Пол Карсън
Корпорацията (31)

31

Четвъртък, 7 октомври

15:30, Пасифик Гроув, Калифорния

Зад вратата нямаше никакво чудовище, не го очакваше разбеснял се минотавър, зинал да го погълне. Наистина, първото, което му направи впечатление, беше обстановката, която не се отличаваше с нищо особено. Той бе очаквал някакъв ад, потънал в мрак килер, но онова, което завари, бе просто едно малко и занемарено помещение, натъпкано със скъсани и мухлясали стари кашони.

Цялата площ нямаше и два квадратни метра, с един зацапан прозорец, който гледаше към навеса за колата. Отвън старият понтиак на Рита Калард пречеше на каквато и да било видимост. Изгубили цвета си пердета на райета бяха дръпнати наполовина и още повече намаляваха оскъдния приток на естествена светлина. Стените бяха боядисвани, но толкова избледнели, че цветът почти не личеше. Преди време би могъл да бъде определен като небесносин, но сега боята беше започнала да се лющи и на места беше покрита с паяжини. Единствена крушка с бял пластмасов абажур висеше от средата на тавана, по който паяците бяха разпънали гъста мрежа. Нямаше никакви мебели, а краищата на протрития килим, които единствено се виждаха, бяха изнищени и прокъсани. Всичко беше пропито с миризмата на прах и плесен.

Кашоните бяха натрупани от стена до стена, като някои от по-малките бяха сложени върху по-големите. Те запълваха помещението до такава степен, че вратата не можеше да се отвори изцяло и Джак трябваше да премести един от по-големите, за да се промъкне вътре. Бяха различни по размери и степен на разпад, повечето оръфани по ъглите, някои полуотворени и покрити с плесен. Вероятно бяха наблъскани вътре набързо и без определен ред.

Преброи ги в тъмното. Бяха двайсет, но общата им маса бе много по-голяма отколкото бе очаквал. Със сигурност щеше да успее да ги напъха в товарния форд, но по никакъв начин нямаше да се съберат в новия шевролет, който го очакваше на паркинга на „О’Хеър“. Наклони един, за да прецени горе-долу теглото му. Някъде към петдесет килограма. Опита и друг. Приблизително същата тежина, но този път кашонът се сцепи в ръцете му. Той надзърна през един процеп и се убеди, че вътре има книжа. Листи хартия. Заради тях ли Карлота бе изминала толкова мили, за да ги скрие тук? И бе жертвала живота си, за да ги съхрани? И как, по дяволите, той щеше да ги закара до Чикаго?

Първо провери колко е часът — 15:15 местно време. Беше обещал да се обади на Бет веднага щом разбере нещо. Бърз поглед наоколо, след което се опита да си представи как са изглеждали кашоните, подредени един върху друг. Това можеше да отнеме часове.

Избра си най-близкия кашон, за да огледа по-внимателно съдържанието му. Беше от твърд кафяв картон, дълбок около петдесет сантиметра и с дъно може би четиридесет на четиридесет. Ъглите и капакът бяха облепени с червено тиксо за подсилване. „Вероятно заради пренасянето от Сакраменто“ — реши Джак. Бавно и внимателно той придърпа кашона навън — първо единия ъгъл, после другия, едната страна, след това другата и така, докато го издърпа в коридора. Отвън бе единственото място, където можеше да работи — в килера бе твърде тясно и тъмно.

Кашонът беше надписан отстрани със зелен маркер: „Конди 1947-1953“. Джак се съмняваше, че през 1953 година е имало маркери, освен това буквите изглеждаха скоро изписани. Още материали от изследванията на Карлота? Капакът бе запечатан със същото червено тиксо и Джак си счупи един нокът, докато се мъчеше да го отлепи.

Рита Калард се притече на помощ.

— Намерихте ли нещо интересно? — Тя погледна в едно чекмедже за нож.

Джак се усмихна унило.

— Не още. Даже не съм успял да отворя първия.

Жената го погледна.

— Тогава побързайте. Имате да преглеждате още деветнайсет. — Тя извади малко острие. — А аз ще ви направя сандвичи, за да ви позасиля.

Той прокара ножа по тиксото, като внимаваше да не направи разреза прекалено дълбок. Двете части на капака се освободиха лесно, като поръсиха прах и парченца хартия. Вътре видя наредени документи, някои завързани с ластик, други прихванати с големи кламери. Още плесен и мирис на мухъл. Джак предпазливо вдигна най-горния пласт, дебел към три сантиметра. Върху тънките като пергамент листа, пожълтели по краищата от времето, имаше печатан текст. Той клекна и отдели всички страници една по една, като ги подреждаше на пода около себе си. Подложи ръка при долната част на входната врата, за да види дали не подвява отдолу. Нищо обезпокоително. Ставайки, едва не събори една от семейните фотографии, окачени нестабилно на стената.

Бяха общо седемнайсет страници и Джак започна да чете от най-близката. В горния десен ъгъл имаше надпис: „Институт Конди, щата Тексас, последван от адрес в Остин. Дата 17.03.1949“. Текстът беше копие с индиго и представляваше кратко съобщение от някой си д-р Шнайдер: „Потвърждавам, че средствата бяха получени днес“. Капка пот падна на страницата и моментално образува мокро петънце, сякаш листът бе от попивателна хартия. Джак избърса челото си.

Следващият документ бе друг дубликат от кореспонденция на същия този доктор Шнайдер, този път с дата 02.10.49.

„Уважаеми д-р Крозер,

Програмата бе обсъдена подробно с членовете на Управителния съвет и те в общи линии приеха нашите предложения. Смятам, че трябва да действаме по-експедитивно, тъй като е само въпрос на време, преди да сме принудени да търсим другаде.“

За какво, по дяволите, се отнасяше всичко това? Джак мина на следващите страници. Още писма на Шнайдер до Крозер — всичките от 1949 и 1950. И все в същия дух: да продължаваме напред, да развием настоящата стратегия.

Той седна на пода, опрял гръб в стената, в пространството, широко само колкото да си протегне краката. От отсрещния край на коридора чуваше как неговата домакиня се движи в кухнята и си тананика. Рамката с мрежа на задната врата се хлопна, от което стана ясно, че Рита е излязла в градината. Тър-тъ-р-р — пръскачката отново се въртеше и на него му се прииска да е навън на слънце, да се радва на разлитащите се в дъга пръски, да вдъхва аромата на цветята. Но в момента бе заобиколен от плесен и запуснатост. И тайнственост. Той се върна към непосредствената си задача.

Следващият лист бе размазано копие с дата 19.07.1951.

„Уважаеми д-р Крозер,

От известно време преговарям с директора на подобно учреждение в Колорадо. Той е много приятен господин, който отговаря само на своята официална църковна титла — брат Себастиан. Намирам го за много отзивчив и полезен, направо възторжен по отношение на предложението. Уведоми ме, че отговаря за сто двайсет и осем. Това ще бъде ли достатъчно? Очаквам вест от вас.“

Д-р Ранд Шнайдер

— Кафе? — Рита Калард надзърна иззад ъгъла.

— Да, с удоволствие.

Джак препрочете писмото и го отдели настрани. Бръкна в кашона и извади още свързани листи. Големи пликове от овехтяла плътна хартия с документация, всяка с име, написано с главни букви, на първа страница. Между хапките сандвич с риба тон и глътки силен чай Джак преброи осемдесет и девет папки. Част от имената бяха със същия почерк, но отдолу имаше числа, написани от нечия друга ръка и с различно мастило.

„Емилио У, 286. Анита Р, 124. Самюъл Е, 143. Рикардо У, 181. Владимир 3, 208. Марела Р, 214. Джузепе Н, 229.“

„Собствени имена без фамилии“ — заключи Джак. Числата на този етап не му говореха нищо. Не следваха някакъв определен ред или система.

Той отвори един плик, избран напосоки, който се отлепи лесно. Вътре имаше още пожълтели страници, свързани с остарели и хванали ръжда кламери. Всичко се отнасяше само за един човек — Констансия Б, 132. Дата на раждане 02.10.1936. Родина — Мексико. Имаше още няколко лични данни за Констансия от Мексико и Джак неволно се запита къде ли е тя сега. По негови изчисления трябваше да е на шейсет и три години.

После нещо привлече вниманието му. Това бе първият знак за медицински интерес и той изнесе листата навън, за да му е по-светло.

Рита Калард седеше на своята кухненска маса, пушеше и си тананикаше тихичко. Когато мина покрай нея, тя вдигна поглед.

— Намерихте ли нещо?

Единственият отговор беше неопределено махване с ръка. Докторът беше много вглъбен.

 

 

До шест часа Джак беше отворил всички кашони и ги беше подредил един до друг по цялата дължина на коридора. Семейните снимки бяха махнати от стените и сега личаха само техните потъмнели очертания. Беше сложил означените кашони в началото. Не всички бяха надписани със зеления маркер, който беше видял върху първия, така че с бележник и химикал, взети назаем от неговата домакиня, той слагаше собствените си инициали. Отбрани книжа от всеки кашон бяха подредени на пода. Той ходеше нагоре-надолу, оглеждаше внимателно и проверяваше.

Вече започваше да се досеща за характера на съдържанието.

Рита Калард се появи половин час по-късно, заинтригувана от трескавата дейност в собствения й дом.

— Нещо ново?

Джак кимна разсеяно. Той прекоси тесния коридор и изтика Рита обратно, докато се опитваше да мине покрай нея.

— Намерихте ли нещо? — настоя тя, забелязвайки едва в този момент светлите петна по стената. Погледът й накрая падна върху колекцията от рамки, опрени на входната врата.

Джак спря и се обърна. Тениската му беше мърлява и цялата на петна от пот, смолисточерната му коса беше разрошена и стърчеше на всички страни. Лошото бръснене от сутринта вече бе започнало да си проличава като тъмни сенки по страните му.

— Близко съм — отвърна той, — определено съм много близко. — Отвори нов кашон и този път извади папки с кореспонденция. — Всичко е тук. Просто се опитвам да го подредя.

Рита сви рамене. Нейният гост все повече приличаше на избягал затворник, държеше се странно и беше много напрегнат.

— Починете си малко, докторе. Седите затворен тук от часове. Ще приготвя нещо за хапване.

Джак я погледна така, сякаш в първия миг не я разпозна.

— Чудесно — измърмори той.

Ново писмо привлече вниманието му, този път с дата 30.11.59. В горния край на бланката с релефни позлатени букви беше изписан някакъв адрес в Цюрих, Швейцария.

„Уважаеми д-р Шнайдер,

На сметката ни са приведени допълнителни средства. В случай на нужда мога да уредя телеграфен трансфер от Ню Йорк.

Може би е разумно незабавно да се увеличат възнагражденията, при положение че този етап е пред приключване.

Даваме си сметка за възникналите трудности, които изтъкнахте при последната ни среща, и компанията е заинтересована те да не се превърнат в проблем. Разчитаме на вашата преценка, що се отнася до местните проблеми. За нас е невъзможно да бъдем категорични от такова разстояние.

С допълнителните средства и съобразно определената по-рано дата аз продължавам да вярвам в успешния завършек.

Ще бъда в Ню Йорк в началото на февруари. Смятам, че тогава трябва да се срещнем, за да разрешим всички останали проблеми.

Времето тук е много студено. Вали сняг непрестанно от началото на месеца и много шосета са затрупани. Не съм напускал собствената си улица от десет дни, освен за наложителни покупки. Строежът в Уинтърхър се забавя и според мен вече сме изостанали от графика с два месеца.

Радвайте се на късмета си, че климатът при вас е толкова по-топъл.“

С най-добри пожелания: Хелмут Крозер

Вечеряха в кухнята с огромни порции печени ребърца и салата от зеле и моркови с майонеза. Рита разказваше на дълго и нашироко за своя покоен съпруг Ричард — за службата му, как вечно се преуморявал и не обръщал внимание на предупрежденията…

— И после, хоп, събужда се посред нощ и направо вие от главоболие. Сяда в леглото, стене и се люлее на две страни. Минута по-късно просто изстенва и край. Извиках местния лекар, но беше твърде късно. След това той ми обясни, че било масивен мозъчен кръвоизлив. Все ме предупреждаваше, че Рик не ходи редовно на преглед и че не си взема хапчетата за кръвно.

Настъпи мълчание. Двамата просто се взираха в чиниите си, като всеки се опитваше да не възкресява повече болка. Накрая Рита щракна малък телевизор, сложен в един от ъглите, и те зареяха погледи в екрана.

— Ама че работа — оплака се тя внезапно. — Тази реклама вече дни наред върви в най-гледаното време.

Джак премести стола си, за да вижда по-добре, като внимаваше да не пипа с мазни пръсти тениската на Спенсър. На екрана двама мъже вървяха по едно шосе с три платна, унесени в разговор. Единият беше доста по-възрастен от другия — с посивели коси, лице, осеяно с бръчки и очила за близко и далечно виждане. Усмихваше се. По-младият беше малко по-висок и по-слаб, с гъсти тъмни коси и волево лице. Беше слънчево и само околните дървета хвърляха пъстра сянка. Като фон звучеше нежна мелодия, соло на цигулка. Двамата се спряха пред една врата, облегнаха се на нея и впериха погледи в далечината. Тучни зелени ливади, които се простираха докъдето позволява камерата. После грос на двете лица. Прозвуча мек глас на мъж в зряла възраст.

Шейсет и шест годишният Бен Травърс получи инфаркт миналия септември. За щастие той оцеля и днес неговите лекари смятат, че се радва на добро здраве. Но Бен все още се притеснява. Дали това не е бил просто първият удар и дали следващият не го очаква зад ъгъла.

Двамата мъже се спогледаха. Изглеждаха доволни и щастливи — хора, които са се освободили от тежко бреме. И двамата поеха обратно по шосето.

Сега лекарите на Бен са му предписали „Циклинт“, наскоро създадено лекарство, което предотвратява инфаркта.

Преход към по-възрастния, който крачи по-бързо от своя млад спътник. Изпреварва го с близо метър.

С „Циклинт“ Бен Травърс е преизпълнен с нови сили и вяра в бъдещето.

Преход към по-възрастния мъж. Той се присъединява към своето по всяка вероятност нараснало семейство — съпруга, големи деца и внуци, които го очакват, събрани в група. Внезапно кадърът се изпълва с ярка слънчева светлина под съпровода на цигулково кресчендо.

Предотвратяващият инфаркт „Циклинт“ сега може да се закупи с рецепта. „Циклинт“ е продукт на швейцарската фармацевтична корпорация „Земдън“, световен лидер в етичното здравеопазване.

Гневът се надигна мигновено в Джак. Световни лидери в етичното здравеопазване? Не, тук имаше сериозна грешка, трябваше да кажат: „Световни лидери в измамата и мошеничеството. Международни специалисти по съсипване на човешки съдби и репутация. Главорези от световен мащаб“.

— Били ли сте някога в Швейцария? — попита Рита Калард небрежно.

Мисълта на Джак се върна към нея.

— Не.

— Карлота ходи там миналата година.

Той погледна изненадан възрастната жена.

— Защо?

— Откровено казано, не знам. И на мен ми се стори странно. За нея Ню Йорк беше толкова далеч, колкото и луната. Остана там само три дена. — Изправи се бавно и ставите й изпукаха от усилието. Протегна ръка към един рафт, отрупан с чаши. Накрая намери онова, което търсеше — една пощенска картичка.

— Цюрих. Ето ви го. — Поизбърса снимката от праха и му я подаде.

На преден план се виждаха малки лодки по широка река. В далечината се мержелееха тесни островърхи покриви на църкви. Кратък текст отдолу гласеше „Изглед от град Цюрих“. На обратната страна с небрежен почерк бяха написани три изречения: „Дойдох. Видях. И намерих онова, което търсех“.

— Не разбирам нищо, а вие?

Джак се втренчи в снимката. Пръстите му трепереха от вълнение.

— Рита — каза той накрая, — в онази стая, където държите стари книги, списания и вестници, видях пишеща машина. Тя работи ли?

— Ами че да. Аз самата я използвам от време на време. Искате ли нещо от мен?

— Да, три-четири листа. — Той отново погледна картичката. — Само че първо трябва да се обадя по телефона. — Той стана и припряно избърса ръцете си. — После и двамата ни чака много работа.