина беше Карл, разбира се. В това време аз се намирах в дома на Сали и се опитвах да реша как да се отърва от тялото й. Орън Старкс е бил в „Уолмарт“ да си купи обувки в три след полунощ. Часове по-късно е в увеселителния парк в Хюстън. Онова позвъняване наистина беше рисковано, но увеличаваше объркването и прекратяваше търсенето на Карл в района на Мерит. Това е. Докато не намериха онези старци в ремаркето им на следващата сутрин. Но по онова време аз го бях убедил да отиде в Гъстака и да приключи цялата работа.

— Защо докара трупа на Сали в къщата ми?

— Защото ми беше казала, че в понеделник ще правиш презентацията си пред клиента в „Делрей“. Тъй като те познавам, бях сигурен, че кризата в Мерит няма да те спре. И се оказах прав, нали? Предположих, че ще отидеш в неделя вечерта в Хюстън, за да се подготвиш и си помислих, че една допълнителна малка изненада ще накара всички да започнат да си чешат главите. Така и стана! Впрочем, сега като стана дума, канех се да те питам, сети ли се коя песен си тананиках, когато ти звъннах? „Колелото“. Разбра ли накъде бия?

Бери отказа да му направи удоволствието като отговори.

— Още си много далеч от вероятността да ти се размине, Орън.

— И да зарежа всичко, без да опитам ли, Бери? Не. Миналия уикенд си измислих няколко алибита. Рано в събота сутринта отидох до Луизиана, където си бях наел бунгало за цялото лято. В едно затънтено място. Кахунско село. Всеки е роднина на всеки и външните лица веднага се забелязват. Бях си обръснал главата в местната бръснарница. Бръснарят ще го запомни, повярвай ми, защото бях много придирчив докато правех тази драстична промяна във външния си вид.

В супермаркета разиграх сцена за едно развалено мляко, което бях купил няколко дена преди това и разполагах с касовата бележка, за да го докажа. Клиентите, които бяха в магазина по това време, са ме запомнили. Сигурен съм.

Ако полицията претърси бунгалото, ще излезе, че съм бил там. Боклукът е от няколко седмици. Пресни продукти в хладилника. Там няма телевизия, радио, няма компютър с интернет, така че съм бил тотално изолиран от външния свят. И не съм чувал никакви новини.

Едва когато съм се върнал в Тексас съм научил, че лудия ми брат е убил трима души, докато ме е нямало! И че той също е мъртъв! О, злочестият аз! Съсипан съм! — Той се усмихна самодоволно. — Виждаш ли? Всичко съм измислил.

— Така изглежда. С изключение на едно нещо. Аз още съм жива.

— Няма да е за дълго.

— Ако ме убиеш сега, полицията ще разбере, че не го е направил Карл.

— Случаен акт на насилие — каза той пренебрежително. — Две жени, оставени сами в езерна къща. И лошото идва. — Той сви рамене, без да довърши.

— Прекалено голямо съвпадение, Орън — каза Бери. — Не мисля, че някой полицай би повярвал.

— „Някой полицай“ като твоя як помощник Ниланд? — усмихна се той предизвикателно.

— Ако нещо се случи на мама и мен сега, ти ще си първият заподозрян.

— Ниланд може и да подозира, но…

— Ниланд знае.

Те всички подскочиха при звука на гласа, който дойде откъм отворената врата, свързваща кухнята с дневната. Бери едва не припадна от облекчение. На прага стоеше Додж, ръцете му бяха вдигнати високо над главата.

Орън заби дулото на пистолета си в слепоочието на Бери и изписка:

— Ще я убия!

— Не! — Додж продължи да държи ръцете си във въздуха, но ги размаха силно. — Моля те, недей.

Беше почервенял и дишаше накъсано, сякаш бе тичал километри, преди да прекрачи прага. Ризата беше залепнала към кожата му от пот. Бери премести очи към майка си, която не изглеждаше изненадана, че го вижда, и в тази кратка секунда тя осъзна, че по някакъв начин Керълайн е знаела, че той ще се появи точно когато имат най-голяма нужда от него.

— Само искам да поговорим, Орън.

— Кой си ти?

— Бащата на Бери.

Орън изломоти:

— Това не е истина. Джим Малоун е мъртъв. За глупав ли ме мислиш? Ти си ченге, което са изпратили тук, за да…

— Не съм ченге, Орън. Аз съм бащата на Бери. И не мисля, че си глупав. Знам, че си умен. Твърде умен, за да дръпнеш спусъка. Защото ако го направиш, Ниланд ще те очисти. Той е бивш военен. Специалните сили. От най-злите.

И точно сега е вдигнал снайпера и се е прицелил в теб. Ако убиеш Бери, ще стреля. Единствената причина, поради която още не дръпва спусъка, е да не пропилее шанса да те улучи и да улучи нея. Но ако я убиеш, той няма да има какво да губи. Ще дръпне онзи спусък и главата ти ще хвръкне, говоря ти самата истина.

Орън облиза устните си и стисна пистолета по-здраво.

— Опитваш се да ме изиграеш.

— Докато държиш пистолет, насочен към дъщеря ми? Няма начин.

— Тя не ти е дъщеря.

— Дъщеря ми е. Оставих я в родилното в деня, в който се роди, и едва сега я виждам. Не ми я отнемай. Моля те.

— Направо ми късаш сърцето — изсмя се Орън.

— Добре. Не те е грижа за нас, помисли поне за себе си. Не бъди толкова глупав да мислиш, че Ниланд ме е изпратил тук да се пазаря с теб. Човекът е каубой. Иска те мъртъв. А аз трябваше да се мъча да заобиколя кучия му син и да дойда тук. Въпреки че можех да получа куршум в задника всеки момент.

— Ченге си.

— Кълна се, че не съм.

— Истина е, Орън — каза Керълайн. — Той е роден баща на Бери. Изостави я точно както ти каза.

— Не ви вярвам.

— Кой друг, освен един отчаян баща, ще се противопостави на Ниланд, а? — Додж погледна към Бери и гласът му се промени: — Ти кървиш. Много ли те боли?

— Не. Добре съм.

— Млъквай! Млъквай! — извика пронизително Орън. — Няма да се хвана на това.

— Моля те. Не наранявай детето ми. — Внезапно Додж направи болезнена гримаса и всмука въздух през зъби. Издиша го бавно и каза: — Ниланд в момента ми е бесен и сигурно ще застреля и мен. Но ако убиеш дъщеря ми и Керълайн… — Погледът му се премести към нея и се задържа няколко секунди. После се върна обратно върху Орън: — Ако ги нараниш, аз бих искал също да умра.

С ъгъла на очите си Бери можеше да види Орън в профил. Лицето му лъщеше от пот. Тя усети нервното му напрежение, нерешителността. Перченето му бе изчезнало. Тя можеше да подуши страха му от това, че думите на Додж са истина.

Додж направи няколко крачки към него, но Орън заби дулото на пистолета си в слепоочието й и той спря мигновено.

— Добре, добре — каза той бързо. — Няма да се приближавам. Но ако искаш да живееш, Орън, трябва да се предадеш.

— Не! — Той поклати глава инатливо, като дете, което отказва да си изяде зеленчуците.

— Сега не е време да правиш глупости, Орън. Ниланд разбра за брат ти, разбра, че си тръгнал след Бери. Тук е… — Додж примига. Задъха се.

— Додж? — Керълайн стана рязко. Орън й кресна да седне обратно и тя се подчини, но остана вдървено на дивана, вперила разтревожени очи в Додж.

— Добре съм — каза той. — Само се притесних от бурята, която ще се разрази, когато влезе Ниланд. — Като се обърна към Орън, той продължи: — Къщата е обкръжена. Ниланд пристигна пръв. Видя те през прозорците. Видя, че държиш пистолет до главата на Бери. Тук е целият шерифски отдел, „Тексаските рейнджъри“, всеки униформен, за когото можеш да се сетиш, въоръжени до зъби. Лошо ти се пише.

Той хвърли виновен поглед към предните прозорци.

— Разбира се, не би трябвало да ти го казвам. Чуй само това, Орън, чуй ме добре. Нямаш шанс да избягаш. Хайде. Остави Бери. Пусни нея и Керълайн. Предай се.

— Казах „не“!

— Хубаво. Не се предавай. Аз ще ти бъда заложник. Ще ти помогна да се махнеш оттук невредим. Ще преговарям… — Гласът му внезапно прекъсна, той нададе остър вик на болка и притисна дясната си ръка върху сърцето. Като се преви надве, той залитна крачка-две напред, и в този момент извади пистолета си от кобура, закачен на глезена му.

Но не можа да го използва. Когато се строполи напред и рухна на пода в очевидна агония, пистолетът изпадна от отпуснатата му ръка и се плъзна по дървения под.

Керълайн, игнорирайки предупредителните викове на Орън, скочи от дивана и се спусна към Додж, като повтаряше името му.

— Мамо! Додж! — изпищя Бери.

Орън, обезумял от загубата на контрол над ситуацията, блъсна Бери настрана и изрита пистолета на Додж, после се наведе над Керълайн и се опита да я откъсне от Додж.

— Млъкни! Върни се на мястото си!

Бери изрита с ярост коляното на Орън. То се изметна и той нададе вой, но не пусна Керълайн, която държеше Додж и продължаваше да повтаря името му.

Орън удвои усилията си да я изправи.

Бери стовари крака си върху него с цялата сила, на която бе способна.

Той пусна Керълайн, завъртя се и насочи пистолета си към лицето на Бери.

— Казах, че ще те убия!

След това се чуха два силни трясъка в бърза последователност. Преди Бери да успее да регистрира изненаданото изражение на Орън, той се срина на пода с две големи рани в гърдите.

Скай влетя в стаята с вдигнат пистолет. Другите полицаи нахлуха след него и се струпаха около проснатото тяло на Орън. Скай се наведе над Бери, която се опитваше да се изправи.

— Помогни ми.

Той я вдигна и й помогна да се приближи до възбудената група. Все още с оковани в белезници ръце, тя несръчно се спусна на колене до тях и извика името на баща си.

Керълайн обви ръце около врата му и го притисна силно към себе си. Тя вече открито плачеше.

— Уплаши ме до смърт!

Като погледна към Скай, той изхриптя:

— Мръсникът му с мръсник, отърва ареста.

— Ти нямаше избор. Той щеше да убие Бери. — Скай вдигна вежди. — Пропуснал си да ми кажеш за втория пистолет. На глезена ли беше?

Додж, който още не можеше да възстанови дишането си, кимна.

— Е, добре го изигра — каза Скай. — Особено със сърдечния пристъп.

Керълайн, която оглеждаше тревожно Додж, внезапно осъзна каква е действителността и издаде слисан вик.

Додж поклати глава:

— Това не го симулирах.