Линда Барлоу
Ревност (20)

Двадесета глава

По средата на погребението на Джузепе Дарси се разплака и не спря да хълца. Някои я прегръщаха и търсеха думи да я успокоят, други бяха трогнати, но и изненадани от прекомерното й вълнение около смъртта на работник, когото не познаваше чак толкова добре.

Дарси се чувстваше като измамница.

Знаеше и харесваше Джузепе, но тъгата й, както си даваше сметка, не бе изцяло за него. Отчасти оплакваше себе си.

Всичко наоколо сякаш се сриваше. Не бе постигнала никакъв напредък по отношение на Сам. Той сякаш не желаеше да подновят любовната си история. Никоя от тактиките й не даваше резултат.

Междувременно освобождаването на Сид Канин разтърси всички в „Броуди Асошиътс“. Общо взето Дарси не съжаляваше особено за напускането на Сид, но не й бе приятно да не знае защо е уволнен. Какво е направил или пропуснал да направи? Какво е казал? Ако Сам не е доволен от работата на Сидни, каква е гаранцията, че ще одобри нейната? Ако нещо не му хареса, няма ли да натири и нея?

Важното бе да си запази работата. А, по дяволите, беше преспала с шефа! Чудеше се как е рискувала.

Господи, какъв свят!

Влизайки в църквата с другите опечалени, Дарси прегърна Сам — същата приятелска, утешителна прегръдка, която си размени и с другите. Но Сам май я притисна по-плътно и я задържа по-дълго, отколкото беше нужно за случая.

Или само й се стори така?

Виждаше, че и той е разстроен от убийството. На траурната церемония произнесе кратко слово и думите му за Джузепе бяха толкова топли и емоционални, че разплакаха повечето от присъстващите.

Слушаше го внимателно и се трогна от думите му. Гордееше се с него.

Но дяволите, продължаваше да го обича!

Сети се за блондинката. Дали се срещат още? Или я беше захвърлил, както постъпи с нея?

Дарси усети, че се ядосва.

Опита се да се убеди, че познава хората от типа на Сам — богати, изтънчени, неженени и неспособни да се обвържат с една-единствена жена. Беше четиридесетгодишен и никога не се беше женил. В Сан Франциско това можеше да означава, че е обратен, но тя знаеше, че случаят не е такъв. Чувала бе за безкрайния списък от жени, с които Сам е имал връзки.

Въпреки това нежеланието му да се обвързва романтично влизаше в противоречие с характерното му сърдечно и приятелско държане. Дали няма някаква психологическа бариера? Някаква дълбоко вкоренена неспособност да осъществи интимна връзка? Или просто се старае да разграничи личния от служебния си живот?

Сети се, че Сам с близък с Матю Карлайл. Видя ги да се здрависват сърдечно в църквата. Подобно на повечето мъже, макар и да не се виждаха много често, очевидно ги свързваше старо, изпитано приятелство.

Просто не желае ти да се навърташ наоколо, Дарси — прецени горчиво тя. — По дяволите! А ти защо го искаш? Защото е по-голямо предизвикателство от всичките ти предишни любовници ли? Ако беше така луд по тебе, както ти по него, колко щеше да продължи твоят интерес спрямо Сам?

Да не би да го искаш просто защото прилича на теб?

И ти се държиш към хората приятелски и дружелюбно. Но си прекалено предпазлива, стане ли въпрос да им се довериш. Разказваш на приятелите си фриволни, безсъдържателни неща, а не споделяш важните, личните. Ани вероятно си въобразява, че те познава. А така би се удивила, ако узнае какво всъщност мислиш.

Ще се изненада и отврати.

Дарси наблюдаваше как по централната пътека на църквата носят ковчега към катафалката отвън и за пръв път си даде сметка, че всъщност е благодарна за вманиачената си амбиция спрямо Сам. Ако концентрира цялата си енергия и мисъл към Сам Броуди, не се налага да мисли за смъртта на Джузепе Бриндеси. По-лесно ще си наложи да забрави, че изобщо е имало убийство… ще си представи, че Джузепе е още жив…

Приклекна и започна да се моли.

 

 

Ани се изненада да види Матю на погребението на Джузепе. Наоколо гъмжеше от журналисти, а тя предполагаше, че той не би желал да им се пречка след агресивните им въпроси по време на процеса.

Тя седеше сред множеството. Всички места наоколо бяха заети, — затова не беше сигурна дали я е забелязал. Настани се до Сам и двамата се впуснаха в оживен разговор. Ани се опита да привлече вниманието им, но не успя.

И Сидни дойде в църквата. Усмихна му се плахо, но той се направи, че не я забелязва. Лицето му беше сурово. По едно време отиде при детектив Катрин Съливан, застанала безстрастно зад последните редове, откъдето наблюдаваше всички, дошли да изкажат съболезнованията си.

Траурната церемония свърши. Матю се сбогува със Сам и дойде при Ани.

— Здравей — поздрави той.

— Здравей.

— На идване те зърнах, че си с твои колеги. Ще си тръгнеш ли с мен?

— Да. — Доловила изненадата му, тя се усмихна. — Мислеше, че ще откажа, нали?

— Ани, когато става въпрос за теб, предварително никога не знам какво да мисля.

Измъкнаха се през страничен вход, за да избегнат тълпата журналисти. Лимузина чакаше Матю до колата, която щеше да отведе близките на покойника. Наоколо гъмжеше и от полицаи. Очакваха единствения член на семейството, който така и не се появи. Въпреки усилените действия на властите, Вико все още не беше открит.

— Не се прикриваш добре — отбеляза тя, докато шофьорът й отваряше вратата.

— На погребение няма по-добро прикритие от още един черен автомобил. Ще отидем ли до гробището?

Тя поклати глава.

— Едва ли ще понеса напрежението. Всъщност бих искала… Не знам… Дали да не се повозим малко?

— Звучи ми приемливо — възкликна той и даде нареждания на шофьора.

Настанена удобно на седалката така близо до Матю, Ани си помисли: „Глупаво е да се преструваме, че помежду ни няма нищо.“

Прегърна я. Тя не се дръпна и той я привлече към себе си; Ани склони глава на рамото му.

Лимузината беше оборудвана с дек и той пусна Реквием от Моцарт. Двамата се отпуснаха назад, за да се насладят на музиката.

Ани обожаваше Моцарт, а на погребението на Чарли звучеше главно Реквием. Това толкова красиво и трагично, макар и незавършено от автора си произведение — винаги я разплакваше. Слушаше го за пръв път след погребението на Чарли и спомените изплуваха. Матю я притегли още по-близо към себе си. Ани зарови лице в рамото му и заплака.

Той я притискаше нежно и галеше косите й. През риданията си тя се опита да му обясни защо музиката я разстройва, а той се извини за избора си.

— Да я спра ли? — попита Матю, но тя поклати глава. Изпитваше потребност да я чуе докрай.

Музиката свърши и в настъпилата тишина Ани осъзна как съзнанието й вече е напълно избистрено. Чарли го няма и тази част от живота й не съществува повече. Трябва да продължи напред. Животът е толкова кратък, доказа го и смъртта на Джузепе.

— Знам, че моментът не е най-подходящ да повдигам този въпрос — започна Матю бавно, — но трябва да ти призная, Ани, че те желая.

Не му отговори. Какво можеше да каже? „И аз копнея да съм с теб? Мисля за теб всяка сутрин, щом се събудя, а вечер се приспивам отново с твоя образ.“

Беше наистина така.

„Тогава — защо не? — попита се тя. — По дяволите! Защо не?“

— Струва ми се не съм готова още — чу тя собствения си глас.

Хвана брадичката й и извърна лицето й, за да я погледне в очите.

— Какво ти е нужно, Ани? Време? Съблазняване? Търпение от моя страна? Или малко романтичка агресивност?

— Усмихна се и добави: — Подскажи ми.

Тя също се усмихна.

— Отлично се справяш, повярвай ми. Харесвам те, Матю. Много повече отколкото очаквах.

— Но…?

— Но преминах през сериозни житейски премеждия и си давам сметка, че още не съм излязла напълно от тунела. Когато загубих Чарли… — Направи безпомощен жест с ръце. — Невъзможно ми е да изкажа някои неща. Вкопчих се във „Фабрикейшънс“ заради сигурността, която ми даваше и защото бе нещо създадено заедно със съпруга ми. Искахме да имаме дете, но не успяхме. „Фабрикейшънс“ беше нашата рожба и когато загубих фирмата, изпитах чувството, че за мен животът няма повече смисъл. — Той поклати глава, а тя докосна ръката му. — После дойде предложението от „Броуди Асошиътс“ и ми възвърна професионалното самочувствие. Поне това успях да придобия отново. И в момента разполагам само с него. Не искам да го проиграя. Моментът е тежък за компанията, защото възникнаха проблеми. Изкушавам се да не мисля за тях, но не успявам. Някой е извършил убийство в моята катедрала и не разбирам как или защо, но докато не се изясни… — гласът й затихна.

— Добре — обади се Матю. — Изслушах те, повярвай ми, разбирам те напълно.

Поседяха смълчани. Единственият шум бе от гумите на лимузината върху гладкия асфалт.

— По този повод, Ани, има нещо, за което трябва да помислиш — подхвана той.

Погледна го в очите. Сега те бяха много сериозни.

— Ченгетата все още не са ме търсили във връзка с убийството, но и това ще стане. Точно както направиха при смъртта на Франческа.

Ани премигна.

— Защо?

— Защото ще открият, ако вече не са го направили, мои отпечатъци по цялото скеле, от което падна Джузепе.

Тя и Матю на строежа… Той се среща с работниците и се здрависва… Тя подвикна нещо на Джузепе… Матю се готви да се изкачи по скелето… Вместо това Джузепе се спуска и двамата разговарят…

— Няма от какво да се притесняваш — подхвана тя бързо. — Всички знаеха за какво си там. Има свидетели…

— Ще настояват, че съм се върнал по-късно. Имат предвид, че с моя опит на убиец знам, колко е предвидливо да оставиш следи на място, за което можеш да дадеш правдоподобно обяснение за уликите.

— Но дори и да е така, това беше първата ти среща с Джузепе. Нямаш мотив да го убиеш. Независимо дали има твои отпечатъци или не, защо полицията ще се насочва към теб?

Той бавно поклати глава.

— Представа нямам, Ани, но инстинктът ми подсказва, че тези типове няма да подминат и най-малкия повод да ме злепоставят. Наречи го параноя на несправедливо обвинен човек.

Вероятно имаше право, помисли си тя. За него убийството е кошмар, безкраен кошмар.