Сандра Браун
Само спомен (10)

Десета глава

— Стив?

Лампите в жилището му не светеха, но портативният черно-бял телевизор отпращаше потрепващи сенки по стените.

— Лаура Джейн? — изрече той невярващо.

— Не бях сигурна, че си тук. Спеше ли?

Стив смутено издърпа белия чаршаф над гърдите си. Лежеше по гръб на тясното си легло. Тя открехна вратата колкото да мине с крехката си фигура през нея, а Стив се поизправи и се подпря на лакти в леглото си.

— Не, не спях. Но какво, за бога, правиш тук? Ако брат ти те открие тук…

— Няма. Току-що го видях да заминава с новата си кола. Той и Карълайн… О, Стив. Нищичко не разбирам! — Лаура Джейн се устреми през стаята и се хвърли на гърдите му. Ръцете му машинално я обгърнаха. Разплакана, тя зарови лице в ямката на шията му.

— Какво има? Какво се е случило? Какво не разбираш?

— Ринк. Изобщо не го разбирам. Вдигна такъв скандал, защото ти ме целуваше. Накара ме да се чувствам така, сякаш върша нещо ужасно срамно. Но ако е срамно, защо двамата с Карълайн вършат същото? Те също не са женени.

— Видяла си ги заедно? Да се целуват?

— Да. Долу до старата градинска люлка. Не ме видяха.

Стив прокара пръсти през косата й. Не искаше да я разстройва повече, отколкото тя вече беше, затова й отвърна предпазливо:

— Мисля, че си видяла нещо, което не е трябвало да виждаш.

Лаура Джейн вдигна глава.

— Не биваше да оставам и да ги гледам, нали? Хани казва, че не е хубаво да гледаш и слушаш хората, когато не знаят за присъствието ти.

— Не е учтиво, вярно.

Тя замачка края на ризата си като дете, хванато да прави беля.

— Знам, че не е хубаво. Но отначало само ги чух и последвах шума от гласовете им. Когато стигнах до тях, Ринк целуваше Карълайн. Стояха облегнати на едно дърво, толкова близо един до друг, че не можех да ги различа.

Пръстите й се плъзнаха през гъстите косъмчета на гърдите му и Стив сепнато осъзна, че беше само по бельо под завивките. Лаура Джейн седеше на ръба на леглото и тазът й попадаше във вдлъбнатината до кръста му. Тя му разказа как Карълайн бе завършила целувката.

— Каза, че не е редно да се целуват, защото хората ще си помислят лоши неща за тях. Ринк я слушаше, като стоеше напълно неподвижно. Изглеждаше така, сякаш искаше да удари нещо, но не Карълайн. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да продължи да я целува.

Гласът на Лаура Джейн потрепери.

— Карълайн каза, че веднага след прочитането на завещанието ще си тръгне. — Тя се наведе и сложи глава на гърдите на Стив. — Не искам тя да си тръгва. Обичам я. Обичам и Ринк. Искам да продължим да живеем така, както живеем сега, всички заедно, завинаги.

Стив обви с едната си ръка раменете й, за да я утеши. С другата загали гърба й. Вече беше сглобил в съзнанието си цялата история. Не беше ли чул Карълайн да споменава нещо за Роско, който ги бил държал разделени? Двамата явно в един момент са били обвързани по някакъв начин. Обаче Ринк си беше тръгнал и тя се беше омъжила за баща му. Сега, привлечени един към друг въпреки всичко, двамата бяха впримчени като в капан в невъзможната ситуация.

— Всичко е ужасно объркано, знам — прошепна той в косата на Лаура Джейн.

Тя повдигна глава и се взря в лицето му.

— Знаеш ли какво искам?

Той докосна лицето й с трескави пръсти, смаян от ненакърнената й красота, от чистотата на ума й, от липсата на каквато и да било злоба или корист у нея. Тези качества бяха изключително ценни за него, защото толкова рядко се беше срещал с тях. Преди да срещне Лаура Джейн, беше смятал, че човешката природа е изтъкана от недостатъци, включвайки в това число и самия себе си.

— Какво ти се иска? — попита я меко.

— Те да могат да се обичат също като нас.

Идеше му да се разсмее, да заплаче, да я нацелува. Замисли се над последните две и направи последното. Придърпа я нежно към себе си и положи ласкава целувка върху полуотворените й устни.

— Стив? — прошепна тя.

— Ммм? — Той целуна лицето й, като се чудеше как тази кожа може да е толкова крехка и все пак да държи това тяло в една цялост.

— Не си с протезата.

Той моментално спря милувките и проследи погледа на очите й към долния край на леглото, където бе подпрял изкуствения крак.

— Да — изрече рязко, — така е.

— Нека видя крака ти, моля те. — Лаура Джейн посегна да отметне чаршафа.

Той го сграбчи преди нея и твърдо го притисна под брадичката си.

— Не.

Тонът му бе по-студен и по-твърд от когато и да било. Това за миг я уплаши, но само за миг. Сложи ръце върху неговите и се опита да откопчи пръстите му.

— Моля те, Стив. Искам да те видя.

Стив гневно отблъсна ръцете й. Пусна чаршафа и вдигна ръце над главата си. Искала да види? Ами добре, нека го направи. По-добре да се отврати от него още сега, преди да се е влюбил в нея повече. По-добре сега да изпищи и да побегне с отвращение, отколкото това да стане по-късно. Той бе грозно деформиран и колкото по-скоро тя разбереше това, толкова по-добре и за двама им.

Изпълнен с болка, усети как чаршафът бе плъзнат настрани. Хладният полъх от климатика на прозореца докосна тялото му. Челюстта го заболя от стискане на зъби. Втренчи поглед в тавана, като се опитваше да се съсредоточи в пробягващите шарки, отразени от телевизора. Не желаеше да вижда изписания по лицето й ужас. Искаше му се да можеше да запуши и ушите си, за да не чуе отвратения й възглас.

Нямаше да я кори за това естествено. Досега тя бе опазвана от грозотата. Нейният свят бе нежен и красив, изящна постройка от благородничество и изтънченост. А светът, от който идваше той, джунглата на войната, която беше преживял, бяха непознати за нея като светове от друга планета.

— О, Стив!

Реакцията й изобщо не отговори на очакванията му. Гласът й бе почти без дъх, треперещ, тонът емоционален, благоговеен. Присвивайки брадичка, той погледна надолу към тялото си в мига, в който Лаура Джейн протегна ръка, за да докосне розовата кожа на израненото бедро. Въпреки че усещаше плахото, леко докосване, въпреки че виждаше как ръцете й се плъзгат по покритата с косъмчета кожа, не можеше да го повярва. Плътта му потръпна, а сърцето избухна.

— Стив, ти си прекрасен. — Очите й се напълниха със сълзи. Той потърси в тях следи от отвращение или жалост, но не откри нищо друго, освен любов и възхищение.

С приглушен вик, сякаш се задушаваше, протегна ръце към нея и я притисна към гърдите си. Обхвана в шепи лицето й, за да задържи косите й назад, когато тя се наведе да го целуне.

Стив отвърна на целувката й с нова жар. Езикът му нахлу дълбоко в устата й. Завъртя се, за да попие цялата й сладост. Научена от него, тя захапа леко устните му и привлече отново езика му в устата си, преди да предприеме дръзка атака със своя.

— Господи, Лаура Джейн! — Задържа главата й към рамото си, за да възпре бурните целувки, да възвърне нормалното си дишане и здравия си разум. Мъжествеността му бе напълно възбудена в отеснялото бельо. Навсякъде, където тялото й докосваше неговото, кожата му пламтеше. Реши да поуталожи жаждата си, като я докосне по гърдите. Ала меката им закръглена тежест само го накара да я желае още повече, не само като плътска страст, но и като оздравителен храм за душата му.

— Чувствам се много странно вътрешно — призна тя. Дланта й се плъзна по гърдите и корема му.

Той се засмя мълком. Слабините му пулсираха болезнено.

— Аз също.

— Сърцето ми бие бързо. — Тя взе ръката му в своята и я притисна към лявата си гърда.

Шепата му се затвори над деликатната плът. Стив стисна зъби.

— Моето също.

— Така ли се чувства човек, когато прави любов? — прошепна тя.

Стив не успя да изрече нищо, но кимна.

— Ние не можем да правим любов, защото не сме женени, нали?

Той простена и я притисна още по-плътно към себе си.

— Да, скъпа, не можем. Няма да е честно спрямо теб. — Нито пък спрямо него. Ако я вземеше веднъж, знаеше, че щеше да я иска до себе си всеки ден от живота си.

Лаура Джейн се поизправи и допря длан до бузата му.

— Тогава, Стив — изрече съвсем логично и простичко, — трябва да се оженим.

 

 

Групата, която се беше събрала в предния салон на имението, беше смълчана. Денят също бе мрачен. Над пейзажа бяха надвиснали натежали от дъжд сиви облаци. Не беше валяло. Дъждът щеше да дойде като облекчение след тази потискаща задуха.

Очакваха този ден и същевременно се страхуваха от него. Грейнджър Хопкинс бе определял времето за четене на завещанието на два пъти. И двата пъти то беше отлагано. Първия път Ринк бе извикан по спешност да разреши някакъв проблем с „Еър Дикси“ в Атланта. Грейнджър сам ги бе помолил за отсрочка втория път. Друг клиент изисквал цялото му внимание тогава.

Карълайн тайничко се радваше на тези отлагания. Седмици наред си бе обещавала, че ще започне да се оглежда за друга къща — някое скромно местенце, което да има излъчване, отдалечено от града, но все пак не прекалено за сама жена като нея. Но нямаше никакво желание да се захване сериозно с това намерение. Изтъкваше работата във фабриката като оправдание пред самата себе си.

Бяха обработили повече памук от всякога. Двамата с Ринк излизаха от къщи рано сутрин и се прибираха късно вечер. По-голямата част от реколтата за сезона бе джиносана, балирана и чакаше по складовете да бъде разпратена с кораби до различните търговци. Поръчката за „Делта Милс“ бе закарана по въздуха до Джаксън, както й беше обещал Ринк.

Двамата заедно изпитваха чувство на невероятно удовлетворение, но освен това и на неизречена загуба. Ако не бяха постоянните ангажименти в работата, нямаше да имат друго оправдание да бъдат заедно. От онази нощ до люлката помежду им не бе имало никакви интимности, но желанието продължаваше да бъде там, съвсем живо, постоянно проблясващо между тях.

Грейнджър се закашля зад отворената си длан, за да привлече вниманието им.

— Мисля, че сме готови. — Той се беше настанил зад малка масичка, върху която имаше голям плик.

Лаура Джейн и Ринк седяха заедно на дивана за двама. Карълайн бе в едно кресло с висока облегалка вляво от тях. А Хани, която също бе поканена, седеше вдясно от тях и малко по-назад на стол с извита като лира облегалка.

Грейнджър извади от джоба на сакото си очила с тънки телени рамки и ги нагласи върху месестия си нос. Внимателно отвори плика, извади многобройните страници и зачете.

Роско никога не бе проявявал човеколюбие. Беше заграбил всеки цент, който съпругата му Марлена беше оставила като дарения за благотворителност. Каквито и дарения да беше правил приживе, те не бяха продиктувани от щедрост, а по-скоро като средство за намаляване на данъка. В своето завещание обаче беше отделил значителна сума за църквата, на която бе неверен член, както и за други благотворителни каузи.

Грейнджър направи пауза, наля си чаша вода от гарафата, която Хани беше оставила пред него, отпи и продължи нататък. Четеше с безизразен глас, в който все пак доловиха известна неохота. С изчитането и на останалите точки от завещанието причината за тази неохота стана ужасяващо ясна. Когато приключи, той сгъна книжата и ги пъхна обратно в плика. Свали очилата си и ги прибра в малкия джоб на сакото си.

Останалите четирима в стаята останаха неподвижни. Даже Лаура Джейн, която не можеше да разбере напълно последствията от завещанието на баща си, схвана колко несправедливо бе то.

— Той не е оставил нищо на Ринк. — Лаура Джейн се обърна към Грейнджър, но очите й бавно се плъзнаха из стаята и накрая се спряха върху лицето на брат й, което бе сякаш издялано от камък… или от леден блок.

— Този стар мръсник! — изрече Хани под нос, излизайки от стаята като вихър. Щеше да откаже парите, оставени й като награда за „годините предана служба на Лаура Джейн“.

Карълайн бавно се изправи и направи колеблива крачка към малкия диван.

— Ринк, съж…

Главата му се стрелна нагоре и златистите му очи припламнаха яростно срещу нея, като спряха думите й още преди да ги е изрекла. Ринк скочи от дивана с грацията на пантера и в цялата му поза и изражение се долавяше същата смъртоносна сдържаност. Излезе от стаята, без да изрече и дума. Карълайн безпомощно се взря след него. Лаура Джейн нервно запревива носната си кърпичка между пръстите си.

Грейнджър се втурна след Ринк и го настигна в преддверието.

— Ринк, съжалявам. — Сграбчи го за ръкава и успя да му попречи да напусне къщата. — Самата мисъл да изчета това нещо ми беше противна. Умолявах Роско да обмисли още веднъж нещата.

— Би трябвало да си наясно с резултата и да си го спестиш — с горчивина промълви Ринк.

— Опитах се да убедя и майка ти да запази тази къща и имението на свое име. Много преди смъртта си тя я приписа на Роско. По онова време не мислех, че това е добра идея. Сега естествено…

— За първи път в историята на Убежището в него няма да има нито един Уинстън. Сега то принадлежи на Доусън. — Произнесе името така, сякаш поставяше изгарящо клеймо.

— Ако мислиш, че Карълайн има нещо общо с решението на Роско, се лъжеш.

— Така ли?

— Да — изрече адвокатът натъртено. — Тя не знаеше за това, както не знаеше и за онази стипендия.

Ринк рязко обърна към него глава.

— Откъде знаеш за това?

— Знам — отвърна Грейнджър с нисък глас. — Както знам и всичко друго, което тайно е направил за нея. Не можех да го разбера. Мислех, че той е нейният благодетел, само дето… ами той си имаше други момичета за това. — Очите му зорко погледнаха Ринк. — Най-сетне успях да си го обясня. Чак напоследък. Години наред я е използвал, за да се докопа до теб, нали?

Ринк не признаваше нищо. Очевидно адвокатът си беше съставил доста вярна представа за нещата, от която липсваше едно съществено парче. Той не знаеше за него и Карълайн преди всичките тези години.

— Е, ако това е било последното му желание, то е изпълнено. Този път определено се докопа до мен, проклет да е!

След тези думи Ринк забързано напусна къщата, като затръшна вратата след себе си.

От салона Карълайн го проследи с очи. Беше получила това, което винаги бе искала: Убежището. Но на каква цена? Мъжът, когото обичаше.

— Карълайн, какво ще правя с тази фабрика? — попита Лаура Джейн притеснено, заставайки зад доведената си майка. — Аз съм ходила там само един-два пъти през целия си живот.

Съчувствието към обърканата млада жена разсея Карълайн от собствените й болки. Тя прегърна Лаура Джейн.

— Няма нужда да се тревожиш за фабриката. Баща ти ти е завещал единствено печалбите от нея.

— Ами ти?

— На мен ще ми плащат годишна заплата да се грижа за деловата част вместо теб. Грейнджър ще ни даде най-добрия съвет и ще се погрижи за тези неща. Тъй че престани да се тревожиш. Всичко ще си бъде, както преди.

— Ще останеш тук, нали? Няма да си тръгнеш?

— Чу Грейнджър. Баща ти е оставил Убежището на мен. — Тя допря буза до косата на Лаура Джейн, която попи бликналите от очите й сълзи. Не се беше подлъгала. Мотивите на Роско изобщо не бяха благотворителни. Явно е бил наясно, че като даде имението на нея, ще предизвика презрението на Ринк. Сега тя притежаваше къщата на майка му. Ако някога Ринк бе обичал нещо, то беше това имение, Убежището.

— Ти ще останеш, но Ринк няма — нещастно изрече Лаура Джейн.

— Да, Ринк няма да остане. — После Карълайн изпрати момичето при Хани, за да може да даде воля на сълзите си.

 

 

— Защо си още будна?

— Чакахте.

— Трябва ли да се чувствам поласкан?

— Мисля, че трябва да поговорим.

— За какво?

— Не бъди опърничав, Ринк.

— Опърничав? — попита той и повдигна високо вежди. — Сега, като си господарката на имението, започна да употребяваш и изискани думи.

Преддверието тънеше в полумрак. Беше късно. Той не се беше прибрал за вечеря и Карълайн въобще не беше сигурна, че ще се появи изобщо. Само мисълта за Лаура Джейн й бе вдъхнала надежда. Той не би заминал, без да се сбогува със сестра си. Затова го беше чакала, докато не чу шума от двигателя на колата му, и бързо бе изтичала долу, за да го пресрещне във фоайето. Сега стоеше на второто стъпало. Той на първото. Ринк гледаше студено нагоре към нея.

— Не те обвинявам, че си ядосан.

— Благодаря. Радвам се, че имам благоразположението ти.

— Ринк, моля те, недей.

— Недей какво?

— Недей да виниш мен за завещанието на Роско! Нямам нищо общо. Бях потресена също като теб. Защо не го оспорваш?

— Да доставя на Роско и на този град удоволствие, като им покажа колко много ме яде това? Не, благодаря.

Роско е мъртъв! Прииска й се да закрещи. Кога щеше да свърши тази война между баща и син? С насилено спокойствие Карълайн каза:

— Няма значение какво пише в онази хартия, Ринк. Убежището принадлежи на теб. Винаги ще е така. Можеш да живееш тук до края на живота си, ако желаеш.

Той се засмя, но звукът не беше весел.

— В условията на завещанието влизаше единствено възможността Лаура Джейн да живее тук до края на живота си, а аз не бях в това число. Гостоприемството ти е направо поразително, мамо — изрече, като леко се приведе от кръста.

Карълайн подскочи от грозните думи, но вирна смело брадичката си.

— Виждам, че твърдо си решил да ми причиниш болка. Добре. Ако от това ще се почувстваш по-добре, направи го. Наричай ме както искаш.

Със светкавична бързина ръката му се стрелна напред, хвана връзката на колана й и я дръпна рязко към себе си. Ударът изкара въздуха и на двамата. Той навъртя колана на юмрука си, отърквайки ръка в корема й. Челюстта му беше твърда и скована от стиснатите здраво зъби. Той затвори очи.

Само за миг, за един кратък миг сложи глава на гърдата й и простена почти беззвучно. После я пусна с грубо възклицание.

— Извинявай, Карълайн, съжалявам. — Ринк въздъхна. — Да, полудял съм от ярост. Но не към теб. А към него. И което е най-лошо, точно на него няма как да му го върна. Той е мъртъв и аз съм безсилен срещу кучия му син. Няма начин да се освободя от яростта, която се е натрупала у мен.

Той стовари юмрук върху дъбовия парапет на стълбището. Тя инстинктивно понечи да го погали успокоително, но отдръпна ръката си, преди да го докосне. Щеше да си помисли, че го прави от съжаление, а не от любов, и щеше да я намрази.

— Къде беше тази вечер? — попита го меко.

Ринк си пое дълбоко дъх, от което гърдите му се повдигнаха и разкопчаната риза се разтвори, за да открие остров гъсти черни косъмчета.

— Карах. Просто карах из града. — Погледна я. — Това е моят дом, Карълайн. Въпреки недостатъците му, обичам го. Любовта ми към това градче не може да намалее от туй, че хората в него не са съвършени, както не намалява любовта ми към Лаура Джейн, защото и тя не е съвършена. Отново ще изпитам носталгията и мъката, когато ще трябва да го напусна.

— Значи си тръгваш?

— Сутринта.

Болка прониза като с нож сърцето й и тя се хвана за него. Лицето й се сви. Толкова скоро! Щеше да си отиде и този път вероятно никога нямаше да се върне. Сега можеше да прати някой да доведе Лаура Джейн, когато пожелаеше да я види.

— Ринк, що за чудовище беше той? Какъв човек трябва да си, за да не оставиш никакво наследство на син като теб?

Ринк съзря сълзите в очите й и разбра, че са за него, за всичко, което не се беше осъществило. Прииска му се да я притисне към себе си. Искаше да зарови глава между гърдите й и да вдъхне аромата на плътта й. Желаеше да прилепи устни към кожата й. Искаше да получи нейното любящо успокоение. Искаше да изпадне във временната забрава, която любенето с нея би му донесло. В този момент едва не я помоли да му даде това. Но си спомни думите, които бяха предназначени да не бъдат забравени.

„Сега никога няма да притежаваш тази жена, Ринк. Познавам те. Проклетата ти Уинстънова гордост няма да ти позволи да я имаш. Защото аз я имах първи. Запомни това. Тя беше моя жена и аз я имах първи!“

— Той ми остави наследство, Карълайн — изрече дрезгаво. — Дяволско наследство.

Мина забързано покрай нея и се качи в стаята си. Тя бавно го последва и се прибра в своята. Съблече халата си, легна на леглото и си каза, че никога вече нямаше да може да почива.

Ала когато телефонът иззвъня след известно време, тя бе объркана и със забавени движения от съня, но вдигна слушалката и я допря до ухото си.

— Да, моля.

Заслуша се само за миг, след което пусна слушалката и хукна през вратата на спалнята си, като даже не се потруди да си наметне халата. Босите й крака буквално летяха по покрития с мъхест килим коридор. Нахлу през вратата на спалнята на Ринк и се устреми към леглото му. Ръцете й се приземиха в средата на голия му гръб.

— Ринк, Ринк, събуди се.

Той се претърколи настрани и се взря в нея невярващо. Очите й бяха замъглени, косата й разрошена, гърдите й се надигаха бурно и едва не преливаха от деколтето на нощницата.

— Какво…

— Фабриката гори!

Краката му едновременно се стовариха на пода, като едва не я събориха. Той грабна чифт джинси от облегалката на стола до леглото.

— Как разбра?

— Барнс се обади.

— Сериозно ли е?

— Още не можеше да определи.

— Ами пожарната?

— Вече са уведомени.

— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да разбере Хани, застанала на прага, като още дозавързваше колана на халата си. — Звучеше, все едно играете баскетбол тук…

— Фабриката гори.

— Боже милостиви!

Карълайн на бегом излезе от стаята на Ринк. Той беше почти облечен, а тя имаше намерение да отиде с него. Навлече първите неща, които й попаднаха подръка — стара риза и чифт отрязани джинси. Припряно пъхна крака в чифт сандали. Е, не беше съвсем подходящо за пожар облекло, но вече чуваше ботушите на Ринк да трополят по стълбите. Хукна след него.

— Ринк, чакай!

— Ти оставаш тук — извика й през рамо, излизайки тичешком от къщата.

— Как ли не! — Тя веднага го последва.

— Какво става? — Лаура Джейн, която приличаше на кукла с розовата си нощница и широко отворени очи, бавно слезе по стълбите.

— Фабриката гори и Ринк и Карълайн отиват да се погрижат за потушаването на пожара — обясни Хани.

— Фабриката гори? — повтори тя.

Ругатните на Ринк, докато палеше двигателя на колата си, биха изчервили до уши и моряк. Хани и Лаура Джейн стояха прегърнати на верандата, а Карълайн му заповядваше да отвори вратата откъм нейната страна.

— Ти никъде няма да ходиш! — изкрещя й той.

— Ако не отвориш тази врата, просто ще те последвам с моята кола и единственото, което ще постигнеш, е, че няма да знаеш къде съм.

От устните му се изсипаха още няколко неприлични думи, но й отвори вратата и тя се качи.

Стив също беше чул глъчката и подтичваше, накуцвайки, през двора. Даже си обличаше тениската в движение.

— Какво се е случило?

— Пожар във фабриката — извика му Карълайн.

— Ще помогна.

— Не, Стив! — извика Лаура Джейн.

— Стив, ти остани с Лаура Джейн и Хани — каза му Карълайн през прозореца на пикала.

— Точно така. Ти остани — изрече Ринк кисело. Камионетката вече бе запалила, но Стив беше хванал дръжката на вратата и Ринк не можеше да натисне газта.

Срещайки твърдо очите на Ринк, Стив изрече натъртено:

— Вие ще имате по-голяма нужда от помощта ми, отколкото те. Идвам с вас.

— Стив! — Лаура Джейн като стрела слезе от верандата и се хвърли към него, обвивайки ръце около кръста му. — Недей да отиваш. Страх ме е.

— Хей! — рече й той и повдигна брадичката й. — Разчитам на теб да успокояваш Хани и да приготвите голяма закуска за нас, когато се върнем. Ясно?

Вдигнатото й към него лице разцъфна в усмивка.

— Добре, Стив. Пази се!

— Обещавам. — Той я целуна леко по устните, преди да я побутне назад и да се мушне на седалката до Карълайн.

Ринк за миг се втренчи в него, после натисна здраво педала на газта и камионетката с изскърцване се понесе напред.

Имаше за какво да са благодарни. Огънят беше малък и се бе ограничил само до една част от сградата. Благодарение на бързата реакция на Барнс, колите на пожарната бяха вече там, когато пристигнаха.

Без да мисли, Карълайн се втурна в сградата, за да се увери, че документите в канцеларията са непокътнати. Ринк хукна след нея, хвана я през кръста и я издърпа навън, докато тя риташе и протестираше. Когато успя да я укроти до известна степен, Ринк я сграбчи за раменете и я разтърси силно.

— Никога повече не прави подобни глупости. Изкара ми акъла. — След като видя яростното му изражение, Карълайн нито за миг не би си помислила да не му се подчини!

Имаше много неща за вършене. Ринк организира доброволците, които трябваше да преместят балите с памук, чакащи на товарната рампа, по-далеч от мястото на произшествието. Стив, въпреки недъга си, се трудеше най-здраво от всички. Върху Карълайн падна грижата да държи зяпачите настрани. Тя ги увери, че в сградата не е имало никой. След два часа пламъците бяха угасени окончателно.

Карълайн и Ринк бяха извикани от шефа на пожарната и шерифа.

— Било е умишлен палеж, Ринк — каза пожарникарят. — Предизвикали са го, но остарялата ти инсталация е помогнала за разпространението.

Ринк прокара почерняла ръка през косата си.

— Да, знам, че беше в доста лошо състояние. Много щети ли има?

— Нищожни са в сравнение с това, което би могло да стане, ако не го бяхме хванали навреме.

— Слава богу, че повечето памук вече беше балиран и изпратен в склада. — Сега, когато беше спряла да се движи, Карълайн осъзна колко уморена е всъщност.

— Имате ли представа кой би могъл да предизвика пожара, госпожо Ланкастър? — попита я шерифът.

— Аз имам. — Барнс беше този, който отговори. — Един от тези, дето са го направили, ми се обади. Сигурно е съобразил в какво точно се е забъркал и го е хванало шубето в последната минута. Не се представи, но съм сигурен, че е един от онези типове, които уволни миналата седмица, Ринк.

По молба на шерифа Ринк назова имената на всички, които беше уволнил. Човекът се почеса зад ухото.

— Доста цветиста групичка. Защо въобще са работили за вас?

— Не са работили за мен. Работили са за баща ми — отвърна Ринк. Погледна към Карълайн и забеляза немощно отпуснатите й рамене. — Ако това е всичко за момента, бих искал да откарам Карълайн у дома.

— Да, разбира се. Ще се свържем с вас веднага щом научим нещо.

Стив пожела да пътува в багажника на камионетката на връщане. Простря се по гръб и не помръдна, докато пикапът не удари спирачки пред задната врата на къщата. Хани и Лаура Джейн изскочиха от нея, сякаш бяха чакали на прозореца.

Ринк заобиколи колата, за да отвори вратата от страната на Карълайн, а тя буквално се свлече в ръцете му. Стив се изправи тъкмо навреме, за да хване тичащата насреща му Лаура Джейн, която се притисна към него, без да обръща внимание на саждите и мръсотията, които го покриваха.

— Добре ли си, Стив?

— Разбира се, нищо ми няма.

— Ама как нищо да ви няма — тросна се Хани. — Я се погледнете и тримата. В живота си не съм виждала по-големи мърльовци. Отивайте да се къпете, а аз ще ви приготвя закуската.

Тръгнаха към къщата. Лаура Джейн с неохота пусна Стив, който тръгна към своето жилище.

— Стив. — Ветеранът спря и се обърна към Ринк, който също беше спрял, преди да влезе в къщата. — Благодаря — добави Ринк.

— Няма защо — отвърна Стив.

Погледите им се задържаха задълго, впити един в друг, после мъжете се усмихнаха широко.

Очите на Лаура Джейн се разтопиха от любов към двамата й герои. Хани шумно подсмръкна, за да спре надигащите се сълзи. Карълайн одобрително стисна ръката на Ринк.

 

 

Като се качи горе в стаята си, съблече дрехите си и ги остави на пода в банята. Щеше да се наложи да ги изхвърли. Миризмата на пушек се беше набила в тях необратимо. Надяваше се само да успее да измие същия този мирис от косата си.

Няколко щедри дози шампоан постигнаха това. Стоя дълго под топлите струи, за да отмие напълно мръсотията и вонята на пожара. Когато накрая все пак спря крановете, се почувства чиста. Прекрачи дрехите, защото беше прекалено уморена да ги събере, и уви косата си с хавлиена кърпа. Тъкмо се беше загърнала в хавлиения си халат, когато някой почука на вратата й.

— Влез!

Беше очаквала Хани или Лаура Джейн. Това, че би могъл да е Ринк, нито за миг не й беше минавало през ума. Но именно той прекрачи прага на стаята й, понесъл в ръце табла с димяща кана кафе и чаша портокалов сок.

— Хани си помисли, че би искала да започнеш с това, преди да слезеш долу.

Мисълта му не беше в думите, които изричаше. Те сами излязоха от устата му, защото цялото му внимание бе посветено на жената — косата, увита в хавлиена кърпа, и тънка хавлия, която едва покриваше извивките на тялото й. Кожата й бе като обсипана с роса. Ухаеше на сапун с аромат на пчелен мед. Очите й бяха огромни и сияйни, открояваха се на лицето й, когато отвърна на неговия поглед. В гласа й се долавяше лека дрезгавина, когато заговори:

— Благодаря ти. Кафето ухае чудесно.

Тя също бе разсеяна. Косата на Ринк беше мокра и прилепваше на кичури по главата му. Беше облечен само в джинси, които се спускаха ниско под пъпа му и очертаваха мъжествеността му. Мускулестите му гърди бяха покрити с тъмни, влажни и къдрави косъмчета. Очите му светеха топло, докато я гледаше.

Ринк остави подноса на една маса, но не направи дори и опит да си тръгне. По-късно им беше трудно да определят кой е направил първото движение. Дали той бе повдигнал ръце на милиметър, или ги беше разперил широко, за да я прегърне? Или тя първа колебливо бе пристъпила напред? Не помнеха. Единственото, което си спомняха, бе, че ненадейно тя се беше оказала в обятията му и той я бе притиснал здраво.

От нейните очи се стичаха сълзи, когато се притискаше към него. Те отмиваха като дъждовни капки всички страхове и цялото напрежение от последните няколко часа. Той отмести кърпата от главата й и я пусна на пода. Ръцете му разресаха мократа й коса и притиснаха лицето й към топлите му гърди. Главата му се сведе над нейната.

— Имаме недовършена работа — ти и аз, Карълайн.

Тя вдигна изпълнените си със сълзи очи към него и му се усмихна нежно.

— Да, така е.

— Нещо, което отдавна чака — изрече той кротко, попивайки с палци влагата от страните й.

— Прекалено дълго чака.

Като се присегна зад гърба си, Ринк бутна вратата, за да я затвори.