Линда Барлоу
Ревност (4)

Четвърта глава

Докато Ани развеждаше гостите из строежа и им показваше подробности по красивата сграда, всичко вървеше гладко. Точно обясняваше как ще бъдат монтирани ръчно направените витражи и от скелето под огромния прозорец над централния вход в западната част дочуха препирня.

Два мъжки гласа се извисяваха високо и сърдито. Всички обърнаха глави по посока на шума точно навреме, за да видят как млад мъж устремно се спуска от скелето, където очевидно доскоро бе работил. След неприличен жест към другия, все още високо горе, той напусна строежа.

— Имаш ли представа какво става? — учуди се Сам.

Ани обясни, че младият Вико е племенник на по-възрастния Джузепе Бриндеси — световноизвестен италиански майстор на витражи. Вико, див, непредвидим грубиян, постоянно се присмивал на вуйчо си, който го бе взел със себе си при изграждането на катедралата.

Джузепе видя посетителите и слезе от скелето. Това отне доста време. Повечето работници предпочитаха временните асансьори, но Джузепе се гордееше с физическата си сила.

— Извинявам се за поведението на племенника ми — обърна се той към гостите, като не преставаше да клати глава. Ани забеляза колко е разстроен. — Децата днес нямат никакво уважение.

Джузепе бе силен, набит мъж към петдесетте. Сигурно е разбил доста женски сърца преди двадесетина години, реши Ани. Имаше закачливи, очи и излъчваше невероятна енергия. И всяка свободна минута, когато не бе отдаден на витражите, не пропускаше да насочи целия си мъжки чар към Ани.

С Джузепе се запознаха чрез Франческа Карлайл. Като председател на комисията по изграждане на катедралата, тя горещо препоръча работата му. Неговото семейство и това на сестра му живееха в Сан Франциско, но Джузепе прекарваше по-голямата част от времето си в чужбина, където работеше по реставрацията на големи европейски катедрали. Съвсем наскоро се бе върнал след едногодишно отсъствие и Ани бе благодарна, че успя да смести поръчката им в сгъстения си график.

Джузепе прегърна Ани и сърдечно се усмихна на Дарси.

— Как е малката ми мадона? — попита той Дарси, която се засмя. Веднъж й подметна, че прилича на Светата Дева, изобразена в един от най-красивите витражи в „Св. Петър“ в Рим. Дарси прие за доста забавно да я смятат за неопетнена девица.

— Как напредва работата? — попита Ани.

— Задоволително — отвърна той. — Някои неща не са съвсем по вкуса ми, но това е обичайно.

Нищо не задоволяваше Джузепе напълно. Той бе не само майстор, но и строг перфекционист.

— Доведох шефа си днес — обясни Ани. — Иска да се запознае с теб.

Сам пристъпи напред и Ани ги представи. Сам протегна по обичайния си дружелюбен начин ръка към Джузепе и Ани с изненада установи, че възрастният мъж се поколеба. Той се взираше озадачено в Сам.

— Срещали ли сме се преди, синьор? — попита Джузепе.

Сам за момент изглеждаше изненадан, после сви рамене.

— Ако е така, извинявам се, че не си спомням — отвърна той приятелски. — Трудно помня физиономии.

— А аз отлично си спомням човешките лица и форми — уточни Джузепе.

— И ги пресъздаваш възхитително — вметна Ани. — Извадихме късмет, че успяхме да те наемем. Това ще са най-добрите витражи в целия град!

— В цялата страна, ако не в целия свят — поправи я Джузепе. Той не беше от скромните творци.

— Изглежда почти са приключили с розовия прозорец — отбеляза Сид Канин.

— Да. Утре започваме с големия прозорец над главната алея — обясни Джузепе. Посочи с ръка към входа на катедралата, откъдето долиташе шумно чукане. — Приготвят скелето ми в момента.

— Ще разрешиш ли да се кача с теб и да погледна завършения витраж отблизо? — попита Дарси с отметната назад глава и присвити очи.

Джузепе кимна с усмивка. Сякаш беше забравил за препирнята с племенника си.

— Ти си архитекта, нали така, моя мадоно. Да, заповядай горе. Искам да ти покажа някои неща.

Обиколката приключи. Ани поспря с колегите си насред калта около строежа и тогава се появи Джак Флетчър.

— Имаме проблем — подхвана той. — Видя какво стана между Джузепе и племенника му.

— Всъщност присъствах само на края на разправията — напомни Ани.

— Ще се наложи да го освободим. Този път завинаги.

— О, Джак, момчето е своенравно, знам, но нека не бързаме да го уволним.

— Нямаме избор. Преди малко ченгетата бяха тук. Носеха заповед за арестуването на Вико. Оказа се, че от няколко месеца младежът изкарвал по нещо допълнително, като продавал кокаин.

— По дяволите! — не се стърпя Ани. — Значи затова Джузепе беше толкова ядосан. От месеци се старае да вкара Вико в правия път. А момчето е талантливо. Но още десет-единадесетгодишен се забъркал в някаква банда.

Горкичкият Джузепе. Толкова е трудолюбив и почтен. Вероятно е съсипан, че племенникът му е такъв непрокопсаник!

— Може. Но ние нямаме друг изход, Ани. Налага се да изхвърлим хлапето.

— Имаш право — съгласи се тя бавно. — Добре.

Ненавиждаше тази страна от работата си като отговорник на строежа. За щастие нямаше много случаи на уволнения, но всеки път се тревожеше за работниците, стигнеше ли се дотам.

— Просто трябва да го направим — повтори Флетчър.

— Аз ще се погрижа за формалностите.

— Мисля, че не сбъркахме, когато му дадохме шанс, но наистина не бива да наемаме издирвани от закона лица.

Изражението на Флетчър се промени.

— Не, госпожо. Не е ли предостатъчно в екипа по реализиране на проекта да имаме един криминално заподозрян?

Тя реши, че има предвид Матю Карлайл, който се яви пред съда по обвинение в убийство на съпругата си. Беше свързан с проекта, защото по-голямата част от субсидиите за изграждането на катедралата бяха дарени от него, чрез Франческа.

— Господин Карлайл не е криминален престъпник в истинския смисъл на думата — напомни тя на Флетчър: — Съдът не го е осъдил.

Флетчър премигна насреща й.

— Според мен няма и да го стори. При богатите нещата винаги стоят по-различно.

Ани сви рамене и се отдалечи. Хрумна й, че нещо у Джак Флетчър не й допада. Макар винаги да се държеше възпитано, все се опитваше да я измести при вземането на решения.

Беше изразила възраженията си срещу това — надяваше се, че го е направила спокойно и без излишни заплахи — и нещата отчасти се пооправиха. Ала винаги, когато работеше пряко с Флетчър, той не пропускаше да зададе множество въпроси и да настоява за колкото е възможно повече отговори.

Никак не беше лесно да си жена в свят, управляван от мъже. Това обаче криеше известно предизвикателство!

Флетчър я проследи как се отдалечава с дългите си, стройни крака и леко изхвръкналото дупе. Ани Джеферсън винаги се обличаше елегантно и професионално, обикновено с шити по поръчка костюми, които подчертаваха предимствата на тялото й. Имаше страхотни крака. Гърдите й — зърна ги в един горещ летен ден под прозрачната блуза — бяха мечта. А лицето й — истинска прелест — ясни, сини очи, невероятно невинни за омъжена жена, чувствени устни, правилното й носле се увенчаваше с две изящни ноздри, едва забележимо разширени, когато се ядосаше. Но тя прекалено добре се владееше, за да остави отрицателните емоции да се изпишат за дълго върху лицето й.

Откакто я срещна за пръв път искаше да я шиба. Точно това. Не желаеше връзка с нея. Той не завързваше връзки! Той шибаше — и рядко го правеше два пъти с една и съща жена. Не желаеше да се забърква с жена, която да разстрои живота му, да се стигне до неизменния конфликт, опити да го контролират, оплаквания, че му липсва инициатива или е неверен.

Нямаше намерение да допусне никаква жена да се рови в миналото му.

Просто искаше да нашиба колкото се може повече жени. За предпочитане — хубавички и покорни.

Ани го пленяваше. Външно изглеждаше владееща се, но си представяше, че дълбоко в себе си крие силни страсти.

Трябваше обаче да внимава. Не беше много умно да чукаш колежки. Какви времена! Да се окажеш забъркан в съдебен процес само защото си проявил интерес да преспиш с колежка! Най-славните му дни отминаха отдавна. Тогава в баровете за самотници жените бяха така навити да тръгнат с него, че не му се налагаше да прави нищо, за да ги отведе у дома. Беше привлекателен и те си падаха по добре сложеното му, мускулесто тяло.

Но откакто се появи заплахата за СПИН баровете не бяха същите. Най-много да му излезеше късмета в гимнастическите салони, където всеки се трудеше старателно над тялото си. В огромните огледала по стените той можеше да ги проучи внимателно, а и те него, и без много думи да се катурнат в леглото.

Лошото бе, че Флетчър предпочиташе за леглото не мускулести, а нежни и меки при допир жени. Искаше да плъзга ръце по сочните им гърди, а не по твърди като скали мускули. Не му трябваше маце да се борят, а жена, която да трепери и да се гъне в ръцете му.

Независимо че част от деня Ани Джеферсън прекарваше с каска на строежа, тя винаги изглеждаше като дама. И се обличаше като дама — костюми, блузи, лъснати обувки с малки токчета и подходящи чанти. Слагаше си бледо червило, а ноктите й, безупречно поддържани, бяха лакирани в нежнорозово или бежово, но никога в крещящо червено. Беше мила и внимателна, с добре модулиран глас и търпелива усмивка, дори когато нещата не вървяха по мед и масло. Тя бе истинска жена. Такава, каквато винаги бе искал.

Обожаваше да си го представя — стройното тяло на Ани Джеферсън голо под неговото. Гърчи се и се извива, а по златистата й кожа избива лека пот. Главата й е отметната назад, очите й — изпълнени със страст. Или още по-добре — със страх. От отворените й устни всеки момент ще се чуе писък…

Някоя нощ…

Това бе всичко, което желаеше, от което имаше нужда… Една нощ, която тя щеше да запомни завинаги.