Пол Карсън
Корпорацията (15)

15

Ставаше все по-топло при почти стопроцентова влажност. Електрическата компания имаше три милиона клиенти в седем от засегнатите щати и умоляваше за ограничения в употребата на електрическа енергия. Обслужването се задъхваше от напрежение да поддържа климатиците на пълна мощност. Времето беше значително по-приятно в разположените на север равнини и в по-голямата част от долината на Охайо, където максималните следобедни температури рядко надхвърляха 27–28 градуса. По Източното крайбрежие също изнемогваха от горещина. В Ню Йорк в края на седмицата термометрите вече минаваха 32 градуса. Вследствие на жегите имаше регистрирани 33 смъртни случая — дванайсет в Мисури, единайсет в Илинойс, осем в Охайо и два в Северна Каролина. Повечето от тях бяха в градовете.

— Когато си в къща в провинцията, просто можеш да си отвориш прозорците — каза един говорител на отдела по здравеопазването в Илинойс. — Но когато си в центъра на Чикаго, няма много хладен въздух, за да разчиташ на свежа струя.

Местните радиостанции и телевизии канеха експерти за съвети. Кметът провеждаше редовни кратки пресконференции и даваше лични препоръки за оцеляване в жегите. Той нареди плажовете да се държат отворени и да се охраняват и през нощта, за да могат жителите на Чикаго да се разхлаждат по всяко време. Но Том Скилинг, главен метеоролог към телевизия предупреди, че засега не се очаква захлаждане. Възможни бяха гръмотевични бури, но без спад в температурите.

В южната част на града ставаше все по-горещо. Отчаяни от липсата на каквито и да било улики в серия убийства, приписвани на четирима различни извършители, от ФБР предлагаха 20 000 долара за информация, подпомагаща залавянето на убийците. Нуждата от помощ от страна на обществеността беше голяма. Полицията съобщи — жертвите, свързани с ДНК идентификация, вече възлизат на дванайсет. Последният труп бе на млада жена, намерена в стълбищната шахта на една изоставена сграда.

И на Джак Хънт не му беше по-лесно.

— С колко време разполагаме? — Той се намираше във външния от двата офиса, предоставени на професора на отделението, където подписваше писма, издаваше заповеди и трескаво се опитваше да пренасрочи събрание с администрацията.

Хелън го наблюдаваше с усмивка. Тя погледна часовника си.

— Десет и половина е. Бет вече се обади, за да потвърди, че срещата в банката е насрочена за единайсет. На ваше място, професоре, бих тръгнала незабавно.

Пейджърът на Джак иззвъня, той видя номера, вдигна слушалката, набра и зачака. После се заслуша напрегнато.

— Какъв тип аритмия? — Той преценяваше характера на сърдечна криза въз основа на информация на фелдшер в линейка, която се носеше към „Картър“ с включена сирена. — Какво сте му дали досега? — Получи още подробности. — Проверете основните жизнени показатели.

Той записа данните върху ръката си с химикалка.

— Добре — взе решение незабавно. — Дайте му аденозин три милиграма бързо интравенозно. Ако тахикардията продължава, след две минути му дайте втора доза. На какво разстояние сте от спешното? — Идваха по Западен Харисън. — Отивайте направо там, аз ще изпратя човек от моя екип да ви посрещне.

Затвори и набра седем цифри. Докато чакаше, разписваше разни документи, които Хелън бе подредила на бюрото му. От другата страна вдигнаха.

— Боб, слез в спешното. Карат с линейка петдесет и три годишна жена с неопределена камерна аритмия. Фелдшерът каза, че не изглежда добре. — Той затвори и набра отново. — Джак Хънт, от кардиологичното. Карат ви пациентка със сърдечна криза. Вероятно ще трябва спешно да бъде прехвърлена на деветия етаж.

Той затвори слушалката, погледна си часовника и грабна купчина книжа.

— Ще ги оправя пътьом и ще ти звънна довечера преди края на работното ти време. Става ли?

Хелън поклати глава, наблюдавайки как контролираният хаос все повече се развихря.

— Имате двайсет минути. По-добре побързайте.

Джак тръгна към вратата, но Хелън го спря.

— Нима смятате да се изправите пред директора на банката в зелена униформа?

Той изруга наум и се втурна във вътрешния офис, като в движение събличаше през глава горницата на униформата си. Три минути по-късно отново се устреми към вратата, този път с разкопчан цип и риза, чиито краища стърчаха вън от панталоните. Хукна по коридорите, без да обръща внимание на веселите погледи, които го съпровождаха. Спря рязко пред асансьора и започна трескаво да натиска копчетата. Вратите се отвориха и той буквално връхлетя върху Хари Чан, който точно излизаше. Дребният кардиолог бе увлечен в сериозен разговор с някакъв висок широкоплещест мъж с изрусени коси. Чан моментално млъкна.

— Как вървят нещата, Джак?

Помисли си, че Чан се усмихва по-усърдно от всякога.

— Явно бързаш ужасно. Да не те задържам.

Джак понечи да каже нещо, но вратите на асансьора тръгнаха да се затварят. Докато ги наблюдаваше как се плъзгат една към друга, му се стори, че високият мъж го наблюдава изпитателно.

Две минути по-късно вече беше пред болницата и се оглеждаше отчаяно за такси. Още пет-шест човека се събираха на импровизирана опашка отпред на тротоара, явно в очакване на транспорт, така че Джак се втурна към отсрещната страна на шосето, като криволичеше между колите, без да обръща внимание на яростните клаксони. Притискаше разбърканите книжа до гърдите си, докато прескачаше последния метър, след който се добра до безопасната алея за пешеходци. Беше плувнал в пот от горещината, тъй като от тази страна на Западен Харисън нямаше никаква сянка.

— Хайде, хайде!

Колите се точеха в безкрайна колона, плътно една до друга, но между тях нямаше жълто такси. Внезапно Джак забеляза едно, което се движеше много бавно към опашката от другата страна. Отново изскочи на шосето. Клаксоните пак запищяха, след което последва нов слалом в пролуките между колите. Таксито вече се беше насочило към чакащите, но спря, тъй като колоната престана да се движи. Джак забеляза една възрастна жена, която махаше яростно, и с последно усилие буквално се хвърли върху капака на мотора точно когато шофьорът вече се канеше да засече колата вдясно.

— Северен Кларк! — изкрещя той, успявайки да се вмъкне на задната седалка. Изпусна книжата и те се разпиляха около него. — И колкото може по-бързо или ще си загубя жената!

Шофьорът изгледа раздърпания пътник в огледалото за обратно виждане и сви рамене. После успя да се вмъкне в една пролука в колоната и пое в източна посока. Джак сведе глава, за да посрещне яростните викове на тълпата от чакащи, която подминаха. Избърса чело с ръкава на ризата си и подложи лице на хладната струя, която идваше от климатика отпред, след което се захвана да преглежда книжата. Все съвещания на комитети, събрания на персонала, финансов контрол и нареждания отгоре. Пълна досада. Имаше и две телефонни съобщения от Карлота Дрънкър, но Джак не ги прочете, а гузно тикна листчетата в един страничен джоб. Беше се опитал два пъти да се свърже с нея, но всеки път го препращаха на телефонен секретар. Освен това мярна и едно писмо от Стив Даунс и бързо го прегледа.

„Скъпи професор Хънт, надявам се, че сте имали време да обмислите повторно решението си относно пускането на пазара на новия лекарствен продукт на корпорация «Земдън». Както бях изтъкнал през време на краткия ни разговор, подкрепата, която бихте оказали на това мероприятие, ще насочи особено необходими средства към болницата и ще допринесе в значителна степен за издигане на престижа й. Компанията би желала да получи отговор колкото се може по-скоро. Може би трябва да поговорим отново, преди да вземете окончателно решение?“

„Разкарай се, Даунс, вече съм го взел.“

Той реши, че няма сили да изчете и останалите листи, остави ги настрана и се опита да си наложи да се отпусне. Погледна колко е часът — беше 10:50. Ама че начин да се появи на среща с управител на банка. Хънт, не можа ли поне да си вземеш един душ или просто да се поосвежиш някак? Вече се ужасяваше от следващ скандал с Бет. Едва бе успял да я успокои след вандалщината върху волвото, като я бе убедил да погледне на нещата разумно. „Няма защо да напускаме града, просто трябва да си намерим приличен дом в приличен район, където е сигурно и безопасно и където няма да се чувстваш като под обсада.“ Това стана при пореден среднощен разговор, когато Дани вече спеше. „Аз съм разстроен не по-малко от теб. Не мисли, че и аз не се въртя по цяла нощ, питайки се какво, по дяволите, става! Но заплахите, че ще си тръгнеш и ще ме оставиш, са шантави приказки. Ние не сме пораженци, Бет, ние сме бойци! Твърде дълъг път сме извървели, за да се откажем от тази възможност. Дошли сме тук, за да останем.“

Полицай Нелсън от районното управление на Линкълн парк не му бе предложил особено успокоение, когато Джак тайно се бе поинтересувал за хода на издирването на техния мъчител. Той явно беше на мнение, че те реагират прекалено болезнено на случилото се и под въздействие на страха започват да страдат от мания за преследване. „Ще трябва да поизчакате, докато го засечем. Все ще се появи някъде. С такива като него винаги е така.“ Полицаят потвърди, че по улиците из техния квартал сега има повече патрули и Джак беше принуден да се утеши с това. Но той се отказа да сподели с Бет впечатлението си, че в полицията не са се трогнали особено от тяхната трагедия.

Таксито вече беше излязло от централната част на града и се носеше към северните предградия. От дясната страна се намираше Линкълн Парк, където с Дани и Бет си бяха устройвали боеве със снежни топки през последните снегове миналата зима. Следваше зоологическата градина, където бяха наблюдавали тюлените и се бяха заливали от смях на лудориите им. Сякаш бе минало страшно много време. Толкова неща се бяха случили оттогава, и то далеч не само хубави.

Джак забеляза някакъв висок, набит мъж, който тичаше покрай зелените хълмове и изведнъж му хрумна една мисъл. Кой беше онзи в асансьора с Хари Чан? Ето, той наистина беше як. Спомни си думите на Хелън за представителя на корпорация „Земдън“, който висял пред офиса й. „Огромна горила“ — така го беше описала. Смътна тревога помрачи чертите му. Тази история не беше много ясна. Хари беше направо нов човек. Пристигаше навреме в болницата, поемаше изостаналите случаи и проявяваше повече старание. Дори слизаше в спешното, когато докарваха някой с болки в гърдите. Мартин Шрийв не се разтапяше в усмивки, но все пак не беше толкова навъсен. Не пушеше и не вонеше на алкохол. Може би се беше примирил с участта си. А виж, за Нат Паркър беше сигурен, че е доволен от промените. Те двамата с него бяха мъкнали това отделение на гърба си твърде дълго време.

— Къде казахте, че е банката? — изтърси внезапно шофьорът на таксито. Той беше тантурест човечец с потъмняла от пот тениска.

— На ъгъла на „Корнер“ и „Рослин“.

Таксито забави ход и запъпли напред. Двамата обърнаха глави и се взряха в сградите вдясно. Вече минаваше единайсет.

— Тук няма банка. — Шофьорът се обърна напред. — Мисля, че има една на около километър и половина. Искате ли да продължа нататък?

Джак изруга. Толкова бързаше сутринта, че всъщност не беше обърнал внимание на указанията на Бет.

— Давай. — Той се облегна назад, избърса потно чело, оправи вратовръзката си и прибра краищата на ризата в панталоните си. „Майчице, направо съм разбит. Освен това съм закъснял и със сигурност няма да ми се размине.“

 

 

Управителката на местния клон на Асоциирана банка Чикаго беше средна на възраст цветнокожа жена с памучна блуза и тясна тъмносиня пола. Къса коса с бретон и изтънени краища по линията на врата, дълбок дрезгав глас. Офисът й представляваше два квадратни метра преградена част в голямо помещение с изглед към улицата. Беше по-скоро функционален, отколкото претенциозен и съдържаше бюро, столове и малък шкаф за папки. Тя кимна с разбиране, когато Джак й обрисува най-общо семейните финанси, като й обясняваше, че предпочита да се простира в рамките на доходите си и че не желае да взема заеми без някаква належаща нужда.

— Аз съм предпазлив човек — заяви той, отбелязвайки недоверчивия поглед от другата страна на бюрото. От лявата му страна Бет седеше в своята най-хубава лятна рокля, наблюдаваше и слушаше. — Баща ми за малко да се разори от спекулации с имоти и ценни книжа. Когато дойде катастрофата, семейството му го спаси. Предполагам, че опитът ме е научил да внимавам с парите. Образът му как тръгва с шапка в ръка да проси помощ ми е останал като неизличим белег. Никога не бих позволил нещо подобно да се случи на съпругата ми и на момчето ми.

Управителката се усмихна.

— Разбирам. Такъв опит ще ви накара добре да си помислите, преди да похарчите средства, които надхвърлят дохода ви. Но според мен вие сте излишно консервативен. Може би е време да поувеличите малко резервите. В края на краищата това е Америка и тук на власт е кредитът. — Тя отвори едно чекмедже и извади някаква папка. Вътре страниците бяха чисти и сега един остър молив се устреми към недокоснатата белота. — Можете ли да ме ориентирате най-общо на колко възлиза годишната ви заплата в „Картър“?

Джак се прокашля и после погледна смутено към Бет. Тя се извърна.

— Триста двайсет и пет хиляди долара.

Връхчето на молива се счупи.

 

 

— Наистина имаше голям ефект, когато спомена цифрата.

Бет и Джак пиеха кафе с лед в една близка сладкарница. Тя се пресегна и оправи яката на ризата му.

— Видя ли й изражението?

Джак се сви притеснен. Управителката беше записала подробностите, свързани със заплатата му, беше ги повторила, за да се увери, че няма грешка и после се беше привела напред с гримаса на недоумение.

— Това е доста прилично възнаграждение. Мога ли да попитам защо продължавате да живеете под наем? — Джак не беше успял да й предложи правдоподобно обяснение.

— Казах ти! — възкликна тържествуващо Бет. — Сега разполагаме с повече пари, отколкото сме имали през целия си живот, а продължаваме да караме старата очукана кола, да живеем в същия мизерен квартал и да си носим все същите дрехи. Харесва ти или не, сега наистина ще ни е по-леко. Ти заемаш един от най-високите постове в Чикаго, дори жената от банката ти го каза!

Джак не можа да потисне усмивката си на задоволство. „Професор Хънт — бе казала управителката с едва сдържан възторг, — ние нямаме много професори в този клон. Всъщност, трябва да призная, че вие сте единственият. Това много ни задължава по отношение на грижите към вас.“

Джак изпи кафето си, хвърли чашката в едно кошче и стана. Хвана Бет за ръка и я изведе на слънце.

— Знам, че това е най-голямото събитие, което ще се случи в живота ни. Освен това знам, че нямам време да му се наслаждавам, защото съм затънал до гуша в работа. Защо днес не си дадем почивен ден? Да отидем на пазар, да похарчим малко пари.

Бет обви ръце около врата на своя съпруг и го обсипа с целувки.

— Ето сега вече се разбираме прекрасно — призна тя.

И те посветиха следобеда на себе си и обиколиха няколко сервиза за продажба на коли. По настояване на Дани огледаха един Форд Експлорър, един Плимут Неон и един Кадилак Девил. Накрая зарязаха и трите и се спряха на един Шевролет Събърбън 4 по 4, сребрист металик, с бежова гарнитура, комби с пет врати, с елегантна линия и просторно купе.

— Удобен е за цялата година — обясни търговецът. — През зимата просто се плъзга през сняг и лед.

Бет, за която безопасността бе на първо място, настоя за покупката. Докато Джак и Дани ритаха една футболна топка из паркинга, тя направи пробна обиколка с шевролета. Докато я чакаха да се върне, Джак нямаше как да не забележи радостта, изписана на лицето на сина си. Дори не си спомняше кога за последен път бяха прекарали известно време заедно, ей така просто да си общуват, да си бъбрят и да се насладят на близостта си.

— Става — заяви Бет категорично, след като мина по Северен Лейк Шор. Беше шофирала по Източен Елм и покрай постройките от кафява тухла, оцелели след Големия пожар, после се бе впуснала по магистралата близо до плажа край Оук стрийт, който сега гъмжеше от хора, търсещи прохлада във водите на езерото Мичиган. Като сменяше платната, тя продължи да се движи покрай брега. В синята искряща далечина срещу брега се носеха яхти и туристически корабчета. Накрая спря близо до Дайвърси Харбър и се върна обратно по Стоктън Драйв. След като спря отново на паркинга, Бет слезе от колата и заяви одобрението си.

— Хайде да я вземем. — Дани скришом бе дал знак на майка си, че подкрепя избора й. Той бе харесал колата от самото начало.

— Хънт, хайде направи и ти една обиколка.

Джак посрещна предложението на съпругата си с грима са. Мразеше да шофира, ненавиждаше свирепия трафик и предпочиташе да си чете дори и увиснал с една ръка на дръжката в автобуса. А и ако закъсняваше за някъде, нямаше проблем веднага да си спре такси.

— Нека вършим нещата едно по едно. И без друго това е ден, посветен на семейството. Предлагам веднага щом оправим плащането тук, да поемаме към плажа.

Дани нададе ликуващ вик и подскочи от радост.

— После ще отидем да похапнем на някое прилично местенце и ще се забавляваме.

Търговецът остана много доволен. Отдавна не бе извършвал по-бърза продажба.

 

 

От прозореца на третия етаж на един ресторант, разположен на Мичиган авеню, тримата се възхищаваха на първата голяма покупка от назначението на Джак насам. Отвън сребристият шевролет проблясваше на залязващото слънце, което се процеждаше между небостъргачите. За Бет и Дани новата кола бе първият осезаем признак за тяхното издигане към благополучието. За Джак тя бе малка, но важна стъпка към възстановяване спокойствието на неговата съпруга, аргумент, че постът му в „Картър“ наистина означава ново начало. „Няма да има повече страх — обеща той мислено. — Сега колата, после къщата.“ Банката му предложи привлекателни финансови пакети, които да му помогнат да осигури подходящата собственост, а заплатата му щеше да им позволи да се преместят в отбран и безопасен квартал. Той си даде сметка, че битката за по-добра сделка в началото сега бе придобила допълнителна важност. Джак отново погледна шевролета и забеляза, че минувачите също му се възхищаваха колко е лъскав и нов. „Тази работа означава страшно много за нас — стабилност, сигурност, финансова независимост.“ Той си наля последна чаша вино, вдъхна аромата му и отпи.

„Наздраве, професоре. Тук си, за да останеш.“

 

 

— Прекарахме великолепен следобед. — Във външното помещение на офиса си Джак разказваше на Хелън за събитията от предишния ден. — Взехме шевролета, събрахме си нещата за плажа и се отправихме към езерото.

Той беше в приповдигнато настроение, във възторг от откраднатите часове, така добре прекарани със семейството.

— На плажа беше толкова горещо, че не останахме дълго. Плувахме сигурно около час и играхме на топка. Аз пийнах няколко бири на сянка, а после Бет ни повози из северните предградия, след което тръгнахме обратно към центъра, за да изпреварим най-натовареното движение.

Хелън остави на бюрото му голям куп нови книжа и Джак ги посрещна с гримаса.

— Съжалявам, професоре, но те продължават да се трупат. Вземете си един почивен ден, когато се върнете, ще ви чака работа за два.

Джак придърпа стола си към бюрото и започна от най-горните.

— Нека видим какво можем да отметнем преди следващия ми ангажимент.

Започна да чете и да сортира — неотложни, такива, които могат да останат за по-късно, и други, които представляваха откровена загуба на време. Беше блокирал всички пристигащи съобщения, които не бяха в пряка връзка с работата на отделението. Видя четири писма с обратна разписка от корпорация „Земдън“ от Ню Йорк и моментално ги скъса.

— Как се чувства Бет? — попита Хелън между телефонните разговори.

— Много по-добре. Вълнува се страхотно, че ще си търсим нов дом, и мисля, че най-накрая е успяла да изхвърли от съзнанието си мисълта за онова бандитче. Много отдавна не съм я виждал толкова спокойна.

Последва ново обаждане и Хелън го пренасочи.

— Това е добре. Беше толкова напрегната всеки път, когато се обаждаше тук, че аз самата вече бях започнала да се тревожа.

— Сега си е както преди. Кара ми се, че не се обличам както трябва, предупреждава ме да се прибирам в прилично време, проверява ми имейлите, в случай че тайната ми любовница от Сакраменто ми е пратила някакво послание. — Точно четеше телефонно съобщение от Карлота, както обикновено доста странно.

„Не ми се обаждай вкъщи. Използвай връзката в болницата.“

Джак поклати глава, озадачен от тази непонятна история.

Хелън вършеше нещо, но изведнъж престана и погледна Джак намръщено.

— Да сте местили компютъра от офиса си? — попита тя.

Джак продължи да пише.

— Не. — После бавно вдигна поглед. — Защо питаш?

Хелън взе няколко писма и започна да ги поставя в пликове.

— По новия килим в кабинета ви остават следи, когато нещо се мести. Много е дебел. Докато преглеждах папките тази сутрин, забелязах, че компютърът е местен. Отпечатъкът върху килима беше съвсем отчетлив. Обикновено кутията стои на едно определено място.

Джак отмести встрани книжата и се замисли напрегнато. Компютърът съдържаше данните от изследванията му и плана за следващия изследователски проект. Никой друг нямаше ключ за вътрешния офис, освен Хелън.

— През целия ден не съм мърдала от бюрото, излязох само за един час на обяд — добави секретарката му.

Джак бе обзет от тревога, но съзнателно не я показа. Не искаше Хелън да стане подозрителна колкото него. За щастие той записваше всичко и на дискети. Освен в болницата, имаше запазено копие на всички файлове и на компютъра си вкъщи. Всеки материал на единия компютър се качваше и на другия, за да може да продължи да работи, независимо дали е в Западен Харисън, или в Западен Деминг.

— Може би чистачките — измърмори той. Но засега реши да държи офиса си заключен и следващия половин час да прекара в проверка на файловете.

 

 

— Ето ти още.

Джак потисна стенанието си, когато Дани изтича с топка в ръка в градината отзад. Беше се надявал, че ще му се размине.

— Като искаш да се разкараш оттук, ще трябва да погледаш — каза Бет с най-добрата интонация на заклет мафиот, на която беше способна. Съпругът й я погледна все едно беше откачила, но тя не му обърна внимание и стовари на коленете му купчина оферти, взети от посредници за недвижими имоти.

Беше събота, почивен ден. Температурите бяха спаднали с десет градуса, влажността вече не беше толкова изсмукваща. Градът се беше сгушил под мъглива облачна пелена. Идеални условия за плаж или за парка. Но в рамките на един час триото вече се намираше в новия сребрист металик 4 по 4 и пътуваше в северна посока по Шеридан към външните предградия. На задната седалка Дани преглеждаше набързо снимки на къщи, докато на мястото до шофьора Джак действаше като навигатор. Още едно извинение, което беше измислил, за да избегне шофирането.

След като обикаляха двайсетина минути из Еванстън, Бет реши, че не ги устройва заради разположения там Югозападен университет и многото студенти. Час по-късно Хайланд парк и Лейк Форест също бяха отхвърлени заради голямото разстояние, което щеше да направи пътуването твърде неудобно. Затова пък Уилмет им се стори доста интересен. Тя огледа района много внимателно и така задълбаваше във всякакви подробности, че накрая Дани започна да се изнервя.

— Ама мамо! — възкликваше той на няколко пъти, след като минаваха от улица на улица. Видя наоколо деца, които ритаха топка на зелени площи или се пръскаха с вода, или просто се гонеха. Забавляваха се, а не обикаляха, затворени в някаква си кола, за да гледат разни скучни къщи.

Но Бет беше непреклонна. След като това щеше да бъде нейният дом, тя искаше да е абсолютно сигурна, че е избрала най-добрия квартал. Беше се нагледала на жилища към болници, беше яла по твърде много закусвални, беше прекарала предостатъчно часове, взирайки се през замърсени прозорци в пристигащи и заминаващи линейки. Искаше един приличен като площ дом на приличен парцел и с приличен изглед. Искаше училище наблизо, за да може момчето й да ходи и да се прибира спокойно и да общува с другите деца. Искаше градина, достатъчно голяма за игра на футбол и за отглеждане на цветя и храсти. И освен това искаше ясли за бъдещото им бебе.

След дълги препирни накрая взеха единодушно решение в полза на Уилмет. Беше благоустроен район с павирани улици, викториански къщи в класически стил, разположени на достатъчно големи парцели, и семейни коли, паркирани по алеите отпред. Децата тичаха наоколо на воля, а велосипедите и триколките бяха оставени просто така, сякаш техните собственици знаеха, че ще ги намерят там по-късно. Освен това имаше обширни затревени площи, великолепни за футбол.

Огледаха го щателно с Пол Ридж, служител на „Имоти в предградията“. Ридж ги обсипа с внимание и още лъскави брошури.

— Ще намерим точно каквото ви трябва, госпожо Хънт — беше избоботил той иззад бюрото си. Изглеждаше твърде възрастен за тази работа, с оредели сиви коси и несигурни ръце, доста мършав в прекалено широкия си омачкан костюм от лен и червена папийонка. Лицето му бе цялото в бръчки. Сълзящите му очи се кривяха над очила във форма на полумесец. Но гласът му опровергаваше впечатлението за каквато и да е била немощ. Ридж не говореше, а по-скоро крещеше, и то така, че бъдещите клиенти, за да не си запушват ушите, предпочитаха да отдалечат столове от предната част на бюрото му. Дани бе оставен отвън в колата на включен двигател и климатик да се утешава с огромен сладолед.

Възрастният посредник на недвижими имоти моментално хареса новите клиенти, особено когато научи бюджета им. Очите му засияха и той остави настрана куп проспекти, които преглеждаше.

— Струва ми се, че ще се насочим към луксозната част на пазара, прав ли съм? — Той намигна на Бет. — Имате вид на жена, която би оценила нещо специално.

Ридж ги поведе на обиколка из района, като им показваше училища и магазини, както и гарата. Джак прекара десет минути в изучаване разписанието на влаковете. Изглеждаше добре. Ако изберяха жилище наблизо, той можеше да има връзка до Северозападната станция в центъра на Чикаго, като тръгва малко след шест сутринта и пристига в 6:45. После бърз ход или такси и щеше да бъде на бюрото си в седем, може би най-късно в 7:15. След това привечер можеше да хваща влак от града и да бъде в Уилмет около 6:30. Нямаше да има пътувания по време на адските задръствания, които му вдигаха кръвното.

— Някои от тези къщи са построени преди един век — отбеляза Ридж, когато се върнаха в офиса му. Той търсеше нещо в един шкаф с папки. — Повечето от традиционните гипсови замазки са от двайсетте години.

Той извади още проспекти и затвори чекмеджето така рязко, че целият шкаф се заклати.

— Имам няколко имота на цена един милион долара близо до езерото и още няколко на приблизителна цена около осемстотин хиляди долара по-близо. — Той присви очи и погледна Бет над очилата. — Едва ли госпожа Хънт би искала да види нещо на по-ниска цена.

Джак повдигна вежди.

Два часа по-късно Бет бе стеснила избора си до три красиви на вид къщи в радиус от пет мили. Докато шофираше към едната от тях, за да я огледа — модерно чудо от тухла, стомана и стъкло, Джак зърна един съвсем различен имот на Шимна авеню — очертана с дървета улица на три пресечки от бахайския храм^[1] на „Линдън“.

Паркираха отвън и навлязоха в предния парцел. В избуялата морава беше забита голяма табела с червен надпис на син фон „Продава се“. Къщата, построена в края на деветнадесети век, имаше висок островръх покрив, покрит с плочки от аспид и прозорци с дървени рамки. През стъклата Джак открои смътно старовремска кухня с уреди и шкафове, които изглеждаха извадени направо от петдесетте години. Общата атмосфера създаваше впечатлението, че оттогава нищо не е било променяно. Къщата напомни на Джак за дома на родителите му в Дъблин.

— Мислех, че искаш да видиш онази от брошурата — каза Бет, сочейки към проспекта, който държеше.

Но Джак не смяташе да бърза. Очите му се разшириха, докато оглеждаше обстановката. Постройката не беше внушителна или пък претенциозна като другата, към която се бяха отправили, но притежаваше очарованието на стария свят и овехтялост, която му допадна.

— Тази ми харесва — обяви той накрая. — И не е просто с външен блясък, а си има собствена атмосфера. Трябва да я видим.

Бет веднага я добави в своя списък на „задължителни за оглед“. Джак забеляза, че тя се зарадва. Най-накрая двамата наистина си търсеха дом.

— Има ли номер или име? — попита тя, докато наблюдаваше как съпругът й обхожда свободната площ отпред. Тревата бе избуяла и на места дори пожълтяла — явно мястото не бе поливано от доста време.

Джак отправи поглед към покритата с бръшлян табела вляво от входната врата.

— Буквите са почти изтрити. — Той избърса с длан мръсотията отгоре и отстъпи назад, за да обхване с поглед цялата табела.

— „Джолиет“ — обяви той накрая, след което пристъпи напред за по-внимателен оглед. — Точно така — „Джолиет“.

Бет огледа фасадата на постройката, присвила очи срещу яркото слънце.

— Странно име. — Тя сбърчи замислено чело, докато оглеждаше парцела около нея. — Но бих могла да свикна и да започна да я харесвам.

Тя записа нещо върху рекламния проспект, получен от посредника, и се отправи към колата.

— Побързай, имаме да оглеждаме още две.

Но Джак сега обхождаше парцела отзад — предимно избуяла трева и на места запуснати храсти. Беше голям. Простор за луд по футбола осемгодишен малчуган и място за отдих в градината. Бет щеше да я оправи за нула време.

Преди да тръгнат, Джак хвърли един последен поглед към къщата. Беше хубава постройка. Близо до града, а и в спокоен район, където живееха предимно семейства. Освен това беше по-голяма от другите, които вече бяха огледали. Той потърси обявата, за да види цената. Осемстотин хиляди долара. „Майчице, това са адски много пари.“ Въодушевлението, което го бе обзело, малко спадна, но той продължаваше да я гледа, извърнат назад, и забеляза тесните покриви с износените от времето плочки. Със сигурност можеше да се превърне в хубав дом.

 

 

В понеделник сутринта Джак се чувстваше радостен и изпълнен с оптимизъм. Нещата се подреждаха. След визитация на отделението и импровизиран семинар с двама от най-добрите си стажанти той се отправи към кабинета си, като за момент се спря при бюрото на Хелън, за да си прибере пощата и да хвърли поглед на пресата. Едно заглавие на трета страница на „Американ Медисин“ привлече вниманието му.

„Кардиолог научен работник — убита при пътна злополука. Извършителят избягал.“

Той прегледа информацията и усети, че му прилошава, когато разпозна името на жертвата.

Сакраменто, петък

„Местната полиция е на мнение, че специалистът по кардиология Карлота Дрънкър е била убита при пътна злополука. Неизвестният извършител е избягал. Преди два дена четиридесет и три годишната изследователка е била намерена в канавката, недалеч от охранявания комплекс, в който е живяла. Предварителното разследване показа, че е със значителни наранявания от удара на превозното средство. «На този етап нямаме информация за евентуални свидетели на произшествието» — заяви един от говорителите на полицейското управление. Призоваваме всички, които са били в района между 18:00 и 22:00 вечерта на 28 юли, сряда, да се обадят в полицията.“

Джак беше зашеметен.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Хелън. Те седяха в приемната пред професорския офис двайсет минути след края на визитацията.

Джак отново прочете кратката информация и после смачка вестника. Раменете му увиснаха и той внезапно се почувства смазан. Защо не отговарях на съобщенията й? Тя се опитваше да се свърже с мен в деня, когато бяхме на плажа. Може би е била психически разстроена или потисната. Да се е хвърлила пред някоя преминаваща кола? Случва се често с психически нестабилни пациенти. Едно телефонно обаждане можеше коренно да промени нещата.

— Колегата изследовател от Калифорния — промълви той накрая. — Онази жена, заради която Бет все мърмореше. Пращаше ми много имейли.

— Спомням си я. — Хелън запрелиства задните страници на тефтера си със задачите за деня. — Онази, която изпращаше странните съобщения.

— Точно тя. А аз не й отговарях.

Той приглади страницата на вестника и я обърна към Хелън. Тя изчете текста и поклати глава.

— Колко жалко!

Джак опря лакти на масата.

— Мисля, че тя не беше много добре психически. Имейлите, които получавах вкъщи, ставаха все по-странни и по-странни. А и обажданията тук в кабинета ми не бяха особено понятни. Честно казано, избягвах да разговарям с нея. Бях изостанал със собствените си изследвания и нямах какво ново да й предложа.

Хелън погледна часовника си, после прелисти бележника със задачите за деня.

— Време е да се върнете към служебните си задължения, професоре. Тук шоуто трябва да продължи.

Джак въздъхна и бавно се изправи, все още разтърсен от новината за смъртта на Карлота.

— Какво става? — Прегледа страницата от същия ден. — Добре, ако ти трябвам, ще бъда в лабораторията.

Хелън изчака, докато той се скри от погледа й, след което изряза кратката информация от вестника. Прочете я отново, после се облегна назад на стола си и се замисли. Накрая разтърси глава, сякаш се опитваше да прогони някаква глупава идея, обърна се към своя компютър и започна да пише. Имаше диктовка от близо един час, която трябваше да обработи.

Джак се отправи към залата по инвазивна кардиология. Това бе стандартна операционна с обичайната голяма маса под подвижни халогенни лампи. Вътре имаше и два високотехнологични скенера, свързани с телевизионни монитори. На операционната маса го очакваше пациентът Дан Хортън — четиридесет и осем годишен бял мъж. Лежеше под зелени завивки, леко упоен и със смътна представа за онова, което го заобикаляше. До него седеше сестра със синя униформа и маска на лицето. Тя стискаше ръката на своя подопечен, за да му вдъхне сигурност. Всички дейности в операционната се виждаха през дебелото стъкло, което я разделяше от съседното помещение. В мрежа бе включен един двайсетинчов монитор, на който също можеше да се гледа какво става в операционната.

Беше час за лекция и демонстрация и този ден Джак имаше публика от петима стажанти и трима студенти по медицина. Той се представи, преди да измие щателно ръцете си, после бързо навлече престилка, сложи си маска и накрая нахлузи чифт латексови ръкавици. Разпъна пръсти, сви и разпусна длани, докато гъвкавата материя прилепна плътно и удобно. Кимна и сестрата щракна копчето на един малък микрофон от неръждаема стомана, който висеше точно над пациента. Сега всяка дума, която Джак кажеше, щеше да бъде чута в залата, от която следяха операцията.

— И така, колеги — започна той, — през последните шест месеца господин Хортън се оплаква от смущения в храносмилането и киселини в стомаха. Решил, че това се дължи на неправилен хранителен режим, но миналата седмица усетил същите симптоми, когато отишъл да потича покрай плажа недалеч от 57-ма улица. Тогава усетил болки в гърдите, които се издигали до челюстта.

На операционната маса Дан Хортън не чуваше почти нищо. Очите му лъщяха като стъклени и се местеха от сестрата към покритото с маска лице на надвесилия се над него мъж.

— Ако прочетете разпечатката с личната му анамнеза — продължи Джак, — ще видите, че нашият пациент е страстен пушач, умерен консуматор на алкохол и с положителна семейна традиция по отношение на исхемичната болест на сърцето.

В другото помещение слушателите си размениха копия с медицински бележки. Пръсти сочеха важни и съществени фактори в описваната история.

— Рядко се занимава с физическа активност и е вдигнал нивото на серумните липиди. Прегледът, който му бил направен, не довел до никакви особени констатации. Но електрокардиограмата от вчера показва синусова брадикардия^[2] с промени в конкретните ЕКГ отвеждания. Нямаше специфично сплескване на върховите отвеждания. — Джак се размърда, за да разнесе лекото изтръпване на единия си крак и продължи. — Тази комбинация от симптоми и кардиографски промени беше важна и затова ние продължихме с ангиография. Инжектирането на левия клон показа, че е твърде стеснен, както и цялата лява коронарна система. Лявата циркумфлексна артерия също беше стеснена. Имаше доказателства за ретроградно изпълване на крайните клонове на дясната коронарна артерия посредством колатерали от лявата коронарна система. Инжектирането на вещество в дясната коронарна артерия показа, че тя е голяма и доминираща. Имаше критично понижаване на кръвоснабдяването в крайните клонове на артериалното дърво.

Професионалният език би останал непонятен за пациента, но стажантите разбраха напълно онова, което Джак описваше. Дан Хортън имаше опасно стеснение на една от главните артерии на сърдечния мускул. Ако този кръвоносен съд се запушеше напълно, той щеше да получи тежък и може би фатален инфаркт, фактът, че лежи на операционната маса, бе положително следствие от новата политика в кардиологичното отделение. Той беше открит като рисков случай, изследван и сега му предстоеше лечение — всичко това в рамките на два дни от пристигането му в отделението за спешна медицинска помощ.

— Днес — каза в заключение Джак, — продължаваме с ангиопластика и поставянето на стент на мястото на дясната коронарна лезия.

Стентът беше малка и прецизно изработена стоманена пластина, използвана за разширяване на уплътнени артерии, която способства за възстановяването на нормалния кръвен ток. Поставянето й беше сложна манипулация, която се усвояваше след дълги часове на наблюдение. Първите самостоятелни изпълнения винаги се извършваха под ръководството на някой от старшите лекари, но Джак беше правил тази операция толкова пъти, че тя се беше превърнала в рутинна, въпреки наличието на известен риск. Всяко внезапно или рязко движение можеше да повреди кръвоносния съд или да освободи съсирек, който от своя страна да доведе до масивен инфаркт. Опитните и сигурни ръце бяха изключително важни за безопасността. Освен това не трябваше да се допуска прекъсване.

— Сега ще направя срез в дясната бедрена артерия на господин Хортън. Той е с местна упойка и няма да почувства нищо. — Джак сведе поглед към своя пациент, който сега бе затворил очи. — Дадени му са аспирин и хепарин, за да се намали до минимум рискът от образуване на съсиреци.

В операционната настъпи тишина. Халогенните лампи бяха насочени надолу, осветявайки в бяло зелените и сини униформи. Отвън слушателите чуваха единствено дишането на своя преподавател.

Петнайсет минути по-късно.

— Стентът, който използвам, е прикрепен за този тънък апликатор — и той вдигна дългата гъвкава лента, за да я видят всички — и влиза в артериалната система през срязания кръвоносен съд.

Джак вкара връхчето на апликатора в кръвния ток и започна да го провира нагоре. С опит и вещина го извиваше и насочваше в правилната посока.

— Ако погледнете екрана, ще видите как стоманеният връх навлиза в коронарното артериално дърво.

В другото помещение всички глави се обърнаха към монитора. На екрана се виждаше как бие сърцето на Дан Хортън, а микрофонът предаваше туптящия звук на сърдечните клапи, които се отваряха и затваряха щом кръвта нахлуеше вътре, за да бъде изпомпана, където трябва. Стентът се плъзгаше бавно по протежение на кръвоносните съдове, докато накрая достигна стеснението. Критична точка. Докато наблюдаваха екрана, стажантите имаха чувството, че собственият им пулс се ускорява.

Сега стентът трябваше да се вкара в блокажа и да се разширят стените на кръвоносния съд, за да се нормализира кръвния ток.

— Там сме! — обяви някой тържествуващо.

Ликуването внезапно бе прекратено от рязко тропане на преградното стъкло. Там стоеше и гледаше административният директор на болницата Стив Даунс. Той привлече вниманието на Джак и го повика с жест.

Мониторите показваха ясно доказателството за вещината на кардиолога. Кръвният ток се бе усилил, а стеснението бе видимо преодоляно. Задачата бе изпълнена успешно, но все още не бе приключила окончателно. Само че Стив Даунс, възползвайки се от езика на тялото, недвусмислено даваше да се разбере, че не възнамерява да виси там вечно. Той отново повика с жест Джак, който довърши работата си и отиде при него.

— Искам проба на кръв и урина.

Джак се вбеси.

— Господи, не мога да повярвам! — Той трябваше да довърши операцията и после много бързо да зашие инцизията, използвана за вход. Беше убеден, че административният директор има да му казва нещо изключително важно, като например, че кардиологичното отделение е в пламъци или че са удостоени с Нобелова награда по медицина. А не че е бил избран на случаен принцип за проба за наркотици.

— Това не можеше ли да остане за по-късно? — възкликна той рязко, докато си навиваше ръкава над лакътя. — Какво, по дяволите, си мислехте, че правя там? Че боядисвам шкафове? Защо не ме предупредихте?

Избухването бе глупаво и той моментално съжали, че си е изпуснал нервите, особено пред студентите си. Забеляза как те се извърнаха, за да не стават свидетели на конфузния сблъсък.

Даунс го изгледа гневно.

— Затова я наричаме „проба на случаен принцип“. Прави се без предупреждение.

И двамата се въздържаха от по-нататъшно ненужно разпалване на конфликта, но беше ясно, че едва се владеят.

После Джак не можа да даде урина в продължение на повече от двадесет минути. Да се мъчиш да се изпикаеш по принуда в присъствието на някой, който ти наднича през рамото, за да не би да фалшифицираш пробата, не е лесна работа и при най-благоприятни обстоятелства. А в този случай му се стори невероятно трудно и след това, докато наблюдаваше как Даунс напуска кардиологичното, видът му беше меко казано смутен.

Новината за публичното избухване на новоназначения професор бързо се разнесе из отделението. И докато разказваше случката, всеки я разкрасяваше, за да я направи по-пикантна. В края на деня вече го бяха изкарали сприхав, безочлив и зъл. Типичен ирландец. Липсваше само червенокосата глава, която да пасва на избухливия му нрав. Само секретарката му застана на негова страна и го защитаваше яростно от нападките, без да обръща внимание на онези, които бяха просто клюка или обичайното злословене в болницата.