Сандра Браун
Превратности (16)

Глава петнадесета

Каква е вероятността?

Това бе въпросът, който Орън си бе задавал през по-голямата част от живота си. Всеки път, когато съдбата си правеше гадна шега с него, което се случваше несправедливо често, той се бе питал какви са изгледите това да се случи, каквото и да бе то във всяка дадена ситуация.

Очевидно изгледите да му се случат неприятности бяха много добри, защото лошият късмет не го напускаше.

В петък вечерта се получи фиаско. „Инцидентът в езерната къща“, както го нарекоха медиите, беше катастрофален личен провал, но за един външен наблюдател абсурдния му изход изглеждаше почти смешен. То бе като лош фарс, с негодника, който сам пада надолу по стъпалата на излизане.

Предвид комичните елементи прострелването на Бен Лофланд вероятно можеше да е минало за счепкване сред бившите му колеги. Никой не беше умрял. Състоянието на Лофланд дори не беше чак толкова сериозно. Щеше да се наложи да изтърпи някакви неприятни юридически последствия, но след всичко казано и направено, инцидентът скоро щеше да бъде забравен.

Но сега, сега Орън Старкс беше издирван за фатално прострелване на шестнайсетгодишно момче. Което беше друга беля.

Каква е вероятността!

Да се промъкне в стая в долнопробен мотел му се виждаше добра идея на времето. В края на краищата шансът стая номер осем да остане празна беше едно на осем. Оставаха още цели седем стаи, измежду които да се избира!

Но не, точно тази стая беше дадена на Дейвис Колдеър и гаджето му.

Каква беше вероятността да излезе, че хлапето Колдеър е отличен ученик, знаменит бейзболен играч, любим син и приятел? Ако някой е трябвало да прекрачи прага на тази скапана мотелска стая защо да не е някой наркоман, крадец, педофил? Ако се беше случило така, Орън Старкс можеше да бъде обявен за герой, че е отървал обществото от една напаст.

Вместо това гражданството и всеки служител от силите на реда в щата бяха нащрек и търсеха безсърдечния убиец на едно златно момче.

Каква беше вероятността неназованата млада жена, която бе свидетелка на стрелбата, да остане с ясно съзнание достатъчно дълго, че да идентифицира убиеца? Беше съобщено, че е посочила — без никакво съмнение — снимката на Орън Старкс измежду цяла купчина други. И в добавка — това бе онази проклета снимка от служебното му досие в „Делрей Маркетинг“, която никога не е можел да понася! Снимката в шофьорската му книжка беше по-представителна от тази. На нея челото му изглеждаше прекалено високо, очите му — прекалено близко разположени, а брадичката — неопределена и слабохарактерна.

Каква беше вероятността той да бъде принуден да се справи с неприятност, която изобщо не беше предвидена и за която нямаше предварителен план?

Вероятността всичко това да се случи беше толкова малка, колкото вероятността вратът на Майк Рийдър да се счупи, когато Орън го беше избутал от въртележката. Лятото, през което Орън навърши девет, беше доста горещо в Бюмонт, Тексас. Заради разбиващите рекордите температури децата през деня си стояха вкъщи. Ето защо Орън и Майк Рийдър бяха сами на площадката за игра през онзи фатален следобед.

След като паркира колелото си, Орън се приближи към другото момче предпазливо и със страхопочитание. Майк беше побойник, по-тежък от Орън с петнайсетина килограма и с цяла глава по-висок. Но при цялата си предпазливост Орън прие тази неочаквана среща като възможност да направи добро впечатление на един популярен съученик. Ако двамата се сприятеляха през лятната ваканция, после през есента, когато започнеше училището, Орън щеше да бъде приет в голямата група от приятели на Майк.

Но Майк се зарадва на идването на Орън в парка единствено защото сега щеше да има кого да тормози. Той покани Орън да се качи до него на въртележката. И Орън радостно се покатери. Но Майк веднага скочи, хвана една от металните пръчки, тичайки в утъпканата окръжност на въртележката, като я караше да се върти все по-бързо и по-бързо, докато пейзажът се превърна в размазано петно за Орън, който се държеше с всички сили и скимтеше от ужас.

Майк се качи обратно със скок и започна да му се присмива. Подиграваше му се, че няма татко, и когато Орън му извика, че татко му е умрял, момчето се разсмя и му каза, че е мамино синче. Нарече го педераст, откачалник, женчо, който сигурно пикае като момиче, клекнал. Орън отричаше, хълцайки, но Майк Рийдър настояваше и започна да скандира.

Недодяланата песничка спря, когато Орън събра всичките си сили и, пускайки пръчката, за която се бе прилепил, блъсна с две ръце Майк Рийдър в гърдите. Майк, неподготвен за смелото неподчинение на Орън, се прекатури от въртящата се въртележка и падна на твърдата земя. Орън чу звука, сякаш някой бе счупил съчка о коляното си.

Като не откъсваше очи от Майк Рийдър, Орън остана на въртележката, която продължаваше да се върти и върти, докато накрая спря напълно. Едва тогава слезе и отиде до момчето, лежащо безжизнено на земята. Пикочният му мехур и червата се бяха изпразнили мига, в който бе умрял, в което Орън видя идеална справедливост, имайки предвид последните му подигравки.

Прииска му се да се помотае над неподвижното тяло на момчето и да се наслади злорадо на гледката, но бързо съблече ризата си и я из полза да изтрие с нея следите от пръстите си, които бяха останали върху въртележката. После я хвърли върху отпечатъците от маратонките си и разрохка пръстта. Удовлетворен, че е елиминирал всички свидетелства, че е бил тук, той се качи на колелото си и се отправи към къщи с пълна сила, преди някой да го е видял, като се придържаше о тротоара, за да не остават следи от гуми.

И до днес се смяташе, че смъртта на Майк Рийдър е била трагична детска злополука.

Дори след онзи злополучен летен следобед на Орън му се искаше да избие всички други хора, които бяха жестоки с него. Жадуваше да даде заслуженото на всички, които го потискаха, както си го бе получил Майк Рийдър. Но винаги си казваше, че не бива, защото повечето виновници не си заслужаваха риска да бъде заловен.

Обаче предателството на Бери Малоун беше от класа и си струваше. Заради това трябваше да я накаже.

Беше се заклел да я види мъртва и щеше да го постигне. Но първоначалният му план беше погрешен и сега, ако не беше толкова умен, щеше вече да е арестуван за убийството на хлапето Колдеър, а Бери щеше да си живее безнаказано.

Тази катастрофа обаче си имаше и хубавата страна: Орън Старкс бе свикнал да се справя с лошия късмет, защото имаше толкова богата практика в това. Например: знаеше как да избягва паниката. Кършенето на ръце заради нещо, което се е оплескало, е сигурен начин сам да се изкараш виновен.

Деня, в който Майк Рийдър умря, Орън се върна вкъщи, гледа телевизия, изяде си вечерята от рибени пръчици и сандвич със сирене, изкъпа се, държа се нормално и никой, дори собствената му майка, не заподозря, че той е бил причината за трагедията, станала на няколко преки от къщата им. Когато беше чул сирените на полицейска кола и линейка да се носят из квартала, единствената му реакция беше да увеличи звука на телевизора.

Дейвис Колдеър беше мъртъв и щеше да си остане мъртъв. Орън нямаше избор, освен да го приеме и да се справи с това. Трябваше да остане спокоен. Трябваше да не действа прибързано. Разрешаването на проблеми беше отличителната му способност. Колкото по-сложен бе пъзелът, толкова повече го харесваше. Изискваше търпение и находчивост да се измъкнеш от един заплетен лабиринт.

Със сигурност имаше изход от тази бъркотия. Просто трябваше да го намери.

Разбира се, ако се стигнеше до най-лошия сценарий, той разполагаше със специална система за безопасно бягство. Но за момента бе изправен пред неочаквана стена. Единственото му средство беше да се откаже. Жалко, но разбираше много добре, че за да има успех, трябва да се правят и жертви.

Засега не се налагаше непременно Бен Лофланд да умре.

Мъжът бе уплашен до смърт от него и той го бе накарал да изглежда като глупак, спипан по долни гащи, в буквалния смисъл. Тъй като Лофланд не бе заслужил най-строгото наказание, Орън реши, че това е достатъчно удовлетворително.

Бери обаче, трябваше да умре. Не съществуваше друга опция. Нямаше да го удовлетвори нищо по-малко от смъртта й.

Но как да станеше? Всички около нея бяха нащрек. Името и физиономията на Орън бяха излъчени по всички медии. Всеки мъж, дори с отдалечена прилика, би бил арестуван, ако не и открито застрелян от някой бдителен гражданин. Във всеки случай криенето беше приемлив курс на действие.

Но пък беше непродуктивно, и — честно казано — скучно. А най-лошият ефект да си стои като плъх на тъмно и да не предприема нищо, беше, че Бери се разхожда жива и здрава. От друга страна, ако го видеха…

При тази мисъл решението го осени внезапно.

Трябваше да създаде смущение. Да, да! Щеше да ги обърка. С интелигентност, намиране на подходящия момент и малко късмет — не му ли се полагаше малко? — Бери и тези, които я закриляха, скоро щяха да си чешат главите, опитвайки се да търсят смисъл в невъзможното.

Самата перспектива за това го изпълни с ликуване.