Доминик Бартелеми
Рицарството (56) (От антична Германия до Франция през XII век)

Във времето на дворцовите празненства и турнирите, когато се утвърждава в известен смисъл международната представа за рицарството, въображението на творците се обръща към легендите за крал Артур, за Кръглата маса, за търсенето на Граала. В резултат се появяват несъществуващи герои, земи и приключения, които нашите модерни блянове охотно свързват с класическото рицарство. В действителност те се раждат през петдесетте години, последвали „рицарската промяна“: през 1138 г. за крал Артур, през 1155 г. за Кръглата маса и към 1185 г. за Граала. Именно в тях намира въплъщение духът на тази промяна, която около 1200 г. прави опит да се приспособи към следгригорианското християнство с неговите тайнства.

Ала Артуровото рицарство с дворцовите празненства, с диренето на изискани подвизи и завоюване на сърцата не е единственото, което господства през XII в. То съжителства с две други художествени картини: посветилото се на отмъщение рицарство (или „васалитет“) от епическите песни и рицарството (или по-скоро „войската“), дисциплинирано по римски образец, за чието възраждане мечтаят придворните духовници, давайки за пример неговите достойнства. Тези две картини са белязани от далеч по-голяма кръвожадност и в този смисъл дори по-християнски по своята същност. Макар да притежават по-древни корени, възходът им напълно съвпада с този на първата. По-малко от десет години делят най-стария ръкопис на Песента за Роланд, първата от големите епически песни (около 1130 г.), от появата на крал Артур и на любовта-надпревара в Историята на Джефри от Монмаут (1138). По същото това време монахът Ордерик Виталис съвсем сериозно започва да мечтае за едни по̀ римски по своя характер и по-героични рицари. Основният труд, посветен на дисциплината, е Policraticus на Джон от Солсбъри (1159 г.), чието влияние през периода XII-XIV в. непрестанно расте. Неговият прочит неизменно отпраща към мнимо поставени извън времето антични персонажи.

Ето защо водещият културен факт във Франция през XII в. не е изобретяването на едно романтично рицарство, стилизиран и идеализиран вариант на рицарството от турнирите и владетелските дворове, а цяло множество на въображаеми рицарства. Би могло да се говори едва ли не за конфликт на въображения, ако не беше тяхното взаимно проникване и влияние. Изкусително е освен това сближаването на това гъмжило от въображаеми същества, изпълнило умовете на духовници, рицари и дами, с образите от религиозно естество, на които е посветено публикуваното неотдавна изследване на Жан-Клод Шмит.

По мнението на някои модерни коментатори, поради това, че не е основана върху образци,^[1] френскоезичната средновековна литература, също както теорията на латински и религиозните проповеди на френски, има за цел да предложи на рицарите от XII в. именно образци за подражание. Нима нейната цел не е да дава нравствени уроци на суровите феодали? При това по два начина: като използват тази суровост по време на битките в името Божие и за благото на принца, или като я преодолеят благодарение на близостта с дамите. Така ще се постигне идеалът за едно по-справедливо и по-прекрасно рицарство.

Подобно гледище не е напълно необосновано, ала в случая то веднага се натъква на сериозна трудност: тези идеални образци, присъстващи в документалните извори, не се появяват нито преди, нито по време на „рицарската промяна“, а много по-късно. Изисканите обноски между воините благородници във Франция и дори в Палестина предхождат ръкописите на епическите песни. Ордерик Виталис се възмущава от „изнежените“ рицари, които се стремят единствено да се харесат на дамите, далеч преди да дойде на мода куртоазната любов. Защо френско-английската художествена и нравоучителна литература от XII в. да няма за цел да пробуди войнствеността на рицарите, а не толкова да ги „цивилизова“?

В крайна сметка може ли литературата да упражнява подобно пряко влияние и такава ли е нейната цел? Дали тя изпълнява еднозначна роля в обществения живот? Нищо не доказва, че тя непременно пробужда желание да се подражава на нейните герои у онези, които притежават съответния статут и са на подходяща за това възраст, тоест младите рицари, като се започне от принца с кралска кръв и се стигне до сеньора, притежаващ половин село. Дали тя не е предназначена също така да ги развлича, да им рисува компенсиращи картини на онова, което те в действителност не са, да ги лекува от разочарованията и провалите? През есента на 1191 г. младият и дързък Арнул дьо Гин се завръща от Лотарингия след нелепо преследване на графиня Дьо Булон и на нейния похитител, от когото той така или иначе не би могъл да я отнеме, защото самата тя не желае това! Ако се вярва на Ламбер д’Ардр, за него е дошло времето да слуша как му четат истории за Карл Велики и за Ланселот… Въздействието на въображаемите рицари върху реалните е двойствено: нима не може да се приеме, че те по-скоро им спестяват необходимостта да им подражават, отколкото да ги принуждават да правят това? Достатъчни са почестите, които те печелят, и славата, която носят на рицарството като цяло, на това „съсловие“, към което, както все по-често се подчертава, могат да се приобщават единствено посветени. Що се отнася до любимия на духовниците римски модел, той всеки път се схваща по различен начин както от своите апологети, така и от самите рицари, както установихме това в настоящото изследване, като се започне от теорията за двете войнства и се стигне до трите съсловия.

Най-сетне, дори да предположим, че става въпрос за действителни образци, предназначени да моделират определено поведение, не бива да забравяме, че литературните герои съвсем не са монолитни. Това особено важи за епическите песни, които описват в много по-голяма степен взаимозаменими ситуации и роли, отколкото персонажи в модерния смисъл на думата. Тези творби залагат на обществени и нравствени конфликти, както и на определени стремежи и изкушения, характерни за рицарската общност. Нима в епическите песни бунтът и отмъщението на барона не са двигател на цялото действие?