Доминик Бартелеми
Рицарството (54) (От антична Германия до Франция през XII век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chevalerie (De la Gérmanie antique à la France du XIIe siècle), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Доминик Бартелеми. Рицарството.

От антична Германия до Франция през XII век

 

Френска, първо издание

 

Превод: Красимир Петров

Научен редактор и консултант: д-р Ивелин Иванов

Коректор: Людмила Стефанова

Художник: Чавдар Гюзелев

Предпечатна подготовка: Мариана Димитрова

 

Печат: „Абагар“ АД — Велико Търново

Издателство „Рива“, 2010 г.

ISBN: 978-954-320-307-9

История

  1. — Добавяне

Подвизи на полето на поезията

Понеже Ги дьо Латур се намира сред изискано общество, в отговор Гийом му изпява „Farai un vers, pos mi somelh“,[1] в която се разказва как самият той погодил номер и надхитрил просто за удоволствие две омъжени красавици на име Анес и Ермесен. Той приспива бдителността им с измама, достойна за Декамерон, като се вмъква при тях, преструвайки се на ням. Те го отвеждат в спалнята (покоите) си и му поднасят вечеря. След това, за да изпитат дали наистина е ням, му пускат котка, която го издрасква. Би могло да се каже, че това е изпитание, достойно за рицар, защото за да не изохка, при това положение действително се иска мъжество, а също така и увереност, че го очакват далеч по-приятни мигове. Така двете дами се убеждават, че той не може да издаде по никакъв начин онова, което ще се случи между него и тях, приготвят банята и след това стават негови! Защото, добавя този привърженик на любовното трио, „аз ги онодих до осемдесет и осем пъти“. Дали всяка по толкова или общо двете? Освен ако всичко това не е плод на развихреното му въображение и стремеж да смае Ги дьо Латур или някой друг. Хвалбите за притежание на всичко в изобилие са обичайни между мъже, като всеки изтъква своите успехи и своето богатство. В това отношение жените са като пипера: няма нищо по-добро от това да ги имаш в несметни количества, още повече, че прелюбодеянието е приятна подправка.

Този напорист херцог е първият известен трубадур, автор на единадесет cansos, които поставят началото на лириката на окситански[2] и му спечелват славата на „горещ любител на дамите“,[3] „trechador de domnas“.[4] Той е Гийом Завоевателя на женските сърца, въпреки че в творчеството му подобни непристойни случки се редуват с възхвала на далеч по-сдържаната радост на fin ’amor. Дали неговите cansos изразяват действителни чувства и отразяват автентични случки от неговия живот? Общо взето се смята, че това важи за последния от тях, Pos de chantar, в който той решава пред прага на смъртта да не приключва живота си като отправилия предизвикателство към Бога Дон Жуан, а по християнски, като се откаже от cavalaria et orgueill. Тревожи се освен това за своя син, обкръжен от владетели, които се опитват да го унизят, а за себе си иска погребение с всички почести, подобаващи на благородник.[5]

Ала дали пледоариите пред дамите в по-ранните cansos наистина са били произнесени от него в опит да ги спечели? Или са просто развлечения, игриви слова, върху които ще бъде издигната нормата за служене на любовта и цяла една реторическа стратегия? Вярно е, че турнирите са мними сражения. Ала нима не е възможно някои от тези словесни битки, по подобие на турнирите, да се окажат по-сериозни от предвиденото? Служенето на любовта е игра, но никак не е изключено тя да се превърне в школа за действителни опити за прелъстяване и за насладите и терзанията на реалната любов.

Органичният и лукав херцог Гийом, който се преструва на ням пред дамите, възвръща своя (окситански) говор, за да разкаже за тях на сеньорите! По този начин той се преструва, че влиза с жените в същата конфронтация, както с мъжете, като внася същото съотношение между взаимно уважение и враждебност. По адрес на своята дама Гийом пее: „Спомням си онази утрин, когато сложихме край на войната и когато получих от нея драгоценен дар, нейната любов и нейната халка.“[6] Това са типично „феодални“ отношения, макар те да могат да бъдат съотнесени и за много други обстоятелства! Във всеки случай изобщо не става въпрос за пълно покорство, за митичната преданост на васала, чийто образ е наложен от старата историческа школа (през XIX в.), ненадейно пренесени в полето на любовта. В случая жената не е нито кумир, нито плячка, тя е партньорка в играта, която притежава козове и в размяната на доводи има какво да даде и има какво да вземе. Тя може да се стреми също така да се сдобие с поемане на определени задължения към нея и, трябва да признаем, в такива случаи постъпва съвсем правилно! „Моята дама ме подлага на изпитания, за да разбере по какъв начин я обичам, но никога, каквито и упреци да ми отправя, не ще се разделя с нея.“[7] Подобни изрази напомнят Conventum в полза на Хуго от Люзинян с тази само разлика, че езикът е по-чист и по-изискан. Освен това стилът на трубадура е белязан от истински лиризъм. Той се нуждае от любов, той трепери и тръпне. „Кълна се в главата [мощите] на свети Грегоар, че ще умра, ако тя не ми даде една целувка в своята спалня или под разлистените дървеса.“[8]

Окситанската поезия пуска здрави корени в рицарското общество на Аквитания, което по всяка вероятност не е нито по-малко войнствено, нито по-склонно към шеги и игри от това на Север, с което, както установяваме, поддържа постоянна връзка. Не бива да се смята, че рицарите там някак изведнъж се приучват на изискани обноски, че внезапно откриват образа на Жената и се превръщат в нейни чаровни и изнежени слуги. Те биват привлечени преди всичко от подвизите в името на трудната, забранена и страстна любов. Подобен род разкази си имат своя „запленена публика“, както бихме се изразили днес: това са младите, неженени рицари, чийто брой без съмнение е твърде голям.[9] Тази поезия освобождава не толкова жената, колкото желанията на рицаря, насочени към нея, а освен това придава пролетна енергия на порива към любов във всички нейни проявления, към живот в сегашния момент, което я поставя доста далече от религиозните канони.

Когато Гийом IX говори за двете си любовници, то неговата поезия би била предназначена единствено за онези, които са в течение на фактите, ако всъщност притежанието на два коня, на два замъка и на две жени вече не се смята за нещо съвсем в реда на нещата. Тонът в случая е толкова безцеремонен, колкото ако ставаше въпрос за хвърлените върху игралната маса зарове![10] В тази поезия непристойните епизоди служат като противотежест на сантименталните сцени.

Нима един Жофре Рюдел, „принц“ (сеньор) на Блей, с неговата amor de lonh към далечната принцеса, не представлява онзи трепетен влюбен, онзи всеотдаен рицар, за когото цивилизованата жена може само да мечтае? „Любов от далечна земя, сърцето ми е болно по вас.“ И тъй като тихото щастие на нежната беседа му е отказано, „никак не е чудно, че ме изгаря огън. Защото по волята на Бога няма на света по-прекрасна жена, нито сред християнки, нито сред еврейки и сарацинки. Каква ли манна вкусва онзи, който може да се доближи до своята любов?“ Жофре Рюдел обаче не може да я доближи и му остава единствено да страда: „А ако някой друг я пожелае или я похити?“[11] Впрочем трудно бихме могли да си представим как една толкова отчаяна гонитба на щастието, което окситанските рицари си оспорват помежду си, би могла да ги направи по-миролюбиви! Ревността никога не укротява нравите и в друг canso Жофре Рюдел говори за неприятностите на любовника, заловен на местопрестъплението в момент на causa doucena. Нищо не е в състояние да накара окситанските рогоносци да се държат по рицарски…

Според Ерих Кьолер чрез своята печална любов Жофре Рюдел дава може би израз на чувството за онеправданост и общественото отчуждение на класата от дребни рицари, изгубили позиции през XII в., разочаровани от принцовете, които не полагат достатъчно грижи за тях и ги обричат на упадък.[12] Би могло да се каже, че тази далечна любов е насочена към една изплъзваща им се обществена значимост. Ала с помощта на Жофроа дьо Вижоа вече установихме, че в дворовете на южните владетели цари по-скоро веселие, отколкото тъга. По-нататък у Бертран дьо Борн (както и у мнозина други трубадури) ще открием прекия и недвусмислен израз на ламтежа на рицарите да се възползват колкото се може по-пълно от щедростта на своите сеньори. Защо би трябвало другаде същият този ламтеж да бъде представян със заобикалки?

Бихме могли освен това да подчертаем жестоката сатира на Маркабрю срещу жените и намеците му за рицари със съмнителен произход.[13] В същото време у един подобен рицар, Бернар дьо Вентадур, потомък на министериална фамилия, откриваме ревностна сдържаност и затъване в собствените мисли, което граничи с нарцисизъм.[14] Идва време, когато рицарството излага на показ способността си да обича красиво, също както в продължение на векове постъпва с воинската си смелост.

Творчеството на трубадурите оказва влияние върху поезията на Севера посредством двора на Алиенор Аквитанска. Ала дали това творчество насърчава смекчаване на нравите? Трудно би могло да се докаже, още повече, че самото то би трябвало да е пропито с нежност. В действителност в него няма нито кой знае колко ведрост, нито дори блудкавост. Трубадурите възпяват трудни изпитания, страстни стремления, насочени към красиви жени и богати мъже, но изобщо не възхваляват мира и изисканите обноски. Техният идеал е благородният, понякога безогледен мъж и неговата партньорка, която му отвръща по подобаващ начин. И ако в някоя „пастурела“ той успява все пак да спечели младата пастирка, прави го, като й заявява, че прилича на рицарска дъщеря, че ще получи от него красиви накити и всякакви подобни празнословия, имащи за цел да я положи на моравата.

Впрочем в трубадурската поезия не се говори само и единствено за любов. Бертран дьо Борн действително си има приятелка, но на нейната очарователна анатомия, „нежният й лакът, твърдата й гръд и извивката на снагата й, която напомня заек“,[15] е посветена само една строфа и веднага след това авторът, като прост и прекалено „беден“ рицар, иска от своя принц да го включи в някоя малка съседска война, за да закрепи финансовото си положение. Той обича засадите и обсадите срещу родния си брат и кръвен враг Константен. Благодарение на този барон, сеньор на Отфор в Перигор, реалният живот нахлува в творчеството на поета с всичките си борби и превратности. Той се бунтува срещу херцог Ричард Лъвското сърце не толкова за да защити прерогативите на „знатните мъже“, колкото защото брат му е на страната на херцога.

Същевременно Бертран дьо Борн описва цялата сбирщина от рицари при владетелския двор, говори за схватки и двубои и обръща внимание на всеки наемен „брабантец“, попаднал сред тях.[16] Това са все рицари, жадуващи също като него за малки съседски войни, по време на които да се сдобият с име и имот. Особено прочут е неговият сирвентес, който започва с „Ben platz lo gais tempos de Pascor“: „Обичам веселите дни по Великден, когато избуява листак и цъфтят цветята.“[17] В него действително се описва песента на птиците, но след това идва: „Обичам да гледам опънатите шатри сред полята и развети знамена, и сърцето ми грейва от радост, когато видя редиците на рицарите на коне целите в доспехи.“ Създава се впечатлението, че войната за него е празник, също както за двадесетгодишния Луи VI през 1100 г.: „Е platz mi“ („и ми харесва“), продължава Бертран дьо Борн, да гледам как бягат враговете пред челните дружини, да гледам обсадени замъци, съборени стени. „Обичам да гледам също така как, яхнал кон, сеньорът повежда войската без страх с оръжие в ръка, как насърчава своите с рицарската си доблест (ab valen vasselatge).“ Рицарят трябва да нанася и да получава удари, за да спечели уважението на другите, трябва шлемовете да се раздробяват на парчета, щитовете да се разбиват, да има убити и ранени. „Веднъж възмъжал и получил рицарско звание, благородникът трябва да мисли само как да чупи глави и ръце: читавият победен струва по-малко от мъртвия.“

Подобно насърчение на рицарите към жестокост идва от една област, в която според много модерни изследвания нежното отношение към жената било „цивилизовало“ нравите на трубадурите! Подобно песнопение обаче е напълно достойно за някой германец от времето на Тацит, за някой свебски военачалник с неговия comitatus или за някой свиреп франк под властта на Хлодвиг, но твърде малко съответства на представата ни за окситанския французин под яркото слънце на XII в. Този сирвентес е в съвършено съзвучие с воинския идеал на епическите песни. Бертран дьо Борн е напълно съпричастен с героите на тези песни. Той дори стига дотам, че хвали Гери льо Сор, който предизвиква изкушения от мира Раул дьо Камбре и го повежда по правия път на безмилостното отмъщение.[18] В действителност обаче нашият Бертран дьо Борн по нищо не прилича на Раул дьо Камбре, станал жертва на собствената си стихия, нито на Жирар дьо Русийон, който двадесетгодишен е отведен от близките си в дебрите на дивата гора. Нищо подобно, той прекалено много обича придворния живот с неговите разточителства и поради това винаги е готов да влезе в преговори с противника, а и бихме могли да се обзаложим, че в боя е по-малко кръвожаден, отколкото на думи. Това обаче не го отличава кой знае колко от древните германци или франки и го прави сходен със сеньорите, чиито войни описва Жофроа дьо Вижоа, и които като добри феодали предпочитат да вземат в плен противниците си, вместо да ги убиват.

Бертран дьо Борн обича придворния живот с неговите разточителства. Умее да пише погребални песни за принцовете. Ето преди всичко неговата жалба за Хенри Млади, сеньора на Гийом льо Марешал, умрял през 1183 г. в разцвета на силите си:

„Той бе щедър, говореше изискано, умело яздеше кон. Имаше красива осанка и добрината да раздава почести.“[19] Ех, да беше жив този принц на младостта, той щеше да бъде „reis dels cortes е dels pros emperaire“ („крал на куртоазните люде, император на храбрите“). Ала сега няма кой да поддържа и пази „ризници, мечове, шлемове, знамена, красиви одежди, радост и любов“. О, ужас, рицарството умира!

Скоро след това обаче то оживява отново благодарение на родните братя на Хенри: любителя на турнирите Жофроа дьо Бретан (наречен Раса)[20] и преди всичко Ричард Лъвското сърце (наречен Ок-е-Но). Първоначално нашият Бертран се бунтува срещу последния, но след това получава прошка от него и му отправя възхвала в стихове… Песните му са свързани с конкретни обстоятелства, подобно на тези, сътворени от пленените във Фонтен-Милон рицари от Поату.

Ако се съгласим с тезата на Ерих Кьолер, Бертран дьо Борн дава недвусмислен израз на онова, към което в действителност се стремят останалите трубадури с тяхното преклонение пред дамата. Самият той си има дама, на която да служи с любов, пред която да се оправдава и от която да си иска дължимото. Ала дори когато говори за любов, не забравя нито за момент реалните отношения в обществото: „Раса“, обръща се той към Жофроа дьо Бретан, „тя се показва горда пред знатните“, защото „желае да вижда около себе си достойни люде“, „pros paubres“ (бедни храбреци), и затова „тя ме избра за свой съветник“ (което предполага помощ и служене с любов). Ах, колко права е „да предпочита доблестен васал през коварен граф или крал, който ще я покрие с позор“![21]

Самият Бертран не се намира чак толкова ниско във феодалната йерархия, нито пък може да мине за напълно безупречен. Веднъж той бива разобличен за това, че е измамил своята дама (освен ако не става въпрос за измислена история, която да украси неговата поема). Той разгорещено се брани, оправдавайки се с изпречили се на пътя му препятствия в случай, че му се наложи да ухажва друга дама по силата на светски задължения. Предполагаемите му провали представят в негатив всички успехи, на които разчита, за да бъде безупречен рицар, способен да привлече вниманието на обществото. „Ако моите хулители имат право, заявява с една дума той, нека ловният ми сокол да избяга още при първото пускане.“[22] Или нека изгубя мъжествеността си, нека изгубя на хазарт, да стана съвладетел на замък с още троица (дори подялбата на родовото владение с едничкия му брат Константен му идва много!). Ала възможните злощастия не свършват тук и той продължава да се кълне: да не може да мине без технически помощници като лекари, стрелци, пехотинци, стражи и вратари, да бъде пребит тъкмо от вратарите на кралския дворец (и следователно прогонен от него), да побегне по време на сражение, да язди в лошо време с прекалено къси поводи и прекалено отпуснати шпори на коня, с една дума, всичко да му върви наопаки… И да преживее унижения от всякакъв род. Да не говорим за предположението „моята дама да ме изостави заради друг рицар“…[23] Пак добре, че няма да го стори заради монах!

Като владетел на замък, Бертран дьо Борн заговорничи срещу своя брат, води феодални войни и успява да се помири с Ричард Лъвското сърце, също както се помиряват със своите принцове Юг дьо Пюизе и Жиро Беле. Той е в състояние освен това да преразгледа някои свои убеждения до степен да играе ролята на глашатай и изразител на претенциите на наемните рицари. Веднъж възхвалява безпощадната война, друг път упреква принцовете, че насърчават прилагането на нови бойни техники, като обсадните машини, ъгловите кули и витите стълби при строежа на своите замъци. За тази цел те дават високи възнаграждения на специалисти и работници, което дворянската общност порицава. Не му харесва, че ходят на лов, отблъсква го цялата тази врява от звуци на рогове и фанфари, цялата тази менажерия от птици и кучета, в която няма нищо рицарско.[24] По други теми мнението му е променливо или по-скоро се приспособява към публиката и обстоятелствата. Доста окситански рицари участват в турнири. Понякога Бертран се отнася положително към „турнирните бойци“, ала веднъж, в пристъп на лошо настроение нарича „знатните сеньори, любители на турнири“, измамници (gualiadors). Според него те трябва „да привличат към себе си рицари, които да ги обичат“, като им даряват поземлени владения и се отнасят любезно с тях. Бертран дьо Борн стига дори дотам да твърди, че въпреки християнските правила, „наемните рицари трябва да извличат облаги“[25] дори по време на Велики и на Коледни пости.

Той ясно разграничава рицарите от странстващите наемници, за чиито зверства говори Жофроа дьо Вижоа, оправдавайки по този начин зверствата по отношение на самите тях. Самият Бертран подчертава, че никога не е имал вземане-даване с подобни люде: „Мразя обществото на странстващите баски толкова, колкото мразя обществото на продажните жени.“[26] Трябва ли обаче да му имаме пълно доверие в това отношение? Другаде той проявява съпричастност към опечалените от загубата на Хенри Млади „брабантци“,[27] които разчитат Гийом льо Марешал да плати неговите дългове. И ако самият той не дружи с него, то това прави неговият брат Константен.

Единствените, за които не казва нищо добро, са буржоата от градовете!

Бележки

[1] Guillaume d’Aquitaine, №5.

[2] Michel Zink, Littérature…, стр. 106–118. Вж. също така Geneviève Brunel-Lobrichon, Claudie Duhamel-Amado, Au temps des troubadours….

[3] Geoffroi de Vigeois, I, 32.

[4] Les Biographies…, стр. 7. Тези Vidas от XIII в. се основават върху творчеството на всеки трубадур и имат за цел да го прославят, а не да дирят историческата истина за него.

[5] Guillaume d’Aquitaine, №11.

[6] Guillaume d’Aquitaine, №10.

[7] Guillaume d’Aquitaine, №8.

[8] Guillaume d’Aquitaine, №8.

[9] Geoffroi de Vigeois, (I, 74). В случая авторът говори за това непряко: към 1180 г., тревожи се той, всички братя рицари от едно семейство искат да се женят, а това разпокъсва наследственото владение… По-рано, по времето на херцога трубадур, повечето от тях не се женели.

[10] Guillaume d’Aquitaine, №6.

[11] Anthologie…, стр. 82–85.

[12] Erich Köhler, Observations….

[13] Anthologie…, стр. 86–97.

[14] Anthologie…, стр. 130–146.

[15] Bertran de Born, I, 2.

[16] В своя planh, посветен на Хенри, той съжалява брабантците, че са изгубили такъв славен владетел.

[17] Bertran de Born, №37.

[18] Bertran de Born, №29.

[19] Bertran de Born, №13.

[20] Той на свой ред умира през 1185 г.

[21] Bertran de Born, №1.

[22] Излиза, че на всичко отгоре той обича и лова въпреки упреците, които другаде отправя към подобен род развлечения (№8).

[23] Bertran de Born, №6.

[24] Bertran de Born, №8.

[25] Bertran de Born, №8. В една песен, на която той може би не е автор, се говори за „куртоазни наемници“.

[26] Bertran de Born, №36.

[27] Bertran de Born, №13.