Доминик Бартелеми
Рицарството (22) (От антична Германия до Франция през XII век)

Легенди за герои и истории за предатели

Първият период на феодализма не е лишен от идеал. Той намира въплъщение в героичния васал, който с храбростта си е заслужил своето владение, както и в обвития в ореол на святост сеньор, чиято власт получава законно основание чрез благородните му постъпки и намерения. Все пак интересно би било да обърнем внимание на онова, което пише Рихер за разпространените във Франция (или „Франкия“) разкази за предателства и героизъм, преди да се обърнем на юг, за да се запознаем с поучителния живот през X в. на кралския васал Жеро д’Орийак. И в двете области обаче феодалната война се води чрез непряко отмъщение (ограбване на селяните), чрез предателства или вземане на пленници, като и в единия, и в другия случай е важно да се подчертае значението на споровете и на изтъкването на доводи.

Рихер е син на кралски рицар, който очевидно се старае да се съобразява със силните на деня. Любопитно би било да разгледаме заедно с Джейсън Глен неговите опити да долови накъде духа вятърът по време на съперничеството между Хуго Капет и Карл Лотарингски.^[1] Той описва периода от 888 до 996 г., белязан от раздори, смесвайки историята с легендата, като вмъква речи, плод на собственото му въображение, които при това не бива да бъдат разглеждани като изкуствено прибавени към картината на един феодален свят, където се разменят единствено удари и никога слова. Дори „измислиците“ му разкриват стремежите на благородното християнско общество от хилядната година.

Рихер заема от Цезар сведения за Галия, които му дават възможност да изясни двойствения характер на тези войнствени народи — едновременно дръзки и свадливи, способни на убийства и пристъпи на ярост, но също така на благоразумие и красноречие.^[2] Всички те съчетават мъдростта с дръзновението.

Според Рихер крал Одон е в състояние да обедини франки и аквитанци за защита от норманите, в противовес на гражданската война от 889 г. Той се обръща към тях, като им припомня храбростта на дедите, води ги по време на битка при Монпансие (каквато в действителност изобщо не се е състояла), начело на войска, съставена от конница и пехота. Джон Франс обръща внимание върху приликата на тази битка със сражението при Конкрьой (992 г.), на което Рихер е съвременник, и дори с битката при Хейстингс, която все още не се е състояла (1066 г.).^[3] Ала по време на норманските нашествия едва ли е имало толкова кръвопролитна битка. По броя на убитите може да се съди, че тя е по-скоро плод на едно епическо въображение и представлява благоприятен повод за появата на легендарен герой. Изтощена от сражението, войската на Одон е принудена отново да влезе в боя, ала в този момент всички ранени благородници се оттеглят. Остава само един младеж от незнатен произход, който отправя предизвикателство към смъртта, като предлага да поеме кралското знаме, тоест да ръководи действията и да се изложи на опасност, заемайки този пост, прославян в хрониките от втората половина на IX в.^[4] Ингон проявява небивала смелост и благодарение на него битката е спечелена, а норманският „угнетител“ Катил е заловен. Кралят предоставя на своя пленник избор между кръщението и смъртта. Ала щом излиза от купела в базиликата „Свети Марсилий“ в Лимож, Катил е убит от същия този Ингон, който по този начин осквернява храма в най-неподходящ момент, тъй като е Петдесетница.

Графовете и кралят решават, че той заслужава смърт, но Ингон се оправдава, като твърди, че е извършил превантивно убийство. „Любовта към вас ме подтикна към това…“, заявява той с риск да оскърби „кралското величество“, като вдъхновеният от миналото Рихер влага в това понятие романско значение въпреки феодалния контекст. В действителност, както обяснява Ингон, „плененият угнетител бе решил да се покръсти от страх, но веднъж на свобода, той отново би се обърнал към великото беззаконие и би ни отмъстил със страшни кланета“.^[5] Както ще видим по-нататък, когато става въпрос за пленени франки, общественият натиск възпира освободените от отмъщение. Напротив, легендите от времето на норманските „пиратства“ често съдържат разкази за мними покръствания.^[6] Според Адемар от Шабан самият Ролон дори след покръстването принася в жертва на древните идоли сто християнски пленници, а след това откупва греха си чрез дарения.^[7]

Историята сочи обаче, че от шестдесетте години на IX в. насетне някои нормани се покръстват и запазват лоялност. Въпреки това читателите от хилядната година охотно се съгласяват с доводите на Ингон и се възторгват от спомена за неговата храброст и понесените рани. Те вярват в огрубяването на франкските нрави, тъй като това е наложително по време на „езическите нашествия“. Именно в онова отминало време могат да се вмъкнат митични удари с меч и героизъм, за който франкската държава от хилядната година предоставя твърде малко примери.

Ето защо в разказа на Рихер благородниците плачат при мисълта, че храбрият Ингон може да бъде постигнат от смърт заради светотатство и оскърбление на краля. В резултат от горещата им защита в края на краищата, без да се посрами и без да ни изненада, кралят може да помилва своя знаменосец. „Той върнал на Ингон своята благосклонност и милостиво му дарил крепостта, наречена Блоа, тъй като онзи, който отговарял за нейната отбрана, бил убит във войната с пиратите. Също така по кралско повеление Ингон сключил брачен съюз с неговата вдовица.“^[8] С други думи, в резултат на своята храброст и преданост, тоест на своята васална вярност в двойния смисъл на думата,^[9] той заслужава една напълно феодална по своята същност награда, показва се достоен за опазването и на практика за владеенето на стратегически замък.

В същото време бракът с вдовицата разкрива видното обществено положение на дамата, макар името й да не се споменава. Вероятно Рихер я разглежда като изконна наследница на Блоа. Двамата последователни съпрузи са като рицари, които изпълняват служба. Би трябвало да се обърне внимание на по-късната промяна в значението на израза, тъй като в случая не става въпрос за „рицар, служител на дама“, а за рицар, който служи за заместник на владетеля. Следователно рицарите служители са онези, които са необходими за съхраняване на честта и за управлението на сеньорията. Подобен възход не е рядкост по това време. Така например Одон от Сен Мор описва успеха, който жъне граф Бушар при двора на крал Хуго Капет (края на X в.). Той получава замъка Корбей, като се жени за вдовицата на предишния му владетел.^[10] В известен смисъл замъкът е дом за сеньора, а феодалното семейство е моделирано според християнски правила, наложени по времето на Каролингите. Брачната двойка е неразделна и следователно притежава здравина, която обвързва по-тясно дамата с феодалния сеньор и укрепва пряката наследствена линия, тоест децата, включително от женски пол, които наследяват честта на родителското семейство и се ползват с предимство пред роднините по съребрена линия, преди всичко чичовците.

Притежанието на подобни права от страна на жената в едно воинско общество я принуждава да дири „покровител“ или по-скоро да се съгласи да й бъде определен такъв.

Вдовицата от Блоа ражда на Ингон син (Герлон), като по-нататък в историята не се казва повече нищо нито за единия, нито за другия. Интересно би било все пак да се разбере дали графовете на Блоа през хилядната година претендират, че са потомци на този човек. На една видна фамилия подхожда да има собствена легенда,^[11] но подобна легенда лесно може да бъде оспорена. Графовете на Блоа предизвикват донякъде завистта на кралете и следователно отношението към тях е враждебно. Според друга история от хилядната година, сътворена или разпространена от Раул Глабер, графовете на Блоа произхождат от престъпен васал, далеч по-лош от Ингон, който предал своя сеньор.^[12]

Оказва се, че човек може да се издигне в обществото както чрез героизъм, така и чрез предателство. Във всеки случай Ингон не принадлежи към онези „наемни бойци“, за които се говори в историческите съчинения от XIX в., появили се по време на норманските нашествия (по модела на войниците от година II на Революцията и на получилите титли през Наполеоновата империя), поставили основите на аристократични фамилии. Родителите на Ингон са „незнатни“, което не означава непременно „от скромен произход“ в съвременния смисъл на думата, защото той все пак трябва да е изучавал боравенето с оръжие, а семейството му да е притежавало необходимите според каролингския критерий най-малко дванадесет манса, ако не и повече. Неговият произход не е „скромен“, а умерено знатен и поради тази причина той има основания да се притеснява от реакцията на по-високопоставените благородници. Това го принуждава да изпълни всички формални изисквания и да вложи дори малко патос, за да бъде приет от тях, в резултат на което те молят краля да му прости. Малко след смъртта на крал Одон (898 г.) се появява една далеч по-историческа личност, също роденият от „незнатни“ родители Хаганон. Неговият отряд е по-малоброен от тези на „знатните мъже“, но той успява да спечели благоволението на краля и това принуждава последните да се разбунтуват начело с „херцога“, брат на крал Одон.^[13]

В Историята на Рихер от Реймс са описани няколко случая на подобно напрежение или динамика в йерархията на благородниците. Понякога той придава на тези епизоди феодален привкус и много добре разкрива двойственото отношение на обществото към издигащите се фамилии, като ту възхвалява Робертингите,^[14] чиято енергия и мъдрост ги издигат до кралската власт, ту упреква съперника на Хуго Капет Карл Лотарингски, че той, синът на крал, е взел за жена обикновена графска дъщеря „от съсловието на васалите“ (което той по римски образец нарича „конническо“). Идеалът следователно изисква един мъж да се издигне благодарение на заслугите си и да се ожени за дама с по-високо положение от неговото: завоеванието на дамата означава издигане до нейния ранг, докато неравният брак води до изродено потомство, лишено от „vasselage“ (храброст, militia).

От Рихер научаваме също така, че въпреки тяхната слабост последните Каролинги разполагат с някакво подобие на двор. Поне за крал Людовик IV е известно, че се обгражда с млади благородници, които се стремят да спечелят слава чрез храброст и хитрост по време на гражданската война, а сред тях е Раул, бащата на самия Рихер. В неговия двор се изпълняват церемонии както от религиозен характер, така и при светски празненства и дипломатически приеми, по време на които се оформя онова, което в хартите бива наричано „кралска войска“. Именно по време на един такъв прием синът на граф Ролон, норманът (тъй като херцогство Нормандия вече съществува) Вилхелм Дългия меч си спечелва смъртна омраза в двора и се превръща в легенда като предан васал, чиято история си струва да бъде разказана редом с тази на Ингон и Катил.

Оказва се, че не само новопокръстените нормани предават своята вяра, извършвайки убийство. Самият Вилхелм е убит през декември 942 г. по време на мирни преговори на остров Пикини по заповед на графа на Фландрия, който по женска линия е потомък на Каролингите. Става въпрос за епизод от съседска война, но това престъпление нашумява и се превръща в легенда, така че Рихер може да представи Вилхелм като предан на Людовик IV васал, с чисто и пламенно сърце на неофит^[15].^[16]

Вилхелм Дългия меч е също така образец на себеотрицание до саможертва, тъй като времето, когато живее Рихер, се нуждае от подобни примери. Прекалено малко са васалите, готови да умрат за своя сеньор, и прекалено много онези, които проявяват страхливост и алчност, и са готови на всякакви предателства…

През 978 г. са произнесени много прекрасни слова по адрес на идеалния васал. Но съществува ли той в действителност? Подобна реч откриваме в разказа за внезапното нападение на крал Лотар, потомък на Карл Велики, който изненадва в гръб император Отон II, по онова време далеч по-могъщ от него. Лотар превзема Аахен, но успява само да обърне на изток бронзовия орел на покрива на двореца, който „германците били обърнали на запад, за да покажат, че тяхната конница може да победи галите, когато пожелае“.^[17] Тогава Отон свиква верните си хора и според Рихер отправя пламенен призив за помощ на понесъл оскърбление сеньор към верните си васали, под формата на искане на съвет. „Сега, славни мъже, призовете вашата доблест, за да спечелите и чест, и слава, защото вие блестите с мъдрост в съветите и на война сте непобедими. Днес от вашето мъжество зависи дали гръмкото ви име няма да бъде покрито от позорно безчестие.“ Нанесеното от Лотар оскърбление „трябва да бъде измито не просто с военен поход, а със смърт“.^[18] Тази реч силно напомня Германия от времето на Тацит, но едва ли е характерна за следкаролингска „Германия“, в контраст с „Галия“ на Лотар и на Хуго Капет. И в двете страни се възпитават едни и същи героични добродетели, които по-късно ще бъдат прославени в епическите песни, а изкуството те да не бъдат претворявани на дело е добре известно…

Какъв е резултатът от тази реч? Нищо повече от ответно нападение, белязано най-напред от разграбването на Компиен. Следва опустошението на селата по долината на Сена, чиито обитатели, естествено, нямат нищо общо с обръщането на орела в Аахен. В този момент крал Лотар възлага надеждите си на херцог Хуго Капет. Херцогът събира войска, доста малобройна, но достатъчно силна, за да се опълчи на германската. Ала поради факта, че в случая става въпрос едва ли не за гражданска война между съседи, тоест между двете части на разделената каролингска империя, до сражение така и не се стига. Отон II се оттегля, без да бъде преследван. Той се помирява с Лотар, след това и с Хуго Капет, отявлени съперници за надмощие на запад (в келтска „Галия“). Ето пример за героични слова, последвани от предпазливи действия, които Рихер обяснява със стремежа към съгласие (типично каролингски призив), а Дюдон от Сен Кантен по същото това време приписва на евангелските Блаженства, осенили норманския херцог Ричард.^[19] Все пак, говорейки за 978 г., Рихер украсява посредствената действителност с една прекрасна небивалица, която в известен смисъл трябва да бъде приемана съвсем сериозно. Той измисля историята за някакъв „германец, уверен в своята доблест и сила“, който предизвиква на двубой „галите“. Херцогът и графовете незабавно започват да дирят доброволец сред „васалите“ (milites). Явяват се мнозина, сред които е излъчен един, който да се сражава с копие (за хвърляне или за мушкане), очевидно пеша. Въпросният боец успява да прониже противника тъкмо в момента, когато той вади меча си, за да му нанесе решителния удар. „Победилият гал взел оръжията на своя противник и ги поднесъл на херцога. Този храбър мъж поискал и получил награда.“^[20] Любопитно би било да разберем каква е била наградата. Така или иначе, съвсем не случайно с приближаването на XI в. (Рихер твори около 995 г.) започват да се множат историите за двубои, без те да представляват Божи съд, а са просто проява на смелост.^[21] Този факт предвещава „феодалната промяна“.

В случая за чест и слава се бият васали, които силно се отличават от онези предпазливи, свадливи и същевременно добродушни сеньори, които не след дълго, през 987 г., по силата на здраво вкоренен консерватизъм, ще изберат за крал Хуго Капет, за да избегнат всички възможни премеждия, които би могъл да им навлече авантюристът Карл Лотарингски, както впрочем ги съветва реймският архиепископ Адалберон.^[22] Напротив, въображаемият воин се родее по-скоро със знаменосеца Ингон. Той не би могъл да въплъщава като него мечтата на младите представители от „кралската конница“, за която Рихер няколко пъти споменава, когато говори за времето на Людовик IV (936–954) и на неговата вдовица Герберга, защото родният баща на самия Рихер на име Раул е един от тях и той е предал на сина си действителни спомени, а без съмнение също така и легенди, които Рихер след това използва.

В конкретния случай тази конница напомня едва ли не бойна дружина от древна Германия, движена от стремеж едновременно към подвизи и награди, към слава и богатство. Несъмнено неин вожд е крал, който е свещена фигура и не би рискувал да застане начело. Все пак Рихер от Реймс приписва на Людовик IV Отвъдморски демонстрация на умела езда при пристигането му в Галия (936 г.) на брега на Висан! В случая не става въпрос за действително излагане на опасност, тъй като незабавно получава помощ от отряда знатни васали начело с Хуго Велики. Според Рихер „херцогът се притекъл и докарал за краля кон с украсена по кралски сбруя“, след което се опитва да влезе в ролята на негов оръженосец, като му помогне да се качи на седлото, тъй като облеченият в доспехи крал сам не би могъл да го направи. „В този момент обаче нетърпеливият кон се разиграл и кривнал встрани. Людовик обаче пъргаво и ловко се метнал на седлото и без да обръща внимание на цвиленето на коня, смело препуснал. Това предизвикало възторг и всички надали одобрителни викове. Тогава херцогът поел кралските оръжия като същински оръженосец (armiger), докато кралят не заповядал да ги предаде на галските сеньори. С големи почести това войнство (militantibus) го съпроводило до Лан.“^[23]

Подобно описание, сътворено към хилядната година, напомня величествената рицарска церемония, характерна за XI в. В него липсва връчване на меч, което вероятно би издигнало прекалено онзи, който го извършва,^[24] но има много общи черти с посвещаването. Налице е млад благородник, който по силата на своя произход е приет с почести и пълно въоръжение в общността на най-знатните воини. Поставянето на крак в стремето, както и обиколката на кон са по-късни елементи от посвещаването в рицарство. В случая е налице особено съчетание от ритуалите на ранното рицарство, на васалитета и на монархическата власт.

В сравнение с пищните рицарски обреди след 1050 г. обаче X в. изглежда толкова невзрачен, жалък и безнадеждно белязан от користния феодален материализъм! Все пак перото на Рихер от Реймс умее да реди поучителни небивалици и да радва читателя с прекрасни речи, подправени с многобройни софизми, защото, честно казано, всички тези истории (като се започне с херцога и велможите от времето на Людовик IV) са белязани от хитрости и предателства.

Все пак хитростите могат да се приемат, когато става въпрос за Раул, бащата на Рихер, с които той се е хвалил пред своя син: без съмнение начело на своя отряд той е проявявал предприемчивост и хладнокръвие, когато е разбивал портите на феодалните замъци. Веднъж, през 948 г., след като получава сведения от своите съгледвачи, той и младите му бойци се предрешават като коняри, проникват в Лан и отнемат от Людовик IV града (но не и кулата, която е почти непревземаема).^[25] Друг път, през 958 г., превзема Монс от името на кралица Герберга: отново добре осведомен, той се възползва от зидарските работи по замъка, за да проникне през нощта с хората си и дръзко да отвлече жената и децата на граф Рагенер, които като заложници ще бъдат разменени срещу имения.^[26]

Ето по какъв начин се прославя Раул. Всички тези деяния не му извайват образ на класически рицар, но по онова време те се приемат като обичаен начин за водене на война, защото пестят християнска (франкска) кръв, която като цяло през този период не се прахосва твърде. Действително малко са замъците, превзети с истински пристъп. Най-често те отстъпват пред военната хитрост, капитулират, съхранявайки честта си, като или се отбраняват известно време, за да избегнат позора, или падат в резултат от предателство.

Артолд, архиепископ на Реймс и военачалник, е „добър човек, който не желае ничия смърт“. Когато превзема с пристъп замъка Шозо, той залавя онези, които са го напуснали, но им позволява да си отидат невредими.^[27] Също както при Музон (948 г.) става въпрос за щурм, но в случая съпротивата не стига докрай под предлог, че нападателите са прекалено многобройни, и в резултат не се стига до кръвопролитие, а са взети пленници. Замъкът Монтегю пък пада през 948 г., защото стените не са достатъчно здрави.^[28] Създава се впечатлението, че по време на тези граждански войни на васалите не им се налага да проявяват героизъм, докато се сражават за своя сеньор, с изключение на случаите, когато над тях е надвиснала смъртна заплаха.

Някои от тях дори не разглеждат лоялността като задължение. Поведението им неизбежно напомня междуособиците от времето на Меровингите, тъй като те са изцяло мотивирани от корист и алчност. Нов е единствено стремежът им да дирят оправдание!

Ето например как Рихер представя „предателството“ (според немногословното определение на Флодоард), благодарение на което през 939 г. фландърският граф Арнул успява да превземе Монтрьой-сюр-Мер. Графът изпраща хора, облечени в дрипи (които прикриват рицарските им доспехи), не да нападнат, а да подкупят пазача на крепостта Роберт, който служи на своя сеньор Хелуин. Те му предлагат избор между два пръстена, единият от които златен, а другият железен. Първият означава разкошни дарове от страна на Фландрия, а вторият — тъмница, понеже норманите са готови да превземат замъка. Тогава, „обзет от алчност, той се поколебал дали да се съгласи на измяна. Все още под въздействието на изненадата, той не знаел какво да предприеме. Накрая Роберт решил, че би могъл да се оправдае за безчестието, което ще повлече след себе си предателството, като се позове на неизбежното, тъй като знаел, че в най-скоро време всички обитатели на замъка ще бъдат обречени на изгнание или смърт“.^[29] Ето как един човек очевидно от „скромно потекло“ се заклева да извърши предателство с намерение по този начин да се издигне. И той действително отваря вратите на крепостта, в която освен всичко се намират жената и децата на Ерлуин. В резултат войната се затяга и се стига до кръвопролития, преди да се пристъпи към преговори.

На предатели като тези, за които говори Рихер, трябва все пак да се признае едно нещо и то е, че поне те действително рискуват живота си. В края на краищата смърт постига както кастелана на Мелюн, който предава поверения му замък на графа на Блоа,^[30] така и неговата жена, макар че преди това пратеникът на Одон му е обещал да го направи богат и му е подсказал оправдание (наследственото право на Одон). Този епизод се оказва колкото зловещ, толкова и поучителен.

Ето как този първи период на феодализма се оказва белязан от измами, хитри ходове и понякога от вероломства. Това обаче съвсем не означава пълно отсъствие на всякакъв ред, войните съвсем не изключват прояви на героизъм и на умереност, а някои сеньори дори се сдобиват с ореол на светци.