Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Линда Барлоу. Ревност

ИК „Бард“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Осемнадесет месеца по-късно

— Главозамайваща е, нали? — попита Сам Броуди, застанал до Ани пред най-новата катедрала в града.

— Да — съгласи се тя.

Беше възхитително да се наблюдава как новата конструкция се издига към небесата. Макар през последните десет години да бе работила по доста строежи, тя не бе виждала толкова импозантна фасада.

Градежът започна преди година и половина. Положиха дълбоките основи, монтираха централната стоманена конструкция, издигнаха стените и високия сводест покрив на изградената в съвременен готически стил сграда. Зидарите почти приключваха външната страна, оставаше да се пипне още малко. Междувременно започнаха работа по интериора — частта, за която Ани пряко отговаряше.

Силуетът на катедралата следваше класическите форми, но материалите бяха модерни. Съвременната техника и оборудване дадоха възможност на предприемача да изгради за осемнадесет месеца структура, която в миналото би отнела десетилетия.

Ани, Сам Броуди, Дарси и Сидни Канин — всеки със свой значителен принос при планирането на катедралата — днес присъстваха на строежа. С тях бяха и двама от шестимата членове на комитета, отговорен за изграждането на църквата „Общ път“. Бяха дошли да проверят как напредва работата и при необходимост да променят някои срокове. Пряко отговорна за строежа, Ани идваше тук всеки ден, но сега трябваше да запознае присъстващите с резултатите. Малко се притесняваше от посещението, защото напоследък непрекъснато възникваха дребни проблеми.

Работата на Ани изискваше да наблюдава цялостната дейност на строителния обект. Роля, изключително отговорна, която поглъщаше почти всичкото й време. Беше на двойно подчинение — от една страна даваше отчет пред бъдещите собственици — църквата „Общ път“, от друга — контролираше изпълнението на предприемача — „Конструкции Макенерней“, генерално ангажиран за общата строителна работа, както и допълнително наетите малки фирми, изпълняващи някои от хилядите детайли на големия строеж.

Ани не беше нито архитект, нито инженер и съвсем естествено от време на време се сблъскваше с проблеми — истинско предизвикателство за нейните познания, но се мобилизира и не допускаше да се разстройва от това. Ако не знаеше нещо, правеше всичко възможно след време да е наясно.

В свят, където господстваха предимно мъже, често получаваше съвети от рода на: „Не си блъскай хубавата главица с неща, които не разбираш.“ Но след година и половина работа подобно покровителствено отношение почти изчезна. Ани бе убедена, че е спечелила уважението на по-голямата част от работниците.

— Хайде — подкани тя. — Слагайте каските и да влизаме.

 

 

— Ей, шефе? Давал ли си съгласие на някакви от църквата и инженерната фирма да посетят строежа днес?

Пол Макенерней, собственик на „Конструкции Макенерней“, една от най-големите предприемачески фирми в района на Залива, дръпна от цигарата, докато слушаше Джак Флетчър, който му се обаждаше по клетъчния телефон от строителната площадка.

— Няма нужда да давам съгласието си, Флетчър.

Флетчър бе нает от предприемаческата фирма да следи за графика и да координира работата на фирмите, ангажирани с боядисването, водопровода, електроинстлацията и дърводелската работа.

— Представа нямах, че ще цъфнат.

— Хайде, човече, самият ти си ми споменавал, че… Как се казваше… Ани Джеферсън почти непрекъснато висяла на строежа.

— Така е. Както и оная монахиня, за която работим. Но този път с тях е цяла гвардия, дошла на оглед.

— Пречат ли на работниците?

— Не бих казал, но нали знаеш как такива неща бавят работата. Прекалено много посещения се струпаха напоследък.

— Изчакай минутка, Флетчър. — Макенерней извика на компютърния екран данните за хода на строителството. Доскоро всичко вървеше по план и не му се искаше да загуби от очакваната прилична печалба. Усмихна се.

Повечето от строителните работи бяха завършени в срок и под определения бюджет. Подизпълнителите обаче се бавеха малко, а и нещата по вътрешното изграждане поизоставаха. Какво толкова се стараят всички? Вероятно, защото става въпрос за църква — не, по дяволите, за катедрала — и те сякаш искаха да отдадат дължимото на Бога.

Макенерней не вярваше в Бога. Според него това беше глупава фантазия, сътворена да уталожи естествения човешки страх от смъртта. Не вярваше в способностите на Всевишния, но бе забелязал, че не такова е отношението на всички, работещи по проекта. Откакто при изкопа за основите попаднаха на човешки кости, някои започнаха да роптаят и мърморят, че мястото е прокълнато.

Подобни истории не допадаха на Макенерней. Те само изнервяха строителите. А той не обичаше изнервени строители. Изнервят ли се работниците, все нещо се обърква. Караха се помежду си, започваха проблеми с профсъюзите. Понякога хората проявяваха небрежност и се стигаше до злополуки. Строителството е опасен занаят. Макар компанията да бе застрахована срещу всякакви нещастни случаи, глупави истории за монахини, човешки скелети или древни ритуали не създаваха чувство за сигурност.

Макенерней се накани да поднови разговора с Флетчър. В този момент за пореден път си даде сметка, че всъщност бегло познава Джак Флетчър. Нае го по молба на Сам Броуди след уверенията му, че лично го е проверил.

До този момент Флетчър се справяше добре. Всичко вървеше по план, а тъкмо това имаше съществено значение при подобни големи проекти.

— Слушай, Флетчър, не ми харесват тези забавяния напоследък. Ти си моят човек там на строежа и задачата ти е всичко да върви по график.

— Да, господине.

— Така че, виж как ще оправиш нещата. Онази русата дизайнерка от „Броуди Асошиътс“ контролира нещата от тяхно име, нали? Вие двамата трябва така да се сработихте, че нещата да се оправят, ясно ли е?

— Разбрано. Ще поговоря с нея. Тя добре се справя. Спечели си уважението на повечето работници.

„Нима“ — помисли си Макенерней. А отначало всички се опасяваха дали е достатъчно компетентна. Нали е дизайнерка, липсваше й строителен опит.

И Броуди отбеляза наскоро колко добре се справя мадамата.

— Радвам се, че помежду ви няма разногласия — продължи Макенерней. — Дръж ме в течение, ако възникне проблем.

— Да, господине.

„Само да посмееш да не го сториш, задник такъв“ — довърши наум Макенерней и затвори.

 

 

Флетчър също затвори. Усети как стомахът му се стяга. Не му се нравеше начина, по който Пол Макенерней го унижава. А и никак не му допадаше фактът, че трябва да угодничи пред него.

Но работата му харесваше. Изпитваше удоволствие да е начело, да заповядва на хората. Приятно му беше как те му угодничиха.

Флетчър нервно се разходи напред-назад из фургона — неговия офис. Беше паркиран на празното пространство в съседство със строежа, редом до фургоните, камионите и колите и на другите, ангажирани с катедралата, фирми. Обичаше си фургона и гледаше на него като на свой уютен дом. Вътре имаше компютър, клетъчен телефон, малък хладилник за сандвичи и бира и микровълнова печка, да подгрява кафето и замразените пици. В единия край дори имаше тясно легло, а отзад и тоалетна. Използваше ги повече отколкото предполагаше работодателят му. Тук му беше далеч по-удобно отколкото в малкия занемарен апартамент из покрайнините на града. Въобще не биваше да се нанася там. Кварталът гъмжеше от педерасти и проститутки.

Повтори наум току-що проведения с Макенерней разговор. Мъжът бе пълен задник, но Флетчър знаеше, че трябва да стиска зъби и да се преструва, че го уважава. Ала нямаше да забрави, че преди всичко е наложително да бъде предан на архитекта на сградата — Сам Броуди.

Нямаше нищо против Броуди — направи му голяма услуга. Колкото и да мразеше да е задължен някому, Флетчър не можеше да отрече, че Сам Броуди се отнесе добре с него. Ако Броуди не го беше харесал, как щеше да получи тази работа?

Броуди бе наясно с положението му, но предпочете да не обръща внимание и навремето това изненада Флетчър. Та Броуди бе златното момче — богат, преуспяващ, изтънчен. Човек би си помислил, че гнусливо ще сбръчка нос, когато се изправи пред грозното минало на някой окаяник.

— Според мен за човек не бива да се съди единствено по миналото му — обобщи тогава златното момче. — За мен е по-важно да знам мога ли да ти имам доверие?

— Искам да заровя миналото си. Да го заровя дълбоко — бе отвърнал Флетчър. — Ако ми помогнеш да го сторя, ще се убедиш колко предан мога да бъда.

— Добре. Ще ти намеря работа.

Броуди спази обещанието си. Нито веднъж не повдигна пред Флетчър въпроса за времето, прекарано в затвора. Оказа му пълно доверие и се застъпи пред Макенерней за него.

Флетчър се считаше човек на Броуди. Възнамеряваше да направи всичко по силите си и да не го подведе.

Той отиде до вратата на фургона и се загледа как Сам Броуди влиза в катедралата заедно с дизайнерката, контролираща осъществяването на проекта, госпожа Джеферсън.

Ани Джеферсън.

Ани.