Пол Карсън
Корпорацията (34)

34

Петък, 8 октомври, 6:37

Хенд де Март седеше на мястото вдясно от шофьора в един черен фолксваген голф кабриолет в защитен цвят на паркинга за върнати коли под наем на летище „Монтерей Пенинсюла“. Главният терминал за пътници се намираше отвъд едно шосе с две платна, еднопосочна алея за заминаващи и изход с отделни пътеки за пътници с краткосрочен и дългосрочен престой. Парцелът, където се паркираха върнатите коли, се намираше в края, близо до изхода към Олмстед. Южноафриканецът беше разположил хората си така, че никое превозно средство не можеше да бъде разтоварено незабелязано.

Тази сутрин той беше облечен с дънки и синя риза на жълти райета с къси ръкави, която едва побираше масивното му тяло. Адамовата му ябълка подскачаше гневно. Сресаните назад изрусени коси бяха в ярък контраст със Силво, който седеше до него. Силво беше със сиви шорти и тениска в нюанси, плътни като дъно на бутилка кока-кола. И двамата бяха с първокласни пистолети, готови да бъдат използвани всеки миг — Де Март със своя 38-калибров револвер, а Силво — с предпочитания от него Глок 17. Оръжието беше с деветмилиметров патронник и можеше да изстреля пет серии в кръг на разстояние от двадесет и три метра. Той рядко пропускаше целта в своята работа. Абаносовите му пръсти барабаниха по таблото на фолксвагена, а очите му следяха зорко всички пешеходци и минаващи превозни средства.

Другите двама от екипа — високият Вик и по-дребният Маки, чакаха близо до входа. Също така добре подготвени, те висяха в един откраднат джип с фалшив номер от Невада.

В краката на Де Март лежеше огнеупорна торба, съдържаща няколко килограма първокласен кокаин. Планът беше прост. Веднага щом техният обект бъдеше идентифициран, той щеше да бъде овързан в задната част на буса си и откаран до отдалечен черен път встрани от Магистрала 68. Там важните документи щяха да бъдат прехвърлени, а Джак щеше да бъде накаран да смръкне от белия прах толкова, колкото според тях можеше да поеме при съответните обстоятелства. Накрая Де Март щеше да засили взетата под наем кола и с пълна скорост да я насочи към някое дърво, като скочи достатъчно рано преди удара. Идеята беше да инсценират катастрофа и за да объркат следователите, торбата с кокаин щеше да бъде оставена в краката на мъртвеца, а бусът щеше да бъде подпален.

— Как само обичам миризмата на гориво. — Ноздрите на Силво потръпнаха, докато отвъд постройките на терминала един реактивен самолет форсираше двигателите си.

Той говореше бавно, заваляйки думите с език, все едно дегустираше хубаво вино.

Паркингът за върнати коли под наем беше пуст, ако не се смятаха няколкото Херц енд Трифти и единственият Авис Крайслер с отварящи се нагоре две врати, спрян неумело на верев до една луксозна лимузина. В съседния паркинг за дългосрочен престой местата се изпълваха бързо. Пътници, бутащи колички, натоварени с багаж или само с куфарче в ръка, бързаха към сектора за заминаващи. Наскоро пристигнали пасажери, които се движеха в противоположната посока, вървяха спокойно и попиваха заревото на ранната утрин и обещанието за настъпващ слънчев ден. Изгревът официално трябваше да настъпи в 5:55, летището беше залято от жълта светлина, а температурата се покачваше към прогнозираните за следобеда максимални двадесет и четири градуса.

Предишната вечер помощникът от фирмата на Рик бе грубо измъкнат от леглото си и бе предоставил необходимата информация. Срещу сто долара той беше потвърдил, че мъж, отговарящ на описанието на Джак, бе наел една от техните таратайки. За още петдесетачка пъпчивият младеж им бе дал точната марка, модел и цвят. Даже им беше изпял за лошото пребоядисване, за изтърканите гуми и износените спирачки.

— Онзи човек спомена, че отивал в Пасифик Гроув, ама не каза точно къде.

През нощта хората на Силво бяха обиколили голяма част от Пасифик Гроув, но после се бяха отказали. Тяхната мишена все пак трябваше да върне буса, така че щяха да го спипат тогава. Срещу още една петдесетачка помощникът беше обещал да им се обади веднага, в случай че клиентът му реши да промени плановете си. Като цяло това беше една добра нощ за младежа.

Един реактивен самолет на DHL с тъмночервен фирмен знак на опашката излетя и взе да набира височина под ъгъл тридесет градуса, а изгорелите газове зад него описваха тънка диря. Де Март го проследи с поглед как се отдалечава на около миля, след което завива в източна посока, а слънчевите лъчи проблясваха, отразявайки се в стъклата на кабината. Той погледна часовника си. Беше 7:05.

— Правилно ли чухте часа?

Силво седеше със затворени очи и отпусната назад глава, вдъхваше разсейващите се самолетни пари, а на лицето му бе изписано изражение на истинско блаженство.

— Самолетът оттам през Лос Анджелис излита в 8:15. Проверката на билети и приемането на багаж приключва един час по-рано. — Очите му все още бяха затворени, а ноздрите му потръпваха, докато търсеше да улови и последните следи от гориво. — След като приятелчето има и голям багаж, той не може да се втурне вътре в последната минута. Успокой се, човече, ще се появи.

В списъка на пътниците резервираният билет на Джак обратно до Чикаго през Лос Анджелис беше закупен за петстотин долара.

 

 

7:10

На фона на синьото небе един боинг 757–200 на авиолинии „Юнайтид“ се появи откъм юг и бавно направи кръг над летището, преминавайки с рев над главите им. Десет минути по-късно започна да се снишава, наклонил леко гигантски криле, докато правеше последен завой към пистата.

Силво започна да души.

— Как само обичам миризмата на гориво.

— Затваряй си шибаната уста! — Главата на Де Март пулсираше болезнено и той усети наближаващ пристъп на мигрена. Бръкна в джоба си за Имигран и вдъхна дълбоко от спрея.

Силво се намръщи, но мигновено източи врат, когато наблизо спря едно мицубиши под наем. От него изскочиха мъж на средна възраст и две малки момичета, последвани от жена, също на средна възраст. Той беше висок, мършав и носеше смешна широка риза в десен на цветя. Тя беше дребна и закръглена, облечена в прекалено голям за нея анцуг, и веднага започна да крещи на децата, които стояха от страната на баща си, докато той разтоварваше багажника. Без да престават да се разправят, членовете на нещастното семейство се отправиха към терминала.

 

 

7:25

Де Март започна да се притеснява. Денят бе осми октомври — решителна дата в календара от събития на „Земдън“. В осем часа същата вечер в Чикаго „Циклинт“ щеше да бъде официално представен на световния пазар. Грандиозният банкет щеше да започне точно в седем часа, щеше да продължи шейсет минути, след което вниманието на всички щеше да се насочи към дребния кардиолог на име Хари Чан. Сателитни връзки щяха веднага да осъществят контакт между „Шератън“ и всички подобни мероприятия от едното крайбрежие до другото. Д-р Чан щеше да открие промоцията с няколко добре заучени думи за компанията и за новия продукт. После щеше да се изкаже подобаващо за лекарството и за ползата от него за цялото човечество. До полунощ всичко щеше да приключи, оцеляването на „Земдън“ щеше да е гарантирано, а идиличното оттегляне на южноафриканеца в Кейптаун обезпечено. И той щеше да стане много богат човек. Когато щатските долари се превърнеха в южноафрикански ранди, той можеше да живее само от лихвата години наред.

Топлината на утринта напомни на Де Март за родината му. Беше време да продължи напред и да започне нов живот. Утре щеше да приключи договора си, да се сбогува и да си замине. Всичко щеше да бъде наред.

Но къде е това копеле Хънт? Самолетът му излита след петдесет минути.

 

 

7:35

Пистата „Греъм“ се намираше на три мили от летище „Монтерей Пенинсюла“, встрани от Магистрала 1, там, където тя се сливаше с Магистрала 68, недалеч от комуналната болница. Това бе писта за любители, кръстена на Бил Греъм — пенсионирал се пилот от авиолинии „Американ“, който не можеше да стои далеч от небето, а не желаеше да плаща наземна такса на главния аеродрум.

Малкото летище беше съвсем непретенциозно, но сигурно. Насред три акра боклук и изсъхнала от жегата земя имаше една-единствена макадамова писта, направена върху бетон, дълга хиляда и петстотин метра и широка трийсет метра със сигнални лампи от двете страни. Тясно шосе я свързваше с автомобилен паркинг, а отделна пътека за рулиране отвеждаше до малко самолетно депо. Доста по-назад, ветреещ се леко на висок стълб, се виждаше оранжев „ръкав“. Цилиндрични резервоари, боядисани в червено на бели квадрати, бяха разположени на около 450 метра от контролната кула. Главната сграда — бяла, с идентификационни означения в избледняло синьо, беше малко по-голяма от стандартна къща. Горният етаж представляваше кула от цветно стъкло, която предоставяше неограничена видимост на 360 градуса. Беше заобиколена от телена ограда срещу нашествия на дребни животинки и имаше автоматични кречетала, които да плашат птиците. В района се влизаше през двойни врати, които се заключваха солидно. В този момент те бяха широко отворени, подпрени с два камъка, които не им позволяваха да се затворят.

Тази сутрин на аеродрума имаше четири самолета — един Пайпър Чероки, два Чесна 172 и един Чесна 340. Освен това на края на шосето бяха паркирани три автомобила и единият от тях беше ’84 форд 250 — бял товарен бус. На кормилото му седеше Джак. Зад гърба му, подредени внимателно, имаше десет кашона, до един подсилени с пластове тиксо. Част от тях бяха пригодени от кашоните, които предишната вечер запълваха целия коридор в къщата на Рита Калард, а другите бяха взети от градинския навес. Старите растения и пластмасови саксии бяха изхвърлени от тях, за да бъдат подготвени за новата им роля.

От една двуместна открита кола навън изскочи слаб мъж с бронзов загар и с кожено авиаторско яке. На левия му ревер имаше малка сребърна пилотска значка. Той се пресегна и сграбчи протегнатата ръка на Джак.

— Здравейте, аз съм Джак Хънт. Благодаря ви за помощта.

— Пат Магуайър. Госпожа Калард ми каза много хубави думи за вас.

На вид Магуайър беше около четиридесетгодишен, с гъсти мустаци и редееща коса. Мелодичен глас, луничаво лице, широка усмивка и любопитни тъмни очи. На ръст беше почти колкото новия си партньор, някъде към метър и осемдесет и шест. Под якето си имаше разкопчана на врата дънкова риза, а надолу — черни кадифени панталони. Носеше издут брезентов пилотски чувал с емблема, изобразяваща шапка с крила, щампована на капака. Беше препълнен с книжа.

— Преди да натоварим, трябва да пусна факс с маршрута на полета. Искате ли да дойдете с мен?

Двамата тръгнаха рамо до рамо, като разговаряха непринудено. Магуайър беше син на един от най-възрастните приятели на Рита Калард и щатен пилот към въздушни линии „Юнайтид“. Освен това притежаваше половин дял от една Чесна 340 и понякога в почивните си дни припечелваше по малко странично, за да си помага за поддръжката на самолета. Беше повикан по телефона предната нощ и беше прекарал двадесет минути в слушане, докато приятелката на баща му излагаше в най-общи линии затруднението си. Без да се впуска в подробности, Рита му бе обяснила, че един неин скъп гост трябва спешно да превози някакъв багаж до Чикаго.

— А защо не с куриерските компании FedEx или UPS — попита той не без основание.

Отговорът не му стана много ясен, но в хода на разговора Магуайър разбра, че му се отваря възможност за единствен полет да спечели над пет хиляди долара, които щяха да му свършат чудесна работа за гориво, някои части и обща поддръжка. А и той си падаше по едно момиче, което работеше на „О’Хеър“. Можеше да се получи интересно пътуване.

Чакалнята на терминала беше около пет квадратни метра, с нисък таван, билярдна маса, телевизор и мишена за стрелички. Близкото крайбрежие се славеше с летните си мъгли и пластмасовите столове бяха струпани около едно разхвърляно дървено бюро, върху което лежаха останките от предишни часове, загубени в очакване на по-ясно време. Кутийки от кока-кола, опаковки от закуски и празни цигарени кутии лежаха там, където ги бяха захвърлили. Наличната техника се изчерпваше с единствена факс машина в ъгъла.

Този ден контролната кула се обслужваше от нещатен член на авиоклуба и Магуайър се свърза с него по интеркома, уведомявайки го за своя предполагаем час на излитане.

— Ще имаме нужда от три междинни кацания за презареждане. — Той погледна картата. — Може би Лас Вегас — върху картата на Северна Америка беше поставена линийка, — после Денвър. — Още по-внимателно оглеждане. — И преди последния преход — най-вероятно Де Мойн, Айова.

 

 

7:48

Де Март започна видимо да губи самообладание. Той оглеждаше трескаво паркинга за коли под наем и другия за продължителен престой с надеждата да зърне някъде белия товарен форд. Всяка кола, джип или кабриолет, които спираха наоколо, бяха измервани със зъл поглед. Много от хората, които пристигаха с тях, извръщаха очи, смутени от натрапчивия оглед.

Дори доскорошната увереност на Силво взе бързо да се изпарява. Той беше източил врат на задната седалка и се взираше в далечината. Беше оставил на пода своя Глок 17 и толкова се беше изнервил, че нямаше търпение да го използва. Непрекъснато пристигаха и заминаваха автомобили, но нищо, което да отговаряше на описанието и номера на наетата от Джак кола.

 

 

7:52

— Здрасти, казвам се Джак Хънт и вчера наех един бял товарен форд.

Във фирмата на Рик за отдаване на коли под наем пъпчивкото едва не изтърва слушалката.

— Помня. Мислех, че вече сте я оставили на летището.

Джак си помисли, че в гласа на момчето звучи необичайна възбуда. Може би се е изненадал.

— Наложи ми се да променя плановете си.

— Не може, господин Хънт. — Почти умоляващо. — Трябва да оставите форда на паркинга за наети коли.

— Съжалявам, ще мушна ключовете и една стодоларова банкнота под предната седалка. Извинявам се за неудобството и знам, че Рик ще се ядоса, но нищо повече не мога да направя. В последната минута изникнаха непредвидени обстоятелства.

Момчето почти виеше в слушалката.

— Ама не можете да направите това, просто не можете!

— Току-що го направих — отвърна рязко Джак. — Сега искаш ли да разбереш къде съм? Ще имаш нужда от указания.

— Чакайте, чакайте малко, мамка му! Само да си взема нещо за писане.

 

 

7:55

Въпросната Чесна 340 беше с два мотора, боядисана в синьо и с около една десета от размера на нормален търговски реактивен самолет. Капацитетът му позволяваше пилот, втори пилот и най-много четирима пътници, които влизаха през малка прибираща се врата в средата на тялото. В предната част и под двете крила беше изписан регистрационният му номер N125CJ. Ако не се смятаха няколкото резки и вдлъбнатини по бронята, машината си беше в безупречно състояние.

Докато обикаляше самолета, извършвайки обичайната проверка преди полет, главата на Пат Магуайър стигаше до долния ръб на прозорците на пилотската кабина. Той подритна гумите и погледна грайферите им. Отвори резервоарите, за да отстрани кондензираната влага, и измери нивото на маслото с измервателна пръчка. Накрая доволен, че всичко е в добро състояние, Пат насочи вниманието си към скъпоценния товар на Джак Хънт. Слънцето вече хвърляше дълги сенки по земята и температурата се беше покачила до 18 градуса. Започваше да става влажно.

— По един в дъното на крилата — преценяваше той как най-добре да разпредели товара — и още два на носа. Останалите ще се съберат вътре без проблем.

Джак започна да пренася кашоните. Чувстваше се добре.

По-рано същата сутрин, докато спеше неспокойно на едно свободно легло в къщата на Кентън авеню 1104, Рита Калард беше изпрала, изсушила и изгладила дрехите му. Тениската, дънките и чорапите отново бяха придобили приличен вид. После го беше накарала да си вземе душ и да се избръсне, докато тя приготви набързо някаква закуска. Бърз телефонен разговор до Чикаго Лон беше потвърдил, че Бет и Дани са добре. Джак не намери сили да признае, че беше похарчил парите за билети до Сидни на всички — тези обяснения щяха да бъдат направени по-късно. Но Хелън му беше съобщила нещо интересно. Хари Чан беше огласил амбициозните си намерения да предостави подкрепата си за промоцията на „Циклинт“ същата вечер точно в осем часа след пищен банкет в главната зала на хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“.

 

 

7:57

Хенд де Март едва сдържаше гнева си. Момчето от фирмата за коли под наем току-що се беше обадило и му беше изпяло за новите планове на Джак. Даже му беше продиктувало указанията за пътя, така, както ги беше записало. Силво запали фолксвагена, форсира мотора, колата шумно напусна паркинга и пое по главния път навън от района на летището. Следвайки го плътно в откраднатия джип, Вик и Маки се бяха втренчили мрачно напред. Възнагражденията бяха застрашени.

 

 

8:13

— Изчакайте тук да затворя резервоарите.

Джак се разходи около малкото самолетно депо, заслонил очи срещу силното слънце. На север няколко пухкави облачета се носеха лениво на фона на ясносиньото небе. Иначе небето беше чисто, ако не се смятаха пристигащите и заминаващи самолети на главното летище, което се намираше на около пет километра в източна посока. „Значи Хари Чан има дейно участие в цялата тази история, точно както подозирах“ — помисли си той.

Внезапно Джак хвърли поглед през рамо. На около километър по магистралата свиреха клаксони. Присви очи и успя да различи някой, който се беше надвесил от вратата и явно се взираше в неговата посока. Който и да беше, миг по-късно изчезна от полезрението му.

„Бет и Дани са в безопасност, това е успокоително. Никой не е разбрал къде се крием.“ Джак изчисли наум финансовото си състояние. Беше почти на нулата, след като петте хиляди долара за чартърния полет бяха глътнали последните му резерви. „Дори и да стане твърде опасно, вече никой от нас не може да избяга.“ Той преброи мръсните банкноти, натикани в джобовете му. Сто двайсет и два долара плюс малко дребни — това беше сумата, на която възлизаха всичките му светски благини.

Датчикът на ръчния му часовник внезапно привлече погледа му — петък, 8 октомври, денят, в който двамата с Бет трябваше да бъдат въведени във владение на своята къща в Уилмет. „А аз съм тук, закотвен в Калифорния, вместо да съм в офиса на Хърб Уайнбърг за подписване на последни документи и за ключовете. Боже Господи, каква дивотия!“

 

 

8:20

По изчисления на Де Март те бяха на по-малко от петнайсет минути от летището. Часът на върхово натоварване на движението предполагаше плътно подредени една след друга коли и гневни изблици, фолксвагенът сменяше платната и така криволичеше по Магистрала 1, че много шофьори трябваше да ударят спирачки и да свият встрани, за да избегнат сблъсъка. На шофьорите не им оставаше друго, освен да размахват гневно юмруци и да натискат клаксоните.

 

 

8:25

— Диспечер, тук Ноември 125 Чарли Джулиет. Моля за коридор за излитане.

Магуайър седеше в лявата част на пилотската кабина със слушалки на ушите. С едната си ръка бе хванал щурвала, а с другата лоста за газта до дясното си коляно. Пространството отпред беше толкова тясно, че едва имаше място за краката. Кабината притежаваше доста поизтъркани високи кожени седалки и предно стъкло с формата на око на стършел. На таблото имаше няколко реда уреди — за атмосферното налягане и температурата, висотомер, индикатори за гориво и масло, транспондер, както и магнитен компас. Следваха циферблати, ключове, лампички и бутони, непонятни за Джак, който седеше до Пат и чуваше разменените сред пукане и пращене реплики в собствените си слушалки.

— За няколко минути тук ще стане неприятно топло — предупреди Магуайър, докато проверяваше налягането в кабината. За част от секундата се смръщи и после на лицето му се изписа облекчение, когато показателите на съответния циферблат се нормализираха. — След като двигателите поработят известно време, ще се разхлади.

На малкото летище цареше покой — две коли и един бус бяха замръзнали край безжизнената главна постройка, както и още няколко малки самолета, които стояха безмълвни по местата си. През стъклото на контролната кула се виждаше как вътре се движи неясна фигура.

— Ноември едно, две, пет, Чарли Джулиет, свободен си да потегляш при готовност. Писта открита, QNH едно, нула, три, нула, западен вятър със скорост десет възела, CAV окей.

Магуайър потвърди.

— Разбрано, едно, нула, три, нула, Чарли Джулиет.

Двигателите бяха включени и заработиха — първо лявата перка, която се завъртя бавно и после постепенно набра скорост, след това и дясната. Главата на пилота се движеше постоянно, докато проверяваше всичко в полезрението си. Последва лек тласък и самолетът бавно потегли напред.

 

 

8:30

Де Март и Силво стигнаха до вратата в телената ограда, заобикаляща летището. Колелата на колата им се въртяха бясно и мятаха прах и мръсотия във всички посоки. Зад тях помощниците им криволичеха с джипа, извивайки ту на една страна, ту на друга, за да избегнат пушилката пред себе си. Намираха се на по-малко от хиляда метра от чесната.

 

 

8:31

Магуайър правеше последна проверка на уредите преди излитане. Той пусна двигателите на 1700 оборота в минута, така че витлата вече бръмчаха ритмично и в синхрон. После провери уредите — всичко беше в изправност.

— Готов ли си?

Джак хвърли бърз поглед зад гърба си. Там на пода, пристегнати с мрежа, лежаха ред облепени с тиксо кашони и торбата на Спенсър. Самият им вид го изпълни с чувство на облекчение.

— Да, готов съм.

 

 

8:32

Голфът закова рязко пред малката постройка край пистата и Де Март изскочи навън. Веднага забеляза белия товарен форд. Беше точно такъв, какъвто го бе описал помощникът от фирмата за коли под наем. И номерът беше същият. Той отвори рязко предната врата и влетя вътре. Десет секунди по-късно се показа отново.

— Заминал е. Вътре няма нищо.

Джипът, който се движеше след него, го подмина и спря на верев. Вътре Вик и Маки псуваха здраво. Южноафриканецът сложи ръка на предния капак на форда. Беше топъл. Той се огледа.

 

 

8:33

— Диспечер, тук Ноември, едно, две, пет Чарли Джулиет.

— Давай, Чарли Джулиет.

— Излитане след две минути.

— Разбрано.

 

 

8:34

Де Март чу моторите на чесната още преди да види самолета. Беше в най-отдалечения край на пистата, обгърнат от лека мараня. Но той знаеше, че Джак Хънт е вътре заедно с документите на „Земдън“ и неговото бъдеще.

Скочи в голфа и грабна револвера си.

— Там са!

Силво натисна педала на газта и колата полетя напред с бясна скорост.

 

 

8:35

Пат Магуайър беше видял двете коли още докато се носеха по черния път и минаха през вратата при оградата. Те вдигаха такъв облак прах, че беше невъзможно да останат незабелязани. С периферното си зрение той следеше как те все повече се приближаваха. „Които и да са и каквото и да искат, тия със сигурност не са членове на нашия авиоклуб“ — каза си той. Когато видя, че фолксвагенът зави и се насочи към отсрещния край на пистата, следван плътно от джипа, той реши да поеме инициативата и да се обади на наземния контрол.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5, Чарли Джулиет. Имаме незаконно нахлуване.

Последва моментно забавяне и после силно пращене.

— Разбрах те, Ноември 1-2-5, Чарли Джулиет. Предлагам да преустановиш излитането. Повтарям, преустанови излитането.

Джак слушаше размяната на реплики с растящ ужас. През предното стъкло видя колите, които точно излизаха на пистата. „Глупак, пълен глупак, те са те проследили! За това помощникът на Рик звучеше толкова възбудено. Чакали са те на летището. Сигурно знаят всичко!“ Сърцето му блъскаше така, че той имаше чувството, че гръдният му кош всеки момент ще се пръсне. Устата му пресъхна, ръцете му трепереха. Беше попаднал в капан.

Магуайър стисна здраво щурвала, после бавно натисна лоста, който осигури приток на гориво в двигателите. Ревът на моторите изпълни пилотската кабина и чесната пое напред, като бързо набра скорост.

Пукане, пращене.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет. Не се приема, излитаме.

 

 

8:36

Силво шофираше, а Де Март се опитваше да запази равновесие, полуизправен на седалката. Опря колене в таблото, стисна с две ръце 38-калибровия си револвер, насочи го напред и се прицели колкото можеше по-добре. После бързо изстреля два патрона един след друг.

 

 

8:37

Двигателите на чесната работеха на пълна мощност и самолетът се носеше напред с максимална скорост. Корпусът се тресеше, крилата подскачаха от вибрациите. Вътре в пилотската кабина Джак усещаше как тялото му трепери. Той хвърли поглед наляво и видя, че Магуайър е пребледнял, оголил зъби в гримаса на напрегната концентрация. В слушалките продължаваше да пука и да пращи.

— Пат, за бога, тръгвай! — Професионалният жаргон при излитане беше зарязан и мъжът от контролната кула буквално крещеше: — Тоя ще те уцели, излитай!

Фолксвагенът беше на не повече от шест метра пред тях и Джак съвсем ясно виждаше Хенд де Март, който се мъчеше да се задържи прав, събрал две ръце пред себе си. Внезапно мярна проблясване на стомана и инстинктивно приведе глава.

Ревът на моторите се усили до краен предел и Магуайър постепенно издърпа назад щурвала.

— Дръжте се! — извика той на фона на оглушителния вой.

Чесната се издигна рязко и Джак се усети прикован към облегалката. Започна да му се гади и в устата му нахлу вкус на повърнато. За секунда затвори очи и после светът внезапно потъна в синя мъгла.

Колесникът се размина на сантиметри с Де Март, който се опита да се извърти и в същото време да стреля, но политна назад и се стовари на задната седалка.

Магуайър продължи рязкото издигане, без да отпуска ръчната газ или щурвала преди висотомерът му да покаже 300 метра. После внимателно постави машината в хоризонтално положение и зави надясно, поемайки курс към Лас Вегас.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет. Движим се според плана на полета. Можеш да се обадиш на 9-1-1 и да помолиш полицията към летището да видят какво е това враждебно нахлуване.

Близо десет секунди липсваше отговор и после:

— Разбрано, Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет. Нашите гости в момента си тръгват.

Магуайър зави отново, така че лявото крило се наклони под ъгъл 45 градуса. Долу виждаше дребни коли, които се носеха по тесни шосета, миниатюрни къщи и изсъхнала земя. А на запад прашна диря след два автомобила, които с висока скорост се отдалечаваха от малкото летище. Той подравни чесната към линията на хоризонта и насочи носа в източна посока. Провери многобройните уреди, след което се обърна към Джак. На лицето му нямаше и сянка от усмивка, облекчение или тържество.

— За сърдечен лекар сте доста странна компания, със сигурност — отбеляза той.