Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intimate Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Линда Барлоу. Ревност

ИК „Бард“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Една година по-късно

— Много е привлекателен, нали?

— Кой? — попита Ани.

— Матю Карлайл. Не намираш ли?

Ани сви рамене, но все пак успя да се насили и се усмихна на Дарси Фюнтс, колежката й от „Броуди Асошиътс“ — една от най-големите фирми в града за архитектура и дизайн. Двете стояха в салона на яхтата на Матю Карлайл, пуснала котва в залива на Сан Франциско, и наблюдаваха как няколко елегантно облечени двойки се носят по дансинга. Между тях бяха и Карлайл със съпругата му Франческа.

Всъщност не е чак толкова привлекателен, помисли си Ани. Шефът им — Сам Броуди, също на дансинга — беше по-привлекателен в общоприетия смисъл — дружелюбен израз, стегнато тяло и здрав калифорнийски тен. Дългите крайници на Матю му придаваха известна непохватност, а чертите на лицето му бяха по-изострени от тези на Сам.

Освен това Ани не беше в състояние да погледне Матю Карлайл, без да изпита известна враждебност към него. Не забравяше, че ако я беше подпомогнал, „Фабрикейшънс“ щеше да просъществува като компания.

— Франческа изглежда се е напила — отбеляза Дарси. — Клатушка се малко повече, отколкото е редно и съпругът й я държи прекалено здраво.

— Вероятно е депресирана, защото става на четиридесет — отвърна Ани.

— Че защо? Прилича на двадесет и девет годишна. Мразя я. — Дарси се засмя, като видя как Карлайл и Сам Броуди сменят партньорките си и Франческа се озова в ръцете на Сам. — Ще ми се аз да изглеждам така добре, когато стана на четиридесет.

Развеселена, Ани вдигна вежди. Дарси — пищна брюнетка на тридесет и три — привличаше доста повече погледи от домакинята им.

— Рожденичката на драго сърце би заела твоето място увери я Ани. — Както и повечето от присъстващите жени.

— Ако мислиш, че това ме утешава — възнегодува Дарси. — Любовният ми живот съвсем куца.

— Сравнен с моя, направо изобилства от чувствени удоволствия.

— Да, но все не попадам на подходящ партньор. — Дарси въздъхна. — Венера и Марс вечно се разминават с хората, които срещам.

Дарси, старши архитект в „Броуди Асошиътс“ и най-добрата приятелка на Ани в службата, страстно вярваше на астрологията. Преди да се премести да живее близо до Ани в района на Северния плаж на града, направи хороскоп на Ани.

— Щом ще бъдем не само колежки, но и съседки, добре е да си подхождаме.

Излезе, че планетите им са съвместими и досега действителността не го опровергаваше. Дарси бе първокласен архитект — жена, преуспяла в света на мъжете. А Ани, специализирала в областта на вътрешния дизайн, особено за мащабни проекти, обожаваше да работят заедно. Талантите им приятно се допълваха.

— Аз съм огнен знак — Лъв — пълна с енергия, ентусиазъм и грандиозни планове — обясни й Дарси. — А ти си Рак — воден знак — и затова си упорита, чувствителна, предана и внимателно изпипваш детайлите.

Ако сме огън и вода, защо се разбираме толкова добре? — попита я тогава Ани развеселена.

— Изгряващият ми знак е Риби, а при теб има няколко огнени елемента, които са в хармония с моите…

Какво ли пък означава това?

Хората често коментираха, че на Ани и Дарси не само работата им е привлекателна, но и външността. Ани имаше светлоруси коси, сини очи и бяла кожа. Косите на Дарси бяха черни, очите — кафяви, а кожата й — смугла. Ани се обличаше елегантно, но консервативно, с делови костюми и добре подбрани аксесоари. Дарси пристигаше на работа с къси, прилепнали рокли, с дълбоки деколтета. Обилно използваше туша за мигли и очертаваше очите си с тежка очна линия. Дългите й нокти обикновено бяха лакирани с тъмни нюанси на кафяво, лилаво или червено. Макар Дарси никога да не се обличаше в „сериозен, делови стил“ тя нямаше трудности да спечели уважението на хората, с които работеше, доколкото Ани забелязваше.

— Не знам как са разположени планетите им — отбеляза Ани, докато оглеждаше тълпата, — но тази вечер тук забелязвам няколко приемливи мъже. — Видя как на дансинга Франческа Карлайл се придвижва с доста залитане от един партньор към друг. Съпругът й се бе оттеглил и отпиваше шампанско. — Какво ще кажеш за онзи с прилепналите панталони, който прилича на сърфист?

Дарси поклати глава.

— В Сан Франциско сме, забравяш ли? Всички привлекателни свободни мъже са обратни. — След това по-внимателно изучи сърфиста. — От друга страна — ухили се тя — нищо не пречи да опитам.

— Иди го залови, маце.

Докато Дарси, настроена за лов, се отдалечи, Ани се зачуди защо не успява да се насили да стори същото. Чарли почина преди близо две години. Беше крайно време да престане да стои до стената при светски събирания.

Но едно бе да си го повтаря, а друго — да премине към действие. Чарли продължаваше да й липсва. Той бе нейната опора, учител, защитник. Беше само пет години по-възрастен от нея, но идваше от съвършено различен свят — свят, изпълнен с увереност, сигурност, надежда. Бе я убедил, че всичко е възможно, стига да се постараеш достатъчно и да не се отказваш от мечтите си. И тя му вярваше, защото с Чарли всичко изглеждаше възможно. Докато не му поставиха диагноза рак.

Той реши твърдо да се пребори с болестта. Когато невъзможното стана очевидно, се утеши с мисълта, че всичко, което лекарите научат от страданието му, ще им помогне да излекуват други. Чарли виждаше положителната страна на всяко нещо.

В памет на всичко научено от него, след смъртта му Ани се постара да не забравя вечния му оптимизъм. Но когато загуби и основаната от него компания, светът й изглеждаше доста черен. А може би в крайна сметка Чарли се оказа прав. Ето, само няколко месеца по-късно тя вече беше професионален дизайнер с отлична работа. Срещаше се с множество колеги и присъстваше на светско събиране на яхтата на Матю Карлайл. Преди една година, когато Карлайл разби и последната й надежда, че ще успее да запази „Фабрикейшънс“, трудно можеше да повярва, че подобно нещо е възможно.

Пристигна с известно закъснение за тържеството — яхтата точно се готвеше да поеме за вечерната си разходка из огрения от лунната светлина залив на Сан Франциско. Разходката продължи по време на няколкочасовата вечеря, сервирана на борда, но сега се намираха обратно в пристанището. Всеки, който искаше да си тръгне по-рано, можеше да го стори.

Ани беше отчасти изненадана, че още не си е тръгнала, защото Матю Карлайл бе последният човек, когото би искала да срещне отново.

Дори не беше сигурна, дали той подозира за присъствието й. Вероятно включването й в списъка на поканените е дело на Франческа. Светската дама, известна с благотворителната си дейност, представляваше важна фигура в комитета, ангажиран с построяването на църквата „Общ път“. Току-що бяха наели „Броуди Асошиътс“ да проектира и изгради катедрала. По време на преговорите и договарянията Ани поопозна Франческа.

Франческа се бе посветила да събира дарения за църквата „Общ път“. Бързо разрастващата се християнска секта се ръководеше от много близка на Ани приятелка — преподобната Барбара Рей Акер, чиято дейност сред съсипаните от живота жени или болни от СПИН стана легендарна в Сан Франциско. Катедралата на църквата „Общ път“ щеше да бъде една от най-големите и внушителни сгради в града, а Ани бе определена да следи за осъществяването на проекта.

Тази вечер празнуваха четиридесетия рожден ден на Франческа, но вътрешно Ани тържествуваше за собствения си успех.

— Здрасти — приближи се Сам Броуди, нейният шеф. — Изглеждаш сияеща. Да не би да имаш причини да си щастлива?

Закачливият му тон предизвика усмивката на Ани.

— Отлично знаеш защо съм щастлива.

— Да не би да е свързано с една катедрала, за която дизайнерка на име Ани Джеферсън предложи фантастичен вътрешен дизайн?

Ани спонтанно го прегърна. Допадаше и да работи за Сам. Той, където и да се появеше, сякаш носеше слънчева светлина. Косите му бяха руси и грееха като новоизсечени жълтици. Сините му очи блестяха, а около него витаеше дух на човек, потомък на старо и заможно семейство. Макар да бе учил в подходящи училища и да бе член на редица изтъкнати клубове, не излъчваше никакъв социален снобизъм. Беше приветлив, чаровен и достъпен.

— Между другото — подхвана той, — вчера разбрах, че поръчката на Пресман ни е вързана в кърпа. Ал Пресман е силно впечатлен от работата ти и изрази готовност да ни наеме. Заслужаваш похвала.

Тя наклони глава и се засмя:

— Под формата на увеличена заплата, надявам се.

— Това да, както и повишение в службата.

— Звучи ми като предложение, което не мога да откажа!

Усмихна й се и с галантен жест поднесе ръката и към устните си.

— Преди време си дадох сметка, че една от най-умните ми постъпки бе да те наема.

— Благодаря — промърмори тя.

Когато Сам се отдалечи, за да поприказва с останалите гости, Ани дълбоко пое дъх. Нещата се уреждаха добре! Вече престана да се притеснява за работата си, за бъдещето. За пръв път от смъртта на Чарли започваше да изпитва сигурност.

 

 

— Желаеш ли да танцуваме? — попита я някой.

Ани се извърна и видя Сидни Канин, застанал плахо до нея. Сид бе архитектът й във „Фабрикейшънс“. Остана леко изненадана, когато след закриването на компанията й, Сам предложи работа и на Сидни. Очевидно плановете на Сид да се завърне в Ню Йорк се бяха провалили и състрадателният Сам нае Сид, независимо от неособено добрата му репутация.

За разлика от Сам Броуди или Матю Карлайл Сид не беше мъж, когото повторно поглеждаш — среден на ръст, с нормално телосложение, с безлична физиономия и старомодни, с тежки рогови рамки, очила, които обезобразяваха очите му. Рядко имаше какво да каже, а направеше ли го, неизменно беше мрачно и сприхаво.

Не й се искаше да бъде груба. Прие поканата и остана приятно изненадана, че той е добър танцьор, с чудесно чувство за ритъм.

Поговориха малко, затова как са спечелили договора за строежа на катедралата. Кисел, както обикновено, Сид заяви:

— По-добре да не лежим на лаврите си, докато не изградим сградата. — Отмести поглед от нея. Изглеждаше по-напрегнат от обичайно. Ани забеляза, че зяпа към Франческа Карлайл, с която преди малко бе танцувал. Докато държеше Франческа в ръцете си, по лицето му не се долавяше обичайното мрачно изражение, напротив — изглеждаше оживен. — При подобен крупен обект нещо все не е наред.

Макар твърдението му да отговаряше на истината, Ани предпочиташе да не разсъждава в тази посока. Тя щеше да следи изпълнението на проекта и се надяваше катедралата да бъде завършена успешно.

Двамата със Сидни се озоваха до Сам Броуди — той отново танцуваше с Франческа и сега нямаше съмнение, че е пияна. Хихикаше и отмяташе назад глава. В един момент погледите на Ани и Сам се срещнаха и гримасата му сякаш казваше: „Измъкни ме оттук“.

Ани му се усмихна. Франческа лично внесе щедра сума във фонда за изграждане на катедралата, а и председателстваше комисията по строителството на църквата „Общ път“. Без нейната подкрепа нямаше да има никаква катедрала. Затова се налагаше Сам да потърпи.

Сидни погледна към Франческа и Сам. Едно подозрение се появи в главата на Ани. Да не би Франческа да привлича Сидни? Или той е влюбен в нея? А ако между тях има любовна връзка? Изглежда невероятно, но от години се носят слухове за неблагополучния брак на семейство Карлайл.

Щом мелодията свърши, Ани се усмихна на Сидни:

— Благодаря. Беше чудесно.

Ала когато понечи да се отдалечи, той я хвана за ръката.

— Тревожа се за проекта. Да отидем да поговорим насаме.

Ани нямаше желание да слуша дългия списък от неоснователни притеснения на Сидни, но и не искаше да пренебрегне загрижеността му.

— Кое по-точно те тревожи?

— Само няколко детайла, но не е изключено да се окажат важни.

В този момент някой почука с нож по чаша, за да привлече вниманието на гостите. Ани остана доволна от прекъсването. Когато Сид започваше да изброява „детайли“ нищо не беше в състояние да го спре.

Оказа се, че самият Матю Карлайл почуква по чашата. Застанал пред оркестъра, той очевидно се канеше да направи съобщение. Съпругата му стоеше облегната на стената от лявата му страна. Тънките й ръце притискаха стомаха й. Изглеждаше зле. Ани се надяваше тя да не припадне или повърне.

— Днес е специален ден за моята съпруга, както всички знаете, и сме доволни, че го споделяте с нас — започна Карлайл. — На Франческа й е особено драго толкова много нейни приятели да се съберат на едно място. Искаме да ви благодарим, че дойдохте.

Сидни изсумтя. Ани го погледна и долови с каква враждебност се е вторачил в семейство Карлайл. Самата Франческа изглеждаше странно. Докато съпругът й говореше, тя се въртеше неспокойно, отегчено. При делови срещи и благотворителни прояви винаги се държеше подобаващо. Но Ани бе дочула, че има проблеми с пиенето, а тази вечер явно се бе престарала.

Франческа и Сидни? Не е възможно, мина й през ума.

— Очарователната ми съпруга не беше въодушевена от моето предложение за това събиране — продължи Карлайл. — Парите, както заяви тя, могли да се похарчат за по-полезни неща, вместо за светско тържество по повод рожден ден. Но вие всички сте наясно колко много пари и време посвещава Франческа на значими дела. Прави го без излишна показност и често без да получава дори благодарност от хората, на които се е притекла на помощ. Ето защо тя заслужава нашето уважение.

Франческа пристъпи напред, изглежда малко прибързано, защото съпругът й се готвеше да продължи да говори. Заставайки пред него, тя го погледна свирепо и обяви:

— По дяволите, Матю, престани с тези глупости!

В помещението се възцари пълна тишина. Карлайл хвана ръката на съпругата си, сякаш искаше да я възпре, но тя се отскубна.

— Хайде, стига с лъжите! Писна ми от този цирк, както сигурно и на теб.

— Седни, Франческа — подкани я Карлайл със съвършено различен тон. — Пила си малко повече, отколкото трябва.

Гласът и изразът на лицето му напомниха на Ани за тона как се държа той с нея в деня, когато се отказа от услугите на „Фабрикейшънс“. Независимо от изисканото му поведение, у Матю Карлайл се долавяше нещо безмилостно.

Без да му обръща внимание, Франческа дръпна ръката си, вдигна чаша и обяви:

— Точно така! Празнувам! Но би ми било неприятно нашите приятели да останат с погрешно впечатление, защо пих толкова много. Не празнувам рождения си ден, а свободата си. Не четиридесетата година от окаяния ми живот, а последната година от брака ми с теб!

Дарси се приближи към Ани и прошепна:

— Вярваш ли на ушите си?

Преди Ани да успее да отговори, домакинята продължи:

— Да, приятели мои, този фарс свърши! Утре сутринта ще подам документи за развод с великия Матю Карлайл. Каня всички ви да следите хода на войната, която започва, защото моят адвокат ме предупреди, че бизнесмените милиардери ставали стиснати, когато се стигне до поделяне на собствеността със съпругите си.

Изражението на Матю бе застинало, но дори от другия край на помещението Ани забеляза пулсиращата на врата му вена. Мигом схвана, че е изключително ядосан и едва се контролира.

Без обаче да реагира на казаното от съпругата му, се извърна и напусна салона.

Острият смях на Франческа се извиси над приглушените гласове на гостите. Никой не знаеше как да реагира. Ани не познаваше добре семейство Карлайл и нямаше представа дали най-близките им приятели не са в течение на проблемите им, но остана с впечатлението, че повечето от присъстващите са направо шокирани.

Сам се приближи. Лицето му бе малко бледо. Бяха приятели с Карлайл от дълги години.

— Не е ли най-добре да си вървим? — предложи той на сътрудничките си. — Събирането явно свърши.

Очевидно всички бяха стигнали до този извод. Шепнейки възбудено, гостите се насочиха към вратите. Няколко души, сред тях Сам и Сид, наобиколиха Франческа да й предложат утеха, предположи Ани. Опита се да отгатне, дали Сид е изненадан от съобщението на Франческа, но за пръв път изразът на лицето му остана непроницаем.

Ани се опита да открие в тълпата приятелката си Барбара Рей Акер, която бе близка и с Франческа. Точно в такива ситуации Барбара Рей се справяше умело. Знаеше кога да изслушва и кога да заговори. И освен това — винаги съобразяваше какво да каже, за да успокои човек.

Ани я забеляза в началото на тържеството, но очевидно Барбара Рей си бе тръгнала. Вероятно някой от енорията й се нуждаеше от нея.

Вече с връхната си дреха, Ани се приближи до Франческа и леко стисна ръката й.

— Събирането беше чудесно — сподели тя искрено. До преди минути, това беше самата истина. — Благодаря за поканата.

Жената бе толкова пияна, че Ани се усъмни дали изобщо ще я разпознае. Но Франческа се взря право в очите й и за миг погледът й се избистри.

— Пази се, Ани! — Франческа се усмихна многозначително. — Винаги те е харесвал, скъпа. Приеми съвета ми. Пази се.

Ани премигна, изчерви се и изпита чувство за вина.

— Какво искаше да каже? — Дарси не се стърпя и попита, когато поеха по пасарела към кея.

— Представа нямам — пророни Ани. — Беше доста пияна.

— Винаги съм ги смятала за щастлива двойка — продължи Дарси. — Но явно човек никога не знае…

 

 

На следващото утро новината за случилото се заемаше първа страница във всички вестници.

„Франческа Карлайл, четиридесетгодишна, съпруга на компютърния бизнесмен, милиардера Матю Карлайл, е открита призори във водите на залива на Сан Франциско. Аутопсията ще установи точната причина за смъртта.

Кончината й е настъпила след снощното тържество, организирано на семейната яхта по повод рождения й ден. Носят се слухове, че покойницата е пила доста и се е скарала със съпруга си пред гостите. Матю Карлайл отказва да направи изявление, но се съобщава, че сътрудничи на полицията в разследването.“

Шокирана, Ани прочете вестниците и изслуша новините. Нямаше сили да отпъди от съзнанието си израза на студен гняв, появил се върху лицето на Матю Карлайл.