Доминик Бартелеми
Рицарството (31) (От антична Германия до Франция през XII век)

Насладата от подвига

Дали обаче рицарството се свежда единствено до посвещаването? И дали към 1100 г. то е неговият най-важен отличителен белег в Северна Франция и по-конкретно в двора на нормандските херцози? Както ще видим по-нататък по повод един злочест автор на подигравателни песнички, същностен елемент на рицарството е славата от подвизите, но редом с нея и игровият елемент и склонността към шеги, като играта няма действителен прецедент.

Нека се върнем към Гийом Завоевателя, поне що се отнася до подвизите. В своите хвалебствия Гийом дьо Поатие съвсем логично често говори за тях. Ласкателства ли са това по отношение на херцога? Без съмнение. Ала дали са напълно лишени от основания? Не ми се вярва, тъй като, от друга страна, Гийом дьо Поатие не се опитва да представи херцога като образован, какъвто той действително не е.

Историята, която Гийом дьо Поатие пише около 1075 г., представлява изключително ценен документ, важна отправна точка при изучаването на първите прояви на класическото рицарство, тъй като понятието „чест“, което заема видно място в книгата на Рихер от Реймс, посветена на X в., тук изведнъж се разпростира върху феодализма като цяло, като същевременно се появяват описания на организирани прояви на геройство, наличие на емблеми и се подчертава важното място, което заема известността. Материалните съображения и пазарлъците между феодалите се представят като въпрос на чест и по този начин придобиват нов облик. Херцогът, също както и френският крал, отмъщава за накърнена чест. По този начин той печели слава.^[1] Когато анжуйският граф се огъва, „пред херцога на Нормандия се открила добра възможност да настъпи и да опустоши имотите на врага“ (тоест имотите на неговите селяни), като „по този начин покрие името на своя противник с вечен позор“.^[2] (С други думи, ако оставим настрана приповдигнатия тон и обърнем внимание на последиците, това ще рече да засегне самолюбието на графа и да му даде повод да си отмъсти на гърба на нормандските селяни.)

Въпреки това Жофроа Мартел си остава прочут воин.^[3] Трябва непременно да подчертаем този факт, тъй като веднага след това нормандската дързост се уталожва: херцог Гийом предпочита да избере въздържаността, всъщност предпазливостта, но по думите на неговия хвалител, „за да покаже, че да бъдеш могъщ, означава да не прибегнеш до отмъщение, дори когато можеш да го наложиш“.^[4] Подобна забележка е не само вярна, но и напълно уместна.

В по-редки случаи (и това е нещо ново!) някои хронисти подчертават насладата, която изпитва принцът при определени обстоятелства от изпълнението на своя „воински дълг“. Не случайно се казва, че обсадата на Арк от 1053 или 1054 г.^[5] е била лека за херцога, който подлага на глад защитниците на замъка, защото четири години преди това, докато настъпва към Домфрон, Гийом Завоевателя ходи на лов, за да се възползва от изобилието на дивеч в тази област, а също за да покаже, че се чувства в нея като у дома си. „Областта е обрасла с гори и е богата на едър дивеч [наричаме я нормандската Швейцария]. Той често се развличал, като пускал ловни соколи, а още по-често от полета на ястребите.“^[6] Така че военният поход бива представен едва ли не като ловен излет.

Именно по време на войните между принцовете се свикват най-многобройни войски и съществува най-добра възможност за срещи между доблестни люде и в двете значения — двубои и приятелско общуване. Налице е очевиден стремеж всеки да се отличи. По време на обсадата на Арк във войската на Гийом мнозина „се надяват да се отличат чрез подвиг“. Те устройват засади, нападат французите, дошли да помогнат с припаси на бунтовниците от Арк, убиват един граф (Ангеран дьо Понтийо), залавят в плен знатен рицар и принуждават крал Анри I „да бяга позорно“.^[7] Какво предизвиква у тях такава жажда за подвизи и за чест? Може би познаването на епическите поеми, историите за Изамбар и за Роланд, за които Гийом дьо Поатие намеква мимоходом.^[8] Ала също така надеждата за печалба, за която той изрично споменава, когато неговият герой, херцогът, две години преди това предприема нападение при Домфрон. „Той се отделил заедно с петдесет рицари, които желаели да увеличат възнаграждението си.“^[9] Намерението им обаче е разкрито от противника „заради предателството на един от знатните нормандци“ (Гийом д’Арк?). Ето че младият херцог сам бива изненадан и изправен пред опасността да попадне в плен: „Триста рицари и седемстотин пехотинци ненадейно го нападнали в гръб. Той обаче смело се обърнал срещу тях и съборил от седлото първия, който проявил дързостта да го нападне.“ Останалите не посмели да приближат въпреки численото си превъзходство. Бойният плам ги напуснал, защото по всяка вероятност са се изплашили, че могат да убият толкова знатен владетел (също както преди това бунтовниците). Те се оттеглят към стените на Домфрон и почти всички остават там с изключение на един, „когото херцогът сам взел в плен“.^[10]

Един от най-пламенните бойци е самият херцог Гийом с блясъка на своите двадесет години. Той си извоюва слава при обсадата на Мулиерн през 1049 г. Крал Анри, който стои начело на войската, се вслушва охотно в съветите му, но го смята за прекалено войнствен. Та нима той не влиза в бой, дори когато с него са само десетина души? Самият крал в младостта си е притежавал същия плам, проявил се в борбата срещу баща му Робер Благочестиви и майка му Констанс д’Арл, а от друга страна, си спечелва име на енергичен рицар. По това време обаче вече не е на двадесет години, наближава четиридесетте и у него опитът взема надмощие над пламенните пориви. Ето защо той препоръчва на херцога да бъде по-предпазлив и го укорява, че прекалено охотно се излага на смъртна опасност, след като, както сам казва, е най-сигурният негов съюзник. Любезни и донякъде напълно справедливи слова, но все пак трябва да се има предвид, че най-големият възможен риск в случая е попадането в плен, а ако това се случи, сред голяма част от нормандските рицари, изгубили от поглед своя херцог, ще настъпи объркване.^[11] Ето че в един момент, без да ги предупреди, той потегля на „лов за приключения“ (според дръзкия начин, по който Реймонд Форвил превежда propalatur). Срещу му излизат петнадесет противникови рицари, „гордо изправени на седлата и в пълно въоръжение“. Държанието им очевидно е предизвикателно, но херцогът „тозчас препуснал напред, насочил копието си към най-смелия от тях с намерение да го прониже“. В резултат от сблъсъка „той му строшил хълбока и го свалил на земята“. След това се втурва да преследва останалите, изпреварва своите хора и накрая се завръща със седмина пленници. Бойният му плам може да се сравни с този на един Ерек, на Ланселот или на Персевал и читателят за момент остава с впечатлението, че държи в ръка роман на Кретиен дьо Троа.

Крал Анри напълно основателно мъмри херцога за стореното и го упреква, че „прекомерно излага на показ своята сила“^[12] и че има опасност някой ден на свой ред да падне със счупен хълбок, подобно на рицаря, когото е свалил от коня. Един добър васал трябва да се пази, за да може да служи на своя сеньор, а не да умре за своя собствена слава. У Гийом дьо Поатие думите на краля са доста хапливи и читателят се пита дали в действителност Анри I не се бои също така да не би Гийом да засенчи самия него. Това е началото на търканията между краля и неговия млад васал, който се държи като самовлюбен рицар, загрижен единствено за собствения си блясък. В това отношение Гийом дьо Поатие не го оневинява, а само го оправдава.

Вярно е, че службата на краля не заема изцяло мислите на бъдещия Гийом Завоевателя. Той гори също така от желание да отправи предизвикателство към своя противник в духа на славната героична традиция и в края на краищата успява, тъй като „Жофроа Мартел обичал да повтаря, че няма на света рицар, който да може да се сравни с графа на нормандците“.^[13] Няма никакво съмнение, че той действително мисли така, но го казва очевидно с политическа цел, защото по това време се стреми да откъсне Гийом от крал Анри.

Следващата бележка е още по-важна, макар да се вписва в безкрайните хвалебствия по адрес на героя. Също както херцога на Аквитания Гийом Велики, той получава дарове като свидетелство за своето могъщество. Ала докато даровете за аквитанеца са драгоценни предмети, златни накити и мечове, то нормандецът получава коне: „Славни владетели от Гаскония, от Оверн му изпращаха или му довеждаха коне, които се отличаваха от другите по своето благородство, тъй като бяха сподобени със собствени имена. Така постъпваха и испанските крале…“ Доколкото зная, това е първото свидетелство за наименуване на коне, благодарение на което те споделят благородството на своя ездач.

От това място насетне Историята на Гийом дьо Поатие се превръща в един от многото писмени паметници, прославящи и разкриващи раждането на класическото рицарство. Ето че тук много по-ясно, отколкото това прави Рихер в страниците, посветени на Конкрьой, и за разлика от лекомислените засади от близкото минало, се описва едно предизвикателство, достойно за крал. През 1053 или 1054 г. херцог Гийом обсажда Домфрон, когато на мястото пристига войска, водена от Жофроа Мартел. Гийом изпраща при него двама млади и смели барони със задача да разберат какви са неговите намерения. Дали целта не е да се избегне двубоят? Чрез херолд (clussicus) Жофроа Мартел им заявява, че има намерение на следващата сутрин „да разбуди стражата на техния сеньор“. Уточнява дори „какви ще бъдат по време на двубоя неговият кон, щит и доспехи“.^[14] Двамата младежи гордо отвръщат, че Гийом ще го изпревари, и „на свой ред описват коня, доспехите и оръжието на своя господар“. Дали в това описание присъства и неговият герб? Този откъс често се цитира в модерните изследвания върху произхода на европейската хералдика, която до голяма степен съвпада с класическото рицарство и, както ще видим, е неразривно свързана с него. Но ето че херцогът напада, а Жофроа Мартел бяга. Дали от страхливост или от предпазливост? Или пък има намерение да изненада крал Анри, който, ако е предупреден за предизвикателството на Гийом, би могъл да бъде изненадан с цялата си войска там, където никой не очаква появата на Жофроа?

При друг случай Жофроа Мартел получава послание от нормандския херцог, че започва строителството на замъка Амбриер в неговите собствени владения. „Каква смелост от страна на Гийом Завоевателя!“, възкликва Гийом дьо Поатие. От силата и хитростта на анжуйския граф треперят всички негови съседи, но не и той и „най-удивително от всичко било, че вместо да нападне врага с изненада, той го предупредил четиридесет дни преди това, посочвайки му мястото, деня и причината за своето нападение“.^[15]

В действителност много по-голяма дързост би било да се нападне без предупреждение, защото в края на краищата през тези четиридесет дни има време за преговори, а и това послание, тълкувано от Гийом дьо Поатие като проява на рицарство, изцяло се вписва в логиката на феодалната война. В конкретния случай действително започват пазарлъци, анжуецът не се явява на уреченото място, в края на краищата се стига до стълкновение, когато той решава да контраатакува, но войската му се разбягва.

Друг път, през 1054 г., Гийом изпраща херолд да съобщи на крал Анри I за извоюваната победа над войската, водена от неговия брат Юд и от Рено.^[16] Тази вест се оказва достатъчна, за да обърне краля в бягство.

По този начин се получава наслагване на черти, присъщи на „класическото рицарство“, върху съществуващата вече основа на феодалните войни. Оказва се, че не всички от тях са толкова нови, колкото изглежда на пръв поглед. Забележителен е и фактът, че всички тези описания принадлежат на перото на някогашен рицар като Гийом дьо Поатие. Ала дали жаждата за подвизи е налице в същата степен, колкото и ритуалът на посвещаването? А заедно с него и емблематиката и отношенията между рицарите, макар всичко това да не се вписва задължително в някаква автентична логика на обичаите от миналото. Стремежът към разкрасяване на войната, към намаляване на свързаните с нея рискове за благородниците и към изваждане на преден план на зрелището, изглежда, върви успоредно със самото развитие на войните между принцовете и допринася за оформянето на обособена социална среда на устремени към подвизи рицари, несъмнено от знатно потекло, но решени да се издигнат над равнището на своите предци, служейки последователно на различни господари и открито признавайки жаждата си за печалба.

Впрочем външният облик на изисканото и куртоазно рицарство прикрива още по-успешно постоянната и дори нарастваща суровост на други практики. Това става ясно, ако се вземе предвид отношението към Харолд Годуинсън през 1064 г. По специфичен начин гобленът от Байо описва неговата съдба, а в разказа на Гийом дьо Поатие се съдържат почти същите детайли. Той обаче ни предоставя едно допълнително сведение от изключителна важност, без при това да го изтъква на преден план. Става въпрос за факта, че херцог Гийом държи като заложници двама от близките на Харолд и последният полага пред него клетва за вярност срещу свободата на единия от тях. Другият остава заложник, тоест затворник до живот.^[17] Тази подробност прави доста относителна щедростта и любезността на нормандеца! При това двамата заложници не са изобразени върху гоблена, а Гийом дьо Поатие споменава съвсем мимоходом за тяхното съществуване.

Гобленът от Байо създава впечатлението за един изискан свят. Върху него виждаме нормандските рицари в разноцветни одежди да държат в ръце ловни соколи, да беседват в просторни зали с колонади, които напомнят все още каролингската архитектура. Този декор обаче си има обратна страна!

Впрочем пътешествието на Харолд започва с неприятно произшествие. Той е заловен и задържан в плен от Ги, граф на Понтийо. По този повод Гийом дьо Поатие признава, че „сред някои народи на Галия съществува отвратителен варварски обичай,^[18] напълно чужд на християнската справедливост“, а именно богати благородници да се вземат в плен, да се подлагат на различни унижения и изтезания и да се иска за тях голям откуп.^[19] Случилото се дава възможност на Гийом Нормандски да излезе на сцената и да изиграе ролята на положителен герой: с помощта на „молби и заплахи“ той изтръгва Харолд от ноктите на граф Дьо Понтийо, който все пак успява да съхрани достойнството си. „Ги се държал достойно.“ Принуден под нормандски натиск да се отнася по рицарски към Харолд, той вероятно следва предварително уговорен сценарий и лично завежда при херцога своя английски пленник, „без да отстъпи нито пред примамливата печалба, нито на силата“. Все пак той приема като феод едно имение и много пари, но след „заплахи“.^[20] Цялата рицарска вежливост в случая напомня разиграване на комедия, в която главните герои, както биха се изразили нашите социолози, се подкрепят чрез взаимодействие, за да бъдат изобразени подобаващо в залата на херцогския дворец.

Херцогът излиза да посрещне Харолд и го приема с почести. Той изслушва клетвата му за вярност (и може би го посвещава в рицарство, поне според изображението върху гоблена). „След това, понеже го знаел като храбър и жаден за нова слава мъж, го дарил с оръжие и отбрани коне, каквито имали неговите бойни другари, и го взел със себе си на война в Бретан.“ Там обаче няма схватки и липсват подвизите, пожънати навремето при Мулиерн. За Харолд и Гийом младостта вече е отминала, единият е на тридесет и шест, а другият на четиридесет години. А и дали е възможно да се организират двубои по правилата с хора като бретонците? Ала като посвещава в рицарство Харолд и като го взема със себе си на боен поход, херцогът се стреми „да го привърже по-здраво към себе си и се отплаща за неговата вярност с почести“. След това двамата организират обсада, но до сражение така и не се стига, понеже противникът отбягва сражението, а един от бретонските съюзници на Гийом на име Рюал го убеждава да прекрати похода и грабежите. Ето защо Гийом дьо Поатие се задоволява с описанието на една предварително заявена победа, заместена впоследствие от благоразумно оттегляне на войската.

Войнствената енергия на Гийом обаче изобщо не е изчерпана и бляскаво доказателство за това са събитията от 1066 г.