Линда Барлоу
Ревност (42)

Четиридесет и трета глава

Дарси не само преписа файловете от компютъра на Сам, но и ги разпечата. Направи умалени копия и ги засне за всеки случай. Няма да позволи тези улики да изчезнат, поне доколкото зависи от нея.

Увери се, че всичко е прекопирано, напечатано и подредено. Но реши да потърси из компютъра на Сам дали няма други уличаващи данни.

Попадна на електронната му поща и констатира, че напоследък има известия от Пол Макенерней. Но все рутинни писма — нищо изобличаващо.

След това се насочи към файла за „отпадъци“, където се съхраняват стари, ненужни съобщения. Можеше да побере последните сто съобщения. Не е никак малко. Нейния бе настроен да запазва до двадесет. Когато броят им стигне указаното число, компютърът автоматически трие останалите.

Откри осемдесет и девет стари съобщения. Макар процесът да бе муден, Дарси реши да прегледа всичките.

Бе преровила две трети, когато попадна на онова, което търсеше. Писмо от преди година и половина, адресирано до Пол Макенерней. То гласеше: „Прилагам нова версия на документа. Нужна е най-голяма дискретност“.

Към файла бе прикрепен преработения план на катедралата.

— Спипахме го! — възтържествува тя. — Сам и Пол Макенерней са в комбина!

Компютрите, реши тя, са чудесни машинки.

Готвеше се да загаси и да изчезва заедно с откритото, когато файл с име „Флетчър“ привлече вниманието й. Извика го и откри полицейско досие. Джон Алберт Флетчър е лежал в затвора във Флорида заради сексуален тормоз. Психиатърът на затвора бе отбелязал, че обектът „страда от натрапчиви мисли, особено относно жени“. Освен това „има трудности да въздържа агресивните си импулси“.

Флетчър бе преминал някакво лечение в затвора и една година по-късно същият психиатър го описваше като „в доста по-добро състояние и способен да се впише в обществото“.

Сам е наел този тип, без да сподели какво знае за него. Някога, помисли, си Дарси ядно, можеше и да се възхити от Сам — колко е благороден и толерантен!

Сега обаче мислеше единствено как Сам е използвал информацията в своя полза. Наел е престъпник, за да има кой да му помогне при злодеянието.

А междувременно Ани и Матю бяха хукнали към катедралата посред нощ на повикването на психопат. Колкото повече се замисляше, толкова по-малко й харесваше ситуацията.

Дарси изведнъж си припомни разположението на картите „Таро“, последния път. Предсказваха масово унищожение…

Дарси бързо изкопира файла за Флетчър и загаси компютъра на Сам.

 

 

— Има и друг изход — съобщи Вико.

— Откъде да сме сигурни, че Флетчър, досетил се за намеренията ни, няма да ни чака там? — попита Ани.

— Не може да е навсякъде.

— Хайде да опитаме — реши Матю. Жадуваше да действа. Щом се сетеше за предателството на Сам, главата му пламваше.

По ирония на съдбата живо си спомняше думите на съпругата си. Чу ги по време на една от дребните саркастични препирни, присъщи на женените, които винаги знаят как точно да забият стрелите в сърцето на партньора си. Матю обсъждаше на глас приятелството си със Сам — колко отдавна датира й колко е добре, че има поне един човек, на когото да разчита.

— И твърдиш, че сте приятели, след като толкова рядко разговаряте или се виждате? — попита Франческа. — Аз не смятам никоя жена за приятелка, ако не си бъбрим по телефона поне веднъж седмично.

— Не ми е нужно да виждам Сам или да говоря с него често, за да съм сигурен, че мога да разчитам на него.

— Откъде си сигурен? — настоя тя. — Само защото сте били съквартиранти преди двадесет години в колежа ли? Хората се променят.

— Хората, на които можеш да се довериш — никога! — обърна и той внимание с леден тон.

— Така ли мислиш? — полюбопитства тя с още по-неприятни нотки в гласа. — Тогава си кръгъл глупак!

Дали се е любила със Сам по времето, когато изрече тези думи? Вероятно. Франческа бе наясно, че предаността на Сам не струва нищо.

 

 

— Нека да не губим време за Флетчър — отсече Матю.

— Колкото и да ми се иска да го удуша, заради стореното на Ани, истинският ни проблем е Сам. Предлагам да се измъкнем оттук, колкото се може по-бързо и да закараме Вико и двете версии на чертежа в кабинета на областния прокурор.

— Тогава — след мен — прикани Вико. — Ще ви изведа.

На Ани почти не и се тръгваше. Бе започнала да се чувства уютно в скривалището на Вико под катедралата. Да запълзи отново на колене и лакти по пръстта на Сан Франциско, й навяваше мисли за гроб. Как ли е преживял Вико три седмици тук долу? Само като се сетеше за това, й идеше да закрещи и никога да не спре.

— Какво ти става, Ани? — попита Матю нежно.

— Не съм сигурна дали ще успея да се справя.

— Аз съм тук, до теб.

— Ами ако стане земетресение? — Знаеше, че доводът й е глупав. Най-малката им грижа в момента беше земетресението. — Ще бъдем премазани.

— Знам какво ти е — увещаваше я той внимателно. — Докато бях заключен в онази малка килия ден след ден, месец след месец, имах чувството, че ще започна да сривам стените с ръце. Сигурен бях, че полудявам. — Спря за миг. Ани усети как стиска раменете й. — Наистина е удивително какво може да понесе човешкия дух.

— Матю, съжалявам. Не искам да те проваля, но май няма да успея да се справя.

— Обичам те, Ани. Когато съм до теб, няма нещо, което да не си в състояние да постигнеш, кълна ти се.

Думите му я окуражиха.

„Добре — реши тя, — ще опитам.“

Със свито сърце започна пълзенето.

Имаше чувството, че е най-страшното изпитание, през което минава, но някак допълзя с останалите до излаза към камбанарията. Сърцето й се сви от думите на Вико:

— По дяволите! Изходът е зазидан!

— С какво? — Тонът на Матю подсказваше, че е готов да се справи с всеки проблем. Освен това звучеше нетърпеливо. — Няма ли начин да минем?

— С тухли и пресен хоросан. Прекалено солидно е. Много бързо засъхва. Опитват се да ни затворят тук.

Господи, помисли си Ани и усети, че я обзема паника. Мястото е така тясно и всеки момент вероятно ще я нападнат всички буболечки, които обитават влажното пространство.

— Да опитаме кулата от дясно — предложи Матю.

— Добре, но няма смисъл всички да ходим там. Ще отида да проверя сам. Ако и там е зазидано, ще се върна и ще мислим как да се измъкнем — предложи Вико.

— Има ли друг път? — попита Ани, като се стараеше паниката й да не личи.

— Да. Но е лесно отново да ни върнат насам.

— Провери тогава дясната кула — подкани го Матю. Вико отсъства около десет минути. Матю държеше Ани и Паулина в прегръдките си — тя също изглеждаше съсипана. Ани се постара да помисли за момичето. Нима е лесно да пълзиш из подземията бременна? Но Паулина, макар и уморена, не изглеждаше изплашена. Вярата й във Вико беше непоклатима.

— Не се безпокойте. Ще ни измъкне — увери тя Ани.

— Положението е същото — обясни Вико след малко. — Опитват се да ни зазидат тук. Ще трябва да се насочим към източния край на сградата.

„Никога няма да се измъкнем!“ — помисли си Ани.

Но Матю е до нея, нашепваше й окуражителни слова.

— Всичко ще се оправи — повтаряше той и тя се вкопчи в думите му.

Пълзенето бе отвратително. От тъмнината на Ани й прилошаваше. Едва дишаше.

В един момент фенерчето на Матю освети нечий червени очи в далечината. Плъхове!

Вико метна камък и те се разбягаха.

С наближаването на целта Ани усети, че се поуспокоява. Знаеше, че е глупаво, тъй като вероятно щяха да налетят на лудия, който се опита да убие Матю и да я изнасили. Но откри, че й е по-поносимо да мисли за Джак Флетчър, отколкото да продължи с пълзенето из основите на сградата.

Постепенно таванът се надигна и въздухът стана по-свеж. Някаква светлина се мержелееше напред и при вида й тя изпита такова облекчение, че запълзя по-бързо само и само да излезе.

Но Матю я сграбчи за глезена.

— Почакай! Ние не оставихме запалени лампи след се бе си. Има ли осветление в мазето, Вико?

— Тук-таме по тавана висят голи крушки — прошепна момчето. — Така и си мислех — причакват ни тук, защо то това е единственият ни изход.

Внезапно на сантиметри от Ани отскочи камъче. Последва силен трясък.

— По дяволите! — просъска Вико. — Дръпнете се на зад! Стрелят по нас!

— По дяволите! — изруга Матю.

— Чувам ви да пълзите и да бягате, като плъховете, каквито сте — дочу се мъжки глас над главите им.

Ани разпозна Джак Флетчър.

Последва нов трясък близо до краката на Матю.

— Пуснете Ани да излезе — заповяда Флетчър. — Само тя ме интересува. Останалите може да изгниете долу.

Легнала по корем върху студената земя, с напиращи в очите сълзи, Ани ужасена си даде сметка, че е изкушена да отиде горе да се предаде. Всичко й се струваше по-приемливо, отколкото да прекара още една минута тук!

Но Матю я придърпа към себе си, далеч от обсега на куршумите. Четиримата се сгушиха и Матю прошепна:

— Вико, трябва да има друг път. Къде са отоплителните тръби? Откъде минава водата, вентилацията? Цялостно ли си проучил основите?

Ани се опита да се съсредоточи. Вико не е специалист, за да отговори на въпросите на Матю. А тя е — или поне трябваше да бъде.

Долу в тъмнината тя се опита да се концентрира, да си припомни плановете. „Това е моя сграда, по дяволите! Познавам я или поне — трябва да я познавам!

Мисли!“

— Има малък излаз покрай южната стена — изрече тя бавно. — Там влиза водопроводът от улицата. — Мислено си представи чертежите. — Има едно място, където водопроводът на катедралата се влива в градския. Оставихме отвор на пода в случай на необходимост от ремонт.

— Никога не съм попадал на него — призна Вико.

— Ако не си специалист по ВиК, няма и да заподозреш за съществуването му.

— И оттам можем да излезем в катедралата, така ли?

— Би трябвало.

— Къде е това място?

— Не съм съвсем сигурна. Някъде по средата на южната стена. Тук долу напълно загубих ориентация.

— Хайде да вървим да търсим проклетия излаз!

 

 

Сам се върна в катедралата и се залови да подготвя всички входове и изходи. Не искаше да го безпокоят докато работи. Трябва да е сигурен, че никой няма нито да влезе, нито да излезе от сградата, докато не е готов да я взриви чрез дистанционното управление.

Извади от сака кабел и омота наскоро монтираните месингови дръжки на западната врата. Беше солидна и човек не би успял да я изкърти.

После се зае с вратите в северната и южната част на катедралата. Самият той възнамеряваше да се измъкне през тунела към Младежкия център. Паркира колата си на няколко преки от него. При малко късмет никой няма да я забележи.

Сам работеше бързо. Придвижваше се от колона към колона и поставяше експлозивите. Беше избрал шест като най-критични. Бяха солидни, от камък, подсилени в средата със стомана. Трябваше да издържат на по-силно земетресение. Но сградата не е подготвена да устои на мощни експлозии, които ще избухнат едновременно в най-уязвимите и места.

Катедралата ще се срути.

Каква разруха ще настъпи! Ако беше завършена след две години строителство, щеше да бъде най-голямата катедрала, издигана в Сан Франциско в наше време.

А сега за по-малко от десет секунди ще се срути до основи.