Доминик Бартелеми
Рицарството (21) (От антична Германия до Франция през XII век)

Феодалният ред

Онова, което се случва през периода 877–888 г. във франкското кралство, не е феодална революция, а само феодална промяна, в резултат на която не изчезва нито елитът, нито ценностите от времето на Каролингите. Те просто минават през процес на адаптация и на еволюция. Този елит твърде бързо започва да дири съглашение с норманите и в дългосрочен план придобива възможността да ги интегрира (911 г.). Той отказва подкрепата си на унитарната империя и дори се отърсва от контрола на двореца, така че към 987 г. Рихер от Реймс вече описва едно франкско ядро на кралството, заобиколено от други народи (датчани, а на юг аквитанци, гасконци, готи). В същото време тези сателити признават франкското кралство и продължават да живеят (или, в случая с датчаните, започват да живеят) с каролингските и феодалните ценности, тълкувайки ги понякога по свой начин. Според Рихер от Реймс техните принцове дават клетва пред краля чрез полагане на ръце тъкмо защото по този начин се подчертава васалитетът на тяхната страна по отношение на Франкия.

Най-удивителната новост по отношение на 800 г. е появата век по-късно на голям брой крепостни стени и укрепления, необходими за воденето на гражданските войни, по време на които те са средство и цел. След 900 г. изникват най-напред крепостни стени, опасващи градовете, но постепенно започват да се строят повсеместно малки крепости и укрепени селища, които се издигат до ранг на замъци (с пазарища, като например във Фландрия). Това разпространение обаче не става хаотично и не означава непременно пълна приватизация на властта.

С възшествието през 888 г. на крал Одон се очертават достатъчно обособени местни владения под властта на графове. Техният възход първоначално е дело на самите каролингски крале. В тях биват включени, по силата на принципно ново явление, няколко графства, което дава основание на владетелите да си присвоят допълнителни титли (в едни случаи маркиз, в други — херцог). Това става най-често в погранични марки, особено силно изложени на „езически“ нападения, като Фландрия и Готия, но също и във вътрешността на страната, далеч от външна заплаха: така графът на Оверн става херцог на Аквитания (с право на владение над Поатие и Тулуза), графът на Отюн става херцог на Бургундия, а Роберт, брат на Одон, става маркиз на цяла „Нейстрия“. Такова е занапред названието на областта, разположена между Сена и Лоара, от Анже до Париж. По този начин маркиз Роберт, след като не може да даде кралска титла на своя син Хуго Велики, готви за него титлата херцог на франките (936–956 г.), а по-късно придобива могъщество, което далеч надвишава това на последните каролингски крале, пребиваващи в Лан и притиснати в областта около Реймс (898–987 г.). През 911 г. норманите се включват в тази система от владения, възприемайки много франкски елементи. Не след дълго в областта на Париж изникват нови обединения: най-напред Вермандоа, а след смъртта на Хуго Велики (956 г.) в Нейстрия получават свобода на действие графовете на Блоа и Анже. Постепенно херцози, маркизи, графове започват да си присвояват градове и замъци или поне известни права над тях, които стават предмет на конфликти помежду им. В същото време някои от тях трайно установяват властта си над цели провинции, които се превръщат в подобия на монархии, като например Аквитания и самата Нормандия, тъй като местният херцог осигурява фактическата отбрана (или поне има претенции за това) на областта, поддържа реда и упражнява правосъдие в нея подобно на същински крал.

Естествено, има какво да се каже по въпроса за тази отбрана и това правосъдие. Първо, най-често противникът е някое съседно владение, в определени случаи с подкрепата на разбунтувал се местен сеньор, което означава, че в действителност става въпрос за феодална война, за война на замъците, белязана, както ще видим по-нататък, преди всичко от нападения срещу селяните. Освен това в правосъдието правилата са доста неясни. Под натиска на монасите от манастира в Клюни и от други манастири за опазване на манастирските имения и привилегии принцовете формално ги признават, но неизбежно срещу известни отстъпки. На това се дължи недоволството на монасите, техните молитви към Бога и към светиите да накажат грабителите и угнетителите, като ги убият чрез чудо. Когато става въпрос за вражди между техни васали, принцовете прибягват до различни споразумения, но в определени случаи скрито насърчават подобни вражди и по този начин разделят, за да владеят. Пример за това е пространният и твърде многозначителен меморандум от 1028 г. (наречен Conventum), обобщаващ претенциите на един васал от Поату на име Хуго от Люзинян, с прозвище „Хилиарха“, по отношение на графа на Поатие и херцог на Аквитания (Гийом V Велики, 996–1030 г.).^[1]

Същевременно отрицателната светлина, в която модерните историци представят феодалната война, е до голяма степен преувеличена. Това се дължи на идеализацията на каролингската или на модерната държава, на недостатъчно внимание към съдържанието на някои текстове, които с помощта на методите на антропологията получават далеч по-точно тълкуване. Като се има предвид броят и преди всичко разнообразието от писмени източници, с които разполагаме, можем да проучим правилата и границите на насилието много по-лесно, отколкото това би могло да се направи за антична Германия или за периода на Меровингите. Можем да установим дори редица съществени различия в сравнение с древната германска традиция, свързани с каролингското влияние или с конкретните условия през епохата на замъците, които не са само изходен пункт за нападения, но също така и убежища (за благородниците), затвори (за пленниците) и място за провеждане на събрания и преговори.

Също както през епохата на Меровингите, отмъщението представлява една амбивалентна система: насилие, но целенасочено и поставено под обществен контрол. Мобилизацията на наличните сили за водене на война не винаги е лесна и, както стана ясно още през деветдесетте години на IX в., Евангелието се проповядва по-скоро когато е изгодно (отколкото навреме), за да бъде спасена честта на онези, които искат мир.

Отново по подобие на меровингската епоха някои автори на хроники (като Рихер от Реймс) описват и осъждат „предателства“, докато самите „предатели“ дирят оправдание. Ново в случая е порасналото значение на наследения от IX в. морал на васалитета.

Следкаролингска Франция и Аквитания се различават от Галия по времето на Григорий от Тур по най-малко три основни признака. Първият е по-честото вземане в плен на благородници, било по време на сражение, било чрез засада, но при всички случаи целта е да бъдат заловени живи. Вече са на разположение замъци, където те да бъдат държани в плен и да им бъде оказван натиск с повече или по-малко деликатност. Вече не може да става въпрос за сезирането на краля в процес за предателство,^[2] тъй като това са или заложници в същинския смисъл на думата, или едва ли не знатни гости. Вторият признак впрочем е, че в описанията на живота в замъка жените от благородно потекло заемат далеч по-важно място и тяхната роля непрекъснато нараства, така че бихме могли да си зададем въпроса какво представлява рицарят, който служи на дама. Най-сетне идеалът за войнска доблест допълва, на моменти покрива и дори бива изместен от идеала за васална вярност, свързана с християнския и понякога с римския морал, които се съдържат още в Учебника на благородната Дуода и в теорията за войнствата. Това означава, че дори след 888 г. нравственото влияние на Каролингите продължава да съществува.

Няма съмнение, че старите историци прекомерно схематизират феодалното общество, предпоставяйки, че всички васални отношения се основават на клетва чрез полагане на ръце и че всички селяни са закрепостени. В действителност през IX и X в. са налице два ритуала: целуването на крака на краля от неговите васали, който откриваме най-напред у Ермолд Черни, а след това и у Дюдон от Сен Кантен и у Рихер от Реймс. Освен това в документите липсва яснота по отношение на „верните“ на краля и на принцовете: дали всички те са полагали клетва? Дали обвързването с вярност не е по-скоро взаимно и не предполага приятелски връзки на равна нога? Хуго от Люзинян подчертава своята вярност към графа на Поатие и полага клетва пред него, но в същото време иска отношението към самия него да бъде подобаващо, да му бъде зачитано владението над принадлежащите му земи и замъци, и отказва да полага допълнителна клетва, дори с цената на придобиването на една четвърт от замък, пред Бернар дьо ла Марш, на когото се смята за равен.^[3] Да „има за сеньор“ човек от същия ранг за него е доста неприемливо, тъй като това го поставя с една степен по-долу в йерархията на знатните фамилии. В замяна на това да бъдеш пряк васал на крал или херцог означава да бъдеш признат за сеньор на замъци! Нека повторим: всички онези, които дават клетва чрез полагане на ръце, дори ако са обикновени конници, възприемат подобен ритуал като начин да се издигнат над обикновените служители на сеньора.

Ето защо клетвата чрез полагане на ръце е важен знак и през периода на ранния феодализъм (до средата на XI в.) подобна клетва не се дава така лесно пред няколко сеньори едновременно. Тя предполага бойно другарство, задължение на васала да помага и да съветва своя сеньор, а за сеньора да закриля своя васал. Никой от тях не може да бъде упрекван, че е оказал помощ на другия, а напротив, заслужава упрек, ако не го е сторил. Въпреки това модерните историци често не обръщат внимание на контекста и на истинското значение на този ритуал, на тази връзка, разглеждайки я като частно споразумение, като договор за набиране на наемници, докато в действителност клетвата представлява демонстративен жест, споразумение между благородници в рамките на тяхната съвкупност. Нерядко полагането на клетва е също така знак и начин за помирение. Чрез него може да се постигне подялба на спорно имение. Така анжуйският граф Фулк Нера полага клетва пред Гийом V Аквитански за владението на Сент.^[4] Договорите от този род почиват върху идеята, че сеньорът предоставя нещо (поземлена собственост, замък), в замяна на което той съхранява правото си на надзор над него, а васалът от своя страна е задължен най-малко да поддържа мир. Нима същият този Фулк Нера в момент на слабост не предлага на най-големия си съперник Одон от Блоа да „даде клетва да съхрани вярност при всички случаи, освен ако това не засегне краля и онези, към които е привързан с близко кръвно родство“?^[5] Впоследствие той оттегля това свое предложение, тъй като Хуго Капет му изпраща подкрепление от дванадесет хиляди души!

Следователно отношенията между такива сеньори и васали нямат нищо общо с отношенията между вожда и членовете на неговата дружина в антична Германия. Техният основен стремеж не е да бъдат най-добрите воини, получили признание за своята смелост, тоест да спечелят, така да се каже, рицарска слава. Целта им е по-скоро да се сдобият с колкото се може повече земи и замъци. Дори думата чест, употребена в положителна форма, по това време означава земи (феод или сеньория) или пък баронства. Употреба на чест в нравствен смисъл се наблюдава единствено в отрицателна форма: хрониките свидетелстват, че към хилядната година графовете, сеньорите и рицарите се боят от безчестието, което може да ги постигне с всички произтичащи от това последици, сред които на първо място стои лишаването от имот. Клетва се полага не от желание за доблестна воинска кариера, а за по-сигурна власт над някой замък, сеньория или за дял от едното или другото. Всеки дири подкрепа при воденето на война между съседи или по време на съдебен процес, но е готов да се отметне от нея, ако тази помощ се окаже неефективна. В този смисъл феодалите са своего рода управляващ елит (естаблишмънт), като притежават повече владения, отколкото добродетел, повече предпазливост, отколкото дързост, повече хитрост, отколкото мъжество, повече пресметливост, отколкото изисканост, и ако понякога проявяват изисканост, то тя е пресметната. Няма по-красноречиво свидетелство за техните стремежи от речта, която произнася през 987 г. пред васалите на Хуго Капет реймският архиепископ Адалберон, убеждавайки ги да поверят на последния кралската власт.^[6] Думите му са отправени към едно общество, съставено от наследници на титли и на владения и поради това често лукави и заядливи, но с мярка. Ще видим дали промените, настъпили в статута на рицарите през втория период на феодализма (след 1050 г.), няма да ги подтикне към повече дързост.

При тези условия възможността и честотата на войните между сеньор и васал или още повече между васали на един и същи сеньор не изглежда толкова страшна. Причината е, че макар да са задължени да си помагат, да се подкрепят и да се обичат взаимно, сеньорът и васалът не винаги се чувстват удовлетворени един от друг. Те си отправят взаимни обвинения в нарушаване на клетвата и в неуважение. В това отношение твърде полезен е прочитът на Conventum от Поату, дългата реч в полза на Хуго Хилиарха и срещу граф (и херцог) Гийом, в която обвиненията се редуват с уверения в любов и във васална вярност. В края на краищата той обявява война на своя сеньор с уточнението, че при всички случаи ще щади неговия град (обиталище на честта му) и него лично, което означава, че действията са насочени против поданиците — васали и селяни, и представлява красноречив пример за щадене „по рицарски“.

Трябва да се прочете също така писмото (преразказано от Рихер от Реймс), с което Одон I от Блоа потвърждава своята вярност към Хуго Капет, негов крал и сеньор, след като преди това е завзел с предателство Мелюн и избегнал сражението: „Това начинание не било насочено срещу краля, а против неговия собствен съратник [буквално «съвасал», commilito], като по този начин не е нанесъл никаква вреда на краля, понеже самият той бил негов човек, както онзи, от когото бил отнел замъка. В чии ръце е той, това ни най-малко не накърнявало кралското достойнство. Освен това имал законни основания да постъпи по този начин, защото лесно можел да докаже, че навремето този замък бил владение на неговите предци.“^[7]

С други думи, сеньорът не може да определя на кого от неговите васали принадлежи даден феод, а единствено да признае правото на наследника. Сеньор и васал са обвързани помежду си чрез правото на наследство, а свободният избор и сърдечната привързаност са само преструвка.

На практика конфликтите между васали са повод сеньорите да играят ролята на посредници, арбитри или да сменят съюзниците си. Ако един от съперниците се почувства несправедливо ощетен, той отправя предизвикателство и си „избира друг сеньор“ (при това подобен израз не е рядкост), като бившият бива обвинен във вероломство (предателство)… Може ли това да бъде основание да се говори за феодална анархия? В действителност феодално-васалните връзки се осъществяват в контекста на едно общество, основано на отмъщението, в което можем да открием онова, което Мишле с тънката си интуиция нарича „съкровен и дълбок ред“.

Сред васалните фамилии има толкова съперничещи си наследници, че ни най-малко не бива да се преувеличава слабостта на сеньорите. Онова, което ограничава тяхната власт, особено по отношение на най-мощните им васали, е възможната намеса на съседен принц. Подобно явление се наблюдава след 900 г. в продължение на почти три столетия: войни между съседи, намиращи оправдание в някой оскърбен васал, в ощетена църква. Тези войни намират израз преди всичко в обсадата на някой замък, в ограбването на селяните на собствения сеньор, който понякога бива подложен на обсада и в края на краищата или бива заловен чрез предателство, или е принуден да отстъпи в резултат на преговори, но много рядко се стига до кръвопролитни нападения и, общо взето, се избягва прекият сблъсък с войската, която се опитва да пробие обсадата. Васал, отбраняващ своя замък, който не получи помощ от своя сеньор, може да сложи оръжие с чест и да сключи мир при почетни условия, което нерядко става повод за проява на рицарско отношение към победения.

Ето защо не бива да се отрежда прекомерна важност на множеството допълнителни укрепления по хълмовете, сред полето или на обградените със стени селища, появили се във владенията през първия период на феодализма. Те не са непременно признак за нарастване на насилията, а по-скоро разкриват тяхното размиване и маргинализация. Към хилядната година в покрайнините на горите постоянно сноват малки конни отряди, но в същото време обсадите на замъци са рядкост, а още по-малко са обсадените градове. Както видяхме, по време на войната срещу графа Хуго от Люзинян заобикаля град Поатие.

Подобни войни не пречат на ръста на селскостопанското производство и на умножаването на градовете, което намира отражение в хартите и хрониките от хилядната година. Значението на тези войни е в съхраняването на натиска и господството на феодалната класа, чиито представители по статут са рицари, и отношенията между които в определени аспекти подготвят почвата за появата на същинското рицарство.