Пол Карсън
Корпорацията (27)

27

Четвъртък, 7 октомври

4:37 сутринта, Чикаго

На приглушената светлина на нощната лампа Джак Хънт навлече дебел пуловер и дънки и си сложи плътни чорапи и туристически обувки. Беше купил този екип преди пет дни от магазин на „Фокс“ на Северен Кларк. Бет беше будна. Отново й беше зле и се давеше над една найлонова торба отстрани на сложения направо на пода матрак. Бебето им явно здраво се беше вкопчило в живота и неговата майка определено можеше да каже, че при първата си бременност бе имала късмет. За разлика от сега. Дани успяваше да дреме на целия този шум, но в съседната стая шумоленето потвърди, че семейство Брадли също не са потънали в дълбок сън. С лице, изпито от тревога и бледо от недоспиване, Бет целуна съпруга си за довиждане. После се отпусна на матрака, а фигурите от тапетите се завъртяха вихрено зад спуснатите й клепачи. Трябваше да поспи още един час.

— По-добре си вземи и леки дрехи. — Гигантът Спенсър го чакаше пред вратата. Подаде му малка брезентова торба. — Ще ти бъдат големи, но нямам други.

Той се усмихна в утринната дрезгавина.

— Там, където отиваш, е доста по-топло.

Джак сграбчи огромната ръка и я стисна здраво.

— Благодаря ти. — Не можа да каже нищо повече. Този човек почти не го познаваше, а му предлагаше покрив, легло и дори личните си дрехи. Беше трогателно и Джак се опита да скрие вълнението си.

Спенсър сведе строг поглед към него.

— И да се пазиш, чу ли? — Опитваше да сниши гръмкия си глас, но той отново отекна в тесния коридор. — Не ми е много ясно какво става, но Хелън все разправя, че някакви хора са ти вдигнали мерника. В този град вече никой не използва юмруци. Всички спорове се уреждат с патлака.

Джак излезе от къщата в 5:15 и се озова навън във ветровитото и студено утро, със задънено от облаци небе и мирис на дъжд във въздуха. Като притичваше и непрекъснато се оглеждаше, най-накрая той се добра до мястото, където беше скрил сребристия шевролет, след като се бяха преместили на Чикаго Лон. Ако Рита Калард беше права, той щеше да се нуждае от него, за да докара материалите, складирани в нейната къща. Запали мотора.

Потокът от автомобили беше относително слаб, тъй като до натоварените сутрешни часове имаше още време. Джак се движеше по странични улички и главни пътища, като срещаше предимно коли на полицията и на обществените служби. Накрая излезе на междущатската магистрала. Там върволица от превозни средства се бореха за позиция, като криволичеха и се задминаваха със свирещи клаксони и мигащи светлини. Леки автомобили изпреварваха микробуси и товарни коли, които от своя страна едва успяваха да наберат преднина пред тежките камиони и ги подминаваха сред оглушителен вой на клаксони. С отоплението на максимум заради студа Джак държа вътрешното платно през целия път до „О’Хеър“. При една отбивка внезапно сви встрани, после заобиколи и отново се качи на магистралата. Не мислеше, че го следят, но ако грешеше, трябваше да направи опит да ги заблуди.

На дългосрочния паркинг свря шевролета между оградната стена и един лъскав нов Лексъс, след което огледа колата от всички страни, за да се увери, че мястото е достатъчно встрани, за да не привлича погледи. Десет минути по-късно вече стоеше с приведена глава в ъгъла на един автобус на път за главната сграда на летището. След още петнайсет, сред неспирното множество и движещите се пътеки на Терминал 1, той мина проверката на документи за полет на „Юнайтед“ от 6:15 с връзка за Лос Анджелис. Еърбъс АЗ19, полет 1129. Билетът за отиване и връщане щеше да струва 816 долара. Това означаваше, че почти преполовява последните си две хиляди — в случай че Бет и Дани заминат за Австралия. Освен това означаваше, че той няма да замине с тях.

Купи си един „Сънтаймс“ и забеляза, че ентусиазмът на Хърб за търсене на публичност не секва и извън работно време.

„По сведения, получени от чикагската болница «Картър», в кардиологичното отделение цари смут. Преди шест дни шефът на отделението, ирландецът Джак Хънт, бе освободен по кратката процедура след две положителни проби, получени през време на рутинен тест за злоупотреба с наркотици и психотропни вещества. В рамките на четиридесет и осем часа професорът отвърна на удара, обявявайки твърдението си, че пробите са били подменени. Адвокатът на Хънт завежда дело за неправомерно уволнение и заплашва с по-тежки правни обвинения, ако случаят не се разреши бързо. Ръководството на болницата обаче създава пречки. Пробите на кръв и урина са изчезнали и според слуховете, лаборантът, отговарящ за анализа, също е потънал вдън земя.“

„Прав бях. Мръсникът, който е подменил пробите, е изчезнал. Никога няма да го открият.“

„Пресконференцията, насрочена за тази сутрин, бе отложена, а на телефонните позвънявания в кабинета на административния директор не отговаря никой.“

В самолета Джак седеше с лице към илюминатора. Една стюардеса наруши уединението му и той се нахвърли върху поднесената закуска — студени овесени ядки, студено мляко и студен кроасан. Поне кафето беше горещо и сладко. Той се огледа крадешком и отбеляза, че пътниците около него бяха спокойни и се чувстваха добре — някои от тях преглеждаха разни документи, други четяха книги или просто дремеха. Само той бе с изпънати до скъсване нерви.

С какво ли разполагаше Рита Калард? По телефона тя не му каза много. Ами ако са само материалите, които Карлота му бе записала на дискетата и нищо повече? „Спокойно, не се тормози. Каквото и да е там, то няма да се промени. Или ще е нещо полезно, или не, средно положение няма. Ако се окаже второто, по-добре започвай да си търсиш курсове за сервитьор.“

Той се размърда на мястото си и се опита да затвори очи с надеждата да поспи. Не се получи. В главата му непрестанно звучаха последните думи на Бет предишната вечер, когато той й бе разказал за най-новото развитие на нещата. Ако и това се окаже задънена улица, Хънт, хващам следващия самолет за Австралия.

Бърз поглед към часовника на ръката. Още един час. Подкани самолета да лети по-бързо.

Еърбъс АЗ 19 кацна на международното летище на Лос Анджелис в 8:40. Джак отиде в залата за пътници, които пътуваха с прехвърляне, и зачака връзка със „Скайуест“. Хора с делова външност се бяха задълбочили във финансовите страници, а други, тръгнали на почивка, се смееха и шегуваха, облечени в унисон с приповдигнатото си настроение. Ярки десени на цветя и торбести шорти изглежда бяха договорената униформа за деня.

Скоро Джак започна да се чувства твърде неудобно в зимното си облекло. Отиде до тоалетната и се преоблече с една от тениските на Спенсър. Висеше му отвсякъде и след дълги усилия, като я придърпваше и натикваше в дънките, най-накрая успя да я приведе в приличен вид. С предоставена на разположение самобръсначка, сапун и хладка вода той се захвана да стърже наболата си гъста брада, като на няколко пъти се поряза до кръв. Като краен резултат придоби вид на позастаряло хипи, изпонаядено от насекоми. Пътниците от същия самолет го заобикаляха и гледаха да седнат по-далеч от него. В първия момент се почувства неудобно, но след това реши, че подобно поведение го устройва прекрасно.

Самолетът от Лос Анджелис излетя по разписание и точно когато минаваше 11:30 местно време, Джак вече се намираше в залата за пристигащи на летище „Монтерей Пенинсюла“ в югозападна Калифорния. С багаж, който се състоеше от единствена брезентова торба, той стигна бързо до мястото за посрещачи, където заоглежда лицата на чакащите. Накрая забеляза името си, написано на парче картон.

„Джак Хънт“

— Не си го написал правилно.

Един пъпчив младеж в син гащеризон държеше неугледната табела. Той огледа произведението си и сви рамене.

— Все пак ви открих, нали? — Момчето беше високо и слабо, с провлачен говор и мудни движения. Изглеждаше така, сякаш не се беше появявал на слънце от месеци.

„Скъперник под наем“ на някой си Рик предлагаше най-ниска тарифа, докато Джак правеше заявката си още в самолета, и сега той разбра защо. Посрещачът му крачеше пред него с увиснали рамене, с дъвка в уста, без да се интересува от своя клиент. Джак тръгна след него, забелязвайки, че името на фирмата върху синята униформа бе зацапано с масло и мръсотия.

— Накъде?

Пъпчивкото се напъна да води непринуден разговор, докато превеждаше Джак през редовете коли, чиито покриви блестяха на слънцето. Въздухът миришеше на самолетно гориво и недалеч ревът на реактивен двигател заглушаваше думите им. Джак сви длани и закри уши, за да чува по-добре.

— Пасифик Гроув.

— Местенцето си го бива, изгледът е жесток — каза момчето. — По това време на годината е добро за посещение. Почти не вали, дните са топли, а вечерите хладни. Така по-лесно се спи.

Рик от „Скъперник под наем“ беше разочарован механик, работил преди време за „Съборетина под наем“, с право на маршрути от едното крайбрежие до другото. Убеден, че може да разработи собствена верига за коли под наем на ниска тарифа, той беше закупил малък парк от застарели машини с голям километраж. Автомобили, закрити коли, камиони, спортни съоръжения, мотори. После беше скръстил ръце в очакване да стане милионер, фирмата му се намираше на пет мили от Олд Монтерей, южно от Магистрала 1, близо до езерото Дел Монте. Там, зад порутена и изтерзана от графити каменна ограда, той съхраняваше своята колекция.

Офисът представляваше една по-голяма дървена барака с тенекиен покрив и толкова мръсни прозорци, че през тях не се виждаше нищо. Под купчина книжа, боклуци и списания с голи мадами имаше бюро с по един паянтов стол пред и зад него. Договорът за наем на кола беше толкова мърляв, че Джак едва различаваше буквите и затова го заряза, без да го прочете. Превозните средства се намираха на малък паркинг, заобиколен с телена ограда. В единия ъгъл изпосталял помияр беше прилегнал в сянката на раздрънкан камион, а от нашийника му с метални капси тръгваше прокъсано въже, завързано за един кол пет-шест метра по-нататък. Кучето дишаше бързо, с изплезен език и зейнала уста, разкриваща два реда остри зъби. До предните му лапи се търкаляше обърната купа за вода.

Рик не беше на бюрото си, така че белязаният с акне негов помощник показа на Джак два джипа — една Мазда 92 MPV и един осемместен Додж Караван. И двата не му вършеха работа. Накрая спряха пред един товарен бял Форд 84. Беше очукан от всички страни и доста неуспешно пребоядисан, при това очевидно неведнъж. Гумите бяха износени, а за да стои затворена, дясната врата беше завързана със здрав канап, промушен през дупка, пробита за целта в страничната стена. Отвътре целият беше в прах и мръсотия, особено таблото и седалките. Работеше само една чистачка, а и механизмът, който пръскаше водата, беше повреден.

— Може да съм забравил да го напълня — предположи момчето, подсмръкна и отмести поглед. — Искахте малка товарна кола — ето ви я. Кат’ искате кадилак, плащате за кадилак.

Джак понечи да възрази, но после се отказа. Времето летеше. Купчината ръждясал метал на колела трябваше просто да го закара от точка А до точка Б и после обратно в рамките на двадесет и четири часа. Едва ли щеше да се разпадне в този кратък период.

— Иначе върви екстра — беше му обяснено. — Никога не се е разваляла.

Джак хвърли поглед към момчето. На физиономията му бе изписано недоверие.

— Никога — повтори помощникът, този път още по-настоятелно. — Ето ви карта на Южна Калифорния и прогнозата за времето през следващите два дни.

Джак погледна написаното. Следващите двадесет и четири часа обещаваха частична облачност с максимални температури около 28 градуса и минимални 13 градуса, влажност на въздуха около 90 процента. Тениската на Спенсър вече бе залепнала за гърба му.

— Шефът каза да ми платите веднага.

Джак извади пачка банкноти.

— Шефът каза да приемам само кредитни карти.

Джак се притесняваше да използва нещо, с помощта на което можеха да го проследят. Имаше „Виза“ и я беше използвал за самолетния билет, но се беше надявал да прекъсне дирята в Монтерей. Знаеше, че започва да го гони мания за преследване, но не можеше да рискува.

— Имам само в брой. — Той бръкна в страничния си джоб и извади едно руло от двайсетачки. Момчето се ококори.

— Пет стотачки срещу щети. Получавате си ги, щом я върнете.

Джак отброи девет банкноти и ги тикна в омазаната с масло ръка на момчето. Знаеше, че веднага ще потънат в джоба му.

— Кажи на шефа си, че евентуална злополука може само да заздрави крехката черупка на тази съборетина.

Пъпчивкото заслони очи срещу силното слънце.

— Тая работа хич няма да се хареса на шефа.

Джак се покатери на предната седалка, като почисти с ръка останалите неясно откога трохи и обвивки от бонбони.

— Проблемът си е негов.

Заливът Монтерей се извива в полукръг с дължина около 140 километра по бреговата линия между северната и южната граница на Калифорния. Магистрала 1 върви покрай брега, подминавайки помитани от вятъра плажове, осеяни с високи пясъчни дюни и площи, обрасли с артишок от другата страна. Заливът е благословен с гъсти зелени гори от чворести, извити от вятъра кипариси и обширно подводно дефиле, по-голямо и по-дълбоко от Големия каньон.

При по-различни обстоятелства Джак може би щеше да изпита удоволствие от пътуването — Монтерей притежаваше множество добре запазени постройки от кирпичени тухли, повечето от които и досега се използваха за държавни учреждения, ресторанти и банки. По протежение на старата брегова ивица имаше малко рибарско пристанище със скърцащи кейове и все още годни рибарски лодки. В многобройните магазинчета се продаваха чаши със супа от риба и миди или пресни морски продукти. Няколкото големи тюлена през деня забавляваха туристите с печалното си лаене, а през нощта подлудяваха обитателите на околните хотели.

Но Джак имаше твърде много грижи, за да може да оцени историята и живописните гледки. Времето изтичаше. Освен това не беше сигурен дали не се е втурнал да гони вятъра и дали накрая всичко нямаше да се окаже напразно. Беше се натикал в тази раздрънкана таратайка с износени гуми, които всеки момент можеха да поднесат на шосето. Кормилото беше тежко, а спирачките не държаха достатъчно добре. Беше си забравил очилата и яркото сутрешно слънце дразнеше очите му. Челото му се ороси с пот, докато се бореше с климатика. Накрая го блъсна с отчаяние, след като така и не можа да го настрои на охлаждане и той продължи да бълва горещ въздух.

Откри авеню Дел Монте и заобиколи крайморския булевард, като държеше плажа от дясната си страна. Премина през Тунела на фара, озова се на „Пасифик“ и продължи по него, докато излезе на булевард „Оушън Вю“. По негови сметки крайната му цел беше на около пет мили и в друго градче.

Пасифик Гроув бе малка община, разположена в северния край на полуостров Монтерей. Съдържаше няколко реда впечатляващи постройки от началото на века, които се взираха в океана с олющените си от соления въздух фасади. Градчето някога бе представлявало религиозно убежище и общата атмосфера на покой бе все така осезаема. Местните жители наричаха областта „последният роден град на Америка“. Беше място, където човек можеше да върви спокойно, без да бърза за никъде, да се наслаждава на пейзажа, да вдъхва мириса на море и да отдъхва под лъчите на топлото слънце.

Джак не обърна почти никакво внимание на онова, което го заобикаляше, насочил мисълта си единствено към адреса, който му трябваше. С карта върху таблото, той управляваше с една ръка, като се опитваше да разчете указанията на Рита Калард. „Нататък по Дванайсета улица, завой наляво, още стотина метра и отново завой наляво.“ В колата бе непоносим задух, макар че Джак беше свалил и двата прозореца. Беше принуден да издърпа единия край на тениската, за да избърше потта от челото си. Беше жаден, напрегнат, преуморен и превъзбуден. По негови сметки се намираше само на няколкостотин метра от своето избавление или ад. Отминаваше улички с малки дървени къщурки с дъсчени покриви, после изникнаха превзети и достолепни викториански вили. Надясно. Наляво. Още един завой. Отново вляво, после по „Кентън“. Най-накрая. И къде е номер 104?

Той се движеше бавно, като оглеждаше номерата по пощенските кутии. Улицата беше тиха, оградена от едноетажни жилища в стил ранчо с навеси за коли. Малки, но грижливо поддържани морави отпред, които със свежата си зеленина се открояваха на фона на страничните опалени от жегата алеи. Изобилие от палмови дървета. Оранжеви, жълти, червени и сини цветя, ограждащи дворовете. Потънали в морави цветове декоративни тропически храсти. И почти никакво движение, с изключение на няколко деца, които се гонеха, яхнали велосипеди. Той натисна предупредително клаксона. Мярна нечия глава с рошави посивели коси, приведена над едни храсти, но това беше номер 96.

И изведнъж номер 104, ето го.