Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bittersweet Rain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Само спомен

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

Американска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-397-7

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Карълайн спа до по-късно, отколкото бе възнамерявала. Облече си халат и слезе долу в кухнята, за да си вземе чаша кафе, преди да отиде в библиотеката да работи. Хани си тананикаше и миеше чинии на мивката. Презрително отхвърляше миялната машина.

— Добро утро. Виждаш ми се весела.

— Ринк хапна добре на закуска — отвърна жената.

Карълайн се усмихна. Икономката говореше за него така, сякаш ставаше дума за четиригодишно момче.

— Той вече е станал?

— Аха. — Хани кимна към задната врата и Карълайн пристъпи към нея, като отпиваше от кафето си. Ринк стоеше до един от породистите коне на Ланкастър и разговаряше със Стив. Докато ги гледаше, той се метна на седлото, прехвърли дългия си крак от другата страна и пъхна ботуши в стремената. Жребецът непокорно затанцува, преди Ринк твърдо да опъне юздите. Конят моментално откликна и след като кимна на Стив, Ринк се понесе напред през ливадата към пътя.

Карълайн продължи да го следи с очи, докато не се скри от погледа й. Косата му се развяваше и проблясваше, черна като катран, под светлината на ранното утро. Мускулите на бедрата и гърба се свиха, когато без усилия накара коня да прескочи оградата, и ездач и кон се изгубиха сред дърветата.

Когато Карълайн се обърна към стаята, Хани я гледаше с любопитство. Карълайн нервно вдигна ръка към гърлото си.

— Трябва да се обадя на няколко души, ще бъда в библиотеката — изрече припряно, преди забързано да излезе от кухнята. Не можеше да възпре чувствата си към Ринк, но трябваше да бъде нащрек, за да не ги доловят останалите.

 

 

Дежурната сестра в болницата нямаше какво да й каже, когато позвъни там.

— Още не се е събудил. Спа почти през цялата нощ. Събуди се веднъж, но веднага му сложихме друго успокоително.

— Благодаря ви — каза Карълайн, преди да затвори, и набра номера на Грейнджър. — Има ли нещо, което трябва да направя, а не съм? — попита адвоката. — Не искам да излезе, все едно се бъркам в личните или деловите работи на Роско, но искам да помогна, ако може.

— Никога не бих казал, че се бъркаш — внимателно й отвърна Грейнджър. — И имаш пълно право да се тревожиш.

— Не се тревожа за себе си. Просто искам да се уверя, че интересите на Лаура Джейн ще бъдат защитени. И на Ринк, разбира се.

Адвокатът помълча и Карълайн осъзна, че той си напомняше за професионалната етика и дискретност.

— Не съм наясно със съвсем всички намерения на Роско, Карълайн. Честна дума. Той направи ново завещание преди няколко години, обаче ме помоли да се срещнем по този въпрос. Убеден съм, че ще има и някаква клауза за теб. Не мисля, че ще има изненади.

Тя също трескаво се надяваше да е така, но не посмя да изрази опасенията си, че такива може и да има. След като обсъдиха още един-два незначителни служебни проблема, двамата си казаха дочуване и затвориха.

Щом остави слушалката, телефонът иззвъня отново.

— Да, моля?

— Госпожа Ланкастър?

Оглушителното тракане на заден план й подсказа, че обаждането идва от цеха.

— Да.

— На телефона е Барнс. Помните ли онази памукочистачка, за която ви споменах оня ден? Тази сутрин звучеше, все едно ще изплюе всичките си чаркове, та я спряхме.

Карълайн разтри слепоочието си с пръсти. Това беше авария, която не можеха да си позволят, при положение че времето за обирането на памука наближаваше. Тези стендове отделяха памука от семето. Дори и само с една повредена машина по време на беритба, щяха да изгубят часове производство.

— Идвам веднага — изрече тя бързо.

Припряно допи кафето и хукна нагоре по стълбите. След половин час се беше изкъпала и облякла в семпла дълга пола и плетено памучно горнище. Обувките й бяха без ток. Беше си вързала косата на конска опашка високо на тила и я бе омотала с ярък шал на шарки. Никога не ходеше във фабриката елегантно облечена. Едната причина бе, че нямаше да е практично. А другата, всъщност главната, че й се искаше работниците да я приемат като една от тях, а не просто като жената на шефа.

Викна за довиждане на Хани, като й обясни къде отива. После сграбчи чантата си и излезе тичешком през входната врата. Ринк, който тъкмо слизаше от коня, я видя и веднага предаде юздите на Стив, след което пристъпи към нея.

— Закъде си се разбързала така? За болницата?

От изражението му Карълайн разбра, че той си бе помислил, че причината за забързаността й е влошеното състояние на баща му. Въпреки антагонизма между тях, помисли си тя, Ринк държеше на баща си и страдаше заради мъките, на които той бе подложен. Успокои го бързо:

— Не. Звънях там преди малко. Роско още не се е събудил, но казаха, че е прекарал сравнително спокойна нощ. Отивам във фабриката.

— Проблем ли има?

— Да. С един от стендовете.

Той кимна.

— Сериозен?

— Според мен — да. Началникът на смяната каза, че се наложило да го спрат. — Тя долови рояка от мисли, които се появиха в главата му, и преди да успее да прецени доколко разумно постъпва, го попита импулсивно: — Искаш ли да дойдеш с мен, Ринк? — Очите му се стрелнаха към нейните и тя преглътна мъчително. — Може би ако ти го погледнеш, ще успееш да определиш къде е повредата. Бих се доверила на твоята преценка. Всеки друг би се опитал да се възползва от ситуацията и да злоупотреби с факта, че само аз съм там.

Той я загледа толкова продължително, без да казва нищо, че тя си помисли, че ще й откаже. Накрая й протегна ръка:

— Аз ще карам.

Пусна ключовете в разтворената му длан и двамата, подтичвайки, се устремиха към линкълна. Шофирането, както и всичко останало, Ринк вършеше агресивно. Колата с рев се понесе по чакълестата алея, оставяйки зад себе си облак прах и хвърчащи камъчета.

— Имала ли си проблеми със същата машина и друг път? — попита я.

— Да.

— Напоследък?

— Да.

Искаше й се да продължат да поддържат разговора. Близостта му хвърляше в смут сетивата й. Той ухаеше на свеж утринен въздух, на вятър, на кон, на остър одеколон и на мъж. Представата за него на гърба на коня непрестанно се връщаше пред очите й.

Отчетливо и ясно си спомняше деня, когато се беше появил на мястото на срещите им на гърба на кон без седло. Тя се бе изплашила от животното, което тогава й се бе сторило огромно. Ринк весело беше стопил страховете й и я бе накарал да поязди с него. С лекота я беше вдигнал до себе си. За щастие онзи ден бе облякла широка пола и можеше да язди, преметнала крака от двете страни на гърба му.

До ден-днешен си спомняше усещането от острите косъмчета на коня по голите си бедра, от тялото на Ринк, притиснато към нейното, когато я бе придърпал назад, от силата на ръцете му, които я бяха обгърнали, за да държат юздите. Тялото му бе топло и леко влажно от пот. Той беше опрял брадичка в косата й. Дори и сега усещаше дъха му върху бузата си, върху клепачите си. Днес той ухаеше по същия начин, както преди дванадесет години през онзи паметен ден.

Не си спомняше много ясно самата езда под надвисналите клони на върбите, а само тътените на сърцето си и ръката му, която я бе притискала малко под него. Спомняше си, че не се беше страхувала от нищо друго, освен от това, че може да не му хареса допирът до нейната гърда. Тя не можеше да си позволи дантелените фантазии, които другите момичета използваха като бельо. Нейното собствено бе грубо, бяло, функционално и съвсем непривлекателно. Искаше й се да изглежда мека, съблазнителна, примамваща под неговата ръка. Беше се страхувала, че не се получава.

Сега тя се взря в ръцете му, които държаха волана. Красиви ръце. Тъмни и силни, издължени и поддържани. Ноктите му бяха равно подрязани в права линия. Тъмни косъмчета стърчаха между кокалчетата му, по опакото на дланта и на китката.

— Дай да ти помогна да слезеш — беше й казал той, протягайки ръце към нея.

Тя беше прехвърлила крака си през гърба на коня и се беше навела напред, за да се опре на раменете му. Неговите ръце се бяха мушнали под мишниците й и тя бавно се бе плъзнала от гърба на животното. Но дълго след като краката й вече бяха докоснали земята, той беше задържал ръцете си в същото положение, като възглавничките на дланите му бяха притискали леко меката плът на гърдите й. И той беше произнесъл името й:

— Карълайн, Карълайн.

Сега тя подскочи, осъзнавайки, че гласът му не беше част от мислената й разходка в миналото, а реалност.

— Какво? — Тя го погледна и нервността й беше очевидна. Очите й бяха замъглени като дим и с разширени зеници при спомена за страстната целувка, която бе последвала тогава. Гърдите й се вдигаха и отпускаха забързано, както в деня, когато ръцете му бяха покрили гърдите й, за да ги разтъркат с бавни, ласкави движения, от които връхчетата им бяха настръхнали.

Ринк я изгледа много особено.

— Питах те дали имаш определено място за паркиране.

— О-о! Д-да. До портала. Отбелязано е.

Той насочи колата към очертанието, където беше изписано името й върху асфалта, и изключи мотора. Подложи я на още един изпитателен оглед.

— Готова ли си да влезем вътре? — Звучеше по-скоро убеден в противното.

Обаче тя трябваше да избяга от тази кола, от спомените. Почти изкрещявайки своето „да“, Карълайн рязко отвори вратата и едва не се препъна в трескавото си желание да изскочи час по-скоро от нея.

Глъчката и прахолякът във фабриката бяха добре дошли познайници. Влезе в цеха заедно с Ринк и го поведе към офиса на баща му.

Ринк забеляза, че почти нищо не се беше променило. Повечето от работниците, които се натрупаха около тях, му бяха познати.

— Барнс! — възкликна той. — Още ли си тук?

— Докато не ме погребат. — Мъжът разтърси сърдечно ръката на Ринк. — Радвам се да те видя тук, момче.

Другите го поздравиха също толкова топло и той ги разпита за близките им роднини, като назоваваше имената им, които друг на негово място би забравил отдавна. Но тези хора бяха част от наследството на Ринк. Те щяха да си останат жизнена част от него — като кръвта във вените му, до последния му дъх:

— Какъв е проблемът? — попита Ринк Барнс, пристъпвайки към счупения стенд, който стоеше в една редица с останалите.

— Най-вече възрастта — отвърна сконфузено началникът, който бе поправял тези машини години наред. — Все ги закърпваме, но не знам колко още ще издържат. Особено ако тазгодишната реколта е толкова добра, колкото се предполага, че ще бъде. Ще трябва да работим денонощно.

Ринк взе шепа от последната партида, излязла от дарака, и разтърка влакната между пръстите си. Сред нишките имаше части от листа и трънчета. Карълайн и Барнс едновременно сведоха очи, когато ги изгледа остро.

— Каква марка е този памук?

— Трето качество — призна най-после Карълайн, когато Барнс остана мълчалив.

— Маганът на Ланкастър винаги е произвеждал екстра качество памук. Какво, по дяволите, става тук?

— Да влезем в офиса, Ринк — предложи меко Карълайн. Тя се обърна и първа тръгна нататък, като се надяваше Ринк да я последва и да не я кара да му се моли пред всичките тези мъже.

Беше се настанила на коженото кресло зад бюрото, когато той прекрачи прага на офиса и затръшна вратата след себе си, от което стъклото в горната й част издрънча.

— Навремето това място бе най-реномираният пазар за памук в областта — подхвана той гневно без предисловия.

— Все още е така.

— Не и ако това е най-доброто качество очистен памук, който произвеждаме. Ако аз бях плантатор, определено щях да си потърся друго място, за да джиносам памука си. Защо не произвеждаме нищо по-добро от това?

— Както ти казах, имаме проблеми с оборудването. То е…

— Като от каменната ера — прекъсна я Ринк. — По дяволите, баща ми нищо ли не е направил за подновяването и осъвременяването на техниката?

— Не смяташе, че това е необходимо — отвърна тя меко.

— Необходимо ли?! — изкрещя той. — Виж на какво прилича това място. В сравнение с новите фабрики е направо динозавър. Не сме честни нито спрямо себе си, нито спрямо своите производители. Буквално е чудо, че не са започнали да изтеглят памука си към други… — Той рязко спря и очите му се присвиха. — Или вече са?

— Миналата година загубихме няколко производители, да.

Ринк дръпна с крак един стол към себе си и седна на него. Приведе се напред, подпря се на бюрото й изрече с тон, на който нямаше как да не се подчини:

— Разкажи ми за това.

— Някои от най-крупните производители, свързани с „Ланкастър Джин“ от години, започнаха да карат памука си в други фабрики, където плащат такса за джиносването и после сами го продават на търговците.

Карълайн неловко се сви на стола под изпепеляващия му взор.

— Значи са готови да минат през всички тези перипетии и да направят толкова разходи, вместо да ни позволят на нас да обработваме памука им, да го купуваме и да го продаваме на търговците. — Тя кимна, а той изрече на глас и останалото, за което и двамата си мислеха: — Печелят повече, ако го направят по този начин, вместо да ни го дадат на нас, защото им плащаме цена за по-ниско качество памук.

— Мисля, че и те така смятат.

Ринк скочи от стола и пристъпи към прозореца. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си. На вид сякаш разглеждаше пейзажа, но Карълайн знаеше, че въобще не го вижда.

— Ти си знаела всичко това, така ли е? Така ли е? — повтори той и рязко се извъртя на пети, понеже тя не му отговори веднага.

— Да.

— Обаче не си направила нищо.

— Какво бих могла да направя, Ринк? Отначало бях само счетоводител. Научих това, което знам за процеса на джиносване и маркетинга, като слушах, питах и се правех едва ли не на глупачка пред работниците. Аз не взимам изпълнителски решения.

— Ти си негова съпруга! Това не ти ли дава право на глас поне за едно нещо? — Той вдигна ръце пред гърдите си. — Последното го взимам назад. Съпругите на Роско Ланкастър не го критикуват за каквото и да било, просто кротко следват заповедите му и изпълняват… съпружеските си обязаности.

Нейната брадичка рязко се вирна нагоре, тя сви ръце в юмруци и ги опря на кръста си.

— Казах ти веднъж, че не желая да обсъждам връзката си с Роско с теб.

— А аз ти казах веднъж, че и пет пари не давам за това какво правиш в леглото му.

И двамата знаеха, че това не беше вярно. Ринк едва ли не изглеждаше смутен, задето беше изрекъл такава отявлена лъжа.

Карълайн мъдро реши да не го предизвиква.

— Ако това да ме обиждаш, е най-доброто, което можеш да ми предложиш като помощ, по-добре не си прави труда.

Ринк изстреля грубо възклицание и трескаво прокара пръсти през косата си.

— Ще направя каквото мога — измърмори той.

— Ще можеш ли да ремонтираш стенда? — попита тя, преглъщайки гордостта си.

— Ще ми трябват някои инструменти, но смятам, че ще мога. Разглобявал съм на чаркове самолетни двигатели и после пак съм ги събирал. Това поне не би трябвало да е чак толкова сложно. Но не ти обещавам нищо, Карълайн. Каквито и поправки да направя, това няма да е отговор за проблемите ти.

— Разбирам го напълно. — Тя видимо омекна, като отпусна скованата си стойка и му се усмихна с една от нейните плахи, извинителни усмивки. — Каквато и помощ да ми окажеш, оценявам я високо.

Този път ругатнята беше даже още по-цветиста, но изречена без глас. И бе насочена към него самия и неговата уязвимост. В този момент най-много желаеше да я прегърне, да я защити, да притисне устни към нейните, да слее тялото си с нейното. Какъв проклет глупак беше. Докарваха го до лудост само виденията от това как тялото й се преплита с това на баща му. Господи! Понякога си мислеше, че напълно ще откачи от тези призрачни картини.

И все пак не можеше да я презре, колкото и да му се искаше. Всеки път, щом я погледнеше, я пожелаваше още повече. Трябва да си трогне. Веднага. Преди да е направил нещо, от което сам да се отврати. Не можеше да направи и това — поради куп причини. Лаура Джейн. Баща му. Но най-вече Карълайн. Сега, като я беше видял след цели дванадесет години, не можеше да си наложи доброволно да я напусне толкова скоро.

— Знаеш къде да ме намериш — подхвърли на път към вратата.

Карълайн работи в офиса, като се зае с някои неотложни документи, а Ринк организира работниците да издирят необходимите му инструменти. Час по-късно тя застана зад него там, където той оглеждаше корпуса на огромната машина.

— Ринк, ще отскоча до болницата за малко. Може да помолиш някой от работниците да те закара вкъщи, ако се оправиш, преди да съм се върнала.

Той й се усмихна вяло.

— Никакъв шанс. Още доста време ще прекарам тук.

Карълайн се усмихна широко в отговор и той остана с впечатлението, че полувдигнатата й ръка бе на път да го докосне. Вместо да го направи, тя припряно се сбогува и бързо излезе от цеха.

 

 

Болницата бе хладна и тиха след шума и глъчката във фабриката. Роско лежеше с очи, приковани в екрана на телевизора, макар да беше изключил звука му. Тръбички подхранваха тялото му и го освобождаваха от ненужното. Мониторите около леглото пиукаха и проблясваха, отчитайки жизнените му параметри. Гледката беше достойна за съжаление, но Карълайн се усмихна ведро и привидно безгрижно, прекрачвайки прага на стаята.

Беше се насилила да изхвърли вчерашната случка от главата си. Той сигурно изпитваше неописуеми болки. Не можеше да сдържа нрава си. Тя просто бе удобна жертва за объркването, което вероятно цареше у него.

— Здравей, Роско. — Допря устни до тебеширенобялата буза. — Как се чувстваш?

— Прекалено грубо е за момиче с твоята чувствителност да ти отговоря честно — изръмжа той. Виждайки облеклото й, добави: — Във фабриката ли беше?

— Да. Всъщност още от сутринта, иначе щях да дойда по-рано. Имаме проблеми с един от стендовете.

— Какви проблеми?

— Не знам точно. Някаква механична повреда. Ринк я оглежда в момента. Тези цветя от неделното училище са прекрасни.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че Ринк я оглежда?

Тя се беше загледала в букетите, пристигнали в нейно отсъствие, и събираше картичките от тях, за да знае на кого да благодари. Но въпросът му я накара стреснато да се обърне към него. От тъмните падини на лицето му очите на Роско горяха яростно. Никога не го беше виждала да излъчва такава злоба. Или просто болестта създаваше това зловещо изражение на лицето му?

— Отговори ми, мътните те взели! — изръмжа той с много повече сила, отколкото бе очаквала. — Каква работа има Ринк около моята фабрика?

Тя бе напълно поразена и с мъка успя да скалъпи изречение:

— Амм-мми аз го п-помолих да погледне счупената машина. Той е инженер. Може да каже…

— На своя глава си решила да поканиш сина ми да се върне във фабриката? — Роско с мъка се изправи до седнало положение. — Той се отказа от правата си върху „Ланкастър Джин“, когато напусна града преди дванадесет години. Не искам да припарва до тази фабрика даже и на километър. Ясно ли ти е, жено? — Над веждите му бяха избили капки пот. Очите му бяха изпъкнали от ярост.

Карълайн се страхуваше както от гнева му, така и от евентуалните последствия, които този изблик можеше да причини на състоянието му.

— Роско, успокой се, моля те! Единственото, което направих, бе да помоля сина ти да погледне една развалена машина. Той не предявява никакви претенции към фабриката.

— Познавам го. Веднага ще започне да намира кусури на всяко нещо там, за да те накара да харчиш парите ми. — Той я посочи с костеливия си пръст и добави: — Чуй ме добре. Няма да харчиш и пукната пара за тази фабрика без моето изрично одобрение.

На нея й се прииска със замах да удари този изкривен пръст, насочен към нея обвинително.

— Никога досега не съм го правила, Роско — отвърна с равен глас.

— Но и Ринк никога досега не е бил наоколо.

— И чия е вината за това?

Неразумният й въпрос отекна между четирите стени на стаята и пак се върна към нея, за да я връхлети. За няколко секунди сдържа дъха си, като само се взираше в съсипаната фигура на съпруга си, който в слабостта си изглеждаше опасен — като опитомено животно, което в миг на болка би било способно да унищожи всеки, който се опита да му помогне.

Роско избухна в ужасен смях и се срина обратно върху възглавниците.

— Така ли ти каза той? Че съм го изгонил заради позора, който е причинил на семейството, когато преспа с момичето на Джордж?

Очите на Карълайн се сведоха към ръцете й. Пръстите й бяха ледени и това само отчасти се дължеше на климатика в болницата. Дланите й бяха хлъзгави от пот.

— Не. Не сме го обсъждали — отвърна тя честно.

— Е, за да не си извадиш някои погрешни заключения, ще ти го изясня аз. Не съм карал Ринк да заминава и да не се връща цели дванадесет години. Той знаеше, че съм му ужасно ядосан, но не задето беше направил беля с онова момиче. — Той се изхили. — Очаквах нещо подобно да се случи. Момчетата са си такива. Няма да отхвърлят нещо, което само им се предлага, нали?

Карълайн се извърна. Думите му бяха като стрели, които се забиваха в нея.

— Предполагам, че си прав.

Смехът му бе оглушителен.

— О, повярвай ми, аз знам най-добре. Един мъж би направил всичко, би казал всичко, само и само да вдигне полата на едно момиче. Особено пък ако тя му се предлага почти охотно.

Карълайн затвори очи, като се мъчеше да загърби сълзите си, думите му и срама, който тези думи предизвикваха у нея.

— Естествено не обичат да ги хващат, когато направят белята, както Ринк беше хванат. Когато Франк Джордж дойде при мен и ми каза, че Ринк е осеменил неговата Мерилий, му казах веднага, че Ринк ще се ожени за нея. Това повеляват изискванията на честта, нали?

— Да. — Заболя я, когато изрече кратката дума.

— А онзи непрокопсаник ми отговори, че няма да го направи. Това вече беше истински позор. Не че го бяха хванали със свалени гащи, а това, че не проявяваше достатъчно мъжество да приеме последствията от щуротията си. Каза ми, че ако го накарам насила да се ожени за Мерилий, ще замине и никога повече няма да се върне.

Той въздъхна, сякаш споменът го натъжаваше.

— Трябваше да направя това, което беше редно, нали, Карълайн? Трябваше да го накарам да се ожени за това момиче. Той сам реши да не живее тук след това, не съм го принуждавал аз. Тъй че недей да съжаляваш Ринк, каквито и да ти ги говори той. Сам си постла така и до края на дните си ще трябва да лежи на това легло.

Той замълча и тя дълго се взира през прозореца. Ако се обърнеше към него в този момент, той щеше да съзре отчаянието й. Когато успя да събере сили, Карълайн се върна до леглото му. Очите му бяха затворени, когато се наведе над него, и тя го помисли за заспал. Тихо понечи да си тръгне, но ръката му се стрелна рязко и се вкопчи в китката й. Карълайн стреснато възкликна.

— Още се държиш като моя съпруга, нали, Карълайн?

Пронизващият му поглед я ужаси, както и въпросът му.

— Разбира се. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще съжаляваш, ако направиш нещо, което да не отговаря на положението ти на потънала в скръб съпруга пред смъртното ложе на мъжа си. — Пръстите му така здраво стиснаха крехката й китка, че едва не я счупиха. Откъде взимаше тази сила?

— Моля те, недей да говориш за смърт, Роско.

— Защо не? Тя е факт. Но ти помни едно. — Той отново се опита да се повдигне. В ъгълчетата на посинелите му устни се появи слюнка, когато просъска: — Докато не умра, ти си моя жена и ще е най-добре да се държиш като такава.

— Ще го направя — закле се тя трескаво, като се опитваше да издърпа ръката си. — Искам да кажа, правя го.

— Никога не съм имал много упование в религията, но в едно вярвам. Дори и само да мислиш да нарушиш една от Божиите заповеди е все едно, че го правиш. Научила ли си това в неделното училище?

— Да — извика тя отчаяно, ужасена от него, без да може да си обясни защо.

— Да си мислила да нарушиш някоя от заповедите?

— Не.

— Като например да ми изневериш?

— Не!

— Ти си моя жена.

— Да.

— Най-добре е да помниш това.

В следващия миг силата му го напусна и той се строполи върху възглавниците, като дишаше тежко. Карълайн отскубна ръката си от хватката му и хукна към вратата. Беше на път да избяга презглава, но се опомни навреме и отиде да потърси сестрата.

— Съпругът ми — изрече на пресекулки. — Мисля… мисля, че има нужда от нещо успокоително. Изглежда ужасно разстроен.

— Ще се погрижа за него, госпожо Ланкастър — отвърна учтиво сестрата. — Ако смея да добавя, и вие не изглеждате много добре. Защо не се приберете у дома?

— Да, да — отвърна Карълайн, като се опитваше да възвърне хладнокръвието си. Сърцето й препускаше. Трепереше от страх. Защо беше започнала да изпитва такъв ужас от собствения си съпруг? — Да, мисля да го направя, наистина.

Грейнджър тъкмо излизаше от асансьора, когато тя искаше да се качи.

— Карълайн, какво се е случило? — Видът й искрено го разтревожи.

— Нищо, нищо. Връщам се обратно във фабриката. Имаме проблем там, но, моля те, не го споменавай пред Роско. Той е разстроен.

— Може ли да помог…

— Не — отвърна тя, разтърсвайки глава, когато вратите на кабината започнаха да се затварят. — Нищо ми няма. Иди при Роско. Той има нужда от теб.

Вратите се затвориха и Карълайн допря длан до устата си, опитвайки се да преглътне надигащите се ридания.

— Господи, господи — повтаряше тя, като се питаше как беше успял да я изплаши така. Стомахът й се свиваше. Тялото й се обливаше от топли и студени вълни.

Насили се да прекоси фоайето на болницата, без да издава видимо разстроеното си състояние. Докато стигне до колата си, най-трескавите тръпки се бяха поуталожили. Свали прозорците на колата и подкара извън града по пътя край реката. Вятърът развяваше косите й и носеше със себе си свежите аромати на лятото. Нямаше много коли и Карълайн караше бързо, за да изхвърли от съзнанието си всички страхове, които я бяха връхлетели преди малко.

Беше се поддала на напрегнатото си въображение. Роско просто не би могъл да знае за нея и Ринк през онова лято. Ринк не би му го казал. Самата тя със сигурност не беше го направила. Никой не ги бе виждал заедно, в противен случай градът щеше да гръмне от клюки. Не, Роско не би могъл да знае. Нито пък би могъл да разбере, че помежду им съществува привличане. За него те се бяха срещнали за първи път едва преди няколко дни.

Неговите завоалирани намеци и заплахи бяха плод на собственото й въображение и на гузната й съвест. Може би във внимателно подбраните му думи изобщо не се беше крила заплаха. Не, поклати глава тя. Колкото и да й се искаше да мисли противното, те бяха именно заплахи. Но защо Роско ги беше отправил?

А с какво друго би могъл да се занимава? Не му оставаше нищо друго, освен да мисли, да премисля, да става параноичен и подозрителен. На един мъж с жизнен ум като Роско никак не би му харесало, че трябва да лежи по цял ден. Би презрял такава апатия и обездвижване. Така че мисловната сила бе единствената, която му беше останала, и съзнанието му работеше трескаво, за да компенсира безсилието на тялото. Болката и страданията навярно умножаваха всичките му приумици и преувеличаваха или изкривяваха значението на нещата. Имаше жена, почти тридесет години по-млада от него. Имаше и силен, привлекателен, мъжествен син. За момента те двамата живееха под един покрив. Той бе сглобил тази комбинация от факти и бе прибавил към нея ужасните си подозрения. Той грешеше! Тя не бе направила нищо. От друга страна обаче, Роско беше прав. Самото мислене за правене на любов с Ринк бе достатъчно позорно и бе равностойно на самия акт. А тя нито за миг не бе спряла да мисли за това.

Трябваше да изличи тази мисъл от съзнанието си. Може би ако се държеше с него по-приятелски, колкото и нелепо да изглеждаше това, повече като мащеха, която се опитва да опази мира в семейството, спомените от миналото щяха да избледнеят.

Когато се върна във фабриката, следобедното слънце падаше косо по пода през големите прозорци на цеха. Карълайн се огледа смаяно. Мястото беше напълно пусто, като се изключеше Ринк, който лежеше по гръб под машината. В момента изчукваше някаква ламарина отдолу. Шумът заглуши звука от нейните стъпки.

— Къде са изчезнали всички?

Грохотът спря. Главата му се появи изпод издадената част на машината и той седна. Избърса потното си чело с кърпа.

— Здрасти. Не те чух да влизаш. Позволих си да пусна работниците час по-рано, защото така или иначе нямаше какво да правят тук, докато аз поправям това чудо. — Ринк посочи с палец през рамо към машината. — Навсякъде хвърчеше прах, а при тази древна инсталация, която имаме тук, лесно може да стане беля.

Можеше да укори Ринк, задето се бе нагърбил с решение, което не му влизаше в работата, но не го направи. По време на дългата си разходка с колата беше решила, че болестта е отнела способността на Роско да взема правилни решения. Мисълта, че щеше да направи нещо, което той не би одобрил, зад гърба му, я отвращаваше, но тя убеди сама себе си, като си каза, че щом той няма да разбере, това няма и да му навреди. Ако се погледнеше в перспектива, той също би искал от нея да постъпва така, както е най-добре за бъдещето на „Ланкастър Джин“.

Карълайн клекна до Ринк.

— Как върви? Откри ли проблема?

— Да, една дюза.

— Може ли да се поправи?

— Временно. — Той въздъхна и избърса челото си с ръкава. — Как е татко днес?

Напомнянето за сцената в болницата я накара да потрепери.

— Не много добре. Горе-долу като вчера. — Той я изгледа внимателно, но тя с нищо не издаде чувствата си. Сменяйки бързо темата, го попита:

— Ял ли си нещо?

— Не. Прекалено ми е горещо, а и съм прекалено мръсен, за да ям. — Вярно, че беше мръсен. Лицето му беше покрито с пот и смазка. От това зъбите му изглеждаха даже още по-бели, когато й се усмихна широко. — А и не исках да губя време.

Тя също му се усмихна в отговор и пъхна ръка в хартиения плик, който бе донесла със себе си.

— Донесох ти късен обяд. Няма нужда да спираш работа… този обяд може да се пие.

Карълайн пъхна сламка в картонения капак на чашата.

— Какво е това?

Тя пъхна високата заскрежена чаша в ръката му и се изправи.

— Шоколадов шейк.