Сандра Браун
Само спомен (7)

Седма глава

Единствено приглушената светлина от лампата над леглото на Роско осветяваше стаята. Металният абажур бе насочен надолу, така че светлината падаше право и зловещо върху изкривените от болка черти на мъжа. Над него се беше надвесила една сестра, когато Ринк и Карълайн влязоха в стаята. Той я отпъди с махване на ръка, към която висяха тръбичките на системата.

— Изчезвай оттук и ме остави на мира! Нищо повече не можеш да направиш.

— Но, господин Ланкастър…

— Изчезвай! — просъска й злобно. — Искам да говоря с жена си и сина си. — Последните две думи бяха изречени с такава ярост, че прозвучаха повече като обиди, отколкото като определение за родствена връзка.

Сестрата напусна стаята, а гумените подметки на чехлите й леко поскърцваха по пода, застлан с балатум.

Карълайн пристъпи към леглото и взе ръката на Роско в своята.

— Дойдохме веднага след обаждането на доктора.

Тъмни очи — като железни остени — се врязаха в нея от почернелите хлътнали очни дъна, които приличаха на дула на пушка. Лицето му беше грозно. Около него витаеше дух на загниване и упадък, който не беше физически, а духовен — гнилост, която го беше разяждала години наред, но чак сега излизаше на повърхността.

— Надявам се да не съм ви лишил от нещо много важно — изрече той саркастично и отдръпна рязко ръката си.

Карълайн нямаше да се остави да я предизвика. Отвърна му спокойно:

— Естествено, че не, Роско. Знаеш, че искам да съм тук с теб.

Той се ухили като обезумял:

— За да разбереш в мига, в който пукна? За да знаеш секундата, в която ще си се отървала от мен?

Тялото й потръпна, сякаш бяха стоварили юмрук в челюстта й.

— Защо говориш така? Наистина ли мислиш, че искам да умреш? Не те ли карах от толкова време да се консултираш с лекар, преди накрая да се съгласиш? Никога не съм ти давала повод да се съмняваш в предаността ми към теб.

— Само защото не си имала възможност. — Очите му се плъзнаха към Ринк, който стоеше прав до леглото и чието скрито в сянка лице не издаваше никакви чувства.

— К-какво искаш да кажеш с това? — заекна Карълайн, с което накара очите на Роско отново да се приковат в нея.

— Искам да кажа, че сега, когато мъжът, когото винаги си желала, живее под един покрив с теб, може да се изкушиш да измениш на съпруга, към когото твърдиш, че си толкова привързана.

Карълайн остана без дъх. Взря се безмълвно в съпруга си. Зловещата усмивка продължаваше да изкривява устните му. Очите му горяха с адски пламък.

— Да не би да намекваш за Ринк? — попита го.

— Ринк? — имитира я той, повтаряйки думите й. — Ринк, Ринк. Да, по дяволите! Разбира се, че имам предвид Ринк!

Тя прокара нервно език по устните си.

— Но ние… с Ринк… не сме… никога не сме…

— Недей да ме лъжеш! — Той се изправи до седнало положение и излая последното към нея като окован с пластмасови тръбички демон. — Не се преструвай пред мен, момиче. Знам всичко за теб и Ринк.

Карълайн отстъпи назад, като приведе рамене напред и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити. Очите й диво затърсиха тези на Ринк. Той не беше помръднал. Продължаваше да стои сковано до леглото на умиращия си баща и в очите му светеше омраза. Именно той наруши първи ужасното мълчание:

— Знаел си за Карълайн в онази нощ, когато ми каза, че Мерилий е бременна, нали?

Роско се сгромоляса върху възглавниците. Дъхът му излизаше хрипливо през устата. Това разкритие, което бе съобщил с тържество, му бе коствало много физически сили, ала лицето му сияеше от задоволство, когато насочи злонамерения си взор към сина си. Засмя се.

— Знаех. Всичко — изграчи подигравателно. — Трябваше да си проумял, че не можеше да се измъкваш всеки ден към гората, без да възбудиш любопитството на баща си. Мислех, че си по-умен.

— Значи си ме проследил един ден и си ни видял заедно — добави Ринк с безизразен тон.

— Не, за бога. — Роско, изглежда, се забавляваше. — Никога не бих си направил лично труда за нещо, свързано с теб. Просто се питах каква беля си забъркал пак. Изпратих един мой човек след теб и това, което ми докладва, се оказа доста интересно. Срещаше се с някакво момиче от простолюдието край реката.

Карълайн изхълца сподавено. Роско даже не я удостои с поглед. Битката беше със сина му, както открай време. Тя просто бе удобна пионка.

— Това момиче, дето се измъкваше да го виждаш, било хлапе, каза човекът, но сладко като прасковка. — Роско премлясна с устни. Карълайн затвори очи и се помъчи да се пребори с пристъпа на гадене, който изпита. Ринк леко се поклащаше напред-назад в опити да обуздае яростта, която го разкъсваше на части. — Бая смях падна, като разбрахме, че девойчето е щерката на дъртия Пийт Доусън. — Той намигна на Ринк. — Ама трябва да отдам дължимото на похотливата ти жилка, синко. С нея беше направо за прокурора, но бе готов да рискуваш, нали?

— Тъй и тъй сме почнали, защо не изплюеш камъчето докрай — ядно отвърна Ринк. — Значи си бил наясно, че детето на Мерилий не е от мен?

— Мислех, че може и да е твое — със същия успех, с който можеше и да е на някой друг. Пък и ти не можеше да докажеш противното. Всички в града знаеха, че не подбира много-много с кого си ляга.

— Детето не е било твое?

Ринк рязко обърна лице и очите му се впиха в тези на Карълайн. Гласът й бе прозвучал пресипнало от смесица между неверие, смайване и… нещо друго. Радост? Очите й бяха пълни със сълзи.

— Да, Карълайн — отвърна й той. — Детето не беше мое.

— Ама беше спал с Мерилий, нали? — нададе глас Роско.

Ринк продължи да гледа Карълайн, когато отговори:

— Да. Обаче това беше много преди тя да забременее. Онова лято, в което срещнах Карълайн, не съм бил с никоя друга. Алиса не беше мое дете. — Той се обърна пак към баща си: — И ти прекрасно го знаеше. Казах ти, че бебето не е мое, че не съм спал с Мерилий от повече от година. Обаче въпреки това ме накара да се оженя за нея. Защо?

— Паметта ти е станала доста услужлива. Доколкото си спомням, ти сам избра да се ожениш за нея.

— Защото ти заплаши, че ще изпратиш Лаура Джейн в дом за душевноболни, ако не го направя! — изкрещя Ринк, като накрая се поддаде на гнева, който кипеше в него и който до този момент бе обуздавал.

— О, боже! — Карълайн скри лице в шепите си. Нямаше ли край този кошмар? Роско бе изнудил Ринк да се ожени за момиче, бременно от друг? Как бе могъл?

— Защо беше толкова важно за теб да се оженя за Мерилий, по дяволите? Защо не се изсмя в лицето на баща й, когато той ти е подметнал, че аз съм бащата, и не си го пратил по дяволите? Със сигурност не си се страхувал от евентуалния скандал, който това би могло да предизвика. Никога не си давал и пукната пара за хорското мнение. Пък и знам, че старият Джордж въобще не е бил настроен за кавги. Защо ме накара да се оженя за нея? — Гласът му се бе извисил до крясък и въпросът продължи да отеква в стаята дълго след като го беше изрекъл.

— За пари — отвърна Роско лаконично. — Той имаше пари, аз имах нужда от тях. Просто като две и две четири. Продадох те, момчето ми, за двадесет и пет хиляди долара.

Ринк бе поразен. Макар и да познаваше най-лошите страни на баща си, никога не му беше хрумвало, че нещо толкова прозаично като парите би могло да бъде в основата на заточението му.

— Обаче не се противопостави на развода ми след раждането на Алиса — промълви той озадачено.

— Сделката не включваше никакви условия за бъдещето. Джордж само искаше да се сдобие със съпруг за онова негово глупаво отроче и с баща за нейното бебе. Искаше в свидетелството за раждане да фигурира почтена фамилия.

— Почтена — изсумтя Ринк и отправи поглед към тавана. Изруга: — Май направо воним на почтеност!

— Освен това — продължи Роско спокойно, — бракът ми се стори добър начин да те предпазя от голяма грешка.

— Каква грешка?

— Да се забъркаш с отрепки, ето каква. — Роско кимна към Карълайн.

— Не я намесвай — заплашително изрече Ринк. — Карълайн няма нищо общо с това.

Роско злобно се закикоти:

— Напротив, именно тя има много общо. Не можех да те оставя да съблазниш такова малко момиче, нали би станала страхотна каша.

— Въобще не беше така. — Думите излязоха с мъка през стиснатите зъби на Ринк.

— От това, което ми каза моят човек, останах с впечатление, че нещата са на път да станат точно такива. Той ми каза, че не можеш да сдържиш ръцете си. — Очите на Роско се присвиха, когато изгледа сина си. Устните му се свиха от възмущение. — Глупак такъв! Знаеш ли, че едва се сдържах да не се изхиля, когато ми каза, че си срещнал момичето, за което искаш да се ожениш.

Карълайн трепна и очите й се стрелнаха към Ринк. Той също я погледна, но сега не беше моментът да дава обяснения на немия въпрос в сивите й очи. Роско продължи безмилостно:

— Мерилий беше малка разгонена пикла. Пускаше на всеки, който си поискаше, но поне произхождаше от почтено семейство. — Очите му се плъзнаха по Карълайн. — Тя поне не беше издънката на градския пияница и пройдоха.

— Защо тогава ти се ожени за мен? — поиска да знае Карълайн, като най-сетне наруши мълчанието си. Роско носеше вината за всички страдания, които бе преживяла. През всичките тези години тя бе вярвала, че Ринк бе заченал детето на Мерилий, докато се е срещал с нея. Машинациите на Роско бяха изпълнени умело. Той умишлено бе съсипал живота и на двама им, а сега си отиваше безнаказано. Нямаше какво да губи вече, ако му се противопоставеше.

— Ожених се за теб, защото исках да си взема лихвата от инвестициите — оповести Роско нагло.

— Какво искаш да кажеш? — Със свито сърце изпита чувството, че би било по-добре да не получава отговор на този въпрос. Но трябваше да научи. Това беше нощ на откровения. Не мислеше, че би могла да преживее втора като нея. Затова бе по-добре да научи всичко сега. — Каква инвестиция?

— Проклет да съм! — тихо изрече Ринк, когато истината просветна пред очите му.

— Ти го схвана, нали? — изсмя се Роско.

— Ще ми каже ли някой от вас за какво точно става дума? — извика Карълайн.

— Мисля, че си живяла под един покрив с твоя тайнствен благодетел, Карълайн — меко промълви Ринк.

Тя се взря в него недоумяващо, но лека-полека булото на замъглението се вдигна от очите й и тя проумя това, което би било почти очевидно, ако се беше замислила над него.

— Стипендията? — попита с прегракнал глас, свеждайки поглед към Роско.

— Исках да не си в града, в случай че Ринк, когато разводът му беше уреден, дойде да те потърси.

— Платил си образованието ми? — Тя се опитваше да асимилира непрекъснато разкриващите се все нови и нови факти. — Толкова ли беше важно да не опетня сина ти и името ти?

— О, не, изобщо не става дума за това — проточи Роско. — Просто трябваше да станеш по-подходяща за последната фаза от плана.

— Която бе? — попита Карълайн едва-едва.

— Която бе да те направя госпожа Ланкастър. Госпожа Роско Ланкастър.

Тя притисна с ръце стомаха си и се преви на две. Всеки удар на сърцето й разпращаше вълна на унижение по цялото й тяло.

— Планирал си всичко това преди години? Нарочно си предизвикал тези събития?

— А как мислиш, че получи онази работа в банката почти веднага след като завърши? Да не мислиш, че срещата ни там беше случайна? Освободих мястото във фабриката, когато моментът назря. Да продължавам ли?

— Но защо? — извика тя. — Защо?

Роско не каза нищо, само премести коварния си поглед от нея върху Ринк. Именно той й отговори:

— Защото аз те исках. И той го е знаел. И би направил всичко, независимо какво би му коствало и колко безскрупулно би било, даже би се оженил за теб, за да ми попречи да те имам.

— Винаги си бил схватливо момче — ухили се Роско.

— Ти си накарал Лаура Джейн да ми пише, че Карълайн се е омъжила.

— Това не беше трудно. Тя би направила всичко, за да зарадва баща си и то би й изхвърчало от ума след няколко часа. Има какво да научиш за привързаността и почитта от малоумната си сестра, момчето ми.

— Почтителност. — Ринк почти изплю думата.

— Години наред си манипулирал живота на всички ни само защото сте имали пререкания с Ринк? — изрече Карълайн, като не можеше да повярва, че един човек би могъл да бъде обсебен от омраза до такава степен. — Не съм била достатъчно добра за него, но ти се ожени за мен. Даде ми името си, доведе ме да живея в Убежището. Не мога да го проумея.

— Беше лесна плячка, скъпа. Знаех, като се имаше предвид произходът ти, че ние, Ланкастърови, и Убежището олицетворяваме за теб всичко, което никога не си имала. Къщата и фамилното име бяха примамка, на която не можа да устоиш, нали? Дори и когато тази къща и това име принадлежаха на отдавна изгубената ти любов. Всъщност понякога даже ти бях благодарен, че така ме улесни в замисъла ми. Беше чиста и разумна, което бе в мой плюс. Беше изтънчена. Един бог знае откъде се е пръкнало това в рода ти, но все пак бе добре дошло. Приятна си за окото, което пък помогна на съгражданите ни по-лесно да повярват, че аз, дъртакът, действително съм се увлякъл по теб. Да-а, Карълайн, благодаря ти, че така ме улесни.

Тя с ужас му обърна гръб. Бяха я използвали по чудовищен начин. Но странното бе, че за всичко обвиняваше единствено себе си. Ако не беше толкова наивна. Ако не бе прибързала с осъждането на постъпката на Ринк. Ако не беше страдала от тези болни амбиции. Ако, ако, ако… Какво би могъл да направи Роско, за да я нарани повече, отколкото тя самата се беше наранила?

Очите на умиращия мъж светеха съвсем живо, когато се местеха ту към единия, ту към другия.

— И как е да живеете под един покрив? Мъчение? Тази седмица беше най-забавната в живота ми, като ви гледах как се гърчите. Мислехте си, че никой не знае, нали? О, беше много забавно да ви гледам как се опитвате да го прикриете, да ви гледам как внимавате да не срещнете погледите си, за да не се издадете.

Очите му се приковаха в Ринк.

— Ти пак я желаеш, нали, синко? И едва изтрайваш тръпката, дето се е загнездила между краката ти, а? Мислеше ли си за нея в леглото ми и какво правим двамата с нея там?

Карълайн се извърна рязко, вбесена и оскърбена до дъното на душата си.

— Престани, Роско!

— Погледни я, синко. Има страхотно тяло, нали?

— Млъкни! — изръмжа Ринк.

— Жена от глава до пети. И всеки сантиметър от нея е като коприна.

— Не говори за нея по този начин, проклет да си!

Роско злобно се изхили:

— Не съм казал нищо, което вече да не е минавало през главата ти. Мислиш ли вече за това как ти се иска да я целунеш? Да я прегърнеш? Да я съблечеш? Да си легнеш с нея? Приискало ти се е да легнеш с жената на татко ти, а, сине?

— О, боже! — Напълно отвратена, Карълайн избяга от стаята.

Роско избухна в смях зад гърба и.

— Ах, ти, гаден кучи син! — Ринк изрече отправената забележка с мъртвешко спокойствие.

— Имаш право. — Роско с мъка се привдигна и се подпря на лакът. — Ще се пържа в пъкъла и ще се наслаждавам на всяка мъчителна минута, защото ще знам, че за вас тук, на земята, ще е дваж по-мъчително. Откакто се роди, си като трън в очите ми.

— Защото прозрях цялата грозота, която е в теб. Защото ти уби майка ми, все едно че й опря пистолет и натисна спусъка.

— Може би, може би. Тя беше слаба жена. Никога не успя да стигне моето ниво. Но ти го направи. Да, направи го. Противопостави ми се. Не можех да понасям погледа на очите ти, изпълнен със справедлив укор. И колкото повече растеше, толкова по-зле ставаше. Самоназначи се за моя будна съвест, а аз не исках съвест.

Той насочи треперещ костелив пръст към сина си:

— Е, накарах те да се върнеш, сине. Отне ми години, но ти се отплатих с лихвите. Сега никога няма да притежаваш тази жена, Ринк. Познавам те. Проклетата ти Уинстънова гордост няма да ти позволи да я имаш. — Той направи преднамерена пауза и после добави: — Защото аз я имах първи. Запомни това. Тя беше моя жена и аз я имах първи!

 

 

Четиримата в лимузината мълчаха, докато тя се плъзгаше под дърветата по алеята, която отвеждаше до гробището. Ринк и Карълайн се бяха втренчили през прозорците, всеки от своята страна. Лаура Джейн, която седеше между тях, въртеше носна кърпичка в ръцете си. Хани, седнала срещу тях, ги изучаваше с поглед, но мълчеше. Накрая все пак не се сдържа.

— Изглежда, ще има много хора — отбеляза, като погледна назад към процесията коли, следващи катафалката и лимузината.

Никой не отговори. Накрая Карълайн каза:

— Почти целият град.

— Не си спомням много ясно погребението на мама, а ти, Ринк? — попита Лаура Джейн плахо. Когато очите му бяха толкова черни и твърди, както сега, Ринк я плашеше.

— Да — отвърна й той рязко, — помня го. — После, осъзнавайки, че говори на сестра си, се обърна към нея и й се усмихна нежно. Взе ръката й в своята, целуна я и я стисна топло между дланите си. — И на него дойдоха много хора.

— Така си мислех и аз — промълви тя с крехка усмивка, зарадвана, че той вече не гледа в празното пространство с онзи леден, обречен израз на лицето си.

— Хората ще приказват — пророчески отбеляза Хани, — защото няма да отслужим заупокойна молитва в църквата. Свещеникът бе шокиран. Всички останали също.

— Нека си стоят шокирани и да си приказват каквото щат — остро изрече Ринк.

— Ти няма да си тук — тросна му се Хани, — но ние ще живеем тук.

— Никаква църковна служба — ядно добави Ринк. — Ясно, Хани? — Пронизващият му поглед и заповедният тон на гласа му я принудиха да отстъпи.

— Да, сър. — Тя намусено се вглъби в себе си. Той отново се обърна към прозореца.

Сърцето на Карълайн се свиваше, като си мислеше за Хани и Лаура Джейн. Понеже и представа си нямаха за истинската същност на Роско, не можеха да разберат невероятната студенина, с която Ринк посрещаше смъртта на баща си. А за нея мислеха, че беше потресена от скръб. Хани беше взела ръката й в своята и й бе казала:

— Ти си смело същество, Карълайн, но сълзите ще дойдат. Когато останеш сама и всичката суетня завърши, ще заплачеш.

Хани грешеше. Карълайн нямаше да пролее нито една сълза за мъжа, който й беше съпруг. Очите й бяха останали сухи от мига, в който беше излязла тичешком от стаята му, съсипана от унижение. Ринк я бе последвал след известно време, като изглеждаше така, сякаш е бил на аудиенция при самия сатана в някой от кръговете на ада. Изражението му бе ужасно, каменно. И бе останало такова.

През цялата дълга нощ бяха седели безмълвно на твърдите пластмасови столове в чакалнята на болницата. Не си продумаха и дума. Не се поглеждаха. Толкова пъти й се беше искало да му се извини, задето бе смятала, че е предал любовта им с връзката си с Мерилий. Беше имала желание да го докосне, да го прегърне, да потъгува с него за всичките години, в които са били държани разделени. Но те все още бяха разделени. Всеки изпънат мускул на тялото му и напрегната черта на лицето му й го казваха. И тя запази това разстояние помежду им и продължи да мълчи.

На Роско му бяха инжектирали силна доза успокоителни, след като Ринк бе излязъл от стаята му. В един момент лекарят беше дошъл и бе коленичил пред нея, поемайки ръката й в своята.

— Вече приближава. Можете да влезете, ако желаете, но той няма да разбере, че сте там.

Тя бе поклатила глава. Никога повече не желаеше да вижда лицето му. Когато най-сетне докторът бе дошъл, за да им съобщи, че Роско е починал, тя бе напуснала болницата заедно с Ринк със сухи очи и опустошено сърце.

Сега трябваше да играе ролята на съкрушената от скръб вдовица. Лимузината спря. Директорът на погребалното бюро й помогна да излезе от колата и я поведе към временната шатра, която бе издигната до парцела. Тя зае стола, който той й посочи. Ринк седна до нея, Лаура Джейн до него. Хани реши да застане зад Лаура Джейн, за да положи успокоително ръце на раменете й.

Карълайн не се вслушваше в думите на последната молитва. Очите й гледаха право във венеца от бели рози до ковчега. Когато службата приключи, тя прие съболезнованията на тези, които дойдоха, за да говорят с нея и с Ринк с официална изисканост.

— Тя се държи много храбро, не мислиш ли? — споделяха шепнешком те.

— Нито една сълза.

— Естествено, откакто му направиха онази операция, тя е знаела, че всичко е въпрос на време.

— Да. Имала е възможност да се подготви.

— И все пак сигурно таи нещо ужасно. Знаеш какви са тези хора. Склонни са да изливат ненадейно емоциите си на публични места.

— Питам се какво ще стане с фабриката?

— Тя ще продължи да я ръководи, смятам.

— Ами Ринк?

— Той ще остане.

— Ще се върне обратно в Атланта.

— Всъщност не знам.

Карълайн дочуваше нашепнатите им реплики, когато вървеше към чакащата ги кола, и те изобщо не я трогнаха. Размерите на коварната измама на Роско все още бяха на преден план в съзнанието й. Ако поне за миг се поддадеше, щеше да рухне напълно и да се изложи, защото навярно щеше да запищи като обезумяла. Остави ги да я мислят за стоик. Нито щеше да плаче, нито да се моли за душата на Роско Ланкастър. Той беше наранил не само нея, но и единствения мъж, когото някога беше обичала. В сърцето й нямаше място за опрощение за такава подлост и злонамереност.

— Слава богу, че това свърши — изрече Ринк, настанявайки се на седалката в колата, след като се ръкува за последен път със свещеника.

Обаче още не беше свършило. През целия следобед имението се пълнеше с хора, които надлежно идваха да изразят почитта и съболезнованията си на наследниците на Роско. Според Карълайн повечето бяха дошли, водени от любопитство. Дали искаха да видят какви промени бе направила в дома на Марлена Уинстън Ланкастър тя Карълайн Доусън? Остана с впечатлението, че повечето от тях се разочароваха, като видяха, че имението изобщо не се е променило. Дали не бяха очаквали пурпурночервени тапети и абажури с ресни?

Показваха неутолимо любопитство към Ринк и това, с което той се занимаваше в Атланта. Разпъваха го на кръст с въпросите си за работата му, личния му живот, годините, в които бе далеч от тях, плановете му за бъдещето. Той понесе инквизицията, на която бе подложен, със стоицизъм и хладнокръвие.

Също толкова любопитни бяха и относно Карълайн. От мястото, където седеше с царствено достойнство, наблюдаваше изпитателните погледи, които и хвърляха, и се питаше какво ли очакваха от нея. Дали бяха очаквали да облече нещо повече от семпла черна рокля? Да ридае безутешно през цялото време? Или очакваха да се смее с глас сега, когато старият й богат съпруг най-сетне бе умрял? По същия начин, по който ги бе разочаровала непроменената къща, Карълайн почувства, че се бяха разочаровали и от нея. Момичето на Доусън не им беше дало никаква храна за клюки по-късно.

Най-после посетителите започнаха да се разотиват и къщата опустя. Дългите вечерни сенки нахлуха през прозорците и изпъстриха дъсчените подове. Хани се зае да прибира чашите, салфетките и да изпразва пепелниците.

— Някой иска ли да вечеря?

— Аз не, благодаря, Хани — вяло промълви Карълайн.

— И на мен не, благодаря. — Ринк си наля солидно количество бърбън в една висока чаша. — Отивай да си лягаш, Хани. Денят беше доста уморителен за теб.

Тя повдигна леко пълната табла в ръцете си.

— Щом измия това, може и да те послушам. Имаш ли нужда от нещо, Карълайн?

Карълайн й се усмихна с благодарност и поклати глава.

— Лека нощ, Хани.

— Ами в хладилника има достатъчно храна, ако някой огладнее. Лека нощ.

Тя остави двамата насаме в предния салон на къщата. Карълайн облегна глава върху възглавничките на дивана и потърка с пръсти слепоочията си, затваряйки очи. Разкопча най-горното копче на роклята си и изу обувките си с въздишка на облекчение.

Ринк беше свалил сакото на костюма си и беше навил ръкавите на ризата си. Сега стоеше до един от високите прозорци. Беше пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, а другата периодично поднасяше чашата към устните му. За първи път бяха сами, откакто бяха напуснали болницата преди две нощи. Изглежда, все още нямаше какво да си кажат.

Очите на Карълайн леко се отвориха, за да го загледа през стаята. С наслада се отпусна и жадно заизучава очертанията на тъмния му силует на фона на прозореца, обагрен в синьо.

Черната му коса контрастираше с бялата яка на ризата му. Раменете му бяха широки и тя проследи с очи стегнатите в жилетка очертания на гърба му. Тазът му беше тесен и стегнат под материята на тъмния панталон, бедрата — твърди, стройни и издължени. От всичко най-много желаеше да отиде при него. Буквално усещаше как ръцете й се плъзгат по това стегнато тяло към корема, който знаеше, че ще е плосък и набразден от мускули при допира й. Гърдите й копнееха да бъдат притиснати към силния му гръб. Искаше й се да допре буза до плещите му и да поглъща аромата на кожата му.

В следващия миг, както го съзерцаваше, видя как тялото му се напрегна и чу приглушеното му:

— Какво, по дяволите?… — преди да стовари със замах чашата върху старинната масичка и да изскочи от стаята със суров израз на лицето си. Стресната, Карълайн скочи на крака, както беше боса, и притича до прозореца.

Стив и Лаура Джейн бяха отвън на ливадата. Вървяха бавно към къщата. Неговата ръка беше обгърнала раменете й и той я придържаше близо до себе си. Главата й бе склонена на рамото му. Неговата бе приведена нежно над нея. Карълайн забеляза как устните му се движат леко, когато й говореше. После видя как те се долепиха до слепоочието й в лека целувка.

Карълайн тичешком излезе от стаята, разбрала какво беше видял Ринк. Трябваше да го настигне преди…

Но дори преди да завърши мисълта си, чу яростното захлопване на вратата и звука от стъпките му по верандата.

— Лаура Джейн — извика той.

Карълайн изтича след него, взимайки стъпалата наведнъж.

— Ринк, недей.

Лаура Джейн вдигна глава от гърдите на Стив, но не направи никакъв опит да се отдръпне от него. Вместо това продължи заедно с него напред, като се подчини на повика на брат си. Карълайн долови неохотата в стъпките на Стив. Той не беше наивен като Лаура Джейн и бе прозрял моментално яростта в гласа на Ринк. Обаче не отмести очи от тези на другия мъж, когато двамата пристъпиха напред.

— Да, Ринк? — въпросително изрече Лаура Джейн.

— Къде беше?

— В жилището на Стив, гледахме телевизия. — Тя се обърна усмихнато към управителя. — Той се опитваше да ме разсее от мисли за погребението на татко.

От Ринк се излъчваше гняв като жар от пещ.

— Ами става доста късно. Най-добре ще е да се качваш горе и да си лягаш.

— Това ми каза и Стив. — Тя въздъхна. — Лека нощ на всички. — Лаура Джейн възнагради Стив с още една интимна усмивка, преди да се запъти към входната врата.

Ринк изчака няколко секунди, докато не чу вратата да се затваря след нея. После заплашително пристъпи напред.

— Дръж си ръцете далеч от сестра ми, ясно? Ако още веднъж те видя да я опипваш, ще изхвърчиш от мястото си и от този град с такава скорост, че свят ще ти се завие.

— Не съм я опипвал, господин Ланкастър — изрече с равен глас Стив. — Утешавах я. Тя е разстроена от смъртта на баща ви и… от други неща.

— Е, ами тя няма нужда от това, което ти наричаш „утешение“.

— Ринк — прекъсна го Карълайн и сложи ръка на рамото му. Той я отблъсна.

— Това пък какво означава? — попита Стив.

— Много добре знаеш, по дяволите! Много неща могат да се свършат под предлог за утешаване.

Стив прехапа долната си устна и Карълайн разбра, че единствено страхът да не изгуби работата си и да трябва да напусне Убежището, както и Лаура Джейн, го възпря да не се нахвърли върху Ринк.

— Можете да си мислите каквото щете за мен, господин Ланкастър, но в едно трябва да бъдете сигурен. Никога не съм направил нещо, с което да нараня Лаура Джейн, нито пък някога ще направя.

Ринк го измери жлъчно с очи.

— Значи в такъв случай нямаме проблем, нали? Но просто за да сме сигурни, че няма да го изтълкувам някой път погрешно, стой по-далеч от нея.

След тези думи Ринк се извъртя и се върна обратно в къщата. Карълайн хвърли извинителен поглед към Стив и се стрелна след него. Настигна го в широкото преддверие и като сграбчи ръката му, яростно го завъртя с лице към себе си.

— Как не те е срам! Като си го изкара на Стив, олекна ли ти? По-добре ли се чувстваш сега?

— Не съвсем.

Той смени ролите им и се превърна в нападател. Сграбчи в желязна хватка ръцете й малко под раменете, избута я в салона и с крак затвори вратата след тях. Притисна я към стената с тялото си, наведе лице над нейното и дишайки мъчително, извика:

— Как си могла да спиш с него, Карълайн? Как си могла?