Пол Карсън
Корпорацията (17)

17

Неделя следобед, 22 август. Чикаго бе подложен на атаката от серия наситени с електричество вихрушки, които го връхлитаха откъм западните долини. Зигзагообразни светкавици просветваха покрай стоманените гръмоотводи на небостъргачите в центъра, последвани от оглушителни гръмотевици. Яростни ветрове гонеха горещия и влажен въздух над езерото Мичиган и донасяха облекчение както за гражданите, така и за електрическите уреди. Климатиците бяха намалени, а блейдърите се завърнаха отново на алеите край брега. Следвайки по петите бурята, връхлетя проливен дъжд и подобно на истински потоп се изсипа над покриви и улици, като погълна тротоарите и заля каналите. Но Кук Каунти въздъхна с облекчение, измит и освежен.

В леглото, в своя разположен в Западен Деминг апартамент, Джак и Бет се бяха заслушали в бурята. Първо гръмотевиците, после трополящите зърна на градушката и накрая монотонния ромон на неспирния дъжд. Навъсените облаци бяха разстлали наоколо мрак и през дръпнатите завеси на спалнята само някой случаен лъч светлина пронизваше тъмнината.

Беше време за правене на бебе.

Във всекидневната Дани гледаше на видео любимия си филм „Челюсти“ и всяка атака на акулите бе съпроводена от възторжените му викове, филмът продължаваше почти два часа, което предоставяше на момчето време за забавление, а на родителите му възможност да се уединят, което все повече означаваше трескаво любене, тъй като и двамата се стремяха към това тъй желано второ дете. Беше секс за резултат, а не за удоволствие. Неистово напрежение. Но днес Джак не беше във форма. След двайсет минути гърчене и пъхтене той се отпусна по гръб на леглото, изтощен и потиснат. Дръпна ъгъла на чаршафа и избърса потното си тяло.

— Не мога, просто не мога.

Те лежаха в мълчание, втренчени в тавана, като се пазеха да не докоснат телата си. Накрая Бет се обърна.

— Какво има?

Джак избегна изпитателния й поглед.

— Нищо. Не съм машина, не мога така. Преди се любехме с чувство, а сега се превръща в мъчение. — В гласа му звучеше същото напрежение, което се усещаше и в усилията на тялото му.

Бет уви тяло с горния чаршаф. Нови гръмотевици разтърсиха стъклата на прозорците и секунди след това бяха последвани от още пронизващи светкавици. Виещият вятър бе отприщил яростта си. Скоро дъждът щеше да заплющи отново. От дневната се разнесе познатата музика, предвещаваща поредната острозъба атака, после тържествуващите викове на Дани. Първия път, когато гледа филма, се беше сковал от страх. Вероятно това му беше десетото гледане и той вече посрещаше с радостен възторг всяка поява на огромната бяла акула.

Бет се изправи на лакът. С другата ръка насила обърна лицето на своя съпруг към себе си.

— Джак, познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Щом не мога да ти задвижа машинката, значи нещо те тормози. Кажи ми какво има.

— Нищо — излъга той.

Но всъщност имаше куп въпроси, които не му даваха мира. Хубавото беше, че онзи млад бандюга сякаш се беше стопил като снега през зимата в Средния Запад. Това поне беше успокоително. Но пък имаше скрито противоречие относно имота в Уилмет.

Два дена по-рано бяха ходили отново да разгледат обстойно старата къща и Джак бе превключил на своя обичаен режим на предпазливост по отношение на финансите. Възрастните собственици, чиито деца отдавна бяха пораснали и напуснали своя дом, преди много време бяха избягали във Флорида, оставяйки „Джолиет“ без надзор и за продан. Шест месеца по-късно нямаше нито една по-сериозна оферта. И Джак не беше изненадан.

Въпреки привлекателната си външност от червени тухли и високи тесни покриви с покрити с мъх керемиди, вътрешността изглеждаше запусната и лъхаше на мухъл. Килимите бяха протъркани, оцелелите завеси — дрипави и твърде захабени, за да се използват. Общата атмосфера бе вехта и старомодна. Избледнели пастелни тонове на приземния етаж, мърляви сини и зелени — на горния. Стълбите скърцаха, перилата се клатеха. Много от прозорците с дървени рамки бяха проядени и трябваше да бъдат подменени. Но най-горе таванското помещение беше мечта. Ярка слънчева светлина заливаше голямо и просторно пространство. Имаше две капандури, високи дървени греди и достатъчно място за спане и за игра. Дани веднага си я заплю.

— Мога да си накача там футболните плакати.

Той беше обиколил помещението, като сочеше и нареждаше:

— Леглото ми може да дойде в този ъгъл, а тук ще си държа екипа за футбол, заедно с бейзболната бухалка.

Бет вече бе открила малка врата, която водеше към полегатите греди на покрива. Те бяха покрити с шперплат и пространството можеше да се използва за склад.

— Това е великолепно — бе възкликнала тя. — Виж колко място имаш тук за играчките си!

И Дани веднага се бе заел да проучи въпроса.

След още час щателен оглед, Джак беше забелязал, че Бет все се връща към една от стаите на втория етаж, която гледаше към задната градина. Този ден слънцето бе високо в небето и изпълваше помещението с жълти снопове светлина. Площта беше около трийсет и шест квадратни метра, с отделно помещение за душ и мивка, а стените бяха в избледняло розово. От ъглите на тавана висяха паяжини.

— Това може да бъде детска — бе измърморила тя, когато двамата с Джак останаха сами. В това време Дани продължаваше да изследва гредите на тавана.

— За да се направи прилично, това място ще глътне цяло състояние — отбеляза Джак. — Осемстотин хиляди и поне още петдесет хиляди, за да стане обитаемо.

— Но това ще бъде нашият дом завинаги — бе възразила Бет с раздразнение. — Завършекът, нашият окончателен избор. Край на търсенето. Кварталът е добър, училищата са хубави, безопасно е. Какво повече би могъл да иска човек?

Джак си помисли, че тя звучи като говорител на агенция за продажба на недвижими имоти. Откакто бяха започнали да си търсят къща, той по няколко различни повода се бе запитал дали всъщност познава жена си. Бяха живели заедно почти десет години, но сега за първи път тя проявяваше стремеж към охолство, а това не му беше по вкуса.

— Няма защо да бъдем толкова разточителни — бе опитал да й възрази той. — В други райони има достатъчно къщи, които са също толкова хубави, но не се нуждаят от такъв ремонт.

Бет бе отворила прозореца и бе надникнала навън. Вдясно от нея от другата страна на пътя имаше просторна зелена поляна, по която тичаха деца, а радостните им викове отекваха в неподвижния въздух.

— За бога, Хънт, ела на себе си — беше казала тя. — Искаш ли да купиш следващата в списъка и после да съжаляваш? А какво стана със съображенията за безопасност? Бяхме се споразумели да се махнем от центъра.

След което затръшна прозореца с такава сила, че рамката се разтресе сред облак прах. После излезе с гневни стъпки от стаята.

— Хайде, Дани, да тръгваме. Баща ти пак се стиска!

Джак си бе прехапал езика в отчаяни усилия да не започва нов скандал, но липсата на съгласие го бе разстроила. Както и конфронтацията със Стив Даунс и изпълнителния директор на „Земдън“. Даунс знаеше неговата позиция. Той вече беше предупредил административния директор, че новият шеф на кардиологията няма да оглави промоцията на „Циклинт“ в Чикаго. А това, че използваха трудностите в отделението като залог в играта за власт, го вбесяваше. Най-тревожното в цялата история бе убедеността му, че това шоу далеч не е приключило. Освен това нещо друго бе излязло на повърхността, нещо, което го бе обезпокоило дори повече.

— Специална пощенска пратка за вас — бе обявила неговата секретарка Хелън в петък след обяд, точно преди да приключат работния ден. — Трябва да се подпишете, тъй като само вие можете да я получите.

Един куриер в униформа чакаше във външното помещение. Беше обзет от досада и постоянно си поглеждаше часовника. Джак се разписа и забеляза, че малкият уплътнен пакет е с калифорнийска марка. Върна се в кабинета си и го отвори. Намери вътре компютърна дискета и писмо от някакъв адвокат в Сакраменто. Той представляваше „покойната д-р Карлота Дрънкър“ и сега изпълняваше инструкциите от завещанието й. „Д-р Дрънкър бе заявила недвусмислено, че при евентуална нейна смърт тази дискета трябва да ви бъде пратена с препоръчана поща.“

Джак бе връхлетян от чувство за вина. Той препрочете писмото, после го мушна в джоба си, като си каза, че трябва непременно да му отговори. Но какво да каже? Благодаря, но аз не съм сигурен защо Карлота е избрала точно мен? Аз не бях истински приятел, а просто един не особено надежден познат от мрежата, който даже не можа да се обади поне веднъж, когато тя явно е била толкова потисната. Накрая угризенията останаха на заден план, заглушени от любопитството. Той мушна дискетата в служебния си компютър и отвори файла.

— Довиждане и не се бавете твърде много, защото после ще си имам неприятности с Бет.

Джак беше така потънал в материала от дискетата, който преглеждаше, че думите на Хелън минаха покрай ушите му. В 6:30 внезапно осъзна, че отново ще закъснее за вкъщи, бързо си натъпка нещата в куфарчето и се втурна навън, като специално провери да не би да е забравил дискетата.

— Какво четеш? — попита го Бет по-късно. През време на вечерята Джак на практика не им обърна никакво внимание, макар че полагаше отчаяни усилия да води някакви непринудени разговори с жена си и сина си. Всъщност изгаряше от нетърпение да се върне при компютъра.

В десет часа Дани го прегърна за лека нощ. В единайсет Бет беше напълнила ваната и го беше поканила да се присъедини към нея. Първоначално той й отказа и тя отиде сама, като се оплакваше на глас, че е пренебрегната и отритната. Джак не й обърна никакво внимание.

Приключи четенето в три часа след полунощ. Материалът на Карлота бе потвърдил много от заключенията в собствените му изследвания. Но сега общите им данни му позволяваха да направи значителен скок в посока към завършване на проекта. Двамата учени се бяха мъчили поотделно, макар че съвместните им усилия бяха предоставили потенциална възможност за достигане до нужното доказателство. Но вместо да се зарадва на новата информация, Джак се разстрои и както си лежеше в леглото тази неделна привечер и слушаше гръмотевиците, взе категорично решение да не споделя тревогите си с Бет.

— Нищо не разбирам. — Той реши да предложи нещо в отговор на притесненията на съпругата си, но с цел по-скоро да отклони вниманието й, отколкото да й обясни. — Стив Даунс ме привика за нова проба за наркотици.

Той прокара ръка през разрошените си коси и усети, че са влажни от пот.

— В четвъртък точно минавах на визитация в отделението и той изведнъж цъфна, придружен от асистент в бяла престилка. „Ще ти се наложи да се облекчиш заради мен, професоре.“ Направо не можах да повярвам.

— Защо? — Бет дръпна една възглавница под ръката си и се нагласи да слуша. — Той има право да проверява. Нали това е част от договора?

— Да, разбира се — съгласи се Джак. — Но откакто дадох предните проби са минали само три седмици.

— Аха. — Беше едно доста замислено „аха“. Нещо като „Разбирам накъде биеш“. — Ти попита ли го защо ти отделя толкова внимание?

— Да. А той ми каза, че съм придавал прекомерно значение на случилото се. „Имахме едно момиче долу в хематологията, което за пет седмици трябваше да ни предостави нужните количества цели пет пъти.“ — Джак изимитира фалцета на директора на болницата. — „Това сочи зарът, нищо повече.“

Бет се засмя и той се поотпусна.

— Но после накара асистента си да влезе с мен в тоалетната — продължи той. — Онзи буквално надзърташе през рамото ми, докато уринирах. И аз му казах да се дръпне. Изнервям се, когато друг мъж застане твърде близо до мен в тоалетната.

Джак не добави, че Даунс бе изключително прецизен и настоятелен през време на пробата. „Професор Хънт — беше му напомнил той съвсем ненужно, — това е стерилен съд.“ А след като приключиха с вземането на кръв: — „Бих искал да се подпишете тук и тук, че тази проба е взета от вас днес и е отнесена директно в лабораторията.“

Кикотът на Бет заглъхна и двамата продължиха да лежат в мълчание. Малко по-късно Бет отново наруши тишината.

— Напоследък да си забелязвал един черен мерцедес на улицата пред нас? От онези големите, само че стъклата му са тъмни и не можеш да видиш кой е вътре.

Сега Джак се надигна на лакът, изненадан от обрата на разговора.

— За какво говориш?

Жена му въздъхна дълбоко, сякаш се канеше да му разкрие някаква потискаща тайна.

— Може и да си внушавам от прекомерна предпазливост. Толкова се изплаших, когато онова момче нападна Дани. — Тя се обърна. — Гледам всяка кола или камион, които минават оттук, и твърдя, че един черен мерцедес с тъмни стъкла паркира край нас от седмици. Попитах за него, но никой не знае чий е.

Това беше ново за Джак. Беше толкова ангажиран с нещата на работа и вкъщи, че обикновено прекосяваше квартала в полутранс, без да обръща внимание на колите наоколо. Но знаеше, че Бет е много наблюдателна. Тя придружаваше Дани до училище или до летния лагер, както и на по-дългите разходки до Линкълн Парк, когато му станеше много скучно и се нуждаеше от простор, за да се разтовари. Западен Деминг и околността бяха нейна територия и тя забелязваше всяко движение.

— Не съм виждала никого да пристига или да тръгва. Рядко е паркиран на едно и също място. Веднъж погледнах през прозореца в три след полунощ и видях някакъв човек, който крачеше нагоре-надолу. Присветна и огънче от цигара.

Джак лежеше по гръб на леглото замислен. После съзнателно се отърси от опасенията си. „Това са разни идиотски мисли, които съм чувал неведнъж в психиатричното отделение — напомни си той. — Ако Бет продължава по този начин, накрая ще превърти. Тя се тревожи за някакъв невидим враг, а аз съм оплетен в болнични интриги. Това трябва да престане.“

Той погледна часовника си, оставен на нощното шкафче. След трийсет минути „Челюсти“ щеше да свърши, после Дани щеше да влети в спалнята, зареден да преразкаже всеки кадър. А те щяха да реагират така, все едно изобщо не бяха чували въпросната история.

Той седна в леглото с присвити колене, после се извърна към Бет, за да привлече вниманието й. Тя го погледна с тревожно изражение.

— Защо не вземем да зарежем тази мания за преследване? Не мога да допусна две проби за наркотици да ме въвлекат в лов на вещици. А ти не си в състояние да проверяваш всяко превозно средство в Чикаго. Кой би пожелал да ни следи? Ние сме обикновени хора и водим обикновен живот. — Той мушна ръката си под чаршафа. — Защо не се върнем към онова, което знаем най-добре?

Устните му намериха нейните и двамата се целунаха, страстно и силно.

— Нека пак опитаме с това бебе.

Този път той успя, но някъде в дъното на съзнанието му безпокойството остана.

 

 

Три часа по-късно Джак отвори предната врата на кооперацията и поведе навън съпругата си и сина си. Те се втурнаха след Дани, който хукна към техния шевролет. След проливния дъжд пътищата бяха мокри, наоколо се виждаха големи локви, а от околните покриви се издигаше пара. Дани спря за момент, само да пошляпа с крака във водата, насъбрала се над един очевидно запушен канал. Бет се изкиска и отскочи встрани, за да се предпази от пръските. След викове и бурен смях те най-накрая поеха към „Пичърс“ — един ресторант близо до парк Оз. Там приготвяха различни видове пържоли с пържени картофи и обстановката бе приятна за деца.

— Една тексаска специална, една голяма говежда с кокал на дървени въглища и една малка порция говеждо филе, и трите с пържени картофки.

Докато се хранеха, Джак си бъбреше за дреболии с Бет и се закачаше с Дани. Наблюдаваше как синът му и жена му общуваха помежду си. Като повечето твърде заети и ангажирани предимно със себе си мъже той често губеше връзката с другата част от своя живот — семейството. Тази вечер долови искриците в очите на майката всеки път, когато тя разменяше дума с детето си, почувства дълбоко невинността и уязвимостта на своето осемгодишно момче.

— Пак размишлявах за къщата в Уилмет. Нали се сещате, „Джолиет“.

Бет вдигна поглед от един огромен шоколадов еклер, потънал в сметана.

— И какво? — В гласа й прозвуча подозрение.

— Направих някои изчисления. — Джак извади един плик и го обърна, за да погледне какво беше драскал на гърба му. — Значи така, къщата е стара и занемарена, но като конструкция е стабилна.

Бет остави лъжицата си и се заслуша внимателно. Дани продължи да се тъпче със сладолед.

— Асоциирана банка Чикаго ще ни даде 100 процента ипотека. Трябва да платим депозита, но те ще се оправят с останалата част. Онзи ден след огледа се обадих на управителката и тя ми каза да не се притеснявам за обновяване и ремонтиране. Даде ни картбланш да действаме.

— Значи парите вече не са пречка? — попита Бет и Джак усети съмнението в гласа й.

— Забрави за парите. Проблемът е в мен. Побъркал съм се, Бет, това е истината. Работата толкова ме е обсебила, че не мога да мисля нормално. И започвам да се чудя и да се мая колко ще струва това или онова и дали няма да затънем в дългове.

Бет се протегна и хвана ръката на съпруга си.

— Може да стане страхотна къща, Хънт. Убедена съм, че изобщо не проявяваш интерес към който и да е от онези нови домове, които видяхме. „Джолиет“ те грабна още щом спряхме край нея. Само че те е страх, че ще се разорим. Това е, което те тормози.

— Има доста работа по нея, докато се оправи — каза предпазливо Джак.

— Е и какво? Вече съм решила в какви цветове да бъде. Дай ми три месеца и ще я излъскам. Въобще няма да пипам долния етаж, само горните. Веднъж да решим къде ще бъде кухнята, и ще изникне толкова работа, че по-добре да наемем майстори, за да направят всичко както трябва. — И тя занарежда разпалено, впивайки нокти в ръката на Джак. — Обаче държа аз лично да се заема с детската.

— Детската ли? — намеси се Дани. Лицето му бе оцапано със сладолед. — Какво искате да кажете? Бебе ли ще имаме?

Джак се усмихна и разроши косата на сина си.

— Не, просто мислим занапред, нищо повече. Но ти не смяташ ли, че е време да разполагаш с пространство, където да си риташ?

— Ако получа таванската стая, става.

Джак вдигна към сина си ръка с отворена длан.

— Продадено на мъжа с късите гащи в ъгъла. — Той намигна на Бет. — Май вече сме вътре. Не можем сега да се отказваме, щом младежът тук си е заплюл собствената територия.

— Това засяга всички ни — възкликна Бет. — Край на местенето, на интервютата, на болничната храна! Тук сме, за да останем.

Тя прегърна Дани въпреки протестите му. Хората от съседните маси ги поглеждаха с интерес и се усмихваха весело. Бет беше щастлива и Джак забеляза веднага това.

— Хайде да се прибираме и да празнуваме — предложи тя. Прати въздушна целувка на мъжа си и той я хвана. — Ето такъв те обичам, Хънт — весел и с вяра в бъдещето. И ще си купим къщата на нашите мечти. Мисля, че е време за бутилка шампанско.

Тя си погледна часовника.

— Ако побързаме, знам къде още не са затворили.

Следващите десет минути се препираха за шампанското. Бет, леко замаяна от виното, но и опиянена от мисълта, че най-накрая щяха да си имат собствен дом, държеше да е най-доброто. Дом Периньон. Джак, който искаше да прояви известна лоялност към родината й, настояваше да е австралийско. Дани вече се беше уморил, ставаше все по-капризен и искаше да си тръгват. Задърпа баща си за джоба. Накрая Дом Периньон победи.

Двамата изпиха почти цялата бутилка, като с всяка нова чаша Бет ставаше все по-възторжена и се смееше все по-звънко. Позволиха на Дани три глътки (Ей, че то не било лошо!), след което го сложиха да си легне. После съпрузите се сгушиха на дивана във всекидневната и се впуснаха да обсъждат новата къща и промените, които щяха да направят в нея. Не след дълго сънят ги обори и те заспаха прегърнати.