Пол Карсън
Корпорацията (13)

13

Д-р Герт Крозер беше един от изпълнителните директори във фармацевтични продукти „Земдън“. В сряда, 21 юли, той чакаше нетърпеливо на последния етаж в нюйоркското седалище на компанията.

— Хер Данкер закъснява?

Крозер беше долетял от Цюрих за спешно съвещание със своя директор за Северна Америка, а той вече закъсняваше с пет минути за следобедната им среща. Мария, личната секретарка на Данкър, се суетеше, опитвайки се да предразположи госта. Тя вече беше подредила факсовете, които се бяха точили цяла нощ, и сега бързаше да му приготви от предпочитаната от него специална марка кафе.

— Ще бъде тук всеки момент, д-р Крозер. Може би предпочитате да изчакате в неговия кабинет?

Крозер направи недоволна гримаса. Изпълнителният директор на „Земдън“ беше шейсет и една годишен швейцарец, висок, дългокрак, с късо подстригани посивели коси, сресани настрани с безупречен път. Той предпочиташе да се облича официално, обикновено в костюми от кашмир или друг вълнен плат, с изискана кройка, колосани ризи и вратовръзки на компанията. Беше леко прегърбен, с маниера на човек, неизменно потънал в грижи. Носеше очила за четене с тънки телени рамки, които смекчаваха ястребовото му лице и скриваха очите му. Въпреки горещините беше облечен в строг тъмносив костюм на едва забележими сини райета, бяла риза и делова вратовръзка с фирмения знак на „Земдън“. Беше в Ню Йорк по работа и не възнамеряваше да остане по-дълго от необходимото. Не обичаше да пътува, презираше чужденците, мразеше да напуска дома си и когато му се налагаше, това го дразнеше и го караше да се чувства не на мястото си.

— Желаете ли един сандвич? Мога да извикам готвач, който да ви приготви каквото поискате. — Мария правеше всичко, което беше по силите й. Североамериканският клон заемаше горните двайсет етажа на този небостъргач в Манхатън и разполагаше със столова и четирима готвачи на непълен щат.

Тя бе в строг тоалет, който се състоеше от бежова блуза по врата и пола в подходящ цвят. Нямаше никакви цепки, а дългите й крака се откриваха съвсем оскъдно. Косите й бяха събрани в кок на тила. Единственото бижу, което носеше, бе тънка златна гривна на лявата китка. Никакви пръстени. Обикновено Мария крачеше наперено из седалището в тесни, очертаващи фигурата черни тоалети, сигурна гаранция за ускорен пулс. Беше отрупана със злато — колиета, гривни, пръстени. Но този ден, по нареждане на Стан Данкър, беше самото целомъдрие. Данкър даже я беше предупредил да не си позволява обувки с токче повече от сантиметър.

Крозер седеше на дървен стол с висока облегалка и четеше някакви документи. Той свали очилата си с телени рамки и разтри слепоочията си, след което въздъхна дълбоко.

— Не искам нищо друго. Само кафе и тоалетни кърпи. — Акцентът му стана още по-подчертан, когато заговори на своя превзет английски. Вдигна нов лист и хвърли поглед на информацията. — Къде е хер Данкер все пак?

Мария отвори вратата към вътрешните помещения.

— Отивам да проверя.

Крозер си позволи бегла усмивка, наслаждавайки се на въздействието, което присъствието му оказваше върху другите — най-често смесица от страх и безпокойство. Повечето хора при първа възможност напускаха компанията му.

— Д-р Крозер, радвам се да ви видя отново. — Стан Данкър се втурна в офиса си, грейнал в ослепителна усмивка и размахващ ръце. — Мария погрижи ли се за вас?

Данкър носеше бежово сако, тъмносиня риза и панталони в подобен цвят.

— Нещо друго, което бихме могли да ви предложим?

Крозер не обърна внимание на поздрава и повдигна ъгълчето на една кърпа за лице.

— Това е всичко, което ми е необходимо. Горещи кърпи и кафе. — Напитката бе изпратена от Цюрих четиридесет и осем часа по-рано. Беше смесена на място, смляна, замразена и пакетирана. Никой друг не я беше докосвал.

Данкър заобиколи бюрото от черешово дърво във форма на полумесец и седна. От лявата му страна екранът на компютъра просветваше с текущата информация за продажбите на „Земдън“ в Северна Америка, а вдясно бяха факсът и телефонът. Той натисна копчето на интеркома.

— Мария, не ме свързвай с никого през следващия един час. — После си свали сакото и го постави на облегалката на стола. — Искате ли информация за Чикаго?

Герт Крозер се облегна назад, кръстоса крака и зачака. Очилата му с телени рамки лежаха на масата пред него.

— Д-р Крозер, трябва да споделя с вас, че имаме проблем. Вие знаете, че Сам Люинс се беше съгласил да оглави кампанията по разпространението на „Циклинт“, бе успял да спечели за каузата административното ръководство на болницата и се подготвяше за главното събитие. След убийството обаче управителният съвет бе обзет от паника и побърза да назначи първата възможна кандидатура с неопетнена репутация, която им беше под ръка. Мои познати казват, че административният директор съжалява за избора. Гледа да не му личи, но си проклина късмета. Сега проблемът е в този доктор Джак Хънт…

— Знам всичко за този човек — прекъсна го Крозер ледено. — Запознат съм с произхода и образованието му, с постовете, които е заемал, с научните му разработки. Вероятно знам повече за д-р Хънт, отколкото самият той знае за себе си.

Данкър бе сварен неподготвен. Той се закашля, за да прикрие смущението си и да си събере мислите. Какво, по дяволите, правеше Крозер в Ню Йорк и защо му трябваха тези сведения за Чикаго, след като вече беше наясно с цялата ситуация? И кой всъщност беше техният източник на информация?

— В такъв случай може би вече сте запознат с трудностите, които ни създава?

Крозер се захвана да бърше очилата си с крайчеца на вратовръзката си.

— Някои подробности стигнаха и до Цюрих. Ето защо реших, че е по-разумно да говоря направо с вас, вместо да се осведомявам от втора ръка.

Данкър шумно прочисти гърлото си. Поне копелето не знаеше всичко.

— Хънт отказа да се включи в кампанията по пускането на „Циклинт“ на пазара.

— Опитахте ли се да го спечелите по някакъв начин? Без съмнение той може да бъде купен. Нали е лекар!

Докторатът на Крозер беше по фармакология и той беше известен с това, че при всяка възможност правеше унищожителни коментари по адрес на медицинската професия. Но Стан Данкър не можа да открие някакъв хумор в забележката. От известно време той се скъсваше от зор да проучва Хънт по всякакъв начин.

— Оказа се костелив орех. Направихме му психологически портрет — непробиваем е, поне на пръв поглед. Не проявява слабост към пиене или към наркотици. Стабилен брак, красива жена. Няма сведения някога да е приемал подкуп от нас или от друга компания. Никога не е представял какъвто и да било търговски продукт и избягва връзки с производители на лекарства.

— Доколкото знам, той е забранил всякакви рекламни продукти и контакти в кардиологичното отделение.

— Така е. — И откъде го е научил? — Създава сериозни проблеми на всички ни.

— Но най-вече на нашата компания.

Данкър изгаряше от нетърпение да покаже на Крозер, че не се мотае по цял ден, кършейки ръце.

— Пратих един от хората си за специални поръчки, който работи усилено за решаване на проблема.

— Близко ли сме до успешен резултат?

Данкър се отпусна на стола си. Краткият отговор бе „не“, но той не можеше да си го позволи.

— Нека кажем, че на този етап действаме с всички средства за разрешаването на проблема. Засега разчитаме на подкрепата на административния директор и аз знам, че той използва цялата си власт, за да упражни натиск върху Хънт, като му напомня за договорните му задължения и го предупреждава за последствията от едно евентуално неподчинение.

— Имате ли и резервна стратегия?

— Свързахме се с един от другите кардиолози в отделението. Стандартните увертюри, добър финансов пакет и гаранции. Той ще ни подкрепи, ако проблемът не се разреши.

Крозер беше втренчил поглед пред себе си, за момент потънал в собствените си мисли. Данкър го наблюдаваше внимателно с периферното си зрение. Той знаеше, че представянето на „Циклинт“ на пазара трябваше да продължи веднага в други страни със сътрудничеството на високо реномирани кардиологични отделения и говорители, ангажирани с парите на „Земдън“. Но гвоздеят на програмата, фокусът на това световно представяне в Чикаго все още беше под въпрос. Ежедневните сведения от Хенд де Март засега говореха, че Хънт няма да се пречупи. Ирландецът беше упорит и всички стандартни подходи към него до този момент се проваляха. Телефонни обаждания, факсове, имейли, предложения за ваканция — Хънт не бе отговорил на нито едно от тях. Данкър знаеше, че ако техните възможности се изчерпят, Де Март ще трябва да заработи по собствена програма, но все още не беше убеден, че има стратегия, която би могла да въздейства на ирландеца. Това копеле беше така натъпкано с възвишени принципи, че можеше да се кандидатира за папа и да получи мнозинство още на първия тур. „Защо точно аз? — изпъшка той мислено. — Защо Цюрих не планира това в Лондон, Берлин, Париж или Хонконг?“ Но отговорът му беше известен. Северна Америка бе най-големият и престижен международен пазар за всички фармацевтични продукти. Успехът там гарантираше солидни печалби и често допринасяше съществено за активизирането на по-слабите зони.

— Излишно е да ви припомням, че Чикаго е от изключително значение за цялостния успех на „Циклинт“ — прекъсна мислите му Крозер. — Вложили сме твърде много усилия в тази болница, връщане назад няма.

Той стана и отиде до големия прозорец с изглед към река Хъдсън. Тънка мъгла обгръщаше близките небостъргачи, а долу, подобни на мравки пешеходци щъкаха по оживените улици.

— „Циклинт“ е жизненоважен за бъдещето на „Земдън“, хер Данкер. Без него може да фалираме. Ще завалят съдебни процеси.

Данкър кимна. Той знаеше отлично настоящото положение на нещата. Компанията се намираше в криза, след като „Алатак“ — тяхното лекарство против алергии — се беше оказало провал. Милиарди долари бяха пръснати за производства и разпространение на продукта, но само година по-късно се наложи да бъде изтеглен от пазара, след като бе причинил 184 смъртни случая. Отделът на „Земдън“ за изследователска и развойна дейност сега беше обект на международно разследване. То се провеждаше от независими медицински експерти, които проверяваха данните, представени от компанията, гарантиращи качеството на лекарството и ефективността от присъствието му на пазара. Адвокати се въртяха около швейцарския гигант като лешояди.

— Ако се провалим с „Циклинт“ — продължи Крозер, — компанията рухва. Нямаме средствата за продължителни съдебни дебати. „Циклинт“ ни е нужен. Чикаго също. — Той отстъпи от прозореца и натисна интеркома. — Поръчайте ми такси, моля.

После се обърна към своя регионален директор.

— Каквато и да е тактиката ви, хер Данкер, тя изглежда неефективна. Може би трябва да помислите за нов подход. — Той попи потта от челото си с ръба на една кърпа за лице. — Предлагам да приложите резервната си стратегия. И то много скоро.