Доминик Бартелеми
Рицарството (19) (От антична Германия до Франция през XII век)

Началото на феодалните войни

В същото време обаче Одон си остава един от графовете, успели в продължение на две поколения да извоюват власт и надмощие над цяла една област, и които след 877 г. изместват кралската власт. Неговото възшествие обаче не връща авторитета на монарха от времето на Карл Плешиви, тъй като той така и не възстановява централната власт. Напротив, именно той става причина за ново разпалване на гражданските войни, защото едрите графове (ще ги наричаме феодални принцове) оспорват неговата власт.

Пред него стои сериозно препятствие в лицето на Карл Прости, посмъртен син на Людовик II и следователно брат на Людовик III и на Карломан, който през 893 г. навършва петнадесет години, възрастта, когато може да получи оръжието на мъж.

На това се дължи странният обрат, който претърпява царуването на Одон. Той отново се проявява през юни 888 г. по време на истинско, завършило с победа сражение срещу норманска войска, която за малко да го завари неподготвен при Монфокон в Аргон: Абон отново има повод да подчертае неговото мъжество, силата, с която може да надува бойния рог, и то незабавно, което спасява живота му за разлика от дръзкия и горделив Роланд от епопеята.^[1] Той разгромява десетхилядна конница и деветхилядна пехота, езичниците или погиват, или са обърнати в бягство: „И принцът извоюва венеца на победата.“^[2] В други времена това би увеличило многократно неговия престиж на победител „по германски образец“, но „за нещастие тази победа не му донесе покой, тъй като не след дълго той научи, че аквитанците го изоставят и не признават властта му. В яростта си той се нахвърли върху тях, опустошавайки земите им, но без крепостите“.^[3] Победата при Монфокон не му спечелва нови съюзници, защото от нея положителни последици има само за областта около Париж и поради факта, че през осемдесетте години на IX в. започва „феодалната промяна“. Той реагира, като започва гражданска война, може да се каже дори „феодална война“, с определена социална насоченост и за „защита на страната“. Елитът намира убежище в замъците (или укрепените градове, които не са нищо повече от големи замъци), докато мнозинството от простолюдието, от „трудещите се“, принадлежащи към третото функционално съсловие, са действителните жертви на враждите между техните покровители. Те стават обект на нападения, за да се нанесе вреда на техния сеньор, но всичко или почти всичко остава за тяхна сметка. Убийствата между представителите на елита не са изключение: смъртта на Раул дьо Камбре по време на кървава междуособица през деветдесетте години на IX в. оставя известни следи и тъй като е неотмъстена, по-късно заляга в основата на една епическа песен.^[4] Осъждането на човекоубийството от времето на Каролингите обаче не е забравено, а опитът, придобит по време на нападенията на езичниците, по всяка вероятност способства за разпространението на откупа и на натиска върху и чрез пленниците, тъй като нерядко враждите намират израз във вземането на заложници и тяхното задържане за продължителен срок. Що се отнася до селячеството, по време на войните между принцовете и едрите сеньори то е подложено не толкова на кланета, колкото на грабежи и на натиск, за да бъде държано в подчинение.

През тридесетте години, последвали възшествието на Одон, въоръжените сблъсъци на феодалните междуособици, сравнително кратки и целенасочени, се редуват с подновените нахлувания на норманите, които вече осигуряват тила си с укрепени лагери и временни замъци, предназначени да удържат на обсада. Насилията при тези две форми на война не се проявяват в еднаква степен, поне според оценката на Абон от Сен Жермен-де-Пре, а по-късно и според Аналите от Сен Вааст.

През 893 г. Карл Прости е на петнадесет години и около него се сплотява групировка, тоест коалиция от местни владетели. Самият той не притежава графства, нито пък значителни владения и не може да се сравнява с нито един от тези регионални принцове (наричани до неотдавна „едри феодали“), които служат за противовес на крал Одон. Като внук на Карл Плешиви обаче, на негова страна е легитимността, която представлява удобно и донякъде досадно прикритие за онези, които се стремят да попречат на възхода на Одон и на неговия брат Роберт (придобили през 888 г. право на владение върху бащините графства). Ето защо архиепископ Фулк от Реймс и неколцина други знатни от Франкия и от Лотарингия подкрепят младежа. Одон обаче „прониква в замъците и се справя с бунтовниците. Само с присъствието си той обръща в бяг Карл и неговите привърженици“,^[5] което ще рече, че почти не среща съпротива. Войната приключва по християнски: „Той се отнася благосклонно към тези до неотдавна тъй горделиви люде, които сега пълзят в нозете му.“^[6] Сякаш изведнъж отново се проявява политическата култура от времето на Каролингите, вече при наличието на замъци. Войната между християни не е така ожесточена и кръвопролитна, както водената срещу норманите и от самите нормани. Във всеки случай тя принуждава Одон да пренебрегва започналите отново през 896 г. нормански нашествия. Абон от Сен Жермен споменава накратко за тях: ето че се завръщат „свирепите езичници. Те опустошават страната, избиват жителите; техните набези достигат до стените на градовете, до дворците на краля. Те вземат в плен селяни, оковават ги във вериги и ги изпращат отвъд морето. Крал Одон слуша за всичко това, но не го е грижа, това е единственият му отговор“.^[7] Абон е силно разочарован и в стиховете си на латински отправя към него укори и заплахи: „Несъмнено дяволът говори чрез устата ти. Душата ти не се трогва от страданията на стадото, което Христос ти е поверил да закриляш,^[8] но никак няма да бъде чудно, ако не след дълго и Той отвърне лице от теб.“^[9] Тук свършва поемата, понеже е настъпил краят на „подвизите на доблестния Одон“.^[10]

Аналите от Сен Вааст описват последователно всички нашествия на норманите до 892 г. Така например за 885 г. в тях се отбелязва: „Тогава норманите, сеещи пожарища и смърт, отново започнаха да безчинстват. Те избиваха християни, отвеждаха ги в плен и разрушаваха църкви, без да срещнат отпор. Франките отново се приготвиха за отбрана, но не чрез открит бой, а започнаха да градят укрепления.“^[11] Все пак има знатни, които падат жертва на норманите, а други от тях убиват нормани.

През 892 г. обаче последните преминават в Англия, тъй като по франкските земи вече не се намира плячка, а населението гладува, защото са поругани мощите на свети Вааст.^[12] Тогава вниманието бива привлечено от графа на Фландрия Балдуин II и от неговия раздор с крал Одон, който произхожда от равна по знатност фамилия с тази на графа, но не и по-висока от нея, а дори и по-ниска, защото потеклото на Балдуин, по линията на неговата баба (или майка?) на име Юдита, иде от Карл Велики. Като начало те са ограничават до размяната на послания. През 893 г. графът обединява около себе си групировка, която дава открит израз на омразата и презрението си към Одон, залагайки върху картата на младия Карл Прости, без при това да се стреми към действително възстановяване на кралската власт. Двата лагера събират войски (894 г.), но полагат усилия да разрешат конфликта чрез външен арбитър в лицето на Арнул Каринтски. Започват преговори, на които не се стига до решение нито за провеждане на събрание, нито за започване на война, след което всички се разотиват.

Малко по-късно Карл Прости е подложен на преследване от Одон, „който желаеше да реши спора чрез двубой. Бог със своето благочестие обаче не позволи да се пролее кръв“.^[13] Бог, който закриля войската и градовете от норманите, не желае гражданска война. Трябва да разбираме, че обществото се опълчва срещу нея.

През 895 г. привържениците на Карл опустошават „жестоко“ Бургундия, която е на страната на Одон… Това обаче е предварително загубена битка, защото в партията на Карл нещата не вървят и се стига до разцепление. Някои нейни представители преминават на страната на краля на Лотарингия, Звентиболд, други започват преговори за подчинение на Одон (897 г.).

Последният е известен с това, че умее да прощава. През 895 г. той се явява пред замъка (тоест пред укрепеното абатство) Сен-Вааст край Арас, във владенията на маркиз Балдуин Фландърски, пазен от своите васали. Той обаче „от християнско състрадание не пожела да превземе този замък с оръжие. Когато хората на Балдуин видяха, че не могат да се съпротивляват срещу него, поискаха мир, дадоха на краля заложници и се обърнаха към своя сеньор да им каже какво да правят по-нататък“.^[14] Докато очаква тяхното завръщане, Одон нарежда да отворят църквата, за да се помоли, а когато васалите на Балдуин се връщат обратно, той им предава обратно замъка и уговаря ден за свикване на събрание.

Феодалната война е представена като съдебен спор. Тя е прекъсвана от многобройни „събрания“ (896 г.), съпътствана е с грабежи, както и с обсади на замъци (рядко на градове). В текста на Аналите от Сен Вааст, които свършват до 900 г., а след това и тези на Флодоард, които описват събитията от 919 до 966 г., може да бъде проследен конфликтът на аргументи във франкското кралство, опустошителните набези, краткотрайните обсади, прошките, помиренията, неизбежно придружени от размяна на заложници и от скрити намерения. Съставеното през тридесетте години на X в. в Аквитания Житие на свети Жеро д’Орийак ни дава сведения за подобна феодална война през периода 855–909 г. Не може да се говори за каквато и да било варварска разюзданост, а за действия, пряко свързани със системата на каролингската елитарност. Онова, което действително я отличава от гражданската война по времето на Григорий от Тур, е наличието на далеч повече средства за опазване на воините благородници: по-голям брой коне за бягство, по-категорично осъждане на човекоубийството между християни, а също така по-устойчиви на удари брони и по-трудни за превземане замъци.

Каролингската елитарност значително допринася за укрепването на статута на воините благородници и оказва влияние върху техните постъпки. Рицарството като такова би било немислимо както без Каролингската империя, така и без нейния скоропостижен край.