Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Линда Барлоу. Ревност

ИК „Бард“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

— Не разбирам защо толкова се вълнувам от тази среща — бъбреше Ани, докато Дарси я наблюдаваше как за трети път сменя тоалета си.

— И аз бих се притеснявала, ако ми предстоеше вечеря с убиец. Господи, Ани, защо поне не настоя да се срещнете в ресторант? Не ми се струва особено интелигентна постъпка да се озовеш насаме с него в къщата му.

— Не е честно непрекъснато да говорим за него като за убиец.

— Но той го е извършил… Убедена съм. Имам силна интуиция за такива неща. А и склонността към насилие е подчертано изразена в хороскопа му.

Ани вдигна вежди. Не приемаше твърденията на Дарси, че всичко се обяснява с разположението на звездите.

— Как ми стои? — Беше облякла черна рокля с биета, къси ръкави и триъгълно деколте. Двете с Дарси изучиха отражението и в голямото огледало в спалнята.

— Бива я. Секси, изискана, без да е екстравагантна.

— Не желая да изглеждам секси.

— Скъпа, всички жени мечтаят да изглеждат секси. И желаем мъжете да ни мислят за секси. Просто не ни се иска да предприемат нещо по въпроса… поне докато трае деловата вечеря.

— Права си. Трябваше да настоявам за вечеря в ресторант.

— Милиардерите не си правят срещи по ресторантите. Те ти заповядват да се явиш в дома им, където прислужници и готвачи се грижат за теб. Но на твое място не бих се притеснявала особено. Едва ли ще те изнасили пред очите на всичките си домашни слуги.

— Каквото и да си е наумил — въздъхна Ани кисело, — вече е късно.

— Още му се сърдиш за отказа да даде поръчката на „Фабрикейшънс“, нали?

Ани сви рамене. Чувствата й към Матю Карлайл бяха, в най-добрия случай, объркани.

— Току-що прочетох книга за приятелството между мъжете, съпоставено с приятелството между жените — сподели Дарси. — Според коментара мъжете са коренно различни от нас!

— Каква прозорливост!

— Жените смятат, че с най-добрите си приятелки могат да разговарят за всичко. А мъжете са на мнение, че трябва да правят нещо с най-близкия си човек — например да ходят на лов или риболов, да гледат футбол. И дори да разговарят, рядко се слушат или взимат отношение.

— Да, прекалено са заети да раздават съвети — съгласи се Ани с известна горчивина.

— Така е. Влагат в понятието приятел съвършено различно съдържание. Понякога не са виждали някого двадесет години, но само защото са били заедно във футболния отбор на гимназията, смятат, че ги свързва клетва за вечно приятелство и преданост.

— А за нас приятелството е нещо ден за ден, в настоящето.

— Да. Жените имат по-прагматично отношение към приятелството. Ние двете например не се познаваме отдавна, но сме вече близки.

— Точно така.

— Сравни нашите отношения с дългото старо приятелство между Сам и твоя кавалер тази вечер, Матю Карлайл.

— Не ми е никакъв кавалер!

Дарси се усмихна и продължи:

— Не се срещат често, доколкото съм забелязала, и все пак Сам свидетелства в полза на Карлайл по време на процеса. Пое риска да настрои срещу себе си всякакви хора, но не се поколеба да се застъпи за човек, когото всички смятаха за виновен.

— И аз щях да постъпя така. А ти? — попита Ани. — Според мен и мъжете, и жените са предани, когато се наложи.

Дарси сви рамене.

— Чуй преди това какво ще ти каже Карлайл по въпроса. Бас държа, че повечето му приятели са го зарязали в трудния момент.

— Може и така да е, но аз никога не съм била сред приятелите му, Дарси.

— Независимо от това, вероятно ще е сърдит и огорчен. Внимавай с този тип, Ани. Говоря сериозно. Да дойда ли с теб — като втори представител на компанията?

Ани поклати глава.

— Сама ще се справя. — Усмихна се кисело. — Изглежда трябва да си го докажа сама на себе си.

Очите им се срещнаха в огледалото и Дарси кимна убедено.

— Ще се справиш.

 

 

При пристигането в усамотеното, оградено имение най-напред си помисли, че някъде е направила грешен завой.

Не беше възможно един от най-богатите и изтънчени собственици на компании в страната да живее в този тъмен ужас в готически стил. Приличаше на нещо излязло от роман на Стивън Кинг.

Домът на Карлайл бе разположен в един от най-високите райони на града. От тук се разкриваше фантастична гледка към залива на Сан Франциско и моста Голдън Гейт.

Къщата се издигаше на върха на хълма, защитена от висока ограда и заобиколена от терасовидни градини. Стръмен лъкатушен път водеше от портала до сградата — четириетажна постройка, стил „бурна атмосфера“. Архитектът е бил или пиян, или луд, реши Ани леко развеселена, докато паркираше колата. Сбор от ранната помпозност на Джорджия и класическа готика, тук-там с викториански елементи.

„Идеалното място за убиец“ — помисли си Ани и потрепери.

Спря пред главния вход и изкачи широкото стълбище към огромната врата. Не забеляза звънец, затова вдигна тежкото чукче, представляващо глава на зинал лъв и потропа. Звукът от удара на бронз върху метал отекна като изстрел. Ани усети тръпки да пробягват по гърба й.

„Стегни се“ — заповяда си тя.

Очакваше да й отвори печален иконом. Вместо това отвътре се разнесе кучешки лай. След тридесетина секунди потропа отново. Чу как звукът отеква във вътрешността на къщата, но никой не се появи.

„Странно.“ Зачуди се дали не е объркала деня или часа. Сигурна беше, че е спазила указанията му.

Готвеше се да потропа трети път, когато самият Карлайл отвори вратата.

— Извинявай за забавянето — посрещна я той с усмивка. — Затварях кучетата. Икономката ми, госпожа Робертс има почивен ден. — Направи крачка назад и я покани: — Добре дошла в най-грозната къща в района.

Тя неволно се усмихна.

— Мястото наистина е необикновено — призна тя, пристъпвайки в обширно предверие със сводест таван и черен мраморен под.

— Нали? Като дизайнер вероятно ще ти е интересно да научиш, че проектантът завърши дните си в психиатрична клиника.

Ани прихна. Помнеше чувството му за хумор от Лондон, но напоследък той нямаше случай да й го демонстрира.

— Доста интересна смесица от стилове — изкоментира тя.

— Определено. Франческа и аз се преместихме тук само няколко месеца преди смъртта й. Твърдеше, че съществуват някои „възможности“ да се оправи. Всъщност възнамеряваше изцяло да преработи сградата, но междувременно почина.

Интериорът не се отличаваше от фасадата — високи тавани, безброй помещения зад причудливи ъгли, ниши или чупки. Стените бяха боядисани или в тъмни тонове, или облепени с мрачни тапети. Мебелите бяха скъпи, но неподходящо подредени.

Във вътрешността на къщата липсваше „топлота“. Запита се дали същото се отнася и за собственика.

— Мрачната атмосфера ми харесва по особен начин — обади се той, сякаш отгатнал мислите й. Скъси разстоянието между тях. — Страхуваш ли се от тъмното, Ани?

Тя отстъпи.

— Да. От тъмнината изпитвам нещо като клаустрофобия.

— И аз се ужасявах от тъмнината. Като дете се завивах презглава и чаках тревожно. Бях напълно убеден, че някакво чудовище се готви всеки момент да ме изяде. Усилено се молех на Господ да ме защити. Тогава вярвах в него.

— Въображението може да се окаже ужасно нещо, нали? — отбеляза Ани небрежно.

— Както и действителността.

Не намери какво да му отговори. Сети се, че неговата действителност включва повече от година живот в тясна тъмна килия. Тя самата вероятно щеше да полудее, ако й се наложи да го преживее.

Погледна го. Изразът му беше непроницаем, а чертите на лицето му — изсечени като гранит. Мъж, който напълно владее емоциите си. Спомни си обаче появата му по телевизията в деня, когато произнесоха присъдата. Погледът му говореше за противоречиви вътрешни чувства.

Само че тази вечер не беше такъв. Сега тя нямаше ни най-бегла представа за какво мисли.

Останаха вгледани един в друг. След миг той заговори с нормален тон:

— Ела. Обикновено не се заседявам тук. Има и по-приветливи места. Нека да ти покажа градината.

Плъзгащи врати разделяха дневната от изящна японска градина. Личеше ръката на майстор художник. Цъфналите разноцветни растения леко се полюляваха от ветреца. Имаше дървета — бонзай, декоративни храсти, екзотични цветя.

— Много е красиво. Почти като в приказка — възхити се тя.

— Вероятно не съм човек на зрителното възприятие, защото рядко се заглеждам в отделните растения. Но тук се чувствам добре и спокойно. Макар и за малко външният свят изчезва.

— Съвсем разбираемо.

Той се извърна и тя неволно отстъпи. Беше прекалено близко до нея.

— Имам чувството, че ти е неловко тук с мен — констатира той.

Погледът й срещна неговия.

— Да, малко…

Съпоставяше обзелото я чувство с чувствата си към други мъже. Сам Броуди например или Чарли… При Чарли се наслаждаваше на усещането за радост, премесено с приятелство — чувство, от което обикновено избуява любов, приятелство, доверие. А в момента към Матю Карлайл изпитваше онова диво и помитащо чувство на похот, изживяно вече така силно през онази далечна неделя в Англия.

Изпитваше силно, земно, страстно привличане, основавано единствено на сексуалната химия. Такова чувство създава единствено грижи за хората, достатъчно неразумни да му се поддадат.

— И на какво точно се дължи твоето безпокойство?

Ани нямаше намерение да признава как се бори с непреодолимата страст, която я влече към него! Докато търсеше отговор, лицето му придоби мрачен израз и той продължи:

— Предполагам смяташ, подобно на мнозина, че съдът е оправдал един виновен човек.

Естествено е той да си обяснява нещата така, мина й през ума. Ала независимо от разговора с Дарси, откакто беше тук не помисли за убийството нито веднъж. Очакваше опасността от друга посока.

— Не — възрази тя бързо. — Според мен присъдата е справедлива. Просто държа да напомня, че личният ми конфликт с теб датира много преди грижите ти с калифорнийските власти.

Той наблюдава известно време и се усмихна.

— Права си. Разделих живота си на два периода: преди и след смъртта на Франческа. Всичко преди ми се струва древна история, но не е задължително и останалите да го възприемат така.

Ани изпита лек срам. Ако не е убил съпругата си, а я е обичал, вероятно страда повече, отколкото когато тя загуби Чарли. Нея я утешаваха приятели, уважаваха скръбта й. А страданието на Карлайл — ако е имало такова — беше напълно пренебрегнато.

— Извинявай — прошепна тя.

— За какво? — премигна той.

Тя сви рамене.

— За несъобразителността ми. Повечето наши връстници не знаят какво е да загубиш съпруг или съпруга. Аз знам.

Той сви рамене и небрежно подхвърли:

— Излиза, че имаме нещо общо.

 

 

Дарси мина покрай къщата, като търсеше празно място. Дявол да го вземе Сан Франциско! Няма къде човек да си остави колата!

Стигна до следващата пресечка, зави и пое обратно. Спусна се надолу по хълма и паркира близо до дома на Сам. Блокираше алеята към някаква къща, но какво от това. Щеше да постои само няколко минути, а и не възнамеряваше да слиза от колата.

„Глупачка! Въобще не е редно да съм тук. Ами ако ме види? Ако ме свари?“

Знаеше, че ще умре от срам. Доста неща не биха я притеснили, но да я заловят как се навърта около дома на Сам Броуди не беше едно от тях.

Постъпваше налудничаво. И какъв смисъл! С нищо не й помага, а освен това си е чист емоционален тормоз. Особено в нощ като тази. Сам имаше среща с жена. Напоследък излизаше с някаква блондинка, която отдалеч страшно приличаше на Ани. Всъщност, ако Дарси не знаеше със сигурност за вечерята на Ани и Матю Карлайл, никой не би я разколебал, че Сам е с Ани.

Двамата бяха хапнали в романтично ресторантче в центъра на града и пристигнаха в апартамента му, всеки със своята кола. Блондинката паркира надолу по улицата — просто извади късмет да намери празно място. Караше червен спортен мерцедес. Докато ги проследяваше на Дарси й идеше да даде газ и да цапардоса червената кола отзад.

Сам подаде ръка на русокосата и й помогна да се изкачи по стъпалата към входната врата. Вероятно вече я целува и я уговаря да отидат в спалнята, за да я люби нежно и страстно само както той умее. Ах, какъв изкусен любовник е той.

„Престани! Всичко това е налудничаво и саморазрушително! Не го заслужава. Нямаш ли гордост, достойнство? Защо не прогониш от мислите си този негодник?“

Дарси се загледа в осветения прозорец на старата викторианска сграда. Сам живееше в красиво жилище, строено преди земетресението от 1906. Прозорците гледаха към улицата и Дарси не помнеше колко пъти, денем и нощем, бе минавала оттук, за да провери дали в дома му свети. Независимо къде отиваше, маршрутът й включваше тази фасада. Често потегляше с твърдото решение да не минава оттук, но сякаш самият дявол насочваше ръцете й върху кормилото и тя поемаше към тази улица.

Нямаше значение дали Сам е вкъщи или не. Дори беше по-добре да отсъства. Това й даваше възможност да го зърне, ако се прибере, докато тя чака. Да го види беше за предпочитане, вместо да установява дали лампите в дома му светят. Само че се увеличаваше рискът той да я забележи.

По необяснима причина, през деня в службата не се терзаеше. Справяше се с постоянните им срещи сякаш ставаше въпрос за друг човек и успяваше да се контролира.

Но с края на работния ден самообладанието й я напускаше и тя изпадаше в плен на емоциите си. Понякога така я плашеха, че се чудеше дали не полудява.

Непрекъснато си повтаряше как всичко ще отмине, как времето ще излекува болката, как ще го забрави. Сам Броуди не я обичаше! Дори не я желаеше. Не беше в състояние да промени този факт и, по дяволите, най-добре е да преодолее чувството си.

Особено сега. В службата възникваха проблеми, трябваше да се уреждат разни неща, да се изпълняват задачи. Все нея я чакаха. Не можеше да си позволи да пропилява така вечерите си. Беше не просто глупаво, беше направо тъпо.

Захладня и Дарси потрепери. Пак я налегна неизменното колебание дали да остави двигателят да работи. Веднъж, докато дебнеше, мина полицейска кола. Тя побърза да извади карта на града от жабката и се престори, че я изучава.

„Направо е налудничаво! Крайно време е да престана!“

Светлината изгасна. Дарси усети как сърцето й се сви. Сигурно отиват в спалнята. Представи си ги в леглото — голи тела, преплетени крайници — и ръцете й затрепериха. Опита се да запали двигателя. Трябваше да се махне.

Уж пое към къщи, но тласната от неудържим импулс, реши да обиколи квартала и така още веднъж да мине покрай жилището на Сам.

Нищо чудно този път да успее да открие място за паркиране…