Линда Барлоу
Ревност (34)

Тридесет и четвърта глава

Матю и Ани си тръгнаха. Барбара Рей свърши едно-друго из Младежкия център, постоя при Паулина, която в момента спеше дълбоко и се зачуди дали ще я завари сутринта. Кървенето бе спряло и момичето отказа да приеме предложеното приспивателно. Нямаше търпение да се завърне при любовника си. Щом се събуди, щеше да изчезне.

Барбара Рей шепнешком се помоли за нея. Нямаше какво друго да направи. Паулина бе упорита и влюбена.

Барбара Рей се качи в малката, набързо стъкмена спалня. На втория етаж на сградата бе сама, но не напълно. Винаги усещаше мощното присъствие на Бога. Той виждаше тайните, които таеше в душата си.

Приклекна отстрани на леглото и прилепи лице към желязната рамка. Усети как метала се впива в бузата й. Започна да се моли, без да обръща внимание на болките в коленете, раменете и лицето.

— Милостиви Боже — прошепна тя, — помогни ми да избера правилния път…

Когато най-после, след доста време, се надигна, вече знаеше как да постъпи.

 

 

Изкушението отново, се оказа огромно. Беше девет вечерта и Дарси излезе, за да купи от близкия магазин хляб за утрешния обед, но в крайна сметка се озова в квартала на Сам. Зърна скъпоценно място за паркиране на две преки от дома му.

Докато слизаше от колата усети прилива на адреналин. Но тази вечер я движеше не само страстта. Изпитваше и гняв, а това я караше да се чувства добре.

Беше бясна, че Сам е споделил с Ани за връзката им. Вероятно нямаше да е така разгневена, ако не бе настоявал тя да не казва нищо на никого. Господи, какъв лицемер!

Още по-ядосана беше, защото бе паднал толкова ниско — да я подозира, че е извършила измама при проекта на катедралата. Измама ли, та той я подозираше в убийство!

Възнамеряваше да се изправи лице в лице с него. Щеше да му обясни точно какво мисли по негов адрес.

Крачеше към дома му и си повтаряше какво щеше да му каже. Как щеше да реагира на обвиненията й? Щеше ли да ги отхвърли? Или щеше да ги приеме? Или да приеме обратно нея? Съществуваше ли все още някакъв шанс?

Може, след като се навикат един на друг, отново да се озоват в прегръдките си. Може…

„Престани да мислиш за това, дявол да те вземе!“

От залива духаше и Дарси усети, че й е студено. „Глупаво постъпвам. Защо го правя? Защо не се спра?“ Вече виждаше къщата на Сам, но изведнъж спря. Осъзна, че сълзи се стичат по лицето й и всеки момент ще рухне.

Само ти можеш да се спреш, обаждаше се глас вътре в нея. Само ти. Можеш да го сториш. Но трябва да направиш усилие.

Трябва да си възвърнеш трезвата мисъл и преценка. Трябва да си кажеш: „Добре — дотук! Всичко свърши. Имам проблем и се нуждая от помощ. След това потърси помощ, Дарси. Прибегни до терапия, ако се наложи. Не си единствената с подобни чувства. Не си сама.“

Дарси се облегна на едно дърво и се разрида.

„Господи — прошепна тя, — звуча като Барбара Рей.“ Едва помислила за монахинята и Дарси видя Барбара Рей да се задава от другия край на улицата право към вратата на Сам Броуди.

Господи! Отначало Дарси реши, че има халюцинации. Но всичко друго наоколо изглеждаше истинско и стабилно. Самата Барбара Рей, от плът и кръв, влизаше в дома на Сам Броуди в девет вечерта!

Защо?

Усети как кръвта пулсира във вените й. Нещо става. Нещо, което въобще не бе свързано с маниакална амбиция. Именно това й даде кураж да направи нещо, което никога преди не беше дръзвала. Когато Барбара Рей влезе, Дарси се качи на стълбите и застана на верандата. Приклекна отстрани на вратата и я задържа миг преди да се затвори.

 

 

— Сам, отдавна искам да поговорим по един въпрос.

Любезен, както винаги, Сам й предложи нещо за пиене, кафе, чай. Барбара Рей отказа. Просто искаше да приключи с тази история веднъж завинаги.

— Ако имаш проблем със субсидирането, знаеш че ще направя каквото мога — увери я Сам.

— Знам. Ти си щедър човек и ти благодаря от все сърце. Но този път не става въпрос за набиране на средства.

В хола Сам седна срещу нея. По спортна риза с къси ръкави и кафяви джинси изглеждаше добронамерен и овладян.

— Сам, поради естеството на работата ми, хората ми разказват най-различни неща. Понякога просто искат да получат съчувствено ухо, понякога търсят съвет. Старая се да ги изслушвам и да ги насърчавам, да им дам каквото им е нужно.

Сам се усмихна и кимна:

— И доколкото чувам, се справяш изключително добре.

— Понякога чувам деликатни, интимни неща. Хората нерядко се изповядват пред мен, сякаш съм римокатолически свещеник, и търсят опрощение за греховете си.

— Което се твърди, че пречиства душата — подметна Сам. Наведе се напред и продължи: — Накъде биеш, Барбара Рей?

— Подобно на свещеник, психиатър или лекар, имам чувството, че много от тези признания са поверителни. Чутото не бива да се преразказва от мен. Мой свещен дълг е да ги запазя в тайна, дори ако споделяйки ги, изпълня по-висша етична норма.

Сам изглеждаше озадачен. Не откъсваше поглед от нея, но нищо не каза.

— Проблемът е, че за разлика от римокатолическите свещеници не съм се клела да не споделям чутото. Това в известен смисъл прави по-трудно за мен решението ми каква точно е моралната ми отговорност. Също така трябва да имам предвид, че чутото от мен може да представлява само част от сложна и объркана ситуация. Човек, например, ми доверява нещо, което всъщност не е вярно. Той вярва, че е истина или си фантазира, че е истина. Не се кълна, че онова, което чувам е вярно. В най-добрия случай само се опитам да преценя дали е вярно, като се опирам на характера на човека, който ми го казва.

— Дотук те разбирам напълно — обади се Сам. — Но не ми е ясно, какво точно искаш да ми кажеш.

— Искам да ти кажа, че веднъж един човек ми призна нещо за теб, Сам. Не знам дали е истина… Дори навремето ми бе трудно да го повярвам. Независимо от това, то е важно, а след време стана още по-важно. От месеци се терзая и се чудя дали няма да е по-добре в този случай да наруша обета си за мълчание.

Сам се изправи, обърна се с гръб и отиде до прозореца. Когато след няколко секунди отново я погледна, изразът му бе напълно спокоен.

— Би трябвало да си по-конкретна, Барбара Рей, защото нямам представа за какво говориш.

„Хайде, кажи му“ — подкани се монахинята.

— Преди смъртта си Франческа Карлайл ми довери, че се е замесила в любовна история, която поражда чувството й за страх и вина. И посочи, че ти си този любовник, Сам.

Очите му се присвиха и той невярващо възкликна:

— Аз?

Барбара Рей не пропусна да забележи нетрепващия му поглед, спокойните ръце и тоталната му изненада. Или бе напълно искрен, или съвършен актьор.

— Тя ми го каза. Изпитваше особена вина, защото си най-старият приятел на съпруга й.

— Естествено. — Звучеше малко отбранително, но Барбара Рей трябваше да признае, че тонът му щеше да е такъв, ако дори току-що чутото обвинение да е лъжа. — Матю и аз се познаваме още от колежа. С Франческа се знаем от преди това. Да се любя с нея, за мен би било най-подло предателство спрямо приятелството ни.

Барбара Рей кимна в знак на съгласие и продължи:

— И все пак съществуват всички предпоставки да смятаме, че тя е имала любовна връзка с някого. И е странно, че полицията така и не успя да идентифицира този човек. Лесно е да си представим, защо той сам не се е издал. Ако се беше разбрала ролята му, щеше да попадне в списъка на заподозрените. И все пак, странно че нито полицията, нито наетите от Матю частни детективи не откриха кой е.

— Толкова ли е изненадващо? По време на процеса обвинението даде доста ясно да се разбере, че няма доказателства за изневяра, просто защото такава не е извършвана. Да, пиеше прекалено много, както е известно. А и въображението й бе богато.

Последното, помисли си Барбара Рей, е нещо което един любовник би знаел със сигурност. Но от друга страна то ще е известно и на дългогодишен приятел.

А и Барбара Рей от личен опит бе наясно, че Франческа винаги бе склонна силно да преувеличава.

Може и да си е фантазирала, че е в любовна връзка със Сам. Нямаше да е единствената жена, завладяна от този привлекателен, приятен мъж.

— Ани ми спомена, че според теб любовникът на Франческа е бил Джузепе Бриндеси.

Изразът на лицето му трепна. Изненадан ли беше? Дали е очаквал Ани да не споделя информацията?

— Отказвам да коментирам — заяви той.

— Пред нея си твърдял, че си ги видял прегърнати.

— Дори да е така, никога няма да го призная пред съда — отвърна той. — Особено сега, когато Джузепе е мъртъв, а отпечатъците на Матю са по цялото скеле. Става въпрос за най-стария ми приятел.

— Но това не може да е вярно — прекъсна го Барбара Рей. — Джузепе Бриндеси беше педераст.

Сега вече на лицето му се изписаха шок и изненада. Бързо се извърна към прозореца.

— И той се изповяда пред мен. Бил е такъв цял живот. Нямаше свои деца, затова бъдещето на Вико му бе така важно. Момчето е синът, който никога не му се е родил.

— Колкото и интригуваща да е информацията тя не променя факта, че Франческа и Джузепе бяха особено близки. Може просто да са били добри приятели.

— Сам, аз не съм юрист. Не желая да те притискам. Но двама души загинаха от насилствена смърт и полицията изглежда смята, че има връзка между убийството на Франческа и на Джузепе. Никога няма да си простя, ако се окаже, че е загинал невинен човек, защото не съм казала на полицията за евентуалната самоличност на тайнствения любовник на Франческа.

Той се обърна към нея:

— Ако загатваш…

Барбара Рей го прекъсна така умело, както прекъсваше младежите, с които се занимаваше в Младежкия център.

— Сам, остави ме да довърша. Нямам право да задавам този въпрос, знам, а и ти не си задължен да ми отговориш, но все пак: Не бяхте ли ти и Франческа любовници?

— Да.

Барбара Рей усети как очите й се разширяват. Изпита известен шок, защото очакваше той да отрече.

— Франческа и аз бяхме любовници в продължение на шест месеца преди двадесет и една години — поясни той.

— Именно така Матю се запозна с нея. Тя беше моя приятелка, докато той не я очарова и не я изтръгна от ръцете ми. Доста се разстроих тогава. Обичах Франческа или поне си мислех, че я обичам, тъй като бях едва двадесет годишен. — Направи пауза и прочисти гърлото си. — Трудно го понесох и за малко да разваля приятелството си с Матю. Но преодолях огорчението. И оттогава — откакто ме заряза заради Матю, ожени се за него и заживяха заедно — нито веднъж не сме имали интимни отношения. — Погледна я право в очите. — Казах на Ани, че според мен Франческа и Джузепе са любовници, защото ги видях да се целуват. Сега ти ми съобщаваш, че той бил педераст и аз се чудя на каква точно целувка съм станал свидетел. Изглеждаше ми доста страстна, но кой знае? Когато се заговори за нейната тайна връзка, реших, че знам кой е любовникът. Но не го споменах пред полицията, защото се опасявах да не забия още един пирон в ковчега на Матю.

Барбара Рей кимна. Дотук всичко звучеше логично.

— Имам още един въпрос, Сам. Къде беше по времето на убийството на Джузепе?

— Звучиш като полицейски следовател, Барбара Рей. Не е ли казано в Библията: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“?

— Евангелие от Лука, глава 20, стих 25.

— И все пак ми задаваш този въпрос?

— Да. Но не си задължен да ми отговориш.

— В интерес на истината бях с една жена през онази нощ. Вечеряхме навън, след това дойдохме тук и тя си тръгна едва сутринта. Беше тук, когато се обадиха от полицията. Може да го потвърди.

— Благодаря ти, Сам. — След миг добави: — И прости подозренията.

Той въздъхна.

— Времената са такива, пълни с подозрения. Имам чувството, че е така от смъртта на Франческа. И непрекъснато се сблъскваме с отзвука.

— Да. Вероятно ще е така, докато правдата не възтържествува.

 

 

От мястото, където приклекна пред вратата, Дарси чу всичко.

Истина ли беше? Франческа и Сам?

Отрече да са имали наскоро връзка, но лъжеше. Звучеше искрен, но лъжеше!

Говореше със същия тон, с който й нашепваше ни слова в спалнята. И тогава е лъгал.

Усещаше се леко замаяна.

„Трябва да поговоря с Ани“ — помисли си тя.

Бързо стана и прескочи перилата на верандата. Попадна в храстите, точно когато Барбара Рей излизаше. Притисната към стената на къщата, Дарси чуваше ударите на сърцето си.

Смущаваше я и още нещо, Сам излъга за алибито си за вечерта, в която Джузепе бе убит. Вярно, излезе с жена, после блондинката се прибра с него. Но колата на жената — червеният мерцедес — спомни си Дарси съвсем точно, бе изчезнал някъде преди 4:11 часа сутринта.

Сам нямаше алиби.

 

 

Сам Броуди стоеше напълно неподвижен в средата на хола. Чувстваше се изтощен и изцеден. Току-що като че ли се издъни. Биваше го да преценява хората и му се стори, че в погледа на Барбара Рей долови недоверие, макар да се постара да тушира подозренията й.

Дали му повярва? Възможно ли е да не му е повярвала? През годините бе правил щедри дарения за църквата „Общ път“. Това би трябвало да я накара да се замисли.

Може би не биваше да я пуска да си върви. Ами ако отиде в полицията?

По дяволите. Всичко пропада.

„Успокой се“ — заповяда си той.

Сам зърна отражението си в стъклото на прозореца. Загледан в себе си се насили да се усмихне. Получи се хубава усмивка: искрена, топла, нежна. Усмивка, която бе усъвършенствал през годините. Влияеше дори на очите му, които ставаха меки, разбиращи. Заобиколени със ситни бръчици, те му придаваха вид на доброжелателен, приветлив човек.

Сам Броуди, страхотен шеф, за когото да работиш. Сам Броуди, предан и чувствителен приятел. Сам Броуди, отличен архитект. Сам Броуди, добър и почтен мъж.

Припомни си, че наистина притежава всички тези черти. И, доколкото му е известно, никой не подозира, че притежава и по-тъмна страна. През годините я криеше доста внимателно.

Защото се страхуваше от последствията, ако допусне някой прекалено близо до себе си. Лиши се от радостта на близки интимни взаимоотношения. Нямаше съпруга, деца, близки приятели, запознати с тайните в сърцето му.

С тайната, поправи се той. Притежаваше само една тайна, един грях, който искаше да скрие.

Сам много отдавна си даде сметка, че в един дълбоко нечестен свят, един почтен човек би направил отлично впечатление. През годините си изгради репутация на безусловно честен човек.

Репутацията му вече бе така добре циментирана, че никой не я оспорваше. Допусна малко на брой грешки и то в дълъг период от време. Но все пак допусна грешки. Никой не е съвършен. Изпитваше потребност от интимност подобно на всички хора. Изкуши се. Дарси бе последното изкушение. Каква съвършена любовница беше! Но досега, слава Богу, успяваше да се съвземе навреме.

Сега обаче възникна проблем.

Барбара Рей.

Значи Франческа е говорила с нея. Дяволите да я вземат Франческа. Дяволите да вземат и Матю.

Стомахът му се сви както винаги, когато мислеше за Матю Карлайл. Сам не бе съвсем сигурен кога точно намрази приятеля си. Понякога си мислеше, че е станало в деня, когато се запознаха.

Но по-вероятно да е станало по-късно, когато си даде сметка какво му е приготвила съдбата — да седи кротко настрана, докато Матю Карлайл открадне всичко, което по право принадлежи на Сам.

Сам бе умен, но Матю — по-умен.

Бизнесът на Сам преуспяваше, но този на Матю бе един от водещите в Америка във втората половина на двадесети век — истински феномен.

Сам бе богат, но Матю бе милиардер.

Сам бе обичал само една жена през живота си, но Матю се ожени за нея.

Именно в деня на сватбата на Матю Карлайл с Франческа — церемония, на която Сам Присъства като кум — Сам си обеща: „Някой ден някак ще го върне тъпкано на Матю“.

Защото с цялата си душа ненавиждаше Матю Карлайл. И в продължение на повече от двадесет години остави тази омраза да расте, да става все по-отровна и мерна. При всеки успех на Матю Сам се изпълваше с нова завист и нов гняв. Но не ги показваше. Продължаваше да се усмихва. Когато някой път стоеше до съперника си имаше чувството, че ще се задуши — толкова не му достигаше въздух.

Но сега всичко беше на път да свърши. Беше близо, съвсем близо до осъществяването на целта си. Няма да допусне никои нито Барбара Рей Акер, нито Ани Джеферсън — да застанат на пътя му.

Ани може да се окаже по-голям проблем от Барбара Рей. И тя е изпълнена с подозрения към него. Освен това е умна и влюбена във врага му.

Когато определи Ани да контролира строежа на катедралата от името на фирмата смяташе, че върши брилянтен ход. По същество тя бе вътрешен дизайнер. Бе работила предимно в проектиране на вътрешната част на административни сгради. Не бе прекарвала много време на строеж, не бе работила плътно с предприемачи и наетите от тях работници и фирми. На практика нищо не знаеше за това как се командва изграждането на голям проект.

С други думи — Ани Джеферсън можеше лесно да бъде манипулирана.

Но постепенно събитията се развиха в друга посока. Ани се оказа далеч по-способен ръководител, отколкото си бе представял. Страхотно се справяше с работата и той бе напълно искрен, когато я хвалеше. Искрено се гордееше с нея.

Най-трудно му беше, когато харесва хората, които се готви да унищожи.