Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bittersweet Rain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Само спомен

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

Американска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-397-7

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Какво означаваше това?

Дяволите да ме вземат, ако знам, отговори Ринк сам на въпроса си и пъхна ръка в кабината на душа, за да пусне крановете. Свали потните изцапани дрехи от гърба си. Отпи от питието си и остави чашата на тоалетката.

Първо беше получил шоколадов шейк. Все едно че му бяха предложили да изпуши лулата на мира. Целия следобед тя беше останала във фабриката. Беше казала, че има да оправя някаква документация, но най-често бе клякала до него, за да го пита дали не може да му помогне с нещо, или да му донесе каквото му трябва. Чевръсто, като хирургическа сестра, му беше подавала инструментите, когато протягаше ръка изпод машината.

Бяха разговаряли за най-различни несвързани неща. Най-вече на теми, за които бяха единодушни. Бяха поговорили малко и за семейни работи. Върху никой от тези въпроси не постигнаха съгласие.

— Видя ли Лаура Джейн днес? — попита го тя.

— Не. А ти?

— Не. Но вчера ми се стори потисната. Питам се дали чак сега не осъзнава тежкото положение, в което е баща й.

— Може би. Но може да има и нещо общо с този Бишъп.

— Какво те кара да мислиш така?

— Подай ми отново отвертката, ако обичаш.

— Тази с червената дръжка или с жълтата?

— С червената. Защото тази сутрин, когато ми докара коня за езда, беше докачлив и нацупен като гладен крокодил.

— Навярно защото го дразниш.

— Искрено се надявам да е така.

Очакваше да последва препирня. Макар и да беше убеден, че на нея не й беше допаднало изреченото от него, тя не каза нищо. Тъй като подът на цеха бе прекалено прашен, тя бе придърпала един стол близо до него, прекалено близо. Дори и когато главата му бе заровена под машината, даже и когато не гледаше към нея, усещаше присъствието й. Ароматът й бе също толкова наситен, колкото горещината на следобеда. Под дрехите потта се стичаше на ручейчета по гърба му. Но когато ръката му се докосваше до нейната, тя беше хладна и суха. Искаше му се да притисне тази ръка към лицето си, врата си, гърдите си.

Ринк мислено изруга при спомена за този следобед и отпи още веднъж от чашата си. Това бяха само началните точки, към които му се беше приискало да притисне ръката й.

Докато пътуваха към имението, тя беше приказлива. Щом прекрачиха прага на къщата, тя се обърна към него и каза:

— Спокойно си вземи душ. Ще кажа на Хани да задържи малко вечерята, за да имаш достатъчно време да се освежиш и отпуснеш. Ще ти направя нещо за пиене, за да го вземеш горе. Какво би искал?

Това, което действително би искал, бе тя да му обясни какво си беше наумила с този изблик на приятелство. Дали не беше нещо, за което да я е инструктирал Роско? Или тя сама го беше измислила? Защо изневиделица беше решила да се държи като нова мащеха, която отчаяно се опитва да спечели одобрението на заварения си син?

Е, каквато и да беше нейната игра, тя нямаше да сполучи, помисли си Ринк и пристъпи под струята на душа. Никога нямаше да започне да мисли за нея като за доведена майка и ако тя си въобразяваше, че това може да стане, значи не си спомняше нищо от случилото се през онова лято. Онова лято. Само при мисълта за него сърцето му ускоряваше ритъма си.

Наруга се мислено. Дванадесет години по-късно пак се държеше като пълен глупак. Той, Ринк Ланкастър, разбивачът на женски сърца. Ха! Никога не бе имал други проблеми с жените, освен това как да се отърве от тях, когато вече са му омръзнали. Имаше ли нещо за чудене в това, че чувствата му към Карълайн се бяха появили като грубо събуждане?

Онова лято беше време на конфликти. Той бе едновременно и по-щастлив, и по-нещастен от когато и да било. Когато не беше с Карълайн, броеше минутите, които го деляха от срещата му с нея. Когато бе с нея, трепереше над всяка секунда, но се ужасяваше от мига, в който трябваше да се разделят. Беше объркан, защото не можеше да я заведе някъде на обичайна среща от страх да не би някой да ги види заедно. Беше гладен през цялото време, но не искаше да хапне нищо. Движеше се в непрекъснато състояние на възбуда, но нямаше как да намери начин да го уталожи. Не можеше да го направи с Карълайн, а не желаеше друго момиче като заместничка.

Желаеше Карълайн Доусън. Не можеше да я има.

Ден и нощ бе спорил сам със себе си. Тя е малко момиче, за бога. На петнадесет! Търсиш си белята, Ланкастър. Голяма беля.

Но всеки ден го заварваше да я чака в гората, затаил дъх от страх да не би тя да не дойде. Напрежението не го напускаше до мига, в който не я зърнеше, застанала сред дърветата, окъпана от слънчева светлина.

Но един ден, онзи последен ден, слънцето не грееше. Валеше дъжд…

 

 

Грееше слънце, когато излезе от къщи. В онзи ден, даже повече отколкото през другите дни, изгаряше от нетърпение да я види. Двамата с баща му се бяха скарали същата сутрин. Роско се бе отметнал от споразуменията за разплащането с памука. Това, което правеше, не бе толкова незаконно, колкото неетично. Щом Ринк колебливо беше посочил този факт на баща си, Роско бе излял върху него яростта си. Как смеел той, дето още имал жълто около човката, да му казва на него как да ръководи бизнеса си и да му дава акъл в живота? Не бил докарал „Ланкастър Джин“ до сегашното му високо положение, като се е правел на господин Добродетел.

Ринк го болеше сърцето от това, което виждаше, че се разиграва пред очите му, но бе безсилен да стори каквото и да било. Имаше нужда да поговори с Карълайн. Тя умееше да изслушва.

Тя вече беше там, подвила скромно крака под себе си, седнала в подножието на едно дърво. Лицето й се озари от усмивка, когато го видя да тича към нея. Без да изрече и дума, той падна на колене пред нея, обхвана лицето й в шепи и я целуна. Езикът му нахлу дълбоко в устата й, откривайки там извор на сладост, така различен от грозните отношения между него и баща му. Нейните целувки винаги го караха да забравя тъгата и грубостта, които витаеха около красивия му дом.

Когато накрая освободи устните й, изрече задъхано:

— Господи, колко е хубаво, че те виждам. — След което устните му отново се прилепиха плътно към нейните. Постепенно и съвсем естествено той я повали на земята, върху леглото от мека трева и мъх. Тя покорно се поддаде и той се изтегна до нея, като прехвърли бедрото си върху нейните.

Ринк вдигна глава и се взря в нея. Сиво-сините й очи бяха натежали и замаяни под мастилените мигли. Устните й бяха влажни и набъбнали от бурните му целувки. Косата й се бе разпиляла около главата й като тъмна копринена мантия върху зелената морава. Надигналият се вятър си играеше с къдриците около страните й.

— Красива си — прошепна той. Наведе се и целуна клепачите й.

— Ти също.

Той поклати глава:

— Аз съм егоистично копеле. За какъв ме мислиш, като се нахвърлям така върху теб да те целувам и приемам за даденост, че ти искаш да те целуна, без даже да ти кажа здравей? Защо ми позволяваш да го правя?

Грациозната ръка се вдигна, за да отмести падналите пред очите му коси.

— Защото днес имаше нужда от мен по този начин — отвърна му тя.

Ринк положи глава в извивката на рамото й и ръцете й нежно обгърнаха шията му.

— Права си. Тази сутрин двамата с татко имахме ужасен скандал.

— Съжалявам.

— Аз също, Карълайн. — Гласът му беше предразнял от стаено отчаяние. — Защо двамата с него не можем да се обичаме? Даже да се харесваме?

— Не можете ли?

Той помълча, като внимателно обмисляше отговора си.

— Не. Не се харесваме. Не се разбираме. Ни най-малко. Неприятно ми е, но е така.

— Разкажи ми.

— Той се оженил за майка ми заради името й и парите, които семейството й притежавало. Не я обичаше и тя го знаеше. Той е виновен за това, че тя беше нещастна, както и за преждевременната й смърт. Именно това имах предвид, когато ти казах, че тя почина от разбито сърце. А мен не ме обича, защото го виждам такъв, какъвто е, а той не понася някой да го кори. Заблудил е толкова много хора, но не може да заблуди собствения си син и това го влудява.

Успокояващите й пръсти продължиха да разресват косата му.

— Може би го съдиш прекалено строго. Той е човек, Ринк, не бог. Има своите недостатъци и прави грешки. Нима родителите трябва да са безгрешни? — Тя погали бузата му и упражни лек натиск върху брадата му, докато той не вдигна глава, за да я погледне. — Мисля, че малко прекаляваш със своята безкомпромисност. Извинявай, че го казвам. Изискваш съвършенство и не понасяш провалите — дори и когато се отнасят до самия теб. Обаче очакваш същото и от всички останали, а това не е справедливо, Ринк. Не е честно да налагаш собствената си взискателност върху всички нас. Ние сме просто хора. Нищо човешко не ни е чуждо.

Тя погали с пръсти устните му.

— Искрено съжалявам, че отношенията с баща ти не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Въпреки това, което всъщност е баща ми, аз го обичам. Най-вече защото той има огромна нужда от тази обич. — Карълайн му се усмихна. — Успокой топката, Ринк. Недей да бъдеш толкова припрян. Баща ти е живял по един начин дълги години от живота си. Промяната не може да настъпи изведнъж. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Но ти се възхищавам за безкомпромисната позиция, на която заставаш в името на справедливостта, дори и когато това те изправя срещу баща ти.

Устните му бавно се извиха в усмивка, натежала от нежност.

— Ти си невероятна, знаеш ли? Как успяваш да направиш така, че нещата да изглеждат по-добри? А? Как става така, че когато съм с теб, нещата вече не изглеждат толкова мрачни, толкова безнадеждни? Защо имам чувството, че получавам всички отговори, когато съм близо до теб? И в мига, в който ме плясваш през ръцете, всъщност успяваш да възвърнеш и вярата ми в самия мен.

Удоволствието й от това, което й каза, беше очевидно. Клепките й се сведоха с непредумишлено кокетство.

— Наистина ли правя всичко това за теб?

Златото в очите му се разтопи. Той се приближи към нея още повече и легна отгоре й. Беше твърд и възбуден.

— Правиш много неща за мен — промълви Ринк с натежал глас и потърка тялото си в нейното. Очите й се разшириха и тя потрепери. Проклинайки себе си, Ринк се отдръпна. — По дяволите! Какво ми става? Не бива да правя такива неща с теб. Съжалявам.

Тя протегна ръце към него и каза:

— Не, не е това. — Показа му настръхналата си кожа. — Става хладно. Сигурно ще вали.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато тежки капки започнаха да падат върху лицето й. Той се претърколи от нея и легна по гръб. Облаците по небето бързо се разгръщаха. Дъждът скоро премина почти в порой и двамата започнаха да се смеят като деца, като се оставиха на струите да ги окъпят. Яростният изблик на лятната буря скоро премина и отново се превърна в кротък ромолящ дъжд.

Ринк се поизправи на лакът и погледна към Карълайн. Кожата й не беше пострадала от отмиване на обилен грим. Напротив, сияеше от младост и свежест. Очите му се плъзнаха надолу към шията й, още по-надолу. Дъхът се скова в гърлото му. Бялата й блуза се беше намокрила и бе залепнала за гърдите й. Днес тя не си беше сложила сутиен.

Той се взря в очите й с ням въпрос.

Гласът й прозвуча колебливо и дрезгаво от притеснение:

— Нямам никакви хубави дрехи. И си помислих… Помислих си, че ако не нося нищо, няма да е чак толкова грозно… Аз… ох… — Тя тихичко възкликна и скръсти ръце пред гърдите си. — Не исках да…

— Шшт — изрече той и бавно отмести ръцете й встрани. Доста дълго, докато единственият шум около тях бе ромонът на дъжда, очите му се опиваха от гледката на гърдите й. Мократа блуза очертаваше всичко: меките извивки, по-тъмните ореоли, настръхналите зърна.

— Мисля, че чувам гръмотевица — прошепна тя с треперещ глас.

Той хвана ръката й в своята и допря разтворената й длан до гърдите си.

— Не. Това е сърцето ми.

Наведе се над нея и допря устни до нейните. Целувката бе ласкава и сладостна, изпълнена с нежност. Езикът му леко близна ъгълчетата на устните й и ефирно се плъзна по очертанията им. Нейното тихо измъркване достигна до ушите му.

— О, Карълайн — простена Ринк.

Целувката се промени. Вече не беше нежна. Устните му се впиха в нейните и ги накараха да се разтворят. Натискът на езика му се увеличи и той нахлу в устата й. Ръката му, обхванала талията й, леко се присви, после бавно-бавно се плъзна нагоре, докато не покри гърдата й.

Нищо друго в живота му, наистина нищо не бе доставяло такава радост на ръцете му, както усещането за още не съвсем съзрялата, но вече напълно оформена гърда в шепата му. Загали нежната изпъкналост с успокоителни движения. Внимателно, за да не я изплаши, но все пак достатъчно настойчиво и щателно изследва всичките чувствени наслади, които можеше да предизвика тази ласка. Тя се раздвижи под него и всяко движение бе изкусително и приканващо.

Когато пръстите му напипаха зърното, гърбът й се изви и се вдигна от меката трева. Събудената чувствителност на нежната плът я втвърди от страст. Пръстите му продължиха ласките си, докато връхчето не щръкна напълно. И това, което пръстите му правеха със зърното, езикът му повтаряше с връхчето на нейния език. От гърлото му се изтръгваха несъзнателни звуци и топлият му забързан дъх се стелеше по лицето и шията й.

Ръката му откри копчетата на блузата и бързо ги разкопча. Карълайн възкликна тихо и се вкопчи в ръката му и влажната материя, която той се опитваше да отметне встрани.

— Ринк. Не — прошепна му трескаво, като имаше предвид „да“. Главата й се мяташе от една на друга страна. Зъбите й оставяха леки белези по долната устна.

— Мила, мила — зашепна й той, — няма да ти причиня болка. Просто искам да те погледам, да те докосна.

Устата му отново се прилепи към нейната със сладостно засмукване. Извличаше живот и любов от нея, докато разгръщаше блузата, за да покрие с длан вече оголените й гърди. Щом почувства плътта й под ръката си, във вътрешността му избухна нов пламък, по-жарък и опустошителен от което и да било друго сексуално усещане в живота му.

И точно в този миг проумя, че никоя друга жена нямаше да му подхожда така пълно, както тази, която държеше в обятията си. Беше я открил, беше открил жената, която можеше да го направи цял.

Загали я, избутвайки меките полукълба високо нагоре, търкайки връхчетата им с палеца си. Плъзна се леко надолу по тялото й, като сипеше леки, мимолетни целувки по шията й, по гърдите й. После пое едно от розовите връхчета в устата си и нежно го засмука. Карълайн изхълца. Сграбчи в шепи косата му и притисна главата му към себе си. Сърцето му щеше да се пръсне от любов, като чуваше стоновете на наслада, които нежността му предизвикваше у нея.

Коленете й бяха вдигнати инстинктивно, без никакъв умисъл от нейна страна. Той сложи длан върху голото коляно и го погали. Бедрата й бяха дълги, копринени и гладки, когато ръката му се плъзна нагоре. Разкроената пола, с която бе облечена, не беше преграда за ласките му. Той не спря да се движи нагоре, докато не почувства еластичния край на бикините й под пръстите си.

Гърбът й се изви още повече и тя се вкопчи в раменете му.

— Ринк, Ринк. — Във вика й се долавяше възбуда, паника и той разбираше и двете.

— Всичко е наред, мила. Никога няма да направя нещо, което да ти причини болка. Кълна се, няма да ти причиня болка!

Докосването му бе леко като перце. Ласките продължиха, докато между тях не остана никаква преграда. Пръстите му докоснаха меките косми, меката плът, нейната женственост.

— О, господи — простена той и зарови устни в шията й. — Толкова си сладка. Господи!

Пръстите му галеха, разтваряха, откриваха. Когато тя потрепери под него, Ринк разбра, че бе намерил разковничето на магията. Приложи лек натиск, заописва кръгове с върха на пръстите си, докато устните на плътта не се сключиха около тях и виковете й не се сляха с шумовете на влажните от дъжда листа.

Взря се в лицето й, озарено от неописуема наслада. Загледа как очите й се отвориха с примигване и Карълайн бавно се завърна в реалността от света, в който всичко беше като благословия.

С реалността дойде и смущението. Тя припряно дръпна надолу вдигнатата до кръста й пола.

— Ринк? — попита го с изтънял гласец. — Ринк, какво стана с мен? Прегърни ме. Страх ме е.

Той се надвеси над нея и я притисна към силното си тяло, за да я защити. Устните му обсипваха с целувки лицето й, когато я ободряваше.

— Не разбираш ли какво се случи с теб, Карълайн? — Гласът му бе нисък и дрезгав.

Тя се взря в очите му, докосна с пръсти устата му, сякаш се прекланяше пред чудото, което беше той, и чудесата, които беше сътворил за нея.

— Но ти не ме… Искам да кажа, ти не… Ти не беше… вътре в мен.

Ринк със стон опря чело върху нейното.

— Не, не бях. Но исках да бъда. Исках да бъда дълбоко в теб, да те изпълвам, да ти дам всичко мое. — Той я целуна, прониквайки дълбоко с език в устата й, но целувката бе прекалено живо напомняне за това, което не би могъл да направи, ето защо Ринк се отдръпна от нея.

Тя плачеше. Сълзите й се смесваха с остатъците от дъжда. Той ги избърса от бузите й с палците си.

— Не плачи. — Изправи се на крака и я придърпа да стане и тя. Прегърна я. Тя продължаваше да плаче. — Защо плачеш, Карълайн? — Господи, ако беше нарушил обещанието си и я беше наранил по някакъв начин, никога нямаше да си го прости. Дали щеше да го презре сега, да се изплаши от него? — Моля те, кажи ми защо плачеш.

— Ти няма да се върнеш. Не и след днешния ден. След това, което направих… ще си мислиш, че съм покварена.

Заля го вълна на облекчение.

— О, съкровище! — прошепна трескаво в ухото й и я притисна още повече към себе си. — Обичам те.

Карълайн бавно вдигна лице и го погледна.

— Обичаш ме?

— Обичам те — изрече той чистосърдечно. Знаеше, че е така. Ако не я обичаше, още щяха да лежат в тревата и щеше да прави това, за което болезнено пулсираха слабините му. — Обичам те и нищо няма да ме спре да дойда утре пак тук. — Притисна я в обятията си и я зацелува, докато не я остави без дъх. После, като продължаваше да я стиска в прегръдките си със същото чувство за собственост, прошепна на пресекулки в ухото й: — Двамата забъркахме голяма каша, Карълайн. — Отстъпи крачка назад и потърси погледа й. — Разбираш го, нали?

— Естествено! — възкликна тя сподавено. — Винаги съм знаела, че нещата между нас са безнадеждни.

— Не са безнадеждни. Ще гледам да направя нещо по въпроса. Тази вечер.

— Тази вечер? Какво?

— Ще се погрижа да можем да излизаме на нормални срещи, да бъдем сред други хора и да спрем да се крием.

Тя се вкопчи в предницата на ризата му.

— Не, Ринк, не прави нищо. Нека продължаваме както досега, докато можем.

— Ще умра, ако продължим както досега.

— Защо?

— Когато сме сами, както сега, ми е изключително трудно да не завърша това, което сме започнали.

Тя постоя мълчаливо дълго време, приковала очи в адамовата му ябълка. После трескаво прокара език по устните си.

— Ринк, няма да имам нищо против, ако ти… Ще ти позволя, ако искаш да… хъм…

Пръстът му повдигна брадичката й.

— Не. — Гласът му бе тих, но непреклонен. — Цялото това криене никак не ми допада. По никой начин няма да си позволя да усложня нещата още повече, като рискувам да те нараня, ако се любя с теб. — Ринк приближи лицето си на милиметри от нейното. Затвори очи и изпусна дъх между стиснатите си зъби. После ги отвори и добави: — А искам да го направя. Боже, колко го искам! Но нали ти казах, че няма да направя нищо, което може да ти причини болка?

— Да. И аз ти вярвам.

— Тогава остави всичко на мен. Не се тревожи за нищо. Ще оправя нещата и никога вече няма да ни се налага да се срещаме тайно.

— Сигурен ли си, Ринк? — Лицето й още беше сбърчено от тревога — не за нея, а за него.

— Сигурен съм. Утре ще нося добри новини. До утре, скъпа. Пак тук. На нашето място. — Ринк обгърна с ръка врата й. — О, господи, Карълайн, целуни ме отново. — Устните му потърсиха нейните, но целувката не продължи дълго. Ако се задържеше още малко, се страхуваше, че ще наруши обещанието си. Желаеше я, а последствията да вървят по дяволите! — Утре, утре… — повтори и заотстъпва назад с протегната ръка, хванал нейната, също протегната напред, докато пръстите им не се разделиха. Хукна през мократа гора, нетърпелив да стигне до колата си, да се прибере час по-скоро у дома…

 

 

— Глупак — изрече Ринк в замъгленото огледало, когато излезе изпод душа. — Какво ме караше да си въобразявам, че всичко ще мине така, както го бях планирал? — Изсипа остатъка от питието в гърлото си, без да обръща внимание на аромата и мекотата му. Само съжали, че ледът беше разредил бърбъна.

Като се сетеше за онази вечер, в която беше влязъл в кабинета на баща си и бе поискал да говори с него, още излизаше извън кожата си. Като силна бавно действаща отрова омразата и яростта се прокрадваха всеки път в тялото му, щом си помислеше за това колко глупаво самоуверен бе бил тогава. Какъв наивник. Какъв идиот! Тогава беше като изправилия се срещу Голиат млад Давид. О, да, куражът бе налице. Но не бе разполагал нито с прашката, нито с камъните. А Роско се бе приготвил с тежката артилерия.

Беше влязъл в кабинета и бе обявил твърдо:

— Татко, намерих момичето, за което искам да се оженя.

— Дяволски си прав — бе изръмжал баща му, премествайки пурата от единия ъгъл на устата си в другия. — Франк Джордж ми позвъни днес. Мерилий е бременна. Вече в третия или четвъртия месец. Според него тя си изплаквала очите, защото ти не си се мяркал никакъв, за да я видиш. Поздравления, сине. На път си да станеш съпруг и баща.

До ден-днешен споменът за тези думи на баща му предизвикваше спазми в стомаха му. Кучият му син. Този гаден, подъл, пресметлив кучи син!

А Карълайн, неговата Карълайн от реката и дъжда, сега беше съпруга на баща му. Сега тя изслушваше него, говореше с него, даваше му утеха и опора. С Роско тя споделяше най-сладката уста, която бе вкусвал някога, най-прекрасните гърди, най-красивите бедра.

Ринк яростно затърка очи с юмруци, за да изличи представата за тях двамата заедно, която преминаваше като порнографска лента пред погледа му. Не можеше да понесе мисълта за това.

Всичко в него се беше сгърчило от болка. И не можеше да направи нищо, с което да приспи тази болка.

 

 

— Благодаря ти, Стив.

— Няма за какво.

— Ринк каза, че този тостер вече си е изпял песента и че Хани просто ще трябва да купи нов. Но тя каза, че няма смисъл да се купува нов, щом този може да се поправи. Ринк щеше да се заеме с него, но беше зает във фабриката. Казах му да не се притеснява за това. Казах, че ще те помоля ти да го оправиш. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че нямам. Радвам се, че успях да го оправя. — Стив се зае да пренарежда инструментите в работния кът на гаража.

— Сърдиш ли ми се за нещо, Стив?

Той спря насред движението и се взря в Лаура Джейн. Тя беше облечена с дълбоко изрязана лятна рокля и кожата й сияеше като цвят на магнолия. Желанието го връхлетя като лятна буря. Той нервно се извърна от нея.

— Защо да ти се сърдя?

Тя си пое дъх на пресекулки и нервно се сви на горното стъпало на ниската бояджийска стълбичка. Главата й се сведе толкова ниско, че брадичката й опря в гърдите.

— Защото те целунах онзи ден — изрече сподавено. — Оттогава си ми сърдит.

— Казах ти, че не съм сърдит.

— Защо не ме поглеждаш тогава?!

Той я погледна. Извиканият с гняв въпрос го накара начаса да обърне лице към нея и да я загледа с безмълвно смайване. Никога досега не я беше чувал да губи самообладание или да повишава глас по какъвто и да било повод. В лицето, което предизвикателно отвръщаше на погледа му, нямаше почти нищо детско. Изражението й бе на пренебрегната жена.

Стив преглътна с мъка.

— Гледам те.

— Очите ти само се плъзгат покрай мен. Вече не се спират, за да ме погледнеш наистина. Защо, Стив? — попита тя, като слезе от стълбата и се запъти към него. — Защо? Не ти ли харесва как изглеждам?

Очите му я обходиха от глава до пети. Погълнаха тежките вълни на кестенявата й коса и обутите в сандали крака с каишки около фините глезени. Когато очите му отново се върнаха на лицето й, изрече с дрезгав глас:

— Напротив, Лаура Джейн, даже много ми харесва как изглеждаш.

Тя се усмихна, но само за миг. После усмивката й помръкна.

— Заради начина, по който те целунах ли е тогава? Не го ли направих както трябва?

Той прокара длани нагоре-надолу по джинсите си, като се опитваше да изтрие внезапно избилата пот по дланите си.

— Направи го чудесно.

Личицето й се сбърчи притеснено.

— Не, май не го направих както трябва. Жените по телевизията целуват мъжете дълго. Движат главите си наляво-надясно. Мисля, че отварят устите си, когато го правят.

Цялото му тяло простена.

— Лаура Джейн — изхриптя прегракнало, — не бива да говориш такива неща на един мъж.

— Ти не си „един мъж“. Ти си Стив.

— Ами, хъм, не бива да говориш за целувки и с мен.

Тя беше искрено озадачена.

— Защо?

— Защото има някои неща, които един мъж и жена, които не са… не са… ъ-ъ… женени, не бива да обсъждат.

— Значи няма нищо, ако ги правят, но не бива да ги обсъждат, така ли? — попита тя още по-озадачено.

Стив се позасмя въпреки сериозността на положението. Лаура Джейн изглеждаше далеч по-разумна от него.

— Нещо такова.

Тя се приближи още повече към него и опря длани върху гърдите му. Главата й се отметна назад, когато вдигна лице, за да го погледне.

— Ами нека не ги обсъждаме тогава. Само да ги правим.

Стив хвана ръцете й в своите.

— За нас не е редно и да ги правим.

— Но защо, Стив?

Болката го разкъсваше на части. Трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да отстъпи назад и нежно да я отблъсне от себе си.

— Защото така. — Той се върна отново при работния тезгях, за да вземе инструментите и да продължи работата, която тя беше прекъснала, като го повика от конюшните. После излезе от гаража.

Лаура Джейн нещастно проследи с очи отдалечаването му през двора. Взе тостера, който й бе послужил като претекст, за да го види, и се запъти към къщата. Като видя колата на Карълайн да спира на алеята, реши да я изчака.

— Здравей, Лаура Джейн. Какво правиш с това чудо на двора? — попита Карълайн, като посочи тостера.

— Стив го поправи. Тъкмо се прибирах.

Нещо в тона на момичето привлече вниманието на Карълайн.

— Как е Стив? Не съм го виждала от няколко дни.

Крехките рамене на Лаура Джейн се повдигнаха колебливо:

— Добре, предполагам. Понякога се държи доста странно.

— Странно?

— Да. Например вече не иска да сме приятели.

— Сигурно грешиш.

— Не греша. Откакто го целунах, е така.

Карълайн се закова на място.

— Целунала си го? — Тя притеснено се огледа наоколо да не би някой да е станал свидетел на разговора им и мислено благодари на Бога, че Ринк не е наблизо.

— Да. — Очите на Лаура Джейн излъчваха непоклатимо спокойствие, когато отвърнаха на изумения поглед на Карълайн. — Обичам го.

— Каза ли му го?

— Да. Това лошо ли е?

— Не че е лошо. — Карълайн съзнаваше, че трябва много внимателно да подбере думите си. Това беше първото и вероятно единственото увлечение на Лаура Джейн. Как би могла хем да я предупреди за някои неща, хем да не нарани чувствата й? — Може би малко си прибързала. Сигурно си изненадала Стив. Може би той е искал да те целуне пръв.

— Не мисля, че щеше да го направи някога, а и нямах търпение.

Карълайн се усмихна.

— Ако му дадеш достатъчно време, мисля, че ще го направи в крайна сметка.

— Мислиш ли, че и Ринк ще го направи в крайна сметка?

— Кое?

— Да те целуне. Той го иска.

За втори път през последната минута Карълайн бе напълно поразена.

— Лаура Джейн, не бива да говориш такива неща! Той въобще не иска подобно нещо.

— Защо тогава те гледа така втренчено?

Устата й пресъхна.

— Гледа ли ме?

— През цялото време, когато ти не го гледаш. И работи толкова усилено във фабриката заради теб.

— Не само заради мен. Заради всички, заради работниците и плантаторите, които я използват, както и заради баща ти.

— Но ти си тази, която го помоли. Мисля, че в началото той изобщо нямаше намерение да го прави, а ти?

Карълайн си припомни онази първа вечер, след като беше поправил разваления стенд. През целия следобед се беше опитвала да създаде нови отношения помежду им и си беше въобразила, че е успяла. Но като се бяха завърнали у дома, когато бе слязъл за вечеря, след като си беше взел душ, Ринк отново бе враждебно настроен към нея. Тя бе решила да не му обръща внимание за момента. Нямаше да загърби, макар и малкото, което беше постигнала помежду им.

По време на вечерята, а и по-късно, когато бяха с Хани и Лаура Джейн в гостната, беше го убивала с учтивост и топлота, докато най-после не бе престанал да й се сопва всеки път, когато го заговореше. Накрая бе успяла да събере и достатъчно смелост, за да го помоли да погледне още няколко неща, които според нея се нуждаели от поправка в цеха. Той неохотно бе склонил да го направи. През последните три дни бе работил по-упорито и от наемните работници.

— Доволна съм, че ми помага сега, когато баща ти е болен. Работи много усилено.

— Ти също, Карълайн. Изглеждаш уморена.

Действително беше уморена. Много уморена. Все още отношенията им с Ринк бяха като балансиране по опънато въже. Надяваше се да успее да запази крехкото общуване, което бяха установили помежду си, без да се задълбават в интимни намеци. А и Роско. Словесните му атаки и оскърбления ставаха все по-яростни и цинични с всяко нейно посещение при него, което беше веднъж дневно, а понякога и два пъти, ако имаше сили да го понесе. Не му каза за работата, която Ринк вършеше във фабриката, защото знаеше, че не би го одобрил. Каквото и да направеше, все не можеше да му угоди. Критикуваше я за всяко нещо, като се почнеше от начина, по който се бе облякла, та до начина, по който приемаше безкомпромисно разпорежданията на лекарите като издялан върху камък закон.

— Уморена съм, да — призна пред Лаура Джейн. — А що се отнася до Стив — Карълайн се върна на първоначалната тема на разговора им, — може би просто е в лошо настроение. Не го притискай. Мъжете не обичат това. Според мен следващия път, когато се целунете, ако това стане, инициативата трябва да е негова, не твоя.

— Предполагам — промълви тя и сведе глава.

Карълайн мислеше, че се досеща за причината за внезапното охладняване на Стив. Очевидно той бе влюбен в Лаура Джейн, но не искаше да я окуражава, за да не предизвика гнева на Ринк. Съчувстваше им от цялото си сърце.

— Хайде да идем да хапнем — предложи нежно и хвана момичето за ръка.

— Къде е Ринк?

— Не знам. Каза, че ще бъде…

Думите й бяха прекъснати от клаксон и когато се обърнаха, двете видяха Ринк да спира с чисто нов пикап точно зад линкълна на Карълайн. Той скочи от колата.

— Е, какво ще кажете?

Въодушевлението му напомни толкова ясно на Карълайн за младия мъж, когото беше срещнала в гората, че едва не хукна към него, за да го прегърне.

— Твоя ли е, Ринк? — попита Лаура Джейн, като весело подскачаше на място и пляскаше с ръце. — Цветът ми харесва.

— Кавалерско синьо — обяви той, свеждайки глава в старовремски поклон. — Имам нужда от собствено возило, докато съм тук, а и отдавна си мечтая за пикап. Как ще закарам и него, и самолета в Атланта, още не съм измислил.

Тримата се разсмяха и сърцето на Карълайн се разтопи, докато очите й поглъщаха разрошената му от вятъра коса и светналите от радост очи.

— Умирам от глад. Вечерята готова ли е? — Той обгърна с ръце раменете на двете жени. — Позволете да ви придружа, дами, до отредените ви места в трапезарията.

Преди да успеят да стигнат до входната врата, Хани излезе тичешком от къщата.

— Карълайн, Ринк! — извика. — Слава богу, че сте тук! Докторът се обади току-що. Състоянието на господин Ланкастър се е влошило. Каза двамата да побързате за болницата.