Пол Карсън
Корпорацията (26)

26

— Хелън, искам да откраднеш нещо заради мен.

Беше 7:30 сутринта, сряда, шести октомври. Семейство Хънт не се бяха мяркали в своя апартамент на Западен Деминг от предишната събота. След като вещите им бяха преровени и Джак бе проумял причината за това, нямаше никаква възможност за промяна на положението, но той полагаше отчаяни усилия да изработи някаква стратегия. На масата, наредена за закуска, в кухнята на своята секретарка, Джак се опитваше да я убеди да се присъедини към техния отбор.

Две врати по-нататък по коридора Спенсър спеше дълбоко след нощна смяна. Хелън обикновено тръгваше от къщи някъде към осем, за да има достатъчно време да остави децата на градина и да стигне до работата си. Бет, която по всякакъв начин се опитваше да помогне и да се отплати за неочакваното гостоприемство, беше приготвила закуска на момичетата и сега ги обличаше. Техните радостни викове от промяната в режима отекнаха по коридора, последвани от притеснено шъткане и приглушен кикот. Дани все още спеше, въпреки протестите си, че изобщо няма да се чувства удобно на такова потрошено походно легло.

— В моя кабинет има две дискети. В едната са данните от изследванията ми, а другата е от онази лекарка от Сакраменто.

Внезапно го прониза остро чувство за вина. Ако беше проявил малко повече интерес към онова, което Карлота се опитваше да му каже, вместо да бъде толкова пренебрежителен и надут като пуяк, вероятно нямаше да бъде в това положение. Но Джак нямаше време за самобичуване. Залогът бе твърде голям и той знаеше, че този, който се опитва да се домогне до резултатите от изследванията му, рано или късно ще тръгне да издирва и него. Знанието е сила. Въпреки почти бедственото им положение и опасностите, които ги дебнеха, Джак изведнъж се почувства могъщ. Увереността му идваше от съзнанието, че цялото това познание е в главата му. За да го използва, му трябваха категорични факти и убедителни доказателства. А най-важното от тях бяха две стандартни дискети, забравени в болница „Картър“.

— Те са в един кафяв плик с ей такава големина. — Той вдигна дясната си ръка. — На втория рафт в библиотеката трябва да има една медицинска книга. Казва се „Принципи на вътрешната медицина“. Доста дебела, с оранжеви корици. Извади я и зад нея ще намериш плика.

Хелън отпи от високата чаша с кафе пред себе си, вперила поглед в Джак. Беше готова за работа — облечена след сутрешния душ, със сресани коси и лек грим. Изглеждаше добре и ухаеше приятно. От другата страна на масата нейният доскорошен шеф беше по къси гащета и фланелка с петна от пот. Брадясал, с голи крака, бос и разрошен, той имаше вид на невменяем.

— Каквото и да правиш днес, Джак, освежи се и си смени дрехите. Ако излезеш навън в този вид на избягал от лудницата, някой полицай ще те спре, да знаеш.

Джак се изчерви от неудобство. Това, че същото момиче, което той самият бе наел само няколко месеца по-рано, сега му четеше лекции по хигиена, го накара почти да се сгърчи от срам.

— Добре, добре. Само че ти ще ми вземеш ли тези дискети, или не?

Хелън духна парата, която се издигаше от чашата й.

— Библиотеката в твоя кабинет?

Джак кимна.

— Голяма медицинска книга с оранжеви корици на втория рафт?

Джак мерна отражението си в прозореца и се опита да си приглади косата. Хелън го наблюдаваше с усмивка.

— „Принципи на вътрешната медицина“ — напомни й той. — Като я издърпаш съвсем, ще видиш кафявия плик отзад, до самата стена.

Хелън остави чашата си на масата и хвърли поглед към кухненския часовник.

— В такъв случай е по-добре да тръгвам. — Тя бутна стола си назад и после, свила устни, отправи поглед към него.

— А ти защо си ги скрил? Откъде си могъл да знаеш, че ще стане така?

Джак сви рамене.

— Реших го, след като ти ми каза, че някой ми е пипал компютъра. Имах неприятното чувство, че ровят в базата данни на изследванията ми. Затова записах всичко на дискети и ги скрих. Заедно с разработките на Дрънкър.

Хелън вече беше в коридора.

— Деца, къде сте? Време е да тръгваме.

От една от стаите се разнесе сподавен ропот.

— Хайде, побързайте. И внимавайте да не събудите баща си.

Бет слагаше палтата и шапките на малките момичета, а в това време Джак даваше последни наставления.

— Ще ти се обаждам на всеки час от девет и половина нататък.

Хелън понечи да възрази, но Джак продължи.

— Ще задавам само един въпрос: „Може ли да докараме в кардиологичното един сърдечноболен с криза?“. Ако си взела дискетите, отговори: „Да, веднага ще се обадя в спешното“. Ако не си ги намерила или просто не можеш да говориш, кажи нещо от сорта: „Съжалявам, опитайте отново след час. Ще видя какво ще ми отговори дежурният лекар“. Как ти се струва?

Хелън гледаше сърдито, но все пак кимна.

— Когато можеш да се измъкнеш, мушни плика под дясното предно колело на колата си. А като се прибираш вечерта, не забравяй да провериш дали съм ги взел. Ще откача, ако прегазиш доказателствения материал.

Вратата се затвори тихо, а Джак остана в коридора.

— Хънт — Бет беше застанала зад него, — трябва да поговорим, преди Дани да се е събудил.

Те седнаха на масата в кухнята. Отстрани възвираше ново кафе. Бет беше по синя нощница, която бе взела назаем от Хелън. Беше й по мярка, тъй като двете жени носеха приблизително един и същи размер. Тя беше събрала косите си отзад с шнола и масажираше слепоочията си с връхчетата на пръстите си. Джак усети назряваща неприятност.

— Как се чувстваш?

Пресегна се и отмахна един рус кичур от челото й, но Бет се отдръпна, след което го погледна открито. Очите й бяха тъжни, потънали дълбоко в орбитите от тревога и загуба на тегло.

— Трябва да се сложи край на всичко това и аз съм решила да го направя. — Думите бяха изречени с приглушен глас. — Прибирам се при нашите в Сидни и вземам Дани със себе си.

Кафето завря и тя се пресегна да изключи котлона.

— Не мога да продължавам така. Само преди пет дни светът беше в краката ни. Днес ти си опозорен и без работа. Ако нашият адвокат не греши, шансът да докажеш, че уволнението ти е неправомерно, е минимален. И сякаш това не ни стига, ами днес ти ми заявяваш, че ни преследват, че всъщност искат да се доберат до резултатите от твоите изследвания и че животът ни е в опасност.

Стъписан, Джак се опита да я прекъсне, но тя му махна да мълчи.

— Откакто сме женени, аз те следвам като добра и примерна съпруга. Перях те, гладех те, кърпех ти чорапите. Грижех се за сина ти, когато теб те нямаше край него, и измислях какви ли не извинения всеки път, когато той ме питаше защо все работиш толкова до късно. Местихме се безброй пъти и всеки път аз си мълчах, когато ти отхвърляше изгодни предложения за работа. — Отприщилият се поток от горчивина го заля. — Признавам, че искрено се възхищавах на високите ти критерии и разбирах твоя хъс и амбиции, но понякога ми костваше много да не изкрещя „край, стига толкова“. Но винаги съм вярвала, че един ден всичко това ще свърши и ние ще заживеем щастливо.

Тя си наля кафе и обгърна чашата с длани.

— Истината е, че в този град почти успяхме. Очакваният миг изглеждаше мъчително близо.

Джак слушаше мълчаливо. Донякъде беше изненадан — Бет никога до този момент не беше изразявала така открито чувствата си. Тя се пресегна и нежно прокара пръст по бузата на съпруга си. После се усмихна и Джак си помисли, че през целия си живот не бе виждал толкова тъжна и съкрушена усмивка.

— Не мога да понасям повече всичко това, Хънт. Трябва да се погрижа за сина си и за нероденото си дете. Не мога вечно да бягам. Разбери ме — просто нямам толкова сили. — Тя внезапно остави чашата си на масата, притисна с една ръка корема си, а с другата устата си. — Лошо ми е.

Джак се приближи до нея, но тя го отблъсна.

— Ще си почина малко. Когато стана, очаквам, че теб няма да те има, ще си хукнал нанякъде да гониш не знам какви си дискети или там нещо друго, което смяташ, че тези хора искат от теб. Така че докато търчиш нагоре-надолу, включи и това в сметките си. Един билет от Чикаго до Амстердам и оттам до Сидни струва някъде към две хиляди долара. За Дани ще бъде по-малко, но предполагам, че с намалението билетът му ще бъде около хиляда и петстотин. Вземам и петстотин за непредвидени случаи. Това означава, че за теб ще останат две хиляди. Не са много, знам и съжалявам. Задръж ги, остани тук и посечи всички змейове, които ти се изпречат на пътя. Или сложи край на загубите си, като тръгнеш с нас.

Вратата на кухнята се отвори и на прага застана Дани. По лицето му се търкаляха сълзи. Явно беше, че момчето е чуло всичко до последната дума, и Бет се втурна да го утешава. Двамата се вкопчиха един в друг. Майката полюшваше нежно своя син в прегръдките си и му шепнеше успокоително.

Джак ги наблюдаваше безпомощен и съсипан. „Загубих ги, този път наистина. Ако си тръгнат, животът ми става безсмислен.“

— От теб зависи, Хънт — каза Бет и отведе Дани обратно в тяхната стая.

 

 

— Искам да докладвам за кражба с взлом.

В 9:15 Джак беше в чакалнята на полицейския участък в Линкълн Парк. Беше си взел душ и се беше избръснал. Носеше черен анцуг, взет назаем от Спенсър. Беше му поне два номера по-голям, но въпреки това му придаваше сравнително по-приличен вид. На регистратурата попита за полицай Нелсън, но той не беше дежурен и жалбата му беше приета от млада цветнокожа жена полицай.

Тясното пространство беше празно, но се чувстваше, че някъде там отзад кипи работа. Върху гишето имаше купчина обвинителни актове, сведения за произшествия и всевъзможни формуляри. Два телефона на бюрото звъняха, но никой не им обръщаше внимание, факсът плюеше страница след страница.

Момичето не вдигна поглед, когато Джак повтори своето твърдение, но се пресегна някъде под гишето и му подаде някакъв официален полицейски формуляр.

— Прочетете това и го попълнете. Има и копие за застрахователната ви компания. Ще ви трябва, за да предявите иск.

Единият телефон започна да звъни отново, момичето вдигна слушалката и я остави отстрани, без да каже нито дума.

Джак пробва отново.

— Вижте, това е много важно. Въпросът не е само в това, че е извършена кражба с взлом, по-важното е кой е извършителят и каква е целта.

От някакво помещение във вътрешността на сградата долетяха гневни крясъци. Последва шумотевица и после се разнесе вик на болка. Служителката извърна глава в посока на врявата и после отново се обърна към Джак:

— Какво казахте току-що?

Джак с усилие потисна яда си.

— Аз съм лекар. Водеща фармацевтична компания се опитва да се възползва от резултатите на моите изследвания. Откраднаха ми компютъра… не, откраднаха ми и двата компютъра и… — Безизразното лице пред него го накара да спре насред изречението си и той изведнъж си даде сметка колко абсурдно звучаха думите му. Опита се да се усмихне. — Съжалявам, ще се опитам да се оправя сам.

Докато се обръщаше, момичето зад гишето извика след него:

— По-добре попълнете формуляра, ако ще си искате застраховката.

Той застана пред сивата сграда в сивото влажно утро и се помъчи да проясни главата си. „Аз съм странник в една доста странна страна“ — помисли си той.

 

 

Хелън не можа да влезе в професорския кабинет.

— Госпожо Брадли, ще бъда вътре почти цялата сутрин. — Хари Чан бе облечен в елегантен костюм, риза и вратовръзка. Наоколо не се мяркаха хора в болнични униформи. — Очаквам важни посетители и ще ви бъда благодарен, ако ги въвеждате веднага.

Хелън започна да разсъждава трескаво.

— Ще желаете ли да оправя вътре, преди да пристигне някой?

Но Чан вече затваряше вратата. През рамото му Хелън само успя да зърне дебелата книга с оранжеви корици, която й бе описал Джак. На втория рафт, някъде към средата.

Първият посетител пристигна в 9:55. Беше млада жена, която се представи като Лиза Монтес, изпълнителен директор от фармацевтични продукти „Земдън“. Беше облечена елегантно в тъмносиньо сако и дълга сива пола с висока цепка отстрани, която откриваше голяма част от крака й.

— Тук съм, за да обсъдя с д-р Чан кампанията по пускането на „Циклинт“ на пазара — обясни тя кратко.

Хелън почука учтиво на междинната врата и я отвори. Сърцето й почти спря, когато видя, че Чан преглежда библиотеката, като изважда книгите и ги прелиства една по една. Беше преровил вече почти целия горен ред.

— Дошла е една дама от корпорация „Земдън“.

Чан остави книгата, която държеше на близкия куп върху бюрото си и отиде да поздрави своята гостенка.

— Заповядайте, влезте.

Докато затваряше вратата, Хелън забеляза, че двамата веднага се впуснаха в разговор, доближили глави, като в същото време Лиза вадеше куп книжа от едно куфарче. „О, боже, дано това го ангажира за по-дълго.“

 

 

— Можем ли да докараме в кардиологичното един сърдечноболен с криза?

Беше точно десет и половина, когато Джак Хънт позвъни за първи път. Хелън беше сама в офиса си с цял куп документи за писане и седем съобщения, на които Хари Чан трябваше да отговори. Три бяха от офисите на „Земдън“ в Ню Йорк, а още три от различни медии. Последното беше от един луксозен апартамент в хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“.

— Съжалявам, опитайте отново след час и ще видя какво ще ми отговори дежурният лекар.

Джак затвори, като изруга наум. Намираше се в една телефонна кабина в близост до Мичиган авеню. Сега трябваше да мине цял час. Той си преброи дребните и тръгна да търси някакво евтино кафене.

Докато вървеше по улиците, си мислеше за разговора с Бет. „Късметът ми изневерява във всяко едно отношение и единствената ми надежда да си запазя семейството е да се добера до тези проклети дискети“ — помисли си той.

Взе един „Трибюн“ и се зачете в него, докато чакаше да мине времето. На страница дванайсета имаше представяне в шест колони на Хари Чан, придружено със снимка. Твърдеше се, че е поел кардиологичното отделение в изключително сложна конюнктура. Хвалеше се, че е сред ветераните в „Картър“. Хвалеше се още и с публикациите си в престижни медицински издания. Джак много добре знаеше, че те са посредствени и преувеличените твърдения относно блестящия интелект на неговия съперник го вбесиха.

 

 

Лиза Монтес си тръгна в 10:48. Хелън проследи с поглед как тя пое по външния коридор, придружена от Хари Чан. Двамата разговаряха непринудено и тя се смееше. Изчака ги да завият зад ъгъла и тогава пристъпи към действие.

Озова се във вътрешния офис. Сърцето й биеше до пръсване. Дебелата оранжева книга на втория рафт направо я зовеше. Горният рафт беше почти празен, а книгите бяха преместени на бюрото. Тя се спря и наостри слух. Никакви стъпки. Възможно най-бързо Хелън се отправи към другия край на бюрото и се пресегна.

— Какво правите тук? — На прага стоеше Хари Чан. Лицето му бе като буреносен облак, очите присвити подозрително, а юмруците здраво стиснати.

— Канех се да почистя кабинета ви, доктор Чан. — Докато говореше, Хелън мислено се учуди как й хрумна тази лъжа. Опита се да се усмихне извинително. — Стори ми се разхвърляно, а не исках да направите неприятно впечатление на важните си гости.

Чертите на Чан се отпуснаха. Той се огледа и кимна утвърдително.

— Права сте, но нека остане за следобед. Очаквам човек точно в единайсет.

Хелън забеляза, че нямаше и помен от обичайния му нервен смях и треперещите му ръце. За разлика от друг път кардиологът изглеждаше спокоен и овладян.

Тя бързо му докладва за съобщенията по телефона, за да отвлече вниманието му.

— Имаше и няколко обаждания, на които трябва да отговорите, доктор Чан. — Досега гласът й никога не бе звучал тъй ласкаво. — Три от Ню Йорк и три от журналисти, които ви търсят за интервю. И едно от доктор Крозер от „Шератън“.

При споменаване на името му, Чан трепна.

— Веднага ме свържете с доктор Крозер. Ще проведа разговора оттук. И никакво прекъсване, преди да съм свършил.

Вратата бе затворена плътно и Хелън се втурна да набира, за да попречи на доктор Чан да смъкне още книги от рафтовете.

— Свързвам ви незабавно, доктор Крозер.

 

 

— Можем ли да докараме в кардиологичното един сърдечноболен с криза?

Единадесет и половина. Този път Джак се намираше в телефонна кабина в търговския център „Водната кула“. Това бе масивна конструкция от тухли, стомана и стъкло със стотина магазина на седем етажа, всеки от тях свързан със следващия посредством ескалатори и постоянен, внимателно насочен воден поток. Около него хората непрестанно сновяха нагоре-надолу, натоварени със скъпи на вид торби с покупки. Повечето бяха с ведри лица, смееха се и въодушевено избираха нови магазини, които да атакуват. Тяхна пълна противоположност, Джак Хънт беше бездомен, почти разорен и издирван от хора, които по всяка вероятност бяха убили негов колега — жената от Сакраменто, с която бяха работили по едни и същи научни проблеми. Времето му изтичаше и той ставаше все по-нервен. Не успееше ли да спечели делото срещу „Картър“, щеше да загуби жена си и сина си, и себе си.

— Съжалявам, опитайте отново след час, а аз ще видя какво ще ми каже дежурният лекар.

Хелън беше на бюрото си, но Стив Даунс крачеше нервно в пространството пред нея.

— Кога ще излезе? — изрече ядно Даунс, когато Хелън отклони поредното обаждане.

— Нямам представа. Заседават от близо половин час.

Даунс изсумтя презрително.

— Обади ми се, когато свърши. — След което напусна офиса.

 

 

Джак се качи на последния етаж на търговския център, после слезе отново. После пак нагоре и обратно надолу. И така още тридесет пъти. Скоро започна да разпознава продавачките на всеки етаж. Убиваше си времето, като броеше лампите на един скоростен централен ескалатор.

 

 

Срещата на Хари Чан, която започна в единайсет, завърши в дванайсет и десет. Още една служителка на „Земдън“ си тръгна, този път стиснала две издути чанти с документи. Хари Чан се появи от вътрешния кабинет сияещ.

— Госпожо Брадли, бихте ли направили кафе? — Погледна часовника си. — Скоро ще имаме друг посетител.

Хелън реши да вземе инициативата в свои ръце. Така можеше да продължи цял ден и тя беше сигурна, че нервите й няма да издържат.

— Съжалявам, доктор Чан, но господин Даунс беше тук и държеше да разговаря спешно с вас. Изглеждаше много ядосан. Казах му, че ще отидете в кабинета му веднага щом се освободите.

Чан посрещна думите й с гримаса на раздразнение.

— А той защо не дойде тук?

Хелън надяна недоумяваща физиономия.

— Не знам, но настояваше да разговаря с вас незабавно. — Това беше истина само наполовина, но ако се наложеше да дава обяснения, щеше да ги мисли по-късно.

Чан взе купчината факсове и съобщения и ги прегледа бързо.

— Добре. Ще се върна след пет минути. Ако дойде някой друг, въведете го направо в офиса ми. — Кардиологът остави книжата на бюрото и пое забързано по коридора.

Хелън се втурна към вътрешния кабинет, но изведнъж се спря. Бързо обмисли възможностите, после се върна и заключи външната врата. Само за две минути, не ми трябват повече. В кабинета на професора се стелеше тежка миризма на пури. Джак никога не би позволил такова нещо. Цялото бюро беше отрупано с книжа. Промоции на фармацевтични продукти „Земдън“, разни договори и няколко сериозни на вид текстови описания на „Циклинт“. Хелън беше пред библиотеката с една ръка върху книгата, когато двата външни телефона зазвъняха едновременно. Тя мушна пръсти между двете съседни дебели медицински книги и по невнимание си счупи нокътя. По дяволите! Телефоните й лазеха по нервите, докато издърпваше „Принципи на вътрешната медицина“ с оранжеви корици. Веднага зърна кафявия плик, който лежеше зад нея. В този момент някой заблъска настоятелно по вратата на външния офис. Сърцето й заби учестено и тя бързо грабна плика. Книгата бе мушната обратно и настанена така, че да не личи, че е била вадена.

— За какво е това блъскане? — възкликна тя рязко, след като завъртя ключа и отвори вратата. Беше изиграна смелост, но не й беше останало нищо друго.

— Защо беше заключено?

Хелън веднага разпозна лицето, надвиснало гневно над нея. Беше на горилата от фармацевтични продукти „Земдън“.

— Трябваше да отида до проклетата тоалетна! А вие кой сте, по дяволите, та да ми задавате въпроси и какво всъщност искате?

Хенд де Март изобщо не я слушаше — той оглеждаше подозрително вътрешния офис. После, явно удовлетворен, я подмина и се настани на един от столовете, след което погледна Хелън навъсено.

— Имам среща с доктор Чан. — Взе едно списание и започна ядно да го прелиства. — А сега ми донеси едно кафе.

 

 

— Може ли да докараме в кардиологичното един сърдечноболен с криза?

Беше дванадесет и половина.

Хелън погледна крадешком към Хенд де Март, знаейки, че той е наострил уши за всяка нейна дума.

— Да, веднага ще се обадя в спешното.

Тя изчака Хари Чан да се върне и внесе в кабинета му две чаши кафе.

— Доктор Чан, трябва да сляза до спешното във връзка с приема на един пациент със сърдечна криза. Може ли да оставя телефоните отворени за няколко минути?

Единственият отговор бе небрежно махване на ръка.

 

 

Джак Хънт се отправи към един компютърен магазин на две преки от Сити Хол, където срещу двайсет долара материалът от дискетите можеше да бъде принтиран. Първо провериха дискетите за вируси, после Джак предаде дискетите на момчето, след което му съобщиха, че може да получи разпечатания материал след час. Той броди из ветровитите и облачни улици, докато накрая търпението му се изчерпи. За щастие, когато се върна в магазина петнайсет минути по-рано, дискетите и принтираните копия бяха готови.

— Излязоха повече страници от очакваните — предупреди го помощникът, като му добави още двайсет долара към окончателната сметка.

Джак беше готов да плати сто пъти повече.

Насочи се към най-тихия ъгъл на културния център, намиращ се на Източен Рандолф. Докато групи туристи се възхищаваха на изложените най-нови произведения на изкуството или преследваха персонала с въпроси къде да отидат и какво да направят през време на пребиваването си в града, Джак разсъждаваше над загадките на своята теория за влиянието на инфекциите върху сърдечните заболявания. Той познаваше отлично своя материал и му трябваха по-малко от десет минути, за да прегледа тези страници. Но данните на Карлота Дрънкър изискваха повече усилия и когато приключи с тях, вече наближаваше четири часът. Беше ужасно гладен и още по-притеснен.

На три чаши кафе и две хлебчета със салата той се опитваше да реши какъв да бъде следващия му ход. Мисълта му се върна на имейлите на Карлота. Онова, което преди време бе отминал като безполезно, сега можеше да му спаси живота. Не успя да си спомни всичките, но три от тях изпъкнаха в съзнанието му.

„Джак Рубенщайн от Колорадо не се е свързвал с мен от месец и половина. Да имаш някакви вести от него?“

 

„Не изпращай нищо важно нито по имейла, нито по пощата.“

 

„Левкоцитна трансмиграция в увредения миокарден мускул предсказва крайния прогностичен резултат.“

К.

Рубенщайн от Колорадо не се е свързвал с мен от месец и половина. Да имаш някакви вести от него? Може би се бяха добрали и до него? Дали е още жив? Не изпращай нищо важно нито по имейла, нито по пощата. Тя е знаела, че са я следили, че са проверявали съобщенията й. И на кого е имала доверие? На мен, дяволите да ме вземат! Но дали е имало и някой друг? После се замисли над последното съобщение, което наистина го бе озадачило. На пръв поглед в него отсъстваше всякаква логика. Той произнесе „трансмиграция“ на глас, сякаш това щеше да му помогне да проумее смисъла. Но му хрумваха само несвързани и безсмислени думи. Трансформатор, трансдуктор, трансатлантически, транссибирски. И дори травестит.

Джак си поръча ново хлебче със зеленчуци и кафе и се огледа за някой ъгъл. Две помещения по-нататък той се настани в добре осветено кътче със стени, покрити с ярки абстрактни рисунки. Повечето, които надзъртаха, се отдръпваха с неодобрителни физиономии. Джак се загледа в едно платно, което представляваше петна от зелено, синьо и червено на черен фон. Картината бе озаглавена „Сънища в обладан от страх град“ и му се стори съвсем достоверна.

Отново насочи мисълта си към съобщението на Карлота. Реши, че е шифровала истинското съдържание, като е използвала медицинска терминология.

Левкоцитна трансмиграция. Бели кръвни телца в движение?… В увреден миокарден мускул, предсказващи крайния прогностичен резултат. Увреден миокарден мускул предполагаше някаква форма на сърдечно заболяване. Исхемична болест? Вирусно поражение? Джак пробва всякакви варианти, изхождайки от медицинските си познания, за да направи някаква връзка, но не успя да достигне до никакъв смисъл. Ами ако е имала предвид собственото си сърце? Ако е искала да каже, че нейното сърце е било увредено? Ако нещо трагично се случи с мен? Собственият му пулс се ускори, когато усети, че напипва кода.

„Това е — помисли си той развълнувано. — Точно това е имала предвид. Ако нещо се случи с мен, с Карлота, тогава предсказващ крайния прогностичен резултат може да предполага последно доказателство, последното късче от пъзела. И в този смисъл първите думи от изречението придобиваха съвсем ясен смисъл. Левкоцитна трансмиграция. Не става въпрос за бели кръвни телца, а за доказателствен материал. Тя го е преместила.“

Усети, че го връхлита бурен поток от емоции. „Ще успея, все още мога да се справя с това. С доказателствата на Карлота и с материала от дискетите все още мога да се преборя с тази корпорация. Не, ние можем да срутим тази шибана корпорация. Двамата с теб, д-р Карлота Дрънкър!“ И той заби юмрук във въздуха пред себе си, обзет от радост и облекчение.

После действителността отново го сграбчи. „Къде си преместила документацията? Не си се доверявала на никого в болницата, това става ясно от съобщенията ти. Знаела си, че апартаментът ти е под наблюдение. Къде си ги отнесла, Карлота? У кого са?“ Той трескаво взе да прехвърля оскъдните подробности — неомъжена, без деца. Към кого си се обръщала в тежки моменти? Последваха още десет трескави минути на притеснение. Можеше да е навсякъде. Отново втренчен поглед в „Сънища в обладан от страх град“. Ами твоят адвокат в Сакраменто, мъжът, който ми изпрати дискетите? Не, той щеше да каже, ако си искала да разбера нещо повече. И все пак…

Джак се втурна към най-близката телефонна кабина и започна трескаво да набира номера. Обади се Хелън.

— Можеш ли да говориш?

Настъпи моментна пауза.

— Продължете, моля. Ще запиша подробностите и ще ги предам на доктор Чан, когато се върне.

— Трябва ми името и номера на адвоката от Сакраменто, който ми изпрати писмото с дискетата на Карлота Дрънкър. Аз му писах, за да му благодаря. Писмото трябва да е на файл в твоя компютър. Ще ти се обадя след двайсет минути.

Гласът на Хелън прозвуча спокоен и уверен.

— Благодаря ви, разбрах всичко.

Той затвори и започна да брои всяка секунда, втренчил поглед в часовника си.

— Намери ли го? — Сърцето на Джак биеше като лудо, дланите му бяха потни, а ръцете му трепереха. Той държеше химикалка над късче хартия, което играеше между пръстите му.

Този път гласът на Хелън бе ясен, но приглушен.

— Казва се Тод Бенсън. Запишете си номера.

Джак започна да драска. После изсипа шепа монети в процепа на автомата.

— Мога ли да говоря с Тод Бенсън? — Беше притеснен и развълнуван, но все пак успяваше да се владее.

— Кой се обажда? — Мил глас на млада жена. Джак се опита да си я представи, спокойна и ведра, вероятно си лакираше ноктите и се чудеше как да си прекара уикенда, който й предстоеше.

— Казвам се професор Джак Хънт и търся господин Бенсън във връзка с едни материали, които ми изпрати наскоро по куриер.

Беше си риск и Джак го знаеше. В повечето случаи, когато използваше официалната си титла, това даваше резултати. Като някоя филмова звезда, която иска да си запази маса в свръхлуксозен ресторант, след като всички места вече са заети. Имиджът може да впечатли и да придвижи нещата. Със същия успех, ако името му и в Сакраменто вече се свързваше със скандалното му уволнение, можеха просто да го отрежат.

— Един момент.

Джак впери поглед в стената пред себе си. Някой беше надраскал върху нея графити: „Ал Капоне — кмет“. Друг глупак беше добавил и своето мнение: „Ал Капоне е мъртъв, шибан умнико. К’во му е толкоз на Дейли?“.

— Тод Бенсън на телефона. С какво мога да ви услужа? — Богат кадифен глас като на опитен диктор.

Джак пое дълбоко въздух и обясни затруднението си. Всичко беше формулирано с полуистини и откровени лъжи, но този път той беше твърдо решен да не звучи като някой идиот, обладан от мания за преследване.

— Не съм упълномощен да давам сведения за семейството на доктор Дрънкър или за нейни близки приятели.

Джак не възнамеряваше да се предаде лесно. Бракът му беше пред крах, той самият се беше устремил към дъното и животът му беше в опасност. Нервите му бяха опънати до скъсване, но трябваше да запази самообладание.

— Оценявам това, господин Бенсън, но материалът, който ми изпратихте, е свързан с изключително важно научно изследване. Аз го проучих внимателно и смятам, че Карлота е искала да се запозная обстойно с всички материали, по които е работила. Само че най-важната документация липсва и мисля, че е на съхранение у някой близък приятел или роднина.

Настъпи продължителна пауза.

— Още ли сте на телефона?

Том Бенсън отговори рязко:

— Да, на телефона съм, професор Хънт. И точно в момента чета във вестника за вашето уволнение от болница „Картър“ в Чикаго. Бихте ли коментирали това положение?

За миг Джак имаше чувството, че светът се срутва отгоре му. Той се нуждаеше от тази допълнителна информация и беше убеден, че Карлота я е преместила на сигурно място. Но сега някакъв педантичен адвокат в Сакраменто му създаваше пречки. Господи!

— Господин Бенсън, аз категорично оспорвам това решение. Моите проби са били подменени и смятам, че знам защо. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля, че уволнението ми е свързано с изследователската ми работа. И с Карлота Дрънкър. Смятам също, че може би това е причината, поради която са я убили.

Последва много бърз отговор.

— И аз съм на това мнение, професор Хънт. Имам чувството, че тази история не е чиста.

Джак понечи да продължи с обясненията си, но Бенсън го прекъсна.

— Доктор Дрънкър има близка родственица, която сега е упълномощена да се разпорежда с нещата й. Тази дама ангажира моята фирма за по-обстойно разследване на смъртта на Карлота.

Най-накрая Джак успя да се намеси.

— За какво точно намеквате?

— Нямам право да ви кажа нищо повече без изричните инструкции на моя клиент. Но това, което мога да направя, е да й се обадя и да я попитам дали би желала да разговаря с вас. Можете ли да ми дадете някакъв номер?

Джак съобрази бързо.

— Опасявам се, че през следващия час ще бъда в движение. Какво ще кажете да се обадя, да речем, след четиридесет минути?

 

 

Тя се казваше Рита Калард. Беше леля на Карлота Дрънкър и очевидно доста по-възрастна от своята покойна племенница. Джак очакваше да е по-млад човек, може би братовчедка и защо не лекарка. Възрастната дама живееше в Пасифик Гроув, Калифорния, на около сто и двайсет мили от Сан Франциско. До 6:30 вечерта Джак вече разполагаше с нейния телефонен номер.

— Ало?

Първото, което отбеляза, бе слабият и немощен глас.

— Здравейте, госпожа Калард ли е на телефона?

— Да. — Дори тази кратка дума прозвуча глухо, сякаш бе изговорена с мъка.

— Казвам се доктор Джак Хънт. Говорих с един адвокат на име Тод…

Рита Калард го прекъсна рязко.

— Знам всичко за вас, докторе. И не от Тод Бенсън. Карлота все за вас говореше. — Гласът заглъхна отново, но после се усили. — Вие двамата не работехте ли по една и съща научноизследователска програма?

— Да, точно така. Разменяхме идеи от години.

— И сега сте в голяма опасност — уволнен сте от болницата, в която сте работили. Гледах го по Ен Би Си, а после прочетох и във вестника.

Джак изруга наум. Боже, имаше чувството, че долавя неодобрението в гласа й. Не беше готов отново да си изчете лекцията.

— Е, това, дето ви се е случило, е нищо в сравнение с всичко, което причиниха на Карлота.

Джак щеше да се напъха в телефонната слушалка.

— За какво говорите?

— Не знам точно. Но през последните седмици, преди да я премахнат, Карлота се държеше много особено. Не мисля, че от полицията ми казват всичко. Задават ми твърде много странни въпроси.

Разговорът продължи в не особено ласкателни определения за полицейското управление в Сакраменто и Джак започна да губи търпение. Беше на ръба да избухне, но си наложи да запази спокойствие. Опасяваше се, че госпожа Калард е малко неуравновесена, може би все още не беше превъзмогнала внезапната загуба на племенницата си.

— Тук имам цяла стая пълна с нейни папки. — Джак за малко да изпусне слушалката. — Казах на полицията, ама те ми изпратиха само някакъв новак. Той прехвърли няколко страници и после прекара остатъка от следобеда на плажа.

— Значи все още са у вас? — Джак знаеше, че е постигнал целта си. „Това е! Мили боже, това е! Все още мога да спася брака, кариерата и дори живота си. И може би да поставя тази шибана фармацевтична корпорация на колене.“

— Да, господине. Тя нае един пикап и натовари всичко в него. После пристигна при мен две седмици, преди да я убият. Сама. Това е доста дълъг път — ние сме под Сан Франциско на картата. Каквото и да има там вътре, явно е много важно.

Джак пое дълбоко въздух и се помъчи да овладее треперенето на ръцете си.

— И какъв е точният ви адрес, госпожо Калард?

Произнесе го така, сякаш се канеше да й изпрати картичка.