Сандра Браун
Само спомен (4)

Четвърта глава

— Тя е толкова хубава.

— Ти също.

Ръцете на Лаура Джейн се заковаха на шията на кончето и тя вдигна тъмните си красиви очи към Стив, който бе изрекъл последното с нежна жар.

— Наистина ли го мислиш?

Изражението й го накара мислено да се наругае. Тя бе уязвима, крехка, приемаше всичко буквално. Не биваше да си позволява да изрича на глас нещата, които си мислеше. Чувствата й бяха прекалено крехки и лесно можеха да бъдат наранени.

— Ти си много хубава — повтори сковано и се извърна от нея, за да излезе от отделението в конюшнята.

Все по-често му се налагаше да въдворява разстояние помежду им. Тя и понятие си нямаше какво причиняваха близостта й, цветното й ухание, топлата гладка кожа на възприятията му. Ако разбереше отклика, който предизвикваше в тялото му, щеше да се ужаси. Той откачи едно от седлата, поставени върху стената на постройката. Днес следобед Ринк му беше казал, че желае да поязди на другата сутрин и Стив искаше всичко да е изпипано до най-малката подробност. Много добре знаеше причината за очевидната неприязън на Ринк към него. Човекът не беше сляп. Нито пък дебелокож. Ринк разпознаваше копнежа, когато го видеше. Стив съзнаваше, че желанието му към Лаура Джейн е толкова очебийно, все едно си бе окачил неонова табела на врата.

Не обвиняваше Ринк за подозрителността му. Лаура Джейн му беше сестра, много специална сестра, която се бе нуждала от специални грижи през целия си живот. Ако в живота на самия Стив имаше някой като нея, и той щеше да изпитва яростна враждебност към всеки натрапник, също като Ринк.

И все пак не можеше да си забрани да я обича, нали? Любовта не беше нещо, което бе търсил в живота си. Не бе очаквал някога да заобича някого. Обаче това бе станало и Лаура Джейн му липсваше във всеки миг от деня, когато не беше до него. И сега стоеше близо до него, докато той мажеше седлото с препарата. Всеки път, когато ръката му се плъзгаше по дължината му, лакътят му почти докосваше гърдата й.

Той се съсредоточи още по-яростно в задачата си, като се опитваше да не мисли за това как биха изглеждали нежните й гърди под ласката на грубите му ръце или колко мека би била шията й под допира на устните му.

Лаура Джейн, която беше смътно разочарована, че Стив не бе продължил темата за това колко е хубава, беше потупала кончето за довиждане и го бе последвала.

— Кракът ли те боли?

Без да вдига очи, той отговори:

— Не. Защо?

— Защото се мръщиш, както когато те боли.

— Просто работя усилено, това е всичко.

Тя пристъпи още по-близо до него.

— Ще ти помогна, Стив. Нека да ти помогна в работата.

Той се отдалечи от нея, привидно, за да вземе още един парцал. Кръвта кипеше във вените му. Тя бе толкова сладка, толкова сладка, но чувствата, които събуждаше у него, изобщо не бяха сладки. Застанал до нея, се чувстваше като яростен дивак на ръка разстояние от девицата за жертвеника.

— Не. Няма нужда да ми помагаш. Ще свърша след минутка.

— Мислиш, че няма да мога, нали? Всички мислят, че не мога с нищо да се справя.

Главата му рязко се вдигна и той пусна парцала за лъскане.

— Разбира се, че не мисля така.

Забеляза болката, която се беше изписала по лицето й. Болката, която се беше затаила в тъмните й прекрасни очи. Тя поклати глава и дългите й тъмни коси се залюляха върху раменете й.

— Всички мислят, че съм глупава и за нищо не ставам.

— Лаура Джейн — простена той безпомощно и постави длани върху раменете й. — Изобщо не си мисля подобно нещо.

— Защо тогава не ми даваш да ти помогна?

— Защото работата е доста мръсна и не искам да се изцапаш.

С детинска нужда да повярва на думите му, тя наклони глава настрана.

— Това ли е единствената причина? Честно?

— Честна дума!

Стив де я пусна, както би трябвало да направи, а продължи да държи ръцете си върху раменете й. Вдигнатото й нагоре лице бе озарено от кехлибареното сияние на лампите в обора. Приличаше на ангел, като се изключеше тъмният пламък, горящ в очите й. Ако я познаваше по-малко, би си въобразил, че този пламък има изначален характер.

— Знам, че не съм умна. Но съм достатъчно умна за някои неща.

— Разбира се, че си. — Господи! Устните й бяха меки, влажни и розови, докато оформяха думите, които изричаше. Искаше му се да ги вкуси. Какво ли не би дал да можеше да я притисне към себе си, да почувства това прекрасно, фино тяло, долепено до неговото — грубо и деформирано. Щеше да бъде, все едно да влее живителен мехлем в своето изпълнено с болка тяло, в изпълнения си с болка дух.

— Забелязвам разни работи. Например знам, че Ринк не е щастлив. Смее се и се опитва да се прави на весел, но очите му са тъжни. Двамата с Карълайн не се харесват. Забелязал ли си?

— Да.

— Чудя се защо. — Личицето й се набърчи съсредоточено. — Или може би се харесват толкова много, че се опитват да заблудят всички останали, че това не е така.

Стив се усмихна на прозорливостта й. И той бе стигнал до същото заключение, когато ги бе видял заедно по време на закуската. Изглеждаха готови всеки миг или да се сбият, или да се любят. А скалата на напрежението определено сочеше към второто. Той повдигна брадичката на Лаура Джейн с пръсти.

— Може и да си права.

Тя го озари с усмивка и пристъпи към него.

— Значи смяташ, че съм умна? И хубава?

Тъмните му очи обходиха лицето й.

— Красива си.

— И аз мисля, че ти си красив. — С пръстчета, тънки като костен порцелан, тя очерта линията на изсечените му скули и брадичката.

Стив почувства докосването й не само по лицето си. Усещанията, които то предизвика, с грохот се устремиха направо към слабините му. Пое си сепнато дъх и бързо отстъпи назад, отпускайки ръце.

— Недей — изрече с непреднамерена грубост.

Лаура Джейн подскочи, сякаш я беше зашлевил през лицето.

— О, господи, Лаура Джейн, съжалявам! Извинявай. — Посегна да я утеши, но не посмя. Тя бе скрила лице в шепите си и тихо хълцаше. — Моля те, не плачи!

— Аз съм ужасна.

— Ужасна? Изобщо не си ужасна. — Никога досега не се беше чувствал толкова нещастен. Проклет да бъде, ако я докосне! Проклет да бъде и ако не я докосне! Би било равносилно на самоубийство да й покаже привързаността си. Ринк ще го убие, ако разбере. От друга страна, как би могъл да я нарани толкова дълбоко, да я остави да се чувства отритната, нежелана, необичана? — Ти си прекрасна — прошепна той пламенно. — Ти си всичко, което човек би трябвало да бъде.

— Не. Не съм. — Тя вдигна обляното си в сълзи лице към него. — Обичам Ринк, откакто се помня. Мислех, че като си дойде у дома, всичко ще бъде наред. Мислех, че той е най-силният, най-красивият мъж на света. Обаче сега, когато е тук, виждам, че не е така. — Тя навлажни устните си с език. — Ти си. — Малките й гърди потръпнаха под лятната рокля. По страните й се затъркаляха сълзи. — Стив, обичам те повече от Ринк!

Преди да успее да реагира по какъвто и да било начин, Лаура Джейн се хвърли към него, целуна го бързо по устните и тичешком излезе от конюшнята.

Стив отчетливо можеше да преброи ударите на сърцето си, които звучаха оглушително в ушите му. Чувстваше се едновременно въодушевен и злочест. Господи, какво можеше да направи?

Нищо. Абсолютно нищо.

Изгаси осветлението в обора и се прибра в добре поддържаното си, но болезнено самотно жилище в задната част на сградата. Отпусна се по гръб на тясното легло и покри очи с ръка. Не бе изпитвал подобно отчаяние от момента, в който се бе събудил във военната болница и бе разбрал, че ще се прибере у дома… без половината от единия си крак.

 

 

— Извинявай, Ринк, не видях, че си тук.

— Няма нищо — отвърна й той от сянката. — Това е твоят дом.

Карълайн пусна вратата с мрежата да се затвори зад нея и се отпусна на плетения шезлонг. Пое дълбоко от хладния нощен въздух. Очите й се затвориха уморено, когато опря глава на плетената облегалка.

— Това е твоят дом, Ринк. Аз съм само посетител тук, докато…

— Баща ми е жив.

— Да.

Той не отвърна. Беше се уморил от спорове.

— Не си се връщала в болницата.

— Обадих им се. Най-сетне са успели да го убедят да приеме инжекцията и тя го приспала. Докторът каза, че няма смисъл да ходя там, след като той няма да усети разликата. Реших, че ще бъда по-полезна тук. Наближава времето за прибирането на памучната реколта и трябва да сме сигурни, че сме готови.

— Не бих искал да съм в болницата, когато Роско се събуди и открие, че е изгубил цял ден.

Карълайн затърка чело, сякаш вече усещаше главоболието, което биха предизвикали виковете му.

— Аз също.

— Той често ли се държи с теб както днес?

— Не. Никога. Виждала съм го да избухва и да крещи на други хора. Впоследствие се опитвах да ги успокоя. Днес за първи път аз бях прицел на гнева му.

— Значи си имала късмет — подхвърли Ринк. — Той се държеше така с майка ми, винаги й крещеше за най-незначителни неща. Боже… — Стовари юмрук върху облегалката на стола си. — Имаше дни, в които ми идеше да го цапна през гадната уста. Даже когато бях момче, го мразех, задето нараняваше майка ми, когато тя му бе дала всичко на този свят. Всичко.

Той вдигна очи към нея и тя остана с впечатлението, че му е неудобно за това, че бе разкрил чувствата си пред нея.

— Да ти направя ли нещо за пиене? — попита бързо.

— Не, благодаря.

Той въздъхна в мрака:

— Извинявай. Забравих. Изобщо не пиеш алкохол, нали?

— След като съм израсла в къщата на Пийт Доусън? Не — изрече тя, като се позасмя, — никога не пия.

— Тогава и аз няма да пия. — Той се приведе над облегалката за ръце на стола и постави чашата си на пода.

— Не се притеснявай, моля те. Не ми пречи. При теб изобщо не мирише така, както беше при него.

Това беше прекалено лична забележка. Тя го погледна, за да разбере дали той не бе доловил някакъв скрит смисъл в казаното. Златистите му очи се приковаха в нейните. Карълайн първа извърна поглед.

— Хани ми каза, че баща ти е починал — каза най-сетне Ринк. Остави чашата си недокосната.

— Да. Открили го мъртъв в канавката на магистралата една сутрин. Съдебният лекар каза, че било сърдечен удар. Мисля, че накрая той все пак успя да се отрови.

— А майка ти?

— Почина преди няколко години. — Очите й се взряха невиждащо в здрача напред. Майка й бе едва на петдесет. И все пак бе прегърбена, сбръчкана, съсипана старица, когато кротко издъхна от отчаяние и изтощение.

Ринк стана от стола си и седна по-близо до нея на горното стъпало на верандата. Кръстоса краката си в глезените и се облегна назад, като се подпря на лакти. Раменете му докосваха рамката на шезлонга в опасна близост с прасеца й.

— Разкажи ми, Карълайн. Какво се случи с теб онова лято, след като напуснах града?

Тя копнееше да се наведе и да докосне косата му, да прокара пръсти през гъстите тъмни къдри. Тялото му бе издължено и стройно, мъжката сила в него се забелязваше и сега, когато почиваше спокойно, както и когато се движеше.

— Завърших гимназия и получих стипендия за колежа.

— Стипендия? Как? — Той рязко извърна глава и удари брадичката си в крака й. Припряно се отдръпна назад.

— Не знам.

Той се поизправи и леко изви глава, за да я погледне изпитателно.

— Не знаеш ли?

Карълайн поклати глава. Не можеше да събере мислите си. Бяха се пръснали като есенни листа от вятъра при докосването му. Ринк сега седеше с присвити към гърдите си колене и ръце, отпуснати върху тях. Висящите пръсти на лявата му ръка трябваше само да се изпънат, за да докоснат крака й. Той чакаше обяснението й, затова Карълайн се помъчи да се съсредоточи и заговори отначало с леко запъване:

— Един ден директорът на гимназията ме извика в кабинета си. Беше няколко дни преди последния учебен звънец. Каза, че имам стипендия от благодетел, който е пожелал да остане анонимен. В нея се включваше всичко. Дори ми бяха отпуснати петдесет долара седмично за джобни пари. До ден-днешен не знам кой ми е дал тези пари.

— Боже господи — изрече той под нос. Хани му беше писала в едно от изпълнените си с клюки писма, че „момичето на Доусън“ отишло в колеж. „Сигурно не я помниш. Тя беше няколко години по-малка от теб. Щерката на стария Пийт Доусън. Както и да е, тя замина, за да учи в колеж и целият град се пита откъде се е сдобила с парите.“ И доста по-късно Ринк бе получил писмо от Лаура Джейн: „Днес татко ми каза, че някакво момиче на име Карълайн Доусън се омъжило в колежа. Каза, че преди живеела тук, та може и да си я спомняш“.

— След като завърших и си взех дипломата, се върнах тук — продължи Карълайн.

— Значи бракът ти не е продължил дълго.

Тази напълно спокойна констатация от негова страна напълно порази Карълайн.

— Бракът ми?

— С момчето, което си срещнала в колежа.

Тя го загледа така, сякаш си беше изгубил ума.

— Не знам за какво говориш, Ринк. Та аз даже не излизах на срещи в колежа, да не говорим за сватба. За да задържа стипендията, трябваше да поддържам отличен успех. Учех през цялото време. Откъде, за бога, ти хрумна, че съм била омъжена?

Ринк също беше погазен. Нима Лаура Джейн си го беше измислила? Едва ли. Та тя дори не е познавала Карълайн по онова време. Двете се бяха видели за първи път, когато Карълайн бе започнала да работи за Роско.

Роско.

В главата му се загнезди подозрение. Това, което му хрумна, бе прекалено чудовищно, за да се замисля дори над него. Но там, където бе замесен Роско…

— Така чух. Забравих кой ми каза, че си се омъжила.

— Който и да е бил той, те е заблудил. Не съм се омъжвала, преди да се омъжа за…

— Баща ми.

След дълго, тягостно мълчание Карълайн зададе въпроса, който се бе въртял в главата й години наред:

— А какво стана между теб и Мерилий?

— Трета световна война — изрече той, като се изсмя. Карълайн не каза нищо. Седеше сковано, вкопчила пръсти в скута си. — Всичко бе обречено на провал от самото начало. И тя като мен не желаеше това дете. Просто го беше използвала като средство да ме впримчи и след раждането на Алиса заведохме дело за развод.

— Виждаш ли понякога детето? Алиса?

— Не. Никога — отвърна Ринк. Не можеше да види лицето му, но тонът му ясно подсказваше, че темата бе приключена. Карълайн я заболя при мисълта, че той не обичаше детето си, единственото си дете. Как можеше да е толкова студен? Години наред след онова вълшебно лято си бе мечтала тя да носеше детето му. Така щеше да притежава поне частица от него, която да обича, когато него вече го няма. — След като нещата по развода завършиха… това продължи с години… насочих цялото си внимание и сили за основаването на авиокомпанията.

— Много се гордея с постигнатото от теб, Ринк — изрече тя с толкова нежен и искрен глас, че очите му моментално се приковаха в нейните.

Усмивката му бе тъжна.

— Даа, ами работих като вол, за да потръгнат нещата, фирмата бе нещо, което ангажираше цялото ми внимание и ме разсейваше от… другите мисли.

— Какви други мисли? За дома?

Очите му се задържаха върху нейните доста дълго. Погледът им беше твърд и пронизващ.

— Да — отвърна кратко и се изправи. Обърна й гръб и се опря на един от стълбовете. — Убежището. Лаура Джейн. Баща ми. Фабриката. Уинстънвил бе моят дом. Никога не бях имал намерение да го напускам.

— Изградил си си нов живот в Атланта.

— Да. — Такъв, какъвто е, би могъл да добави. Къщата му бе прекалено нова, прекалено безлична. Не притежаваше нито чар, нито изтънченост. Веселбите бяха прекалено шумни. Жените… Жените бяха прекалено лъскави, съвременни, фалшиви. Не представляваха никаква загадка за него.

Животът, който водеше сега, беше един маскарад. Не че не беше щастлив с „Еър Дикси“. Авиокомпанията му доставяше радост. Тя определено бе нещо, с което си заслужаваше да се гордее, защото му бе коствала години на упорит труд, за да я изведе на върха. Ала символите на успеха никога не бяха означавали кой знае какво за него. Корените му бяха тук, в този град, в тази богата, плодородна земя, в този дом. Всеки друг живот бе просто преструвка. Никога нямаше да прости на баща си, задето го беше прогонил. Никога, Той ненадейно се извъртя с лице към нея.

— Защо се омъжи за него?

Тя едва не извика пред яростта, с която бе изречен въпросът.

— Няма да обсъждам личния си живот с баща ти с теб, Ринк.

— Не искам да знам нищо за личния ви живот. Само те попитах защо се омъжи за него. Та той може да ти бъде дядо, за бога! — Ринк направи крачка напред и се надвеси над нея, като опря ръце в облегалките от двете страни на шезлонга. — Защо? Защо изобщо се върна в този град след завършването на колежа? Тук не е имало нищо за теб.

Шията я заболя, когато изви назад глава, за да го погледне в лицето.

— Майка още беше жива. Върнах се, намерих си работа в банката и след няколко месеца спестих достатъчно, за да мога да я измъкна от онзи коптор и да се преместим в жилище под наем в града. Срещнах баща ти в банката. Той бе мил с мен. Когато ми предложи работа при него, се съгласих. Той ми даваше двойно по-голяма заплата от тази, която получавах в банката, което ми позволи поне да погреба мама достойно.

Дъхът му идваше на талази по лицето й. Тъмните му къдрици бяха паднали на челото. Ризите му сякаш никога не се задържаха закопчани. Тази, с която бе сега, не правеше изключение. Очите й бяха на нивото на мускулестите му гърди. Той беше мъжествен, силен, привлекателен, опасен. Искаше й се да затвори очи, за да не се поддава на сексапила му.

— След известно време започнах все по-често да идвам тук, за да работя, отколкото във фабриката.

— Обзалагам се, че ти е допадало много да бъдеш канена в Убежището.

— Така е — извика тя отбранително. — Знаеш, че винаги съм обичала тази къща. За онова наивно момиче, което ходеше пеш на работа през гората, тя беше като приказен замък. Не отричам това, Ринк.

— Разказвай нататък. Изгарям от любопитство. А баща ми да не би да беше омагьосаният принц от приказките?

— Разбира се, че не. Въобще не беше така. След смъртта на мама започнах да прекарвам все повече време тук. Той започна да разчита на мен по деловите въпроси. Двете с Лаура Джейн станахме приятелки. Роско даже ни окуражи, тъй като тя нямаше никакви приятелки на нейната възраст.

Карълайн припряно навлажни устни. Очите му жадно проследиха движението.

— Беше нещо, което стана постепенно. Изглеждаше съвсем в реда на нещата, след като така или иначе прекарвах почти цялото си време тук. Когато той поиска ръката ми, казах „да“. Той можеше да ми даде всичко, което някога бях искала и никога нямаше да получа по друг начин.

— Ново име.

— Да.

— Дрехи.

— Да.

— Пари.

— Да.

— Красива къща.

— Тази, която винаги бях обичала.

— И за всичко това си се продала на баща ми! — просъска той.

— В известен смисъл е така. — Отвращението му я караше да се чувства омърсена. Тя затърси оправдания. — Исках да бъда постоянната опора, от която се нуждаеше Лаура Джейн. Исках да помагам на баща ти.

— Значи мотивите ти са били напълно безкористни.

— Не — призна тя, свеждайки очи. — Исках да живея в Убежището. Исках да почувствам уважението, което щеше да ми донесе името на Роско. Да, исках всичко това. И трябва да си отраснал в коптор, да не знаеш дали ще има какво да ядеш всеки ден, да си носил вехти дрехи, когато другите момичета са имали тоалети, поли, пуловери за всякакви случаи, да си работил след училище всеки ден и в съботите, когато другите деца са се шляели наоколо в спортни коли и са ходили в „Деъри Март“ и на футболни мачове, да си бил дъщерята на градския пияница, та поне малко да почнеш да разбираш всичко това, Ринк Ланкастър!

Като изрече последното, тя скочи от шезлонга, но той не се помръдна. Тялото й плътно се прилепи към неговото. Ръцете му здраво се сключиха около раменете й и я задържаха в това положение. Дишането и на двамата бе тежко, сякаш бяха тичали с все сили.

Карълайн не искаше да вдига глава и да го поглежда. Не знаеше какво би последвало, ако го направеше. Затова се втренчи в ямката на шията му, където една пулсираща вена отмерваше бесния ритъм на сърцето му. Долната част на тялото й натежа и отмаля от желание. Устните й едва се раздвижиха, когато се опита да заговори:

— Моля те, пусни ме, Ринк. Моля те!

Той пренебрегна молбата й. Вместо това, зарови лице отстрани на шията й. Главата й безволно се отпусна назад. Устните му се плъзнаха нагоре-надолу по голата кожа, оставяйки влажната диря от дъха му да я охлажда и да я възбужда.

— Като знам, че си жена на баща ми, като знам и причините, поради които си се омъжила за него, защо продължавам да те желая?

С трескаво отчаяние главата му мина и от другата страна на шията й. Нейната податливо и с готовност се наклони на една страна. Карълайн немощно се опита да се възпротиви, по-скоро срещу собствения си отклик.

— Не, не, Ринк, недей.

— Желая те толкова силно, че чак ме боли. — Той целуна шията й с разгорещена настървеност. Зъбите му леко подръпнаха кожата й. — Желая те. Защо, проклета да си, защо?

Карълайн простена.

— О, боже, помогни ми — изрече сподавено. Повече от всичко на света й се искаше да се подчини на волята му. Имаше нужда от него, така както и той се нуждаеше от нея, за да уталожат болката и копнежа, натрупани през годините. В продължение на няколко съкровени мига им се искаше да забравят всичко друго, освен тях двамата.

Но това бе невъзможно. Осъзнаването й даде сила да му се противопостави и тя поднови усилията си да се откопчи от него. Също толкова бързо, колкото я беше сграбчил, Ринк я пусна. Ръцете му отпуснаха хватката си и паднаха безволно. Той отстъпи назад, като дишаше учестено и тежко. Тя бързо пристъпи към входната врата.

— Карълайн. — Гласът му я спря и й повели да се обърне към него. — Винаги ми е било трудно да приемам нещата, които не са ми харесвали. Нямах право да те подлагам на този кръстосан разпит. Това не ме засяга.

Видът му се замъгли от надигналите се в нея сълзи. Съзнаваше колко много бе коствало на гордостта му това признание. Усмихна му се нежно — усмивка, която казваше всичко, което не можеше да се изрече на глас.

— Наистина ли, Ринк? — попита кротко. След което влезе в къщата и се качи на горния етаж.

Лежейки на леглото, както си беше с дрехите, защото се чувстваше прекалено злочеста, за да си прави труда да се съблече, Карълайн гледаше втренчено тавана. И си спомняше. Не бе знаела дали да очаква да го види на следващия ден или не. Но той се бе оказал там…

— Здравей.

— Какво правиш тук?

— Ловя риба. — Той кимна към бамбуковата пръчка, забодена в калта до него. Кордата й се скриваше вяло във водата. Явно не ловеше риба много усилено. — Днес минаваш по-рано от вчера.

Тя се изчерви и сведе очи под ослепителната му усмивка. Когато бе излязла от тях час по-рано от обичайното, се беше заклела пред себе си, че не го прави, в случай че той се окаже в гората, за да има повече време да постои при него. Беше се облякла с най-хубавите си пола и блуза, беше си ресала косите, след като ги изми, докато едва не си разрани черепа, и внимателно беше огледала ноктите си.

Предната вечер се бе прибрала тичешком вкъщи. Той я беше целунал. И после бе проявил нежност, като я попита дали е добре. Обаче тя не очакваше да го види отново.

Само че сега той бе там, седнал под върбите, в къси отрязани джинси, по потник и самоуверен и красив като филмова звезда. Мускулите на атлетичните му ръце и крака се очертаваха ясно. Тъмните косми по краката и ръцете му я интригуваха, но ако задържеше очите си върху него прекалено дълго, в стомаха й се надигаше клокочене.

— Помолих Хани, нашата икономка, да направи малко сандвичи. Обичаш ли пушена пуйка?

— Не знам. Никога не съм опитвала.

— Е, тъкмо възможност да опиташ — изрече той с усмивка. Разстла одеяло на тревата и я покани да седне. После отвори кошницата за пикник и й подаде увит в найлонов плик сандвич. Разговориха се, докато ядяха.

— Ще започваш ли работа във фабриката? Между другото пушената пуйка е много вкусна.

— Радвам се, че ти харесва. — Той опря гръб на дънера на дървото и продължи да дъвче. — Мисля, че да — каза замислено. — Ако с татко изобщо успеем да постигнем съгласие по някои въпроси. — На нея й се прииска да попита какви са тези въпроси, но не го направи. Той сигурно щеше да си помисли, че се бърка, където не й е работа.

Но Ринк я погледна, забеляза, че тя го слуша внимателно, и продължи:

— Виждаш ли, татко не иска да се бръкне в печалбата, за да направи някои подобрения във фабриката. Сегашното му състояние го задоволява. Има много начини, по които би могъл да го осъвремени, да го подобри, за да стане по-безопасно за работниците, които се трудят там. Не мога да го убедя, че някои скъпи инвестиции, направени сега, все пак ще се изплатят и ще се окажат ефективни за в бъдеще.

— Може би за начало да стигнете до компромис само за едно-две нововъведения.

— Може би — повтори той със съмнение. Бръкна в кошницата отново и извади студено безалкохолно. Намигна й. — Умирам за студена бира, но се страхувам, че ако ме хванат да пия бира с някой толкова млад като теб, ще ме арестуват.

Ако ги хванеха заедно, това какво пиеха щеше да е най-малката им грижа и двамата прекрасно го знаеха. Приключиха с обяда си и Карълайн старателно му помогна да приберат остатъците в багажника на колата. Тя зае неговото място с облегнат на дървото гръб, а той се изтегна встрани от нея и подпря глава на лакът. Погледна я.

— За какво си мислиш? — попита.

Очите им се срещнаха.

— За майка ти.

— Майка ми? — Изненадата в гласа му беше неприкрита.

— Стана ми мъчно, когато разбрах, че е починала, Ринк. Тя беше много мила дама.

— Кога си се запознала с нея?

— Не съм се запознавала. Тя идваше от време на време в „Улуъртс“. Винаги когато я видех, си мислех, че тя е… най-чистият човек, когото някога съм виждала.

Ринк се засмя:

— Да, така е. Не си спомням някога да не е била безупречна.

— Беше красива и винаги облечена толкова добре… — Изражението на лицето й беше нежно. — От какво почина тя, Ринк?

Той се загледа в подгъва на полата й и прокара пръст по множеството миниатюрни бодове, шити на ръка.

— От разбито сърце — отвърна сподавено.

Карълайн забеляза тъга да помрачава лицето му и сърцето й се сви. Прииска й се да притисне главата му към гърдите си, да го утеши, да прокара пръсти през косата му.

— Как би могъл човек да има разбито сърце, ако живее в къща като вашата?

Той пренебрегна въпроса й и на свой ред зададе един:

— Харесваш Убежището?

Очите й заискриха.

— Това е най-прекрасната къща на света — изрече с обожание и той се разсмя. Тя се изчерви. — Е, поне най-прекрасната, която съм виждала.

Той изглеждаше изненадан.

— Влизала си вътре?

— О, не, никога. Но съм минавала покрай нея много пъти. Обичам просто да стоя и да й се любувам. Бих дала всичко на света, за да живея в такава къща. — Карълайн се извърна смутено. — Сигурно мислиш, че съм луда.

Той поклати глава.

— И аз обичам Убежището. И също като теб никога не се уморявам да го гледам. Някой път ще те поканя да разгледаш къщата отвътре.

И двамата знаеха, че не би могъл да го направи, затова в следващите няколко минути неловко се опитваха да избегнат погледите си. Накрая Карълайн каза:

— Малката ти сестричка е много сладка. На няколко пъти я виждах с майка ти.

— Тя се казва Лаура Джейн.

— Никога не съм я виждала в училище. В някое частно ли ходи?

Ринк откъсна стрък трева и го захапа. Зъбите му бяха много равни и бели.

— За деца със забавено умствено развитие. Тя не е тежък случай, но се развива по-бавно. Не може да запомня и научава като другите деца.

Бузите на Карълайн пламнаха.

— О… а-аз… извинявай… н-не исках…

— Хей — подвикна Ринк и я хвана за ръката, — няма нищо. Лаура Джейн е прекрасно момиченце. И аз много я обичам.

— Тя е щастливка, че има брат като теб.

Той отново подпря главата си на лакът и я загледа дяволито. Слънцето хвърляше отблясъци по тъмните му ресници.

— Така ли мислиш?

— Да.

Потънаха в едно от онези неми съзерцания, в които думите изглеждат излишни. Очите му се вгледаха в ръката й, която почиваше върху бедрото. Той я взе в своята, обърна я с дланта нагоре и леко прокара пръст по фините очертания по нея, после продължи нагоре до чувствителната ямка от вътрешната страна на лакътя. От докосването му по цялото й тяло плъзнаха иглички. В гърдите й се надигна напрегнат трепет и тя с изумление откри, че зърната й се втвърдиха и набъбнаха.

— Трябва скоро да си тръгвам — изрече бездиханно.

— Как ми се искаше да не си тръгваш — промълви той дрезгаво. Очите му бавно се плъзнаха нагоре, докато достигнаха нейните. — Иска ми се да можехме да останем целия ден тук, както сега, и да си говорим.

Сърцето й биеше оглушително. В ушите й имаше бучене, което заличаваше всички други звуци, освен неговия глас.

— Сигурна съм, че в града ще намериш много свои приятели, с които да прекараш деня. Те говорят с теб, нали?

— Те се надвикват — каза Ринк. — Никой не слуша като теб, Карълайн.

Със златисти очи, приковани в нейните, Ринк бавно се поизправи. Ръката му отметна косите от тила й и обхвана крехката й шия. Придърпа я към себе си и тя се подчини без капка колебание, докато устните им не се срещнаха. Двамата се разтопиха, нашепвайки си мили думи.

Устните му бяха нежни като предишната вечер, ала сладкото й подчинение този път го възбуди бързо. Целувката стана по-бурна и настойчива. Карълайн бе понесена от вихъра на страстта. Душата й се въртеше бясно, пленена от неговия вкус, неговия аромат, от натиска на тялото му върху нейното. Скоро тя лежеше напреки на голите му бедра, а той се беше надвесил над нея. Езикът му нахлуваше диво в устата й, а пръстите й се преплитаха в необузданите вълни на косите му. Ринк вдигна глава, пое си дъх и обсипа с горещи целувки лицето й.

— Карълайн, възпротиви ми се, кажи „не“. Не ме оставяй да правя това. — Разтвори яката на блузата й и плъзна длан вътре. Кожата й бе топла и гладка като коприна. Той се заигра с презрамката на сутиена й. Пръстите му се отъркаха в заоблената й плът и той простена. — Ти си още дете. Дете. Бог да ми е на помощ! Не си достатъчно голяма, за да проявиш здрав разум, но аз съм. Играем си с огъня, скъпа. Спри ме. Моля те! — Той я целуна отново дълбоко, страстно.

В нея се надигна неутешима неудовлетвореност, която не можеше да определи. Краката й се раздвижиха трескаво. Гърдите й пулсираха болезнено и й се искаше той да ги покрие с ръце. С неговите ръце. Тя обви с ръка шията му и се изви нагоре като дъга.

Обаче той се отдръпна, дишайки тежко, със затворени очи.

— Не бива да стигаме по-далеч, Карълайн. Ако не спрем, нещата ще излязат извън контрол. Разбираш ли за какво ти говоря?

Тя вяло кимна, като желаеше той отново да я прегърне, да я поцелува още малко, да докосне с ръцете си всички части на тялото й, които усещаше набъбнали и топли.

Ринк я придърпа да се изправи на крака. Тя се олюля и той я притисна към тялото си, погали я по гърба и нашепна прекрасни думи в косите й. Без свян, съвсем естествено ръцете й обвиха кръста му. Когато я отблъсна леко от себе си, усмивката му бе изпълнена със съжаление.

— Никога няма да си простя, ако те уволнят заради мен — прошепна.

— Господи! — възкликна тя и долепи длани до пламтящите си бузи. — Колко е часът?

— Имаш достатъчно време, ако тръгнеш веднага.

— Чао — каза тя, като затъкваше блузата в колана на полата си и разтърсваше коса, за да я пооправи.

Той я хвана за ръката.

— Тази вечер няма да мога да те взема на връщане.

— Не съм и очаквала, Ринк — изрече тя откровено.

— Много искам, но вече се бях уговорил за тази вечер.

— Няма нищо. Честно. — Тя започна да отстъпва към края на поляната. — Благодаря за обеда. — Карълайн се обърна и хукна през дърветата.

Той се устреми след нея.

— Карълайн! — Викът му беше толкова настойчив, че я закова на място и я накара да се обърне.

— Да?

— Ще се видим утре. Пак тук. Нали?

Лицето й засия така, че затъмни ярката слънчева светлина, когато му се усмихна.

— Да — беше му извикала и тя през смях. — Да… да… да…

 

 

Той беше дошъл на следващия ден, и на по-следващия, и на още по-следващия, и през повечето дни в следващите няколко седмици. И когато имаше възможност, я взимаше с колата си някъде на магистралата.

Карълайн се претърколи на една страна и се взря в луната през клоните на дърветата зад стъклото на прозореца. Колко прекрасни бяха онези дни! Беше живяла като замаяна, обгърната от мъгла на вълнение, поглъщаща с наслада усещанията, които предизвикваха целувките му, и изпитваща неясно съжаление, защото копнееше за повече. Той споделяше с нея плановете си за бъдещето. Общуваха на ниво, което нито един от двамата до този момент не бе предполагал, че съществува.

Всеки откраднат час, който прекарваха заедно, беше златен, и то не само заради слънчевата светлина на лятото. Защото един ден, когато се срещнаха, беше валял дъжд.

Този ден бе най-златен от всички.

Карълайн изхълца сподавено и остави сълзите да се стичат по страните й. Молеше за опрощение, но не мислеше, че някой би й го дал. Защото се опитваше да плаче за Роско, своя съпруг, ала сълзите й бяха за Ринк, нейната любов.