Сандра Браун
Само спомен (1)

Първа глава

— Сигурен ли сте?

Докторът кимна вяло. Зелените му хирургически дрехи още бяха колосани, не беше прекарал достатъчно дълго време в тях, за да ги изпоти.

— Искрено съжалявам, госпожо Ланкастър. Нещата са доста напреднали и са се разпространили.

— Нищо ли не може да се направи?

— Освен това да се погрижим за удобството му и да облекчим болките му, доколкото е възможно — не. — Той докосна ръката й и погледна многозначително човека, застанал до нея. — Не му остава много. Няколко седмици може би.

— Разбирам. — Тя попи очите си със смачкана, омекнала от влага кърпичка.

Сърцето на доктора се сви от съчувствие към нея. Когато членовете на семействата реагираха на лошата новина с истерия, той знаеше как да се оправя с тях. А това мъжествено примирение от страна на жена, толкова крехка и женствена на вид, го караше да се чувства безпомощен и непохватен.

— Ако беше дошъл за преглед по-рано, тогава може би…

Тя се усмихна с лека, тъжна усмивка.

— Но той не пожела. Умолявах го да се обърне към вас, когато стомахът му продължаваше да го притеснява. А той все твърдеше, че това се дължало единствено на проблеми с храносмилането.

— Всички знаем колко упорит може да бъде Роско — изрече мъжът до нея. Грейнджър Хопкинс нежно притисна пръстите на Карълайн Ланкастър и ги обви около ръката си. — Тя може ли да го види?

— След няколко часа — отвърна лекарят. — Упойката ще продължи да действа до следобед. Защо не се приберете у дома за няколко часа и не си отдъхнете?

Карълайн кимна и се остави на Грейнджър — неин адвокат и приятел, да я поведе към асансьора. Зачакаха в тягостно мълчание. Тя бе като замаяна, но не беше изненадана. Така или иначе животът й никога не е бил розов и без усложнения. Защо ли изобщо се бе поддала на илюзорната надежда, че операцията на Роско ще покаже не друго, а най-обикновена язва?

— Добре ли си? — попита Грейнджър меко, когато вратите на асансьора се затвориха след тях и двамата останаха насаме.

Тя си пое пресекливо дъх.

— Дотолкова добре, колкото може да бъде жена, която току-що е разбрала, че съпругът й ще умре. Скоро.

— Съжалявам.

Карълайн вдигна очи към него и се усмихна. Сърцето на Грейнджър се разтопи. Усмивките й, които често имаха извинително и леко тъжно излъчване — сякаш заради някакъв невидим неин недостатък — трогваха както мъжете, така и жените.

— Знам, че е така, Грейнджър. Не мога да ти опиша колко се радвам, че си ми приятел.

Двамата прекосиха фоайето на наскоро обзаведената наново болница. Членовете на персонала и посетителите хвърляха бегли погледи към Карълайн, след което извръщаха очи. Обърнатите лица излъчваха любопитство, но и почтителност. Всички вече знаеха. Когато виден гражданин на градче с размерите на Уинстънвил бе на умиране, новината се разчуваше светкавично.

Грейнджър придружи Карълайн до колата й и отвори вратата. Тя се качи, но не завъртя стартера. Седеше, взряна отчаяно пред себе си, потънала в мисли, разтревожена, скръбна. Трябваше да се погрижи за толкова много неща. Откъде да започне?

— Налага се да уведомим Ринк.

Името мина през тялото й като леден кинжал, остър и пронизващ. Проби всичките й жизнени органи. Екотът от името му закънтя в главата й. Болката, която изпита, когато го чу произнесено, я парализира.

— Карълайн, чу ли ме? Казах…

— Да, чух те.

— Преди да влезе в операционната, Роско ме накара да обещая, че ще се свържа с Ринк, ако прогнозата е лоша.

Очите с неуловим цвят на пушек потърсиха погледа на адвоката.

— Той те е помолил да се свържеш с Ринк?

— Да. Съвсем определено наблегна на това.

— Изненадана съм. Мислех, че разпрата помежду им не подлежи на прошка.

— Роско умира, Карълайн. Според мен той е бил наясно още при влизането си в болницата, че никога няма да излезе от нея. Той иска да види сина си, преди да умре.

— Двамата нито са се виждали, нито са говорили в продължение на цели дванадесет години, Грейнджър. Не знам дали Ринк би се върнал обратно.

— Ще се върне, като научи какво е положението.

Дали? О, господи, дали? Дали щеше да го види отново? Как щеше да се почувства, ако това станеше? Как ли ще изглежда той? Беше се случило преди толкова години. Преди дванадесет години. Ръцете й здраво се вкопчиха в обточения с кожа волан на нейния линкълн. Дланите й се изпотиха. Тя цялата се изпоти.

— Не се тревожи за това — добави Грейнджър, долавяйки напрегнатостта й. — Понеже така или иначе не познаваш Ринк, аз ще му се обадя и ще говоря с него.

Карълайн не поправи погрешното му мнение, че тя не познава Ринк. Фактът, че се познаваха, бе старателно запазена тайна в продължение на дванадесет години. Нямаше намерение точно сега да я разкрива. Вместо това Карълайн положи длан върху ръката на Грейнджър, опряна на сваленото странично стъкло.

— Благодаря ти за всичко.

Лицето му беше грозновато и подпухнало, крушовидно. Бузите му висяха като празни кожени торбички от двете страни на челюстта му. При докосването й той неволно се изчерви като ученик. Грейнджър винаги имаше неугледен вид, ходеше бавно, прегърбен, говореше меко и добросърдечно и тези външни белези бяха излъгали мнозина. Зад това лице, сякаш излязло изпод молива на карикатурист, действаше проницателен, остър, както и откровено честен ум.

— Радвам се, че мога да ти помогна. Има ли и нещо друго?

Тя поклати глава. За нея бе огромно облекчение фактът, че той доброволно бе изразил желание да се обади на Ринк. Как би могла сама да го направи, ако трябваше, изобщо не можеше да си представи!

— Ще трябва да кажа на Лаура Джейн. — Сивите очи се изпълниха със сълзи. — Това никак няма да е лесно.

— Ти ще се справиш по-добре от всеки друг. — Той потупа ръката й и отстъпи назад. — Ще ти звънна следобед и ако искаш, ще те закарам до болницата, когато ти е удобно.

Карълайн кимна, запали колата и включи на скорост. Градът вече жужеше, когато подкара през него. Операцията на Роско бе назначена за много рано тази сутрин. Сега вече обичайният работен делник бе в разгара си. Хората бяха поели по всекидневните си задачи, без да съзнават, че светът на Карълайн Доусън Ланкастър за пореден път се бе обърнал с главата надолу.

Мъжът, на когото се бе опирала — първо като работодател, а после и като съпруг — умираше. Бъдещето й, което за кратко време бе изглеждало сигурно и стабилно, за пореден път бе застрашено. Смъртта на Роско означаваше за нея не само загубата на важен човек в живота й, но и загубата на новото й положение в обществото.

Мина покрай „Ланкастър Джин“^[1]. Тази година се подготвяха за обилна реколта памук. Управителите също трябваше да бъдат уведомени за състоянието на Роско. Това щеше да легне отново на нейните плещи, защото през последните няколко месеца именно тя се бе грижила за работата в памукочистачната фабрика, откакто здравето на Роско се беше влошило.

Началниците на смени щяха сами да уведомят работниците. Не след дълго всички в града щяха да знаят, че Роско Ланкастър е на смъртно легло.

Навремето най-горещата клюка бе женитбата между Карълайн Доусън и Роско Ланкастър, който бе с тридесет години по-възрастен от нея. Хората подхвърляха, че щерката на онзи боклук Доусън се беше уредила добре, за да живее в Убежището и да кара чисто нов бляскав линкълн, винаги облечена шик, независимо от случая. Пфуй! За каква се мислеше тя? Всички си спомняха времето, когато ходеше с изкърпени дрешки и работеше в магазина на Улуърт след училище. Сега, когато беше госпожа Роско Ланкастър, омъжена за най-богатия човек в околията, смяташе, че може да си вири носа.

Всъщност Карълайн отбягваше хората от градчето, защото не можеше да понася любопитните им цинични погледи — погледи, които ясно показваха, че всички се питат каква черна магия бе направила на стария Роско, за да го впримчи, след като той години наред си беше оставал вдовец.

Скоро същите тези хора щяха да започнат да идват при нея, за да й изкажат почитанията си. Затвори за миг очи и потрепери от тази мисъл. Единствено гледката към имението, наречено Убежището, можеше да повдигне духа й. До последния й дъх само видът на къщата щеше да я изпълва с възхита и въодушевление. От първия път, когато я беше зърнала като малко момиче, прокраднала се тайно сред дърветата, къщата я беше очаровала.

Имението бе оградено от вековни дъбове. Масивните им клони се протягаха към него и надвисваха, натежали от къдравия листак, сякаш любящо обгръщаха с ръце обитателите и самата сграда. Къщата стоеше като южняшка кокетка, разстлала надиплените си поли около себе си. Тухлената фасада винаги се поддържаше боядисана в бяло. Редица коринтски колони украсяваше предната част — по три от всяка страна на входната врата. Те подкрепяха балкона на втория етаж над широката веранда, която обикаляше къщата. По нея се виждаха пръснати тук-там бели градински мебели. Тях ги прибираха вътре само през студените, влажни зимни месеци. Бели парапети от ковано желязо, фини като дантелена яка, ограждаха терасата. Външни дървени капаци в тъмнозелено закриваха високите прозорци, които иначе блестяха като огледала под лъчите на слънцето.

Летните насекоми жужаха лудо и се стрелкаха хаотично из изобилието от разцъфнали растения, чийто цвят бе така наситен и искрящ, че причиняваше болка на очите. Никое друго кътче по земята не притежаваше по-зелена трева от тази, която се стелеше като килим край Убежището.

Около къщата витаеше дух на изтънченост и изящество — като магическо покривало, което забулва замъците от приказките. Откакто се помнеше тази къща олицетворяваше за нея най-желаното в света. Сега тя живееше в нея. А след случилото се днес разбираше, че този живот щеше да е временен.

Карълайн спря колата на чакълестата алея, която се извиваше като дъга пред постройката. За миг остана неподвижна, събирайки мислите и силите си, за да има източник на увереност и спокойствие за следващите няколко часа. Следобедът никак нямаше да бъде приятен.

Огромното преддверие тънеше в сумрак, след като човек прекрачеше прага му от ослепителната слънчева светлина навън. Убежището бе типична постройка от времето на господарските плантации на юг. Широко централно преддверие минаваше от предната врата до задната част. От едната му страна се намираха официалната трапезария и библиотеката, стаята, която Роско използваше като кабинет. От другата страна имаше гостни и всекидневни салони, отделени от преддверието, а и помежду си с огромни плъзгащи се врати, които потъваха в стените. Доколкото си спомняше Карълайн, вратите никога не бяха използвани. Величествено извито стълбище се извисяваше към втория етаж, където се намираха четири спални със съответните допълнителни помещения.

Къщата тънеше в прохлада, истинско райско убежище от лятната влажна горещина. Карълайн свали сакото на костюма си, закачи го и дръпна прилепналата към гърба й копринена блуза.

— Е? Какви са новините?

Икономката — госпожа Хани, която неотлъчно бе в Убежището, откакто Марлена Уинстън се бе омъжила за Роско Ланкастър, бе застанала на прага под сводестата врата, която отвеждаше към трапезарията. Явно идвайки от кухнята, която се намираше по-нататък, тя още бършеше големите си груби ръце, които напълно подхождаха на цялостното й излъчване, в тънка кърпа за чинии.

Карълайн бавно пристъпи към нея и я прегърна. Силните ръце на икономката обгърнаха крехката фигура на младата жена.

— Значи са лоши? — попита тя тихо, поглаждайки Карълайн по гърба.

— Най-лошите. Рак. Той няма да се прибере у дома.

Пищните гърди на Хани се повдигнаха от стаено ридание. Двете жени се облегнаха една на друга и се притиснаха, за да се утешат взаимно. Хани изобщо не беше чак толкова привързана към Роско, макар и да беше живяла с него в продължение на повече от тридесет и пет години. Мъката й бе преди всичко за тези, които той щеше да остави след себе си, и особено за младата му вдовица.

Отначало Хани бе изпитвала подозрение и неприязън към новата стопанка на Убежището. Обаче когато бе разбрала, че Карълайн няма намерение да променя нищо в къщата и ще я остави, както Марлена бе искала да бъде, сърцето на икономката бе омекнало. За това, че момичето идваше от лошо семейство, то естествено нямаше вина. Хани не страдаше от чак такива предразсъдъци, за да я съди по произхода й. Карълайн се отнасяше с любов и внимание към Лаура Джейн. Това само по себе си бе достатъчна причина, за безрезервна обич от страна на Хани.

— Хани? Карълайн? Какво има? — Двете жени се обърнаха и видяха, че Лаура Джейн стои на последното стъпало. На двадесет и две, дъщерята на Роско имаше вид на гимназистка. Меките й кестеняви коси падаха свободно, разделени на път по средата. Правите кичури обрамчваха лице, чиито черти бяха така крехки, че изглеждаха почти неземни. Кожата й бе прозрачна като костен порцелан. Издължените й одухотворени очи бяха кафяви на цвят, заобиколени от дълги кадифени мигли, фигурата й бе съзряла колкото самата притежателка. Приличаше на изящен напъпил цвят, който още не е разцъфнал. Извивките на женствеността бяха налице, но никога нямаше да узреят напълно. Също както умът й бе престанал да се развива, тялото го бе последвало. Тя щеше да си остане завинаги недокосната от времето.

— Операцията на татко свърши ли? Той ще се прибира ли вкъщи?

— Добро утро, Лаура Джейн — каза Карълайн и пристъпи към заварената си дъщеря, която бе само пет години по-млада от нея, ако човек измерваше единствено във време. Плъзна длан под ръката на момичето. — Ще се поразходиш ли с мен навън? Денят е прекрасен.

— Добре. Но защо плаче Хани? — Икономката попиваше очите си с кърпата за чинии.

— Тъжна е.

— Защо?

Карълайн поведе младата жена през входната врата навън на верандата.

— Заради Роско. Той е много болен, Лаура Джейн.

— Знам. Стомахът му го боли непрекъснато.

— Докторът каза, че няма да може да се оправи.

Двете жени тръгнаха по старателно окосената поляна. Група работници идваха в имението два пъти седмично, за да поддържат градината в безупречен вид, независимо от сезона. Лаура Джейн се наведе да откъсне маргаритка от цветната леха покрай оградената с малки тухли пътека.

— Татко рак ли има?

Проницателността й понякога ги изненадваше.

— Да, така е — отвърна Карълайн. Не й се искаше да скрива от Лаура Джейн сериозността на положението, в което беше баща й. Това би било жестоко.

— Доста неща знам за рака от телевизията. — Тя спря и се обърна към Карълайн. Двете жени бяха приблизително еднакво високи и очите им се падаха на едно ниво. — Татко би могъл да умре от рак.

Карълайн кимна.

— Той действително ще умре, Лаура Джейн. Докторът каза, че му остава не повече от седмица-две.

Дълбоките кафяви очи не се напълниха със сълзи. Лаура Джейн приближи маргаритката до носа си и се замисли над чутото. След известно време пак вдигна поглед към Карълайн.

— Той ще отиде в рая, нали?

— Сигурно… Да, да, разбира се.

— Значи тогава татко пак ще се събере с мама. Тя е там от доста време. Ще се радва да го види. А аз все още ще си имам теб, Хани и Стив. — Тя погледна към конюшните. — И Ринк. Ринк ми пише всяка седмица. Казва, че винаги ще ме обича и ще се грижи за мен. Мислиш ли, че наистина ще го направи, Карълайн?

— Да, разбира се. — Карълайн здраво стисна устни, за да не се разплаче. Дали Ринк можеше да спази поне едно обещание? Поне към сестра си?

— Защо тогава той не живее с нас? — съвсем логично попита Лаура Джейн.

— Може би скоро ще се прибере у дома. — Нямаше да каже на момичето нищо определено, докато със сигурност не разбереше, че Ринк действително ще дойде.

Лаура Джейн бе спокойна.

— Стив ме чака. Кобилата роди жребче снощи. Ела да го видиш.

Поемайки ръката на Карълайн в своята, Лаура Джейн я задърпа към конюшните. Карълайн завиждаше на Лаура Джейн за философското отношение, с което бе приела известието за наближаващата смърт на баща си, като й се искаше и тя самата да можеше да гледа в бъдещето със същото спокойствие и твърдост.

Въздухът в конюшните беше топъл, наситен с аромата на коне, кожа и сено.

— Стив — извика Лаура Джейн весело.

Стив Бишъп беше управителят на конюшните на Ланкастър. Отглеждането на чистокръвни породи беше едно от начинанията на Роско, макар самият той рядко да се занимаваше с действителните грижи по конете. Бишъп излезе от една от клетките в широката пътека между огражденията. Не беше много висок, но имаше здраво телосложение. Чертите му бяха груби и едри, но изражението им някак си омекотяваше суровата му външност. Носеше косата си дълга, обикновено с кърпа около челото или — както сега — със сламена каубойска шапка на главата си. Джинсите му бяха стари и изтъркани, ботушите прашни, ризата му потънала в пот. Обаче лицето му се озари от усмивка, щом Лаура Джейн ведро пристъпи към него. Само очите му никога не изгубваха израза си на тъга и разочарование, даже и когато се усмихваше. Те изглеждаха много по-стари от същинската му възраст — тридесет и седем години.

— Стив, дойдохме да видим жребчето — изрече Лаура Джейн, останала без дъх.

— Насам. — Той кимна с глава към клетката, от която току-що беше излязъл.

Лаура Джейн влезе в нея. Стив въпросително се взря в очите на Карълайн.

— Рак — изрече тя в отговор на немия му въпрос. — Въпрос на време.

Стив изруга под нос и погледна към младата жена, която беше коленичила в сеното до новороденото.

— Каза ли й?

— Да. Тя го прие по-добре от когото и да било от нас.

Той кимна и се усмихна с тъга на Карълайн.

— Да. Така и предполагах.

— О, Стив, тя е прекрасна, нали?

Той леко и сякаш срамежливо докосна ръката на Карълайн, след което влезе в отделението на кончето. Карълайн го последва и го загледа как непохватно коленичи до Лаура Джейн. Войната във Виетнам го беше оставила без долната половина на левия му крак. Носеше протеза, която не се забелязваше, освен в случаите, когато му се налагаше да я сгъне, както сега.

— Красива е, нали? И майка й адски се гордее с нея. — Той потупа заобления гръб на кобилата, но очите му бяха приковани в Лаура Джейн. Карълайн видя как той протегна ръка и извади заплелата се в косите й сламка. Пръстите му леко докоснаха съвършения овал на страната. Лаура Джейн вдигна поглед към него и на лицата и на двамата се появиха усмивки.

Карълайн за миг остана като вцепенена от интимната размяна. Тези двамата да не бяха влюбени? Не знаеше как точно да приеме хрумването си. Тактично понечи да се оттегли, но Стив вдигна лице към нея.

— Госпожо Ланкастър, ако има нещо, с което бих могъл да помогна… — Той остави предложението недовършено.

— Благодаря ти, Стив. Засега просто продължавай, както досега.

— Да, госпожо. — Стив бе наясно, че именно Карълайн имаше заслуга за наемането му. Тя работеше за Роско, когато Стив Бишъп се беше явил като кандидат за мястото в конюшните, размахвайки огорчението като щит пред себе си. Конската опашка достигаше почти до кръста му, елекът му от джинсов плат бе покрит със значки със знака на хипитата и кръпки с избродирани по тях антивоенни и антиамерикански лозунги. Беше се държал троснато и дръзко, сякаш предизвикваше Роско да го наеме на работа, да му даде шанс, когато толкова други му бяха отказали.

Карълайн бе прозряла през позата в истинската същност на този мъж. Той бе отчаян. Моментално почувства съпричастие към него. На нея й беше позната болката, която човек изпитваше, когато хората го бяха заклеймили, знаеше какво е да те съдят по външния ти вид и произход, за който ти самият нямаш никаква вина. И защото ветеранът беше казал, че е работил в ранчо в Калифорния преди войната, Карълайн бе придумала Роско да го назначи.

Роско нито за миг не бе съжалявал за решението си. Стив веднага бе подстригал косата си и променил външния си вид, сякаш бунтарският параван повече не му беше нужен. Той работеше усърдно, съзнателно и подхождаше като стопанин към конете. Човекът се бе нуждаел само от малко доверие, за да възвърне самоуважението и увереността си.

Карълайн размишляваше над всичко това, докато се връщаше обратно в къщата. Стив и Лаура Джейн влюбени. Поклати глава и се усмихна, като влизаше в преддверието. Телефонът звънеше и тя машинално го вдигна преди Хани.

— Да, моля?

— Карълайн, Грейнджър е.

— Да?

— Говорих с Ринк. Той ще пристигне по някое време вечерта.

 

 

Този следобед трябваше да направи милион неща и да уведоми хиляди хора. Роско нямаше живи родственици, освен сина и дъщеря си, тъй че не беше необходимо да се безпокои за семейството. Обаче всички в околията, а и много хора от щата Мисисипи биха желали да са наясно със състоянието на Роско. Карълайн си раздели списъка на тези хора с Грейнджър и прекара по-голямата част от времето на телефона.

— Хани, най-добре ще е да оправиш старата стая на Ринк. Той ще си дойде довечера.

След тези думи икономката избухна в сълзи.

— Слава богу, слава богу! Молех се денят, в който моето момченце ще се завърне у дома, да дойде час по-скоро. Майка му танцува на небето днес. Сигурно танцува. Единственото, от което има нужда тази стая, е да се застеле леглото. Винаги съм я поддържала чиста и подредена за деня, когато ще си дойде. Божичко, нямам търпение да зърна моето ангелче!

Карълайн се опита да не мисли за мига, в който на нея щеше да й се наложи да зърне блудния син, да говори с него. Затова се зае с неизброимите належащи задачи.

По същия начин се стараеше и да не мисли за предстоящата смърт на Роско. Това щеше да почака, щеше да го отложи за времето, когато останеше насаме със себе си. Дори когато отиде до болницата в късния следобед и седя до леглото му, не се остави да я завладее мисълта, че той никога нямаше да напусне това място. Той все още бе под въздействието на упойката, ала на нея й се стори, че ръката му упражни лек натиск върху нейната, когато я беше поела, за да си вземе довиждане.

По време на вечерята съобщи на Лаура Джейн за завръщането на Ринк. Момичето скочи от стола, прегърна Хани и затанцува с нея из стаята.

— Той обеща да се върне някой ден, помниш ли, Хани? Ринк си идва, Ринк си идва! Трябва да кажа на Стив. — Тя изскочи през задната врата и се устреми към конюшните, където Стив си имаше жилище.

— Това момиче съвсем ще се изложи, ако не остави младия човек на мира.

Карълайн потайно се усмихна.

— Не мисля.

Хани въпросително изви вежда, ала Карълайн не изясни какво бе имала предвид. Взе чашата си ментов чай с лед и излезе на предната веранда. Щом седна на плетения люлеещ се стол, отпусна глава назад върху възглавничката на цветя и затвори очи.

Това беше любимият й момент от деня в Убежището — ранната привечер, когато светлините от вътрешността на къщата хвърляха дълги отблясъци и прозорците сияеха като скъпоценности. Сенките бяха издължени и тъмни и се сливаха една с друга, образувайки причудливи фигури без резки очертания или остри форми. Небето беше в прекрасен оттенък на виолетовото, наситено и непрогледно. Дърветата се врязваха като тъмни силуети на фона му. Жабите до речното корито квакаха гъгниво и дрезгаво, а цикадите изпълваха влажния въздух, който не бе раздвижван от никакъв полъх, с високите си сопранови тонове. Богатата наносна почва ухаеше на плодородие. Всяко цвете излъчваше свой уникален, тежък аромат.

След като прекара доста дълго време в това положение, Карълайн отвори очи. Именно тогава го видя.

Той стоеше неподвижно под ширналите се, ниско сведени клони на един от дъбовете. Сърцето й се качи в гърлото и погледът й се замъгли. Не знаеше дали е истински или просто видение. Зави й се свят и тя се вкопчи здраво в хлъзгавата студена чаша, за да й попречи да се изплъзне от вледенените й, вкочанени пръсти.

Той се оттласна от дънера на дървото и пристъпи напред мълчаливо и гъвкаво като пантера, приближавайки се, докато не достигна първото каменно стъпало на верандата, където спря. Беше само една сянка сред десетки други, обаче мъжествените очертания на фигурата му, както бе застанал, широко разкрасен, не можеха да се сбъркат с нищо друго. Що се отнася до тялото му, годините се бяха показали милостиви към него. Беше все така строен, както при първата им среща. Тъмнината скриваше лицето му от нея, обаче тя зърна бляскавата бяла линия на зъбите, когато той се усмихна бавно. Усмивката навярно бе цинична, за да пасне точно на тона на гласа му.

— Гръм да ме удари, ако това не е Карълайн Доусън. — Постави единия си крак на първото стъпало й се наведе, за да се подпре на коляното си с ръце. Вдигна поглед към нея и светлината от фоайето падна върху чертите му. Сърцето й се сви от болка… и любов. — Само дето сега е Ланкастър, нали?

— Да, сега е Ланкастър. Здравей, Ринк.

Това лице! Това лице се беше появявало отново и отново в сънищата й и я беше карало да мечтае. Все още беше най-прекрасното лице, което някога беше виждала. Хубав, когато бе на двадесет, сега — малко над тридесет — бе великолепен. Черната коса с цвят на катран, падаща на свободни, дълги къдрици, като че ли олицетворяваше дяволското му излъчване и необуздания му дух. Очите му, които я бяха запленили още от първата им среща, я привлякоха отново. Хората без капчица въображение биха ги нарекли светлокафяви. Обаче те бяха златисти — като най-чистия тъмен мед, като отлежал коняк, като искрящ топаз.

Последния път, когато ги беше видяла, тези очи бяха горели от страст. „Утре… Утре, мила. Тук. На нашето място. О, боже, Карълайн, целуни ме отново.“ После пак: „Утре, утре“. Само че той не се беше завърнал на другия ден и не се бе появил никога повече.

— Странно е — подхвана той с тон, който й подсказа, че изобщо не му е до смях, — че носим една и съща фамилия.

На това не можеше да се намери отговор. На нея й се искаше да изкрещи, че биха могли да имат една и съща фамилия още преди години, ако той не се бе оказал такъв лъжец, ако не беше я предал. По-добре е някои неща да остават неизречени.

— Не чух колата ти.

— Дойдох със самолет. Кацнах на пистата и оттам дотук — пеш.

Пистата бе на около миля от имението.

— О-о. Защо?

— Може би не бях сигурен какъв точно прием да очаквам тук.

— Това е твоят дом, Ринк.

Ругатнята му бе груба и цветиста.

— Аха, да бе.

Тя навлажни устни, като й се искаше да можеше да събере достатъчно смелост, за да се изправи. Страхуваше се да го направи, защото се опасяваше, че краката й ще я подведат.

— Не си попитал за баща си.

— Грейнджър ме уведоми за всичко.

— Значи знаеш, че той умира.

— Да. И искал да ме види. Чудесата никога не свършват.

Острата му забележка я накара начаса да скочи от стола.

— Той е просто един болен възрастен човек, Ринк. Изобщо не е такъв, какъвто го помниш.

— Ако все още диша, значи е точно такъв, какъвто си го спомням.

— Няма да се карам с теб.

— Аз не се карам.

— И няма да ти позволя да разстройваш нито него, нито Лаура Джейн, нито Хани. Те с нетърпение чакат да те видят.

— Няма да позволиш?… Я виж ти. Значи наистина се смяташ за господарката на Убежището, а?

— Моля те, Ринк. Следващите няколко седмици ще бъдат достатъчно мъчителни и без…

— Знам, знам. — Дългата му въздишка достигна до нея там, където стоеше сковано на верандата, стиснала ръце в скута си. Беше поставила чашата с чая на парапета от страх да не я изпусне. — И аз чакам с нетърпение да ги видя — добави той и погледна към конюшните. — Видях преди малко Лаура Джейн да излиза от къщата, обаче не ми се щеше да изникна ненадейно от тъмнината и да я уплаша. Аз я помня като малко момиче. Не мога да повярвам, че толкова е пораснала.

Пред очите на Карълайн изникна представата за Стив и Лаура, коленичили в сеното, когато той погали с грубите си пръсти страната й. Запита се какво ли щеше да каже Ринк за любовта на сестра си. Това я притесни.

— Тя вече е жена, Ринк.

Почувства как очите му се плъзнаха по нея преценяващо и напрегнато. Като затоплено бренди се разляха по цялото й тяло и я докоснаха навсякъде.

— И ти — изрече той тихо, — и ти също си съвсем пораснала, нали, Карълайн? Истинска жена.

Тя бе удивително непроменена. Красотата на петнадесетгодишното момиче, което бе познавал, само бе придобила по-меки очертания. Беше се надявал да я завари надебеляла, погрозняла, отпусната, с посивяла коса и натежали бедра. Вместо това видя, че тя бе все така стройна, с толкова тънко кръстче, че човек имаше чувството, че някой по-силен порив на вятъра би могъл да я прекърши. Гърдите й бяха узрели до мека заобленост, обаче бяха все така стегнати, вирнати и болезнено привлекателни. Проклета да е! Колко ли често я беше докосвал баща му?

Той изкачи стъпалата бавно — като хищник, който не е гладен, а просто иска да поизмъчи жертвата си. Златистите очи, проблясващи в мрака, се приковаха в нейните. Широките, чувствени устни се бяха задържали в коварна усмивка, сякаш той знаеше, че тя си спомня неща, които би искала да забрави, като например какво чувство предизвикват същите тези устни, допрени до нейната уста, до шията й, до гърдите й.

Тя рязко се извъртя.

— Ще повикам Хани. Тя ще…

Ръката му се стрелна напред и здраво обхвана китката й. Това я спря. Той я застави да се обърне с лице към него.

— Чакай малко — изрече с кадифен глас. — Не мислиш ли, че след дванадесет години можем да се поздравим малко по-сърдечно?

Свободната му ръка обви врата й и приближи лицето й опасно до неговото.

— Не забравяй, че вече сме роднини — прошепна подигравателно. След което устните му яростно се прилепиха върху нейните. Пое ги брутално, като я наказваше за всичките дълги нощи, в които е трябвало да мисли за нея, за своята чиста Карълайн, която споделя леглото си, тялото си с баща му.

Юмруците й заудряха гърдите му. В главата й се надигна бучене. Коленете й омекнаха. Започна да се бори яростно с него. Но още по-яростно й се налагаше да се бори със самата себе си, защото й се искаше да обвие с ръце шията му и да го притисне към себе си, да познае отново сладостта на прегръдката му.

Обаче това не беше прегръдка, а оскърбление. Карълайн се стремеше с всички сили да откъсне устните си от неговите.

Когато успя, той пъхна длани в джобовете на джинсите си и се усмихна подигравателно и тържествуващо при вида на гневното й изражение и изранени устни.

— Здрасти, мамче — проточи през зъби.