Пол Карсън
Корпорацията (14)

14

— Лутър ми харесва. Свърши добра работа.

Хенд де Март седеше във вагон с климатик на един от бързите транзитни влакове в Чикаго. Повече позната като Е-1, линията понякога минаваше под земята, друг път над нея, в зависимост от направлението.

В петък, 23 юли, той купи два обиколни билета. Към него щеше да се присъедини лаборантът Кейлъб Роси. Двамата се настаниха на най-уединените свободни места в края на вагона. Роси седеше срещу него, гледаше втренчено навън и си гризеше ноктите така настървено, че скоро от тях нямаше да остане нищо. Беше в обичайните си дрипави дънки и мръсна тениска. Косата му имаше такъв вид, все едно бе подстригана от едноок бръснар с тремор на ръцете. Навън небето бе смесица от слънце и пухкави облаци, беше влажно и температурите надхвърляха трийсет градуса. Вътре вагонът бе хладен и Роси даже бе обхванал ръце в опит да се постопли.

Бяха се качили на „Ориндж Лайн“ от „Кларк“ и до „Стейт“ не си казаха почти нищо, тъй като един гръмогласен тексасец явно държеше да стои до тях, докато изщрака няколко ленти, запечатвайки картините отвън от нивото на разположените по-високо релси. Накрая запаленият фотограф слезе, за да разгледа отблизо чугунената фасада на сградата „Пейдж Брадърс“. После влакът сви на юг и мина над река Уобаш. Трака-трак, трака-трак по старите релси.

Роси заговори пръв, снишил иначе високия си глас от съображения за сигурност.

— Чух, че момчето на професора било пребито. Държали го в спешното почти целия следобед и го гледали какви ли не доктори. — Той изсумтя презрително. — Няма да получиш такова внимание, дори и да си включен на животоподдържаща система.

Едра жена, която носеше толкова много чанти, че едва се виждаше от тях, се промъкна по пътеката и седна наблизо. Разговорът мигновено секна. Скоро се озоваха над един район, някога с лошата слава на убежище на проститутки, комарджии и гангстери. Но през двайсетте години го бяха прочистили.

— Какво говорят за Хънт?

Вагонът се залюля, влизайки в „Рузвелт“, където релсите се разделяха. На това място отрупаната с багаж дама слезе.

— Откакто пребиха момчето му вече не е толкова опърничав. Поусмирил се е.

През следващите пет минути никой не каза нищо. И двамата гледаха сградите и улиците навън, всеки потънал в собствените си мисли. Де Март с радост научи, че Джак Хънт се е посмачкал. Вече започваше да му писва да преследва доктора и да си урежда срещи, които или бяха отменяни, или просто не бяха зачитани. Писмата, факсовете и телефонните обаждания също не бяха обект на по-добро отношение. В Йоханесбург ако някой се опиташе да се държи така, Де Март щеше да го смаже от бой. Да го научи на обноски. Първоначалните указания на Стан Данкър да умилостивява кардиолога бяха отпаднали и сега Де Март бе предприел нов курс. Ухажването бе продължило достатъчно дълго.

— Момчето ми трябва пак. За една друга работа.

Роси го изгледа с любопитство.

— Този път каква? Да отнесе шибаната глава на професора? Да начука жена му? — После се ухили гадно. — Тази кучка си я бива. Ако искаш някой да й го начука, аз ще ти го свърша безплатно.

Де Март се извърна. Самата мисъл за това му беше противна.

Влакът се беше изкачил на най-високото място от пътя си, откъдето се разкриваше най-хубавата гледка към града по цялата линия Е-1. Навън превозните средства бавно се промъкваха напред, докато пешеходците търсеха убежище под сенките. В далечината проблясваха стъклените фасади на някои небостъргачи. Денят беше подходящ да си пътуваш в някой вагон с климатик и просто да се наслаждаваш на гледката.

Само че Роси не изпитваше удоволствие от екскурзията. Той познаваше Чикаго. Неговите добри и лоши страни, неговите възвишености и мерзости, особено мерзостите му. Така че един час на Е-1 не беше точно неговата представа за забавление. А и той все още се чувстваше несигурен в присъствието на този доста опасен на вид мъж, който седеше срещу него и го наблюдаваше втренчено. Изрусели почти до бяло, сресани назад коси, стоманени мускули, дълбоки и пронизващи сини очи, изпъкнала адамова ябълка. Това го напрягаше. От друга страна точно този тип му плати веднага и в брой. При това нелоши пари, достатъчно, за да му покрият борчовете в бара и даже щеше да му остане някой и друг долар. А Лутър бе прибрал двеста долара само за да поразмаже някакво си хлапе. Той го правеше редовно в бедните квартали и то без някой да му плаща и цент. Тъй че това гадно копеле си имаше и добри страни.

— Сега ще искам повече. — В гласа на Роси звучеше напрежение. Той беше седнал върху ръцете си, за да не се вижда, че треперят. — И Лутър също. Зная го как действа. Двеста за първия удар, после…

Де Март се приведе към Роси, така че лицето му се озова на сантиметри от неговото.

— Не се будалкай с мен. Ясно? Засега се справяш добре. Не скапвай нещата и за двама ни.

Роси искаше да качи мизата, но беше твърде уплашен. Този странен акцент. Плашеше го. Тикна ивица дъвка в устата си и замляска яростно.

— По стотачка отгоре и за двама ни — настоя той, насилвайки късмета си. — Вече това е тарифата.

Слязоха поотделно на „Уестърн“, смениха посоката и хванаха следващия влак обратно към центъра. Този път седяха в различни вагони. Роси побърза да слезе на „Библиотеката“, докато Де Март продължи до „Кларк“. Оттам хвана такси. Погледна си часовника. Беше 13:33. Трябваше да убие още два часа, докато вземе Лутър. А главата му се пръскаше.

 

 

По природа Бет Хънт не беше със слаби нерви. Беше обиколила света, следвайки стъпките в професионалното израстване на съпруга си и бе видяла доста неща, приятни и неприятни. Смяташе, че се владее в критични ситуации. Но когато ставаше въпрос за сина й, нещата стояха по друг начин. Той беше едно дете, едва осемгодишно и все още достатъчно наивно, за да вярва в Дядо Коледа. Вярно, че си го биваше на футболното игрище, където беше неудържим. Освен това се разбираше добре с другите деца в многобройните училища, които му се бе налагало да посещава. По принцип беше общителен и другите го харесваха. Успяваше да се справя с промяната — нови лица, непознати учители, чужди държави. Обикновено беше уверен в себе си, лесно приспособим, ведър и жизнерадостен малчуган. Но сега му беше много трудно да превъзмогне шока от нападението, което не бе предизвикано с нищо, беше го връхлетяло изневиделица и продължаваше да си бъде загадка. Само че много жестока. Никой не беше в състояние да опише нападателя, а и Дани не го беше видял достатъчно добре, за да си спомни как изглежда. Най-трудната част от възстановяването му се оказа превъзмогването на апатията, която го беше обзела. Дни наред отказваше да излезе от апартамента, стоеше си в стаята, играеше на компютърни игри или се въргаляше пред телевизора и гледаше повторения на разни сериали. Постоянно беше навъсен, сякаш някаква зловеща тайна не му даваше мира. Отоците по лицето му почти се бяха разнесли, синините избледняваха, болките изчезваха, но психиката му бе сериозно затормозена.

— Хайде, Дани, свършвай. Няма да прекараш пак цял следобед пред това светещо чудовище — настоя Бет. Тя се извиси над Дани с ръце на кръста и решително изражение.

— Ама… мамо! — запротестира момчето, когато тя го дръпна и почти успя да го изправи.

— Никакво „ама, мамо“ — отсече Бет, — излизаме навън. Денят е прекрасен. Време да се освестиш и да се върнеш към живота. Ще купя бейзболна бухалка, шлем, топка и ръкавица и ще играем в парка.

На Дани идеята се стори привлекателна. Баща му веднъж го беше водил на бейзбол и играта му се беше видяла интересна, футболът бе неговата страст, но защо пък да не опита и някое ново приключение.

 

 

Лутър излезе от сянката на една разнебитена заложна къща в китайския квартал. Де Март паркира тойотата на около 250 метра по-напред, слезе и си даде вид, че проверява цените в един евтин магазин за електроуреди. Момчето крачеше бавно по улицата, все едно беше излязло на разходка. Носеше изнищени по краищата дънкови къси панталони, памучна фланела със знака на кока-кола и леки платнени обувки, подобни на ескадрили. Блузата му беше срязана на едното рамо и откриваше татуирано сърце, пронизано от кинжал. Беше с бейзболна шапка, която да го предпазва от слънцето. В лявата си ръка стискаше евтина спортна чанта.

Забеляза тойотата и изчака, докато се увери, че това е Де Март. Не че някой лесно можеше да сбърка фигурата зад волана — южноафриканецът заемаше почти цялата предна седалка. Лутър отвори вратата отдясно, качи се, веднага спусна прозореца и остави чантата долу на пода между краката си. Щракна радиото и усили звука. С дясна ръка вън от прозореца, той потропваше с пръсти в такт с музиката. Де Март запали, увери се, че платното му е чисто и се вля в потока на движението.

— Откъде си се сдобил с този скъп часовник? — На лявата китка на Лутър се полюшваше златен часовник, чиято каишка бе твърде широка за тънката детска ръка.

— Един як дебелак, който караше една яка дебелашка кола, направи един як дебелашки фал.

Движеха се бавно по Саут Стейт, заприщени от някакъв камион за мебели, чиито колела бяха така разкривени, че всеки момент можеха да го поднесат встрани.

— И той ти го даде просто ей така?

Камионът сви настрани и пусна тойотата да го задмине. Лутър продължи да гледа втренчено напред.

— Оня приятел си знаеше интереса.

Мъжагата с детски глас качи крака на таблото и се оттласна, плъзгайки седалката колкото се може по-назад. Де Март забеляза, че голите му крака бяха покрити с белези. Някои бяха бледи и повърхностни, други дълбоки и ясни като от нож или бръснач. Само че другата история вече го бе заинтригувала.

— Значи онзи приятел прави някакъв фал и изведнъж решава да ти даде часовника си? — Той се опита да имитира акцента на момчето и Лутър го погледна сърдито.

— Онзи приятел — сега думите се произнасяха натъртено, все едно говореше на идиот, — се беше объркал яко. Опитваше се да примамва деца. Търсеше си момченца и си мислеше, че може да ти хвърли няколко долара и после да си размахва оная работа.

— И какво стана?

Лутър се изплю през прозореца.

— Попадна на мен. Само че аз не съм мухльо. И го заплаших, че ще му клъцна чепа. — Той отново впери поглед в потока от коли пред тях. — И приятелчето любезно ми предложи часовника си, само и само да ме разкара от колата.

Вече се намираха в центъра и се насочваха на север.

— И ти?

Лутър потропваше с пръсти по покрива.

— Какво аз, бе човек?

— Слезе ли? — За първи път, откакто познаваше момчето, Де Март забеляза как вечно навъсеното му изражение се разведрява.

— Да, разкарах се от шибаната кола. Само че като го направих, в тази ръка държах часовника му. — Той разклати китка и се ухили. — А в тази чепа му.

Тойотата рязко поднесе вляво и едва не се блъсна в идващо насреща жълто такси. Шофьорът с бледо, изпито лице и шапка на мюсюлманин, размаха гневно ръце зад волана. Де Март изруга и върна колата в дясното платно.

— Лутър — измърмори той накрая, — ти си едно малко гадно копеле.

Момчето не престана да се киска през целия път до кръстовището на Западен Фулъртън.

— И то какво копеле, господин Хенд, и то какво.

 

 

На ъгъла на Северен Кларк и Западен Нюпорт в началото на северните предградия на Чикаго имаше огромен магазин за спортни стоки, който предлагаше артикули за всякакви игри с топка — футбол, бейзбол, баскетбол, тенис, голф и какво ли не още. Безкрайни рафтове с фланелки на най-различни клубове, анцузи, спортни обувки, шапки и защитни шлемове. Спортни видеофилми, плакати, снимки на шампиони. С размер на картички, колкото страница, в естествена големина…

На Дани му бяха обещали бейзболна ръкавица, шлем и топка и сега майка му обикаляше рафтовете, докато той гледаше само цветовете и размерите.

— Какво ще кажеш за фланелка на „Уайт Сокс“?

Отборът нямаше особени изгледи за успех и Дани го знаеше.

— Не.

Двамата свърнаха по друга пътека, където от пода до тавана имаше рафтове с шлемове на отбори от юношеската лига. Никакви надписи и само в два цвята — синьо и черно. Продавачът — възрастен човек, който хриптеше и пухтеше при всяко движение, направи каквото можа да им помогне. Когато видя синините на Дани, първоначално не реагира, а после попита:

— Злополука ли си претърпял, синко?

За щастие момчето не обърна внимание на въпроса му.

Първата каишка за брадата беше твърде стегната, следващата твърде хлабава, а третата твърде широка. Накрая избраха една, която му беше съвсем точно и не му се врязваше в гърлото. Продавачът я съчета със син шлем с визьор. Дани стоеше в средата на реда, цъфнал в усмивка колкото каишката. Бет изпита желание да го грабне на ръце и да го удуши в прегръдките си. За първи път от няколко дни го виждаше щастлив.

— Май му харесаха — изръмжа продавачът. Слизаше и се качваше по стълбите от десет минути и беше изтощен. — Хайде сега да намерим ръкавица и топка. Вече ще стане по-бързо.

 

 

— Двеста долара веднага. Другите, когато свърша работата.

Де Март беше следвал волвото на Бет през целия път от Западен Деминг. Беше планирал Лутър да действа извън апартамента, но планът му бързо се промени, когато пристигането им бе съпроводено с тръгването на мишените. Не знаеше колко далеч щеше да ги отведе тяхната екскурзия. Въпреки това проследи волвото по Северен Кларк, като се движеше поне четири коли зад него.

— Наведи се! — нареди той рязко на своя пътник. — Не искам никой да те вижда.

Навъсеният Лутър мигновено се метна на задната седалка, където се сви в един ъгъл, скрит от чужди погледи.

Когато волвото беше спряло близо до спортния магазин, в очакване на пролука в трафика и с просветващи мигачи, Де Март се промъкна от другата страна и започна да наблюдава всички движения в огледалото за обратно виждане. После даде на заден и сви в една странична улица.

Зачакаха. Покрай тях минаха само няколко души и още по-малко превозни средства. След пет минути южноафриканецът реши да пристъпи към действие. Главните шосета бяха натоварени, страничните улици — относително тихи. Той беше проверил в своя „Пътеводител в Чикаго“ и бе набелязал маршрута за бягство. Кратък оглед на обстановката наоколо потвърди местонахождението.

— Давай!

Лутър вдигна глава, колкото да може да вижда и протегна отворена длан през седалките. Не помръдна, преди две шумолящи стодоларови банкноти да се озоват в ръката му.

 

 

— Добре, синко. — Продавачът разясняваше на Дани как да държи новата си бухалка за бейзболисти от юношеската лига. Бяха сами на цялата пътека. Дани беше клекнал зад него, както беше виждал да правят големите играчи по телевизията. Беше с шлем и ръкавица, а Бет се готвеше да хвърля. Между редовете от стоки със запазения знак на „Белите чорапки“ или „Вълчетата“ щеше да се състои кратка импровизирана игра.

 

 

Лутър бръкна в спортната си чанта и извади нож с тънко острие. На пръстите на лявата си ръка нахлузи бокс, който всъщност му беше доста хлабав, но все пак застана на място, когато стисна юмрук.

— След десет минути. — Завъртя новия си златен часовник така, че да може да вижда циферблата. — Държиш тази врата отворена и моторът запален.

Де Март гледаше пред себе си. Чу как задната врата се затръшна и усети как тойотата леко се заклати. Запали мотора и после нагласи климатика на максимум, като потрепваше с пръсти по волана. Бърз поглед наоколо го успокои, че на улицата няма никой, който би могъл да създаде проблеми.

 

 

— А сега, госпожо, ако младият господин реши да смени този шлем, ще трябва да пазите квитанцията и да го донесете в оригиналната кутия.

Бет и Дани бяха на касата и чакаха да маркират покупката с кредитната карта.

 

 

Лутър бе на колене при задните колела на волвото. Ножът се плъзна покрай износените грайфери и с лекота се заби в гумата. Въздухът веднага излетя. Сега вече беше при дясното колело. Секунди по-късно и тази гума издиша шумно, фрас! Единият преден фар изпита силата на бокса. Лутър се премести от другата страна на колата, надзъртайки между прозорците, за да е сигурен, че няма да го прекъснат. На около пет коли по-нататък някой потегляше, изчаквайки пролука в потока от превозни средства. Лутър застина за няколко мига и после ново „фрас“. Другият преден фар също стана на сол.

 

 

— Значи ти си фен на „Чорапките“?

Дани кимна, без да бъде сигурен това добре ли е, или зле. Продавачът изхриптя изненадан.

— А игрище „Ригли“ е само на няколко мили нагоре по шосето. Синко, ти се разминаваш с най-добрия отбор в града. — Той се обърна към Бет. — Госпожо, заведете този юнак на един мач на „Вълчетата“. Тогава ще види какво се казва истински отбор в действие.

Дани и Бет се засмяха. Бет хвана Дани за ръка и се приготви да тръгва. Той подскачаше до майка си, без да сваля бейзболната ръкавица, доволен и щастлив, носейки шлема, топката и бухалката, които все още бяха в опаковките си.

Описанието на външния вид на Лутър бе четено на Дани безброй пъти. Ръстът му, слабата фигура, бръснатата глава, обици, клипс на носа, жестоко и зло лице, вероятно със стари белези, фотороботът бе направен и одобрен от децата в лятното училище, които все пак успяха да възстановят мъглявия образ. После роботът бе размножен и окачен на училищното табло за обяви.

Но когато Дани излезе от магазина, първото нещо, което привлече вниманието му, беше комбито. Беше легнало почти до земята. После забеляза изтръгнатите чистачки и строшените предни фарове. Но онова, което наистина накара алармата в главата му да завие, беше злото лице, което задържа погледа му за един ужасен миг и после изчезна сред другите превозни средства.

 

 

— Сигурни ли сте, че е било същото момче? — Полицай Нелсън от участъка в Линкълн парк беше силно озадачен и не го криеше.

— Разбира се, че сме сигурни! — Бет беше уплашена и разгневена и полагаше усилие да се овладее. През стиснати зъби тя разказа за инцидента, а в това време Дани седеше на една пейка близо до тях. Беше пребледнял и целият трепереше, готов всеки миг да се разплаче. — Момчето ми знае описанието му наизуст.

Нелсън поглади мустаците си.

— Винаги има деца с вид на хулигани, които се шляят по улиците. Не е трудно да сбъркаш.

Бет загуби самообладание.

— Ние не сме се объркали, господин полицай! — изкрещя тя.

Гневният й вик отекна по коридорите и от по-отдалечените стаи занадничаха любопитни. Един друг полицай се приближи, но Нелсън го отпрати с жест.

— Всичко е наред. Госпожата просто си изпусна нервите.

Нелсън изчака, докато отново останаха сами, след което извади бланка и започна да попълва протокол на произшествието.

— Наоколо имаше ли друга потрошена кола, освен волвото?

— Не — отговори мрачно Бет.

— А изобщо с някакви следи от насилие?

— Не. — Този път в гласа й се почувстваха нотки на раздразнение.

— Някой друг да е видял хлапето?

— Не, доколкото ми е известно.

— А видяхте ли накъде тръгна?

— Не, аз изтичах обратно в магазина за помощ. Когато един човек от персонала излезе, за да провери, то вече беше изчезнало.

Говорът на Нелсън беше станал дрезгав, характерният му акцент бе загубил местния си колорит. Полицаят се беше превърнал в един предубеден чиновник, който не проявяваше особен интерес към трагедията на семейство Хънт. Очите на Бет се изпълниха със сълзи.

— Добре ли си, Дани? — тихо попита тя.

Момчето кимна. Все още трепереше.

— Ще изпратя кола да обиколи района, ако можем да открием някъде това хлапе.

— Това ли е всичко? — попита рязко Бет. — Не можете ли да пуснете описанието му в местните вестници, по телевизията или нещо подобно? Все някой трябва да го познава.

Нелсън поглади мустак и се облегна на гишето.

— Госпожо, разбирам колко ви е тежко. Но това, че някой е набил сина ви, а после си го е изкарал и на колата ви не го поставя сред десетте най-търсени от ФБР престъпници. — Той разлисти книжата пред себе си. — Ще поговоря с някои момчета от участъка и ще видя какво могат да ми кажат.

Той явно се готвеше да я отпрати.

— Но без съмнение от доста време насам не съм имал толкова странно нарушение — призна накрая той.

 

 

Дани не можеше да се успокои. На път за вкъщи, след като гумите бяха сменени, той трепереше силно. Накрая Бет не издържа и спря отстрани на пътя, за да го успокои. Прегърна го и притисна главата му до гърдите си.

— Няма нищо, Дани, няма нищо. Аз съм тук, до теб. И аз съм разстроена, но иначе сме добре. Никой не пострада. — Тя избърса собствените си сълзи в мокрите от пот коси на сина си. — Сигурна съм, че този полицай ще открие момчето. Ще научим кой стои в дъното на цялата работа. И тогава татко ти ще му хвърли такъв бой.

Дани се отдръпна ядосано.

— Моят татко все го няма! Вечно е на работа и ти го знаеш. — Бет се изненада от гневния изблик на момчето. — Затова не ми разправяй, че баща ми ще ме защити, когато изпадна в беда, защото ми е ясно, че ще е на сто хиляди километра от мен!

Дани се разплака, а майка му впери поглед в счупените чистачки. По улиците хората се разхождаха, пазаруваха, или похапваха. Изглеждаха доволни и се наслаждаваха на слънчевия ден. Но вътре в потрошеното волво нямаше покой.

 

 

Щрак. Бр-р-р. Щрак. Бр-р-р.

Скандалът продължи до късно през нощта. Бет и Джак крещяха отчаяни и гневни, объркани и уплашени.

— Този скапан град има най-висок процент на престъпност в цялата страна — ридаеше Бет. — Не знам защо онзи гадняр ни е нарочил, но те предупреждавам, Хънт, ако още веднъж се случи нещо подобно, аз си тръгвам. И взимам Дани. Заминаваме и това е окончателно.

Щрак. Бррр. Щрак. Бррр.

На стотина метра от жилището двама мъже седяха в един черен мерцедес М-340 с тъмни стъкла и слушаха гневната размяна на реплики.

— Уредил съм с Хелън да си освободя време и да отидем да потърсим къща.

— Не искам да гледам никакви къщи, искам да се махна оттук. Стига ми толкова. Дани изпитва ужас да си покаже носа навън. Това не е живот за едно момче. Да живее в страх, че всеки момент може да бъде пребит или нападнат по някакъв начин. — Бет изрече всичко това хлипайки.

— Виж, аз се заех да поразпитам и двама-трима лекари ме посъветваха да проверим в районите около „Северен бряг“. Казват, че били безопасни и красиви, с много места за развлечение и хубави училища. „Еванстън“, „Уилмет“ или „Хайланд Парк“. Може би дори „Лейк Форест“. Можем незабавно да започнем с търсенето.

— Хънт, писнало ми е от празните ти обещания! — Гневът на Бет отекна из целия апартамент. — „Остави на мен, аз ще оправя нещата“ — изимитира го тя подигравателно. — Колко пъти съм чувала тези проклети думи? Е, до гуша ми дойде. Трябваше да чуеш Дани днес.

Със следващите си думи тя направо изсипа киселина в раната на Джак:

— „Моят татко все го няма. Вечно е на работа и ти го знаеш.“ — Тя влезе в спалнята и затръшна вратата след себе си. През стените Джак чу последният й хаплив укор. — Някой ден ще се прибереш вкъщи и ще разбереш, че си загубил и двама ни.

Джак се тръшна на фотьойла и се втренчи в замлъкналия телевизор. „Боже мой, какво става? Бях убеден, че тази работа ще разреши всичките ни проблеми. Най-накрая финансово обезпечени, без да се налага повече да се местим, а не вечно да се чудим къде ще ни отведе следващата стъпка. Но се оказа точно обратното, хванали сме се за гушите. И къде се объркаха нещата?“ Думите на Дани го бяха пронизали право в сърцето и той просто не можеше да ги преглътне.

Но после аналитичната мисъл на лекаря взе връх и той направи разбор на ситуацията такава, каквато я виждаше. „Нямаме парични проблеми (най-накрая). Постът в «Картър» е точно онова, което искам, той е предизвикателен и тежък, но аз се чувствам отлично. А реформите ми разтърсват кардиологичното… и то наистина отново ще стане отделение на световно равнище. Така че какъв е проблемът?“

Огледа се. „Проблемът е тук, в този апартамент. Семейният ми живот се руши.“ Обмисли всяка подробност около хулигана, който изглежда ги следеше, и за миг му мина през ума, че Мартин Шрийв е организирал някакво отмъщение заради реорганизациите в отделението. Но идеята беше абсурдна. Шрийв беше един пияница, нищо повече. Дори не беше достатъчно хитър, за да замисли такъв заговор. И колкото повече разсъждаваше, толкова по-странни му изглеждаха обстоятелствата. Вероятно е някой откачен вандал, който вършее из махалата.

Той погледна часовника си и изстена. Отново на крак само след пет часа. По-добре да поспи. И да не допуска за поредна нощ да се взира в тавана до зори.