Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intimate Betrayal, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Линда Барлоу. Ревност
ИК „Бард“, София, 1997
История
- — Добавяне
На Кърт с любов.
Първа глава
Ани Джеферсън отправи на ум бърза молба към небесата. Пред нея стоеше Матю Карлайл — човекът, способен да спаси компанията й. Усмихна му се предпазливо, ала той не й отвърна.
— Благодарна съм, че отдели време да се срещнем — подхвана тя. — Съзнавам колко си зает.
— Нима?
— Да, разбира се. Давам си сметка какво е да си основател и ръководител на „Пауърдим“. Благодарна съм, че лично ме прие, а не изпрати някой вицепрезидент или друг началник да разговаря с мен.
„Бръщолевя“ — мина й през ума.
Отново се усмихна. Този път и той стори същото. Чарли все й повтаряше колко неотразима е усмивката й.
„О, Чарли, скъпи, толкова ми липсваш!“
— Седни, моля — посочи Карлайл обикновен стол с дървена облегалка пред бюрото си.
„Всички мебели ще бъдат подменени при новото обзавеждане на офиса“ — помисли си тя, настанявайки се на твърдия неудобен стол. Чувстваше се по-скоро като затворник в стая за разпит, а не самостоятелен дизайнер пред потенциален клиент.
— Искам да обсъдя няколко въпроса с теб, Ани — каза той.
„Ани! Нямаше ли да е по-професионално, ако се обръща към нея с госпожо Джеферсън? Не се познаваха чак толкова добре. Или поне… Не мисли за това!“ — нареди си мислено младата жена.
— Предполагам, запознат си с предложението ми — започна тя.
Матю Карлайл не се настани зад бюрото, а приседна на него. Стори й се, че бе по-близо, отколкото е нужно в подобен голям офис. В деловите среди бе известен като бляскав, безмилостен и всяващ страх партньор и Ани подозираше, че съвсем съзнателно прибягва до тази поза. Установил цялостно и безусловно превъзходство над съдружниците и конкурентите си много по-лесно можеше да обсъжда плановете на своята компютърна индустрия.
Беше привлекателен мъж. Висок и жилав, без никакво излишно тегло. Вероятно бе поне на четиридесет, но не му личеше — сигурно се дължеше на активното спортуване в някой скъп, тежкарски гимнастически салон. Косата му бе тъмнокафява, а скулите — високи и четвъртити. Очите му имаха дълбок зеленикав нюанс.
— Прегледах предложението ти и го намирам за отлично — обяви той.
— Приятно ми е да го чуя.
„Слава Богу!“ — помисли си тя. Човек трудно се досещаше какво точно мисли и тя бе започнала да се притеснява. Наистина беше окуражаващо, че я покани на лична среща, но тя не желаеше да храни напразни надежди.
И все пак не можеше да не се вълнува. Предложението да направи дизайна на новата сграда на невероятно преуспяващата „Пауърдим“ на Матю Карлайл бе една от най-вълнуващите задачи, с които се бе занимавала. Ани бе вложила в този проект цялото си умение и творчески замах и се гордееше от резултата. Идеята й бе превъзходна. Ако Карлайл не забележеше, че „Фабрикейшънс“ му осигурява най-добрия дизайн на най-ниска цена, тогава не би бил умелият бизнесмен, за какъвто минаваше.
Надяваше се, че различава качеството, когато го види. Защото, колкото неприятно да й бе да го признае, тя се нуждаеше от Матю Карлайл. Ако получеше поръчката, щеше да спечели повече пари, отколкото от последните й шест проекта взети заедно и „Фабрикейшънс“ ще просъществува. Ако ли не, компанията, която основа с Чарли, покойния си съпруг, най-вероятно щеше да пропадне.
До това се свеждаха нещата.
Карлайл взе папката от бюрото си. Нейният проект. Прелисти го като кимна няколко пъти.
— Работата ти е първокласна. Ползвал съм услугите и на други дизайнерски фирми, далеч по-големи и известни от твоята, затова знам какво говоря. Вероятно ти е известно, че винаги лично се занимавам с подобни начинания. Работната среда, която осигурявам на служителите си, е от жизненоважно значение.
Знаеше го и през цялото време се бе трудила с тази мисъл. Една от невероятно преуспяващите компютърни компании, „Пауърдим“ се славеше с начина, по който бляскаво и изобретателно комбинираше новите високи технологии с идеалите на съвремието за контракултура. Човек не се явяваше в „Пауърдим“ с проекти, с каквито би се представил в „Дженерал мотърс“ или дори в Ай Би Ем.
Не биваше да се забравя, че появата на Матю Карлайл бе като плесница за бизнес света на Америка. Заедно с още няколко млади специалисти по съвременни високи технологии през 70-те и 80-те години той преобърна представите за това как трябва да се ръководят корпорациите в страната.
— Ние сме, както знаеш, неконвенционална компания — продължи той. — Необходимо е това да бъде отразено и в сградата, където ще работим. Получих още няколко сериозни предложения, но ще призная, твоето съдържа най-добрите решения за нашите уникални проблеми. Взе лист от папката и съсредоточи вниманието си върху него, като се усмихваше и кимаше. — Наистина, Ани, справила си се страхотно.
— Благодаря. Достави ми удоволствие — увери го тя сърдечно. — Повечето подобни задачи се решават рутинно, но тази предлагаше доста вълнуващи предизвикателства.
— Да разбирам ли, че предизвикателствата ти доставят удоволствие?
— О, да — бързо потвърди тя, но наум призна, че в този момент от живота си предпочиташе да се изправя пред по-малко предизвикателства в замяна на повече сигурност и увереност.
— И рисковете ли ти доставят удоволствие? — полюбопитства той.
Застана нащрек, защото долови нови нотки в гласа му.
— Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш?
— Разбираш ме. Става въпрос дали си готова да поемаш рискове? Доставя ли ти удоволствие да си на ръба, да чувстваш как адреналина ти се покачва, докато преследваш целта си?
„Ела с мен. Не премисляй. Просто ела.“
„Не мога. Моля те, не ме карай да го нравя.“
„Можеш. Нали стигна дотук? Някои неща просто са предопределени.“
Ани усети как страните й пламват. Дали и той мислеше за онзи вълшебен, ужасяващ, най-добре да бъде забравен, уикенд? Или вече съвсем не си спомняше за него?
— Като че ли не съм много по рисковете — отвърна тя.
Той остави папката с проекта й на бюрото.
— Истината е, че и аз не си падам по тях.
Ани трепна вътрешно. Нещо не беше наред. Долавяше го. Ръцете й се свиха в юмруци. Нима се готвеше да й откаже?
— Работата ти наистина е първокласна, но си направих труда да проверя сегашното състояние на дизайнерската ти фирма. Опасявам се, че откритото не ми хареса. „Фабрикейшънс“ е малка компания — далеч по-малка от всяка, с която съм работил досега. Преуспявала е в средата на 80-те, но в последно време запада. А и тъжната смърт на съпруга ти миналата година се е отразила трагично върху фирмата. Ти не си архитект, Ани, ти си дизайнер. Несъмнено много добър дизайнер. Но архитектът, с когото работиш в момента, далеч не е толкова добър, колкото беше съпругът ти. И този факт се отразява на фирмата ти.
Този факт всъщност погубваше фирмата й. Но тя се опитваше да го скрие и определено нямаше да го признае в момента.
— Съпругът ми беше изключителен — съгласи се тя. — Прав си, не е лесно да го замести друг. Но Сидни Канин е добър архитект и аз му имам пълно доверие.
— Той е посредствен. И ние двамата напълно го съзнаваме.
Ани усети, как се изчервява.
— Истината с, че Сид няма да е още дълго във фирмата, макар това да не е свързано с професионалните му качества. Напуска по лични причини. Той е от Ню Йорк и възнамерява да се върне там. В момента търся нов архитект и съм впечатлена от броя на талантливите хора, на които попадам. Възнамерявам да наема най-добрия.
Той поклати глава.
— Финансово не си в състояние да наемеш най-добрия. Даже се съмнявам дали въобще си в състояние да наемеш някого. Фирмата ти изпитва сериозни затруднения. Макар предложението ти да е най-доброто, което получих за този проект, според мен не е редно да го представяш, защото „Фабрикейшънс“ просто няма да успее да се справи със задачата.
— Не е вярно!
— Така смятам, Ани. Съжалявам. — Направи пауза и заяви безмилостно: — Добра си, но не достатъчно.
— Чакай малко. — Така здраво стискаше ръце, че ноктите се забиваха в дланите й. Ако не получеше проекта за „Пауърдим“ компанията й може и да не оцелее. — Твърдиш, че съм талантлива и изобретателна, намерила съм дизайнерски разрешения на проблеми, които не са хрумнали на друг и въпреки това не желаеш да наемеш моята фирма?
— Точно така. Според мен „Фабрикейшънс“ няма да просъществува достатъчно дълго, за да завърши задачата.
— Вероятно, ако не получа тази работа!
Моментално съжали, че изрече последното. Основно правило в бизнеса бе никога да не разкриваш слабостта си пред другите. Демонстрирай съвсем малко уязвимост и хиените се нахвърлят отгоре ти, за да те унищожат.
Господи! За Чарли „Фабрикейшънс“ означаваше всичко, а сега, когато го нямаше, компанията означаваше всичко за Ани. Така би съхранила жив спомена за него. Ако компанията загине, значи е предала Чарли, а не искаше да го допусне. Все едно отново да преживее смъртта му.
— Какво настояваш да направя? Да проявя благотворителност? Твърде много, независимо че си привлекателна млада вдовица. Вече стана дума — не предприемам излишни рискове или поне не, когато залогът е толкова голям.
Изведнъж настоящето изчезна и Ани се чу как шепне: „О, спри, моля те, спри. Не мога. Не съм готова да поема подобен риск.“
Скочи на крака, готова да побегне от стаята. „Копеле!“ — помисли си тя. Всякакво съмнение, че е забравил онази нощ преди три години, изчезна. Много добре си спомняше. И бе точно толкова безмилостен, колкото твърдяха.
Но тя го знаеше. Знаеше го от онази нощ в Англия, когато едва не я накара да загуби самообладание. Знаеше, че е омъжена. И той беше женен. Франческа Карлайл, съпругата му, бе красива, известна в светските кръгове на Сан Франциско дама. Но това не го спря. А той бе такъв чаровен и опитен съблазнител, че за малко и тя да не се спре. Говореше сладкодумно и притежаваше изкусителните способности на самия дявол.
Колкото до нея самата — усещаше се слаба и глупава, като мека глина, готова да бъде моделирана според желанията му. Никога не си прости това свое поведение. А когато наскоро у Чарли се появиха първите признаци на рака, отнел впоследствие живота му, Ани изпита чувството, че това е наказанието за сърдечната й изневяра.
Накрая все пак отблъсна Матю Карлайл и по този начин вероятно засегна мъжкото му самолюбие. А сега, мина й през ума, й го връща. Отмъщаваше си. Нищо чудно да е чакал последните три години, за да го стори.
Събра цялото си достойнство, приближи се до бюрото и взе папката с проекта си.
— Благодаря, господин Карлайл. Мисля, че нямаме какво повече да обсъждаме.
— Ани… — подхвана той, но тя не му обърна внимание и се отправи към вратата. На път край кошчето за отпадъци метна небрежно папката в него.
Щеше да оцелее в дизайнерския бизнес, независимо от господин Матю Карлайл.
Няколко минути Матю Карлайл се взира в екрана на компютъра, после стана и се приближи до прозореца. Там долу някъде Ани вероятно влизаше в колата си и се чувстваше разочарована и сърдита. А сигурно и малко изплашена. Дълбоко в себе си нямаше начин да не знае, че думите му за фирмата й са истина. Ани е отлична дизайнерка, но съпругът й ръководеше фирмата. Чарли Джеферсън бе архитект, печелеше награди и „Фабрикейшънс“ не можеше да оцелее без него.
Жалко, защото градът имаше нужда от повече малки фирми. Жалко също, че подобна лична загуба се бе превърнала и в професионална.
„Но животът е труден — напомни си той. Няма защо да бъда толкова сантиментален.“
Да ръководиш успешно един бизнес също е трудно. Повечето малки фирми пропадат. Преди да измине дори година от създаването, се разори и неговата собствена компания. Ани нямаше от какво да се срамува. Ако е поне наполовина толкова съобразителна, колкото предполага, ще се съвземе и ще започне отново.
От друга страна, мислеше си той, тя е жена и вдовица. Не че жените не жънат успехи, но само глупак си затваря очите пред факта, че в света на бизнеса мъжете се ползват с предпочитание.
Загледан през прозореца към хълмовете на Сан Франциско, Матю Карлайл остави мисълта си да блуждае. Сините й проблясващи очи, чудесната й руса коса, която така, деликатно се виеше около шията и лицето й, упорито вдигнатата й брадичка, когато се ядосаше, приятните извивки на тялото й…
Ани беше вдовица.
А той все още — женен…
Премисли и отхвърли различни варианти, докато най-накрая се спря на един, който изглеждаше приемлив от всички страни.
Вдигна телефонната слушалка. След няколко минути я окачи доволен. Направи каквото можа. Сега вероятно ще успее да изтрие гнева и разочарованието на Ани Джеферсън.