Доминик Бартелеми
Рицарството (57) (От антична Германия до Франция през XII век)

Светът на епическите песни

Въпреки че първите ръкописи на епически песни датират от периода около 1130 г., преоткрилите ги изследователи през XIX в. смятат, че те са далеч по-древни и че са плод на устна традиция още от каролингски времена, когато са живели Роланд и Гийом (при Карл Велики), Жирар дьо Русийон и Раул дьо Камбре (по време на феодалната промяна). Според тях те отразяват една сурова действителност, белязана от развихрило се насилие от страна на васалите през първия период на феодализма, докато куртоазията на романите описва или най-малко се стреми да моделира нравите на рицарите от втория период. Подобно схващане бе напълно оборено от критиката и историческата наука през XX в. Те изясниха, че достигналите до нас епически песни са сътворени в резултат от умело боравене с устните извори, от преработка на древните легенди и дори чрез съчиняването на подобни легенди. Като основен фактор за тяхната поява вече се сочи общественият климат през периода на кръстоносните походи около 1100 г.^[1]

Ала дали този „климат“ трябва да се приема като нещо монолитно? Вече стана ясно, че това не е така, тъй като е налице действително разминаване между проповядването на свещена война без преследване на изгода и слава нито от бедни, нито от благородници, и практическото осъществяване на кръстоносния поход под прагматичното ръководство на водач като Боемон. В различна степен хронистите дават да се разбере, че са налице значителни различия в мотивацията и поведението на кръстоносците. Освен чисто християнските призиви, характерни за проповедите, някои от тях насърчават кръстоносците от 1100 г. да бъдат на висотата на своите предци. Други пък поставят ударението по-скоро върху „отмъщението в името Божие“, отколкото върху това да „следват пътя на Христа“. Никой от тях обаче не крие наличието на разногласия при Първия кръстоносен поход между роднински и клиентелистки групировки, като тези около Годфроа дьо Буйон, Боемон или Танкред. Едва към 1128–1130 г. свети Бернар описва, и то в теоретичен план едно Христово войнство, достойно за това название, което презира външния блясък и спазва строга дисциплина. Не такова е „новото рицарство“, което стои в центъра на епическите песни. Мнозинството от техните герои не се съобразяват с каквато и да било дисциплина, тъй като в техния свят войната срещу сарацините несъмнено е свещена и достойна за възхвала, но служи преди всичко за отдушник на феодалните и фамилните войни, които през останалото време „раздират“ или структурират френското общество. Тази свещена война не предизвиква и не съпътства каквато и да било структурна промяна в това общество, където бароните напълно засенчват кралете и са загрижени единствено за своята чест или по-скоро говорят и действат под страх от безчестие. Думите на епископ Турпин към Роланд и неговите съратници „да удрят в знак на покаяние“^[2] не намират отклик и остават някак изолирани.

Героите от епическите песни нямат никакво намерение да следват повелите на властното духовенство, сходно на онова от времето на Урбан II, а се отнасят с едно и също снизхождение, граничещо с открито и обикновено презрение, към монаси, духовници и дори към епископи, наричани „пъзльовци“. В това общество на воини за селяните изобщо няма място и те се споменават единствено в оскърбленията, които си разменят благородниците, наричайки се едни други с обидни прозвища като „крепостен“ и „селяк“. „Крепостничество“ се оказва абсолютен антоним на „рицарство“. Най-сетне за жените в епическите песни не се злослови кой знае колко, но те са поставени на заден план, вероятно по-ниско от действителната им роля във феодалното общество.

В замяна на това и противно на фанатизма, който вдъхва понятието „кръстоносен поход“, внимателният прочит на епическите песни показва, че те не съдържат никаква органична ненавист към сарацините и мюсюлманите като такива. Нерядко се среща отзвук от възхвалата на рицарството на турците от анонимния нормандски хронист на Първия кръстоносен поход. Проблемът е не толкова в омразата към другия, колкото в отхвърлянето на неговата другост, в което се съдържат различни морални и обществени измерения.

Епическите песни описват васали, които се чувстват ощетени от своя сеньор (крал) и се оплакват от неговата пристрастност към някоя враждебна на тях благородническа фамилия. От този момент нататък те не се колебаят да прибегнат до бунт и предателство. Ганелон от Песента за Роланд насъсква сарацините да нападнат с измама и да убият главния герой. В съхранилия се до наши дни фрагмент от Гормон и Изамбар единият от героите (Гормон) е сарацински крал, докато вторият (Изамбар) е онеправдан франкски васал, който преминава на негова страна и се присъединява към враговете, така че битката срещу християните на финала се превръща в повод за покаяние от негова страна.^[3] В „историческия зародиш“ на тази легенда всъщност не става въпрос за сарацини, а за нормани, пък историята за преминалия на противникова страна Изамбар напомня легендата за Hastingus, разпространена към хилядната година от самия Раул Глабер.^[4]

При тези условия съвършено ясно е, че епическите песни не толкова отразяват нравите на рицарите отпреди времето на дворцовия живот и турнирите, колкото напротив, придават форма и плътност на завладяващите ги на моменти желания да се бият, без да проявяват слабост, за да се покрият със слава, да се бунтуват неудържимо срещу сполетелите ги неправди и дори да преминават на страната на врага. Само по себе си подобно приключение е напълно възможно в Испания от XI в.^[5] или дори в Близкия изток, ала важно в случая е, че то се повтаря толкова често в епическите песни.

Съвсем логично може да се предположи, че тези песни имат както катартичен, така и възпитателен ефект или по-скоро, че до голяма степен са амбивалентни. Несъмнено те не са сътворени в резултат от разходка с огледало покрай широкия път на феодалните войни, който е криволичещ, осеян с препятствия и води към грабежи и опустошения, дори не покрай пътя за Толедо, Сарагоса или Йерусалим, а по-скоро в резултат от мълвата, която се носи за тях, подобно на онази мълва от хилядната година, отзвук от която откриваме у Адемар от Шабан. В навечерието на 1100 г. монахът Раул Тортер от Фльори-сюр-Лоар описва една забавна история, герои на която са бургундските рицари. Когато преминават Лоара, за да разграбят областта Бери, с тях е и един жонгльор, който възпява подвизите на дедите им. В крайна сметка, след като се натоварват с плячка, те биват нападнати от „селяци“, насърчавани от някакъв монах, но Раул Тортер им прави същинска услуга, като обяснява техния разгром с чудодейната намеса на свети Бенедикт. Може да се каже, че в известен смисъл той спасява честта им, тъй като при всички случаи е по-добре да бъдеш победен от небесните сили, отколкото от грубите „селяци“.^[6]

Като цяло ценностната система на епическите песни следва тази, която откриваме в легендите от X в. и от хилядната година, за които говорят Рихер от Реймс и Адемар от Шабан. Трябва обаче да изясним дали героите от християнската война като Роланд и Оливер, Вивиен и Гийом служат за образец или за параван на рицарите от XII в. През X в. у Рихер от Реймс графове и васали са готови да умрат само на думи, докато героизмът живее единствено в легендите за Ингон и за Вилхелм Дългия меч. Действителната история обаче е белязана от личности като Ганелон и Естурми, тоест от предателства и бягства, или в най-добрия случай от войни между люде, принадлежащи към една и съща общност, които най-често се свеждат до залавяне на пленници и пазарлъци.

В действителност през 778 г. граф Роланд и останалите стават жертва на засада, поставена на франкската войска от съюзените със сарацините баски. Той остава неотмъстен и именно поради тази причина се ражда „героичната“ памет за него, тоест легенда, на чийто дух песента от XII в. по всяка вероятност остава вярна, макар в много отношения да я приспособява към действителността от началото на XII в., независимо дали става въпрос за боравенето с копие или за спечелването на християнското милосърдие. Така „персонажът“ на Роланд се сближава с този на мъчениците от песните за светии от осемдесетте години на IX в., които, по всичко изглежда, бележат началото на френската литература. В същото време един прочит на френската версия на легендата за света Фоа показва, че през XI в. епопеята е тази, която прониква в агиографията.

Мъченичеството на светицата действително присъства, но е описано по-накратко и по-сдържано, отколкото в латинския текст. Песента подчертава преди всичко благородната осанка на светицата, нейната сила, добродетелност, достойни за „дъщеря на рицар“.^[7] Най-сетне въоръженият реванш на християните срещу преследванията на римляните заема широко място във втората част на песента и предвещава съвсем ясно реванша на Карл Велики и на франките срещу сарацините след смъртта на Роланд и неговите другари в прохода Ронсевал.

Една песен, чието главно действащо лице е не светия, а рицар като Роланд (както по-късно Раул дьо Камбре и всички останали), в много по-голяма степен представлява или се стреми да бъде защита и прослава на героя. Въпреки величието си и съчувствието, което буди у публиката неговата борба и смъртта му, той е достъпен за критика, за преценка, както това става в действителност по време на събранията във феодалните дворове. Причината е, че вътре в самото християнство той има съперник и потенциален обвинител, когото песента от своя страна обвинява и заклеймява. Онова, което най-много отличава епическия Роланд от действителния граф на Карл Велики, е, че върху отмъщението на „франкския народ“ (за което се пледира още в Кралските анали от VIII в.) срещу престъпния и застрашителен враг се наслагват борбата и изпълнената с ненавист отмъстителност между два феодални рода. Ганелон е не по-малко важен от Роланд и художествената стойност на песента не се крие само и единствено в прекрасните сцени на слава и смърт в прохода Ронсевал, а също така в разказа за омразата между двамата франкски графове, които съответно не са нито прекомерно очернени, нито поставени извън обсега на всякаква критика.

Епическите песни не изграждат напълно индивидуализирани персонажи със специфични характери, нито пък строго последователни интриги. В тях са налице преди всичко увлекателни и напрегнати ситуации. Вероятно те не почиват изцяло на устната традиция, защото стилът им е изграден от определени формални способи и използва устните първоизточници за постигане на конкретно въздействие. Именно това обаче разграничава отделните строфи (леси), които жонгльорът декламира на един дъх без пряка връзка помежду им. Всеки път или почти всеки път речта и действието биват възобновени другаде или пък в по-висок регистър. Това дава възможност за дозиране на напрежението на приливи и отливи и по този начин да се задържи вниманието на слушателите, както и да се промени посоката на интригата и на аргументацията. Тези строфи могат да съответстват също така на участието на героите в диалозите и свадите. Твърде често обаче новата строфа започва с връщане назад по отношение на последния стих от предходната и поема в нова посока или пък възприема изцяло нова гледна точка. Всички те съдържат намеци за личности и случки, за които се предполага, че са известни на слушателите. По този начин придобива очертания един необятен свят, който не започва с началото и не завършва с края на конкретната песен, тъй като всички поначало са потопени в него и развръзката е само привидно окончателна.

Всички тези истории без строго определени начало и край, пълни с отклонения, неочаквани обрати и нови завръзки, са отражение на отношенията в едно общество, основано на отмъщението, което можем да опишем и отчасти да разберем чрез методите на антропологията. Самите песни предполагат съпричастност от страна на публиката, която споделя едни и същи ценности, и поради това са в състояние да ангажират пряко всеки отделен слушател. Според мен трудно би могло да се отговори от историческа гледна точка на въпроса защо епическите песни превръщат в свои герои рицарите от XII в. тъкмо в момент, когато пред тях се разкриват нови пътища и когато, без да се откажат напълно от отмъщението, те изпадат под влиянието на притегателната сила на приключението. Дали целта им не е да дискредитират феодалната война и вендетата, които продължават да сеят опустошение между Ардр и Гин или покрай Сент Еврул? И то с цената на епическо преувеличение, което граничи с карикатура. Или може би те дирят компенсиращ ефект чрез въображаемата картина на отмъщението между роднини и съседи, маргинализирано в резултат от възхода на принцовете и на краля?

Може ли да се твърди, че епическите песни носят в себе си ясно и еднозначно послание и което всеки път е едно и също? Нека се спрем на няколко от най-забележителните измежду тях, създадени преди 1200 г.