Пол Дохърти
Мистериум (8)

7

Barrator: продажен служител

Младият писар влезе наперено в залата. Той спря до вратата, положи ръка върху Евангелието и издекламира клетвата, четейки набързо от парчето пергамент, което Чансън му подаде. После пристъпи напред, без да чака покана и седна на един от столовете. Кръстоса крака и се заигра с пръстена си, гледайки ту Ранулф, ту Корбет.

— Мастър Есколиър, известен още като Калугерицата — Корбет насочи пръст към него, — извади голям късмет, че в „Сейнт Ботълф“ не ти хвръкна главата.

— Сър Хю, през целия си живот съм бил късметлия. Не за първи път рискувам да загубя главата си, и се съмнявам, че ще е за последно.

— Остроумна реторика — заяви Ранулф, — но сега ще трябва да отговориш на нашите въпроси напълно искрено. Положи клетва. Можеш да бъдеш обесен или подложен на премазване до смърт за лъжесвидетелство.

— Казах ли, че няма да отговоря? Задавайте въпросите си, каквито пожелаете.

— Защо отиде в „Ангелския поздрав“? — попита Корбет.

— Разбрах новините. Научих, че Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха са убити. Разбира се, исках да се уверя с очите си.

— Защо?

— Мразех ги.

— А, да, твоите господари Харви Стантън и мастър Бландфорд казаха, че си имал зъб на тези бандити.

— Това е вярно, сър Хю. Преди много години баща ми беше преуспяващ търговец, свещар. Той продаваше най-хубавия и скъп восък, не само в Лондон, но и в чужбина. — Калугерицата разпери ръце. — Това, което Уолдън и Хюбърт поискаха от него, беше просто да им плаща такса, за да не го преследват, изнудваха го. Баща ми възрази. Те му организираха жесток погром и съсипаха магазина му. Никога няма да забравя това.

— И къде живееш сега?

— На Майтър Стрийт, в малка къща заедно с майка ми.

— А преди това?

— Ходех на училище в „Сейнт Пол“, после продължих образованието си в Оксфорд. След това получих назначение при негова милост епископа на Уинчестър. Дълго служих там, представих се добре, но трябваше да напусна, защото майка ми се разболя. Епископът ми даде препоръчителни писма и аз се върнах в Лондон. Опитвах се да си намеря работа тук-там, но както знаете, това е трудно начинание. Обърнах се към милорд Стантън, но той не можеше да ми даде никаква служба. По-късно открих, че Уолдън и Хюбърт Монаха се забогатели и имат вече доста голямо влияние. Казах на Стантън, че бих желал да се присъединя към тяхната шайка, да ги шпионирам и да предавам събраните сведения. Не исках нищо повече от това да видя и двамата обесени на Елмс, в Смитфийлд.

— А не се ли страхуваше? — попита Ранулф. — Искам да кажа — доскорошен служител от домакинството на епископа на Уинчестър да се свърже с престъпници?

— Мастър Ранулф, също като теб, и аз съм носил оръжие. Участвал съм в сражения в Шотландия и в Гаскония. Препоръчителните писма на негова милост епископа на Уинчестър ще потвърдят това. Не се боя от меч и нож. Видял съм повече кръв досега в живота си, отколкото мнозина други накуп, за много животи. Това не ме притесняваше. Още повече, че имах причина да мразя и двамата негодници.

— И така, ти се присъедини към шайката на Джайлс Уолдън. И той те прие?

— Разбира се! Аз съм грамотен, мога да пиша, мога да чета. Представих се като бивш свещеник, избягал от енорията си в Линкълншир заради някакво престъпление. Убедих го, че мога да се меря в злодеянията с най-добрите от тях. Уолдън ме прие. Получих високо място в неговия съвет. Всичко, което научех, предавах на милорд Стантън. Така ми се иска да бях имал малко повече време.

— Но ти не знаеше нищо за връзките на Уолдън или на Хюбърт Монаха с Уолтър Ившам, главния съдия?

— Не знаех. Сега разбирам, че е имало и друг шпионин, някой, който се е подписвал като жител на „Страната Кокейн“, но аз нямах и най-малка представа за това.

— А метежът в затвора? — попита Корбет. — Посетил си разбойниците в Нюгейт?

— Да.

— Защо?

— Исках да поддържам представата, че съм техен съюзник, загрижен за това, което може да се случи на приятелите ми. Казах им, че съм избягнал капана на шерифите. Те не знаеха, че имам писмо, което ми подсигурява протекцията на Короната.

— И кога беше това?

Калугерицата примигна, устните му се свиха. „Лъжеш, помисли си Корбет, не ми казваш цялата истина.“

— Кога беше това? — повтори рязко Ранулф.

— Малко преди метежа. Продължих да се правя на един от тях. Не видях Уолдън; държаха го в една от ямите. Занесох вино, хляб и плодове на хората му. Побъбрих с тях, но уверявам ви, нямаше нищо важно.

— И това е всичко?

— Казах ви, това е всичко.

— Тогава защо се присъедини към другите престъпници и бандити в гробището на „Сейнт Ботълф“?

— Изпадането в немилост на главния съдия беше голяма изненада за мен. Надявах се да науча нещо повече, сведения, които да свържат по-тясно Уолдън с Ившам. Не успях. На следващия ден, чувайки за метежа и за последвалото бягство, отидох до „Сейнт Ботълф“. По една чиста случайност бях разпознат и арестуван. Поддържах представата за себе си, докато се изправих пред вас.

— А сега, какво, господин писарю? — попита Корбет. — Какво ще правиш?

— Надявам се да получа възнаграждение за стореното. Лорд Стантън може да ме назначи в неговото домакинство или да ми осигури някой доход от някой църковен имот.

Корбет се отпусна назад в креслото си.

— Знаеш ли, мастър Есколиър, Калугерица или както там още се наричаш, че съм наполовина склонен да наредя да те оковат и да те изпратя в Нюгейт?

— Защо, сър Хю? Какво престъпление съм извършил?

— Също както и твоите господари — отвърна му Корбет, — и ти не говориш лъжи, или поне не мисля, че го правиш; просто не ми казваш цялата истина. Твърде сладкодумен си. Думите се леят от устата ти като добре репетирана реч, като някакъв наизустен урок. Да го кажем направо, без заобикалки, аз не ти вярвам. Мисля, че знаеш повече за безчинството, което бе извършено, отколкото разкриваш тук, пред нас. Ти, по свои собствени признания, си човек, който е привикнал да носи оръжие. Служил си в кралската армия. Възможно е да си влязъл в „Залите на Чистилището“, да си измъкнал оттам Игнасио Инглийт, и да си го убил в Куинсхийт. Възможно е да си влязъл и в абатството „Сион“ и да си екзекутирал Уолтър Ившам. Възможно е да си отишъл в „Ангелския поздрав“ и да си убил двамата мъже, към които си хранел дълбока омраза. Накрая, възможно е и да си влязъл в дома на Уолтър Ившам, и по причини, известни само на теб, да си обезглавил Кларис, втората съпруга на нашия бивш главен съдия, и нейния любовник, Ричард Финк.

— Всичко е възможно, сър Хю, но все пак, защо бих го направил? Интерес за мен представляваха единствено Уолдън и Хюбърт Монаха.

— Не отричам — отвърна Корбет. — Това, което искам да установя, е каква роля може да имаш ти във всички тези ужасяващи убийства. Значи, сър, ти живееш заедно с майка си на Майтър Стрийт. Е, не се отдалечавай много, и очаквай да бъдеш призован отново.

Калугерицата излезе. Корбет вдигна едно перо и започна да го остри с малък нож за хартия.

— Не му вярваш, нали, господарю?

— Прекалено многословен, сладкодумен, остроумен, но едно нещо не може да скрие — усмихна се Корбет на помощника си. — Косата си.

— Какво, господарю?

— Косата си — промърмори Корбет. — Червена, като тъмен пламък, същата като тази на Бонифас Ипгрейв.

— Което означава?

— Не знам, Ранулф, това е нещо, към което ще трябва да се върнем по-късно. Нека се заемем с останалите.

Ралф Сандуик и един стар пристав на име Осбърт бяха следващите, които влязоха, за да положат клетва. Сандуик говореше рязко и припряно; после трябваше да се върне обратно, за да помогне на Осбърт да произнесе клетвата, нареждайки му сопнато да държи ръката си върху Евангелието. След като седнаха, Корбет се поклони към Сандуик. Той харесваше стария воин. Абсолютно безстрашен в битки, Сандуик имаше само една слабост: вярваше, че кралят седи от дясната страна на Бога и затова каквото и да поискаше Едуард, никога не би могло да бъде погрешно. Но той беше честен и прям. Можеше да лъже толкова, колкото гълъб би могъл да изпее църковен химн. Облечен в своята полуброня, ветеранът изгледа кръвнишки Ранулф, който явно намираше за извънредно забавно това, че пазителят на Тауър се е натъкмил така, сякаш очакваше всеки момент да започне нападение. Веднъж той дори бе прошепнал на Корбет, че Сандуик сигурно си ляга и в леглото с броня, и съпругата му вероятно доста протестира срещу острите брънки на ризницата и шпорите на ботушите му. Тази сутрин обаче Ранулф държеше главата си сведена, изражението му беше безстрастно, а когато нямаше как да не се засмее, поставяше ръка на устата си. Корбет реши да ускори нещата.

— Ще те помоля за една голяма услуга, мастър Сандуик: върни се двадесет години назад, към ареста на Бонифас Ипгрейв. Присъства ли на него?

— Не, аз не присъствах, но Осбърт беше там. Той беше пристав в Крипългейт и участваше в отряда, сформиран от Уолтър Ившам, с който той отишъл в онази кръчма в Съдърк. — Сандуик се обърна и смушка Осбърт в гърдите. — Е, кажи им, ти си под клетва, кажи им какво се случи.

Корбет обаче все още беше разсеян. Не се чувстваше удовлетворен от отговорите, които бе получил от Стантън и от Калугерицата. Вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Чансън — извика той, — побързай. Настигни Стантън, Бландфорд и онзи човек, който нарича себе си Калугерицата. Кажи им, че не съм свършил с тях. Имам допълнителни въпроси; да се върнат тук и да чакат.

Чансън скочи на крака и хукна, затръшвайки вратата зад себе си толкова силно, че Осбърт подскочи стреснато. Корбет се усмихна на пристава.

— Е, все още ли си на служба?

— Не, отдавна минах шестдесетте. Не мога да тичам и да преследвам престъпници, както някога.

— Преди двадесет години — тихо каза Корбет — ти си участвал в хайката, организирана от Уолтър Ившам, който по-късно стана главен съдия в Кралския съд. Помниш ли това?

— О, да, сър, аз бях пристав в Крипългейт. Трябваше да се съберем пред църквата „Сейнт Ботълф“ и Ившам се присъедини към нас там. Някои от групата тръгнаха с баржа, а други го последваха през Лондонския мост. Казано ни беше да се съберем отвън, пред кръчмата. — Той извъртя очи нагоре. — „Либер Албус“, така се наричаше. Беше светло лятно утро, много тихо и спокойно. Ившам и неговият довереник, един надут служител…

— Инглийт?

— Да, сър, точно така, Инглийт. Та те двамата влязоха в кръчмата. Чухме викове и крясъци. Инглийт се появи отново и ни нареди да влезем. Общата зала на кръчмата беше направо пуста. Познаваш Съдърк, сър, оживява се едва вечер. Там заварихме Бонифас Ипгрейв. Изглеждаше уплашен. В нишата на прозореца седеше един търговец, на вид доста преуспяващ. Ившам се беше изправил пред двамата и ги разпитваше.

— Можеш ли да си спомниш какво точно се случи? — помоли Корбет. — Това е много важно.

— Да, сър, аз бях отпред. Ипгрейв беше предал меча си, също и търговецът. Ившам разпитваше търговеца какво прави в тази кръчма в Съдърк. Човекът не беше на себе си от страх; цял трепереше, лицето му беше побеляло като на призрак. Току подръпваше плаща си и все гледаше към вратата. Не можа да даде никакво смислено обяснение.

— А Бонифас?

— Той извади парче пергамент и го подаде на Ившам, който го прочете. Много точно си спомням — това беше просто едно съобщение, че ако Ипгрейв дойде до „Либер Албус“ в определен час, това ще бъде от голяма полза както за него самия, така и за краля.

Корбет кимна; той беше видял това листче в архива на Тайния печат.

— И после?

— Бонифас и търговецът бяха претърсени. Освен онази бележка и малко монети, у кралския служител не бе открито нищо друго, но търговецът носеше тежка кесия със злато. Помня, че Ившам я претегли на ръка. Заяви, че и двамата мъже са арестувани и че трябва да го последват в Нюгейт. Мисля, че беше в Нюгейт.

— А не в Уестминстър?

— Не, сър, каза Нюгейт, или може би Флийт.^[1] Хм, всъщност, сигурен съм, че беше Нюгейт. И така, ние тръгнахме.

— Ившам окова ли арестантите си? — попита Ранулф.

— Предложих му да го направя, но Бонифас възрази, а също и търговецът. Те заявиха, че в каквото и да ги подозират, все още не им е предявено официално обвинение. Ившам се съгласи; в крайна сметка, имаше солидна охрана. Някои от моите колеги се върнаха с баржата, а останалите последвахме Ившам и Инглийт обратно през Лондонския мост. Бяхме обградили двамата арестанти.

— Как се държаха те?

— И двамата бяха доста оклюмали, по-скоро уплашени, но повече не протестираха. Търговецът гледаше Бонифас на кръв, но той сякаш бе потънал в мислите си. Излязохме от моста и тръгнахме по Теме Стрийт, нагоре, към „Сейнт Пол“. До момента, в който стигнахме Милк Стрийт, нито един от двамата затворници не бе оказал съпротива, но там тълпата се струпа около нас, и тогава се случи онова. Бонифас сякаш се подхлъзна и падна на колене.

— Кой беше непосредствено до него?

— Не знам, сър. По едно време той и Ившам вървяха един до друг. Във всеки случай, беше голяма бъркотия. Вие знаете как е, нас, приставите, не ни харесват. Освиркваха ни, замеряха ни и с боклуци. Чирачета подтичваха насам-натам, опитвайки се да продадат нещо. Наоколо имаше просяци, шарлатани, безделници, сводници със своите проститутки, все хора, които душа дават за размирици. Както казах, Бонифас се смъкна на колене, сякаш се беше подхлъзнал, и изведнъж, в следващия момент изчезна, бързо като хрътка. Промъкна се като змия през редицата на приставите и се шмугна в тълпата. Можете да си представите какво стана после.

Корбет кимна. Хората винаги изпитваха съчувствие към арестантите, затова и бягствата бяха нещо обичайно.

— Вдигна се глъч и врява, започна преследване.

Осбърт замълча.

— Продължавай — подкани го Корбет.

— Ами ние викахме „Дръжте го! Дръжте го!“ и се опитахме да го последваме, но разбира се, ни препречиха пътя. Бонифас беше доста млад човек, много бърз в краката. Той притича по една уличка и изчезна. Ние го последвахме, но успяхме само да видим гърба му. Бягаше през гробището на „Сейнт Ботълф“, после влезе в църквата. — Осбърт вдигна рамене. — Знаехме закона. Не искахме да ни отлъчат от Църквата. Човек, който е намерил убежище, е намерил убежище и толкоз. Нашата работа бе свършена.

— А Ившам?

— Той организира преследването. Когато Бонифас стигна до „Сейнт Ботълф“, Ившам беше извън себе си от ярост. Ругаеше ни, че сме некадърни, проклинаше ни, и каза, че му се иска да бе оковал двамата арестанти.

— А търговецът? — попита Ранулф.

— О, и той се опита да избяга в суматохата, но беше заловен, вързан и настанен на сигурно място в Нюгейт.

— А в „Сейнт Ботълф“? — попита Корбет. — Какво се случи там? Освен проклятията и ругатните на Ившам?

— Той ни каза да не се разотиваме, а да останем да охраняваме вратите, главната порта, вратата за покойниците и Галилейската порта от северната страна, както и вратата на ризницата. Проверихме прозорците както на камбанарията, така и на самата църква; те бяха твърде тесни, за да може какъвто и да е човек да се измъкне през тях. Мислехме, че това е обикновен случай на търсене на убежище. Беглецът може да остане там четиридесет дни, после или да избяга, или да се предаде и да се съгласи да бъде закаран до най-близкото пристанище и изпратен в чужди краища, ако преживее тази разходка. — Старецът прокара пръст по устните си и ги облиза.

Корбет прошепна нещо на Ранулф, който стана, напълни чаша с вино и я подаде на стария човек. Осбърт се усмихна, вдигна я като за тост, после отпи дълбока глътка.

— А Ившам?

— Ившам и Инглийт бяха като обезумели и едва тогава ние си дадохме сметка, че беглецът трябва да е важна личност. Двамата отидоха в църквата. По това време свещеникът вече се бе появил, и даде ясно да се разбере, че Бонифас Ипгрейв е намерил убежище и че докато е в църквата, Ившам и Инглийт не бива да предприемат нищо спрямо него. После… — Осбърт се обърна и направи знак на Сандуик, който грабна чашата от бившия пристав и пресуши виното, облиза устни и се ухили на Корбет, преди да подхване историята нататък.

— Аз бях в Тауър. Получих съобщение от Ившам, че важен затворник е избягал и е потърсил убежище, затова взех стражи, няколко войници и стрелци, пътьом взех със себе си и неколцина души от охраната на пазара. Сър Хю, ние обградихме тази църква отвсякъде. Пиле не можеше да прехвръкне. И четирите врати бяха здраво охранявани. Дори донесохме стълби и поставихме хора на покрива. Проверихме из основи кулата, а свещеникът ни увери, че не съществуват никакви тайни изходи, нито пък крипта или подземие.

— Кой се е приближавал до църквата?

— Мисля, че знаеш, сър Хю.

— Сестрата на Бонифас?

— Но й беше отказано да влезе — отговори Сандуик.

— Някой друг?

— Твоите двама колеги, лорд Стантън и мастър Бландфорд.

Сандуик иронично се ухили, което подсказа на Корбет, че комендантът на Тауър недолюбва двамата съдии.

— Те също искаха да видят Бонифас, но Ившам беше много разгорещен и сприхав. Каза им, че нямат работа там и че никой не може да посещава затворника. Освен Ившам и Инглийт, единственият, който имаше достъп вътре, беше отец Тънстол, за да носи храна или да изнася нощното гърне. Никой друг не е влизал вътре. Сутринта на третия ден, Ившам последва свещеника в църквата, и двамата откриха, че Бонифас е изчезнал. И за да отговоря и на следващия ти въпрос, сър Хю, не знам как, кога и защо. Никога не съм виждал такова нещо преди, човек да изчезва от лицето на земята просто ей така.

— Сигурен ли си, че вратите са били наблюдавани през цялото време?

— Сър Хю, дворът на „Сейнт Ботълф“ беше претъпкан с въоръжени мъже. Ившам беше изпратил писмо на краля; по това време кралските тежковъоръжени войници и конници вече се бяха присъединили към нас.

— Гробището в църковния двор е обширно и разпръснато, нали? — замислено каза Корбет. Той замълча за миг, тъй като Чансън се вмъкна през вратата, кимна и седна на столчето си.

— Да, така е. Но пак ще повторя, никой не е напускал онази църква.

Сандуик се обърна и загледа как острото перо на Ранулф се плъзга леко по светлата повърхност на велена.

— Мастър Осбърт — усмихна се Корбет, — аз съм много благодарен за вниманието, което отдели на тези проблеми. Има ли още нещо, което да можеш да си спомниш, нещо, което да помогне за разрешаването на тази мистерия?

Старикът поклати глава.

— Кажи, сър Ралф — продължи Корбет, — след последните размирици в Нюгейт, избягалите затворници потърсиха убежище в „Сейнт Ботълф“. Защо според теб избраха тази църква?

Сандуик изпръхтя.

— Не знам, сър Хю. Една от причините хората да търсят убежище там е, че църквата е солидна като крепост. Там няма тайни входове, добре укрепена е и е лесна за отбраняване, както сами установихме от нашия горчив опит.

Корбет се съгласи и благодари на Сандуик и на Осбърт. Той изчака, докато вратата се затвори зад тях и после гневно удари по масата.

— Чансън — повиши той глас, — кажи на лорд Стантън, на мастър Бландфорд и на Калугерицата, че искам да разменя още няколко думи с тях.

След малко и тримата влязоха. Стантън, увил плаща около себе си, преливаше от ярост, задето е бил призован обратно. Корбет не обърна внимание на това, нито пък им предложи да седнат.

— Сър Хю, мислех, че сме приключили?

— Аз не съм приключил, милорд. Когато приключа, ще ви кажа. Вече съм наясно — посочи към Калугерицата Корбет, — че този човек работи за вас, така ли е?

Стантън кимна. Корбет стрелна с поглед Калугерицата, който стоеше самоуверено и спокойно. Възможно ли беше той да е убиецът, заради лична мъст? — питаше се Корбет.

— Сър Хю, какво искаш от нас? — попита Стантън.

— Ето какво искам — рязко каза Корбет. — Разкажете ми за нощта, в която сте изненадали Ившам с Уолдън и Хюбърт Монаха.

— Както казах, ние държахме къщата на лорд Ившам под най-строго наблюдение. Уолдън и Монаха вече бяха забелязвани да влизат вътре. Ние просто наблюдавахме и изчаквахме да се появят отново. Когато това се случи, ги оставихме да влязат, а после ги последвахме.

— Пуснаха ли ви?

— Не, разбихме вратата. Мастър Бландфорд изтегли меча си и настоя слугата незабавно да ни отведе при лорд Уолтър. Той се подчини. Заварихме господаря му в кабинета, с Уолдън и другия мошеник.

— И какво се случи след това?

— Лорд Ившам направо излезе от равновесие, крещеше и сипеше заплахи, но не можеше да направи нищо. Беше хванат с ръце в меда. Златото, което намерихме, беше крадено. Той не можеше да обясни защо тези пари са там. Разбира се, нямаше друг избор, освен да отрича, че са донесени от двамата разбойници.

— Каза, че сте го хванали в кабинета му. — Корбет се изправи. — И какво стана тогава? Двамата разбойнически главатари бяха закарани в Нюгейт, нали?

Стантън кимна, но погледът му издаваше, че е нащрек.

— А лорд Уолтър?

— Той беше оставен под домашен арест, докато бъде уведомен кралят, после бе отведен там, където пожела негова светлост.

— Значи вие го оставихте там?

— Да.

— А документите, ръкописите, домакинските му книги, тайните му записки, не ги ли иззехте? — Корбет погледна бързо към Бландфорд, който нервно преглъщаше и упорито избягваше погледа му. Калугерицата стоеше и леко се усмихваше, сякаш на самия себе си. — Е? — обърна се отново Корбет към Стантън. — Милорд, вие сте арестували главния съдия на Кралския съд. Той е бил свързан с двама всеизвестни престъпници. Мога да разбера, че е бил оставен под домашен арест, в своята къща, под строга охрана, но със сигурност документите и записките, всичко в онзи кабинет, е могло да ви бъде от полза? Защо не сте го иззели?

— Опитахме се по-късно.

— Но не веднага?

— Не сър Хю, не веднага.

— И какво се случи с всички тези документи и записки? Не ми казвайте! Лорд Ившам е имал камина в кабинета си, да не споменаваме мангалите, и когато сте се върнали, всичко е било изгорено, нали?

Стантън кимна. Корбет шумно въздъхна.

— Вие ли казахте на Ившам да изгори всичките си ръкописи и документи? Жест на любезност от страна на един съдия към друг? Или сам кралят ви е дал такива нареждания? В края на краищата, колкото по-малко скандали, толкова по-добре.

Стантън сви рамене.

— Не мога да отговарям от името на краля, сър Хю, трябва да го попиташ сам. Ние направихме грешка, мислехме, че няма да има проблеми, и наистина, когато се върнахме, Ившам беше изгорил ръкописите и документите си.

— Казахте ли на краля?

— Разбира се. Негова светлост каза само, че това е било грешка. Ившам така или иначе беше свършен, кариерата му беше съсипана. Имахме всички доказателства, от които се нуждаехме.

Корбет кимна и отиде до Калугерицата.

— А ти, писарю? — потупа го той по гърдите. — Посетил си Нюгейт непосредствено преди да избухне метежът. Каза ли на хората на Уолдън, че Хюбърт Монаха може да стане свидетел на обвинението и да натопи съучастниците си — или обратното, на хората на Хюбърт, че Уолдън ще се обърне срещу тях?

Калугерицата устоя на втренчения поглед на Корбет.

— Аз казах истината. Играех роля, нищо друго.

— А когато те избягаха, тези жестоки, отчаяни мъже, кой им каза да отидат в „Сейнт Ботълф“?

— Не знам. Може би те биха могли да отговорят на това. Но ти, сър Хю, ги изправи на съд и ги осъди на смърт. Аз не мога да отговарям за това какво са подготвяли, какво се е криело в техните зли умове и черни души. Казах истината.

— Така ли? — отвърна Корбет. — Наистина ли? Аз не мисля, че някой от вас, господа, каза истината. Може да не сте казали точно лъжа, но… — той се обърна, махвайки с ръка в знак, че ги освобождава. — Може да ви призова отново — добави и се върна обратно зад масата. Дочу как Стантън протестира и се оплаква, докато Чансън го извеждаше заедно с останалите. Отпусна се на стола си.

— Тук май няма нищо, а, господарю? — прошепна Ранулф, навеждайки се напред. — Съвсем нищо.

— О, напротив, има. Нека разпитаме брат Кътбърт и Аделиша.

— Заедно?

— О, да, заедно.

Брат Кътбърт, облечен в черното си бенедиктинско расо, провлече крака вътре, следван от Аделиша. Корбет забеляза колко впечатляващо целеустремена и енергична бе тази жена. Беше висока, облечена в тъмносиньо расо на монахиня, около главата й имаше воал, лицето й беше почти изцяло скрито от искрящо бялата прилепнала пребрадка под него. Движеше се с впечатляваща грация. Усмихна се, направи реверанс пред Корбет и зае стола си, след като помогна на брат Кътбърт да се настани в своя. Бившият свещеник от „Сейнт Ботълф“ седна с въздишка, леко отметнал глава назад, взирайки се в Корбет изпод полупритворените си клепачи.

— Положихте клетва — любезно започна Корбет, — и сега искам от вас да ми кажете истината.

— Но ние го направихме — промърмори Аделиша. — Ние говорехме истината. Сър Хю, има нещо друго, което трябва да ти кажа. Снощи, или по-скоро в ранните часове на тази сутрин, бях обезпокоена от някакъв странник, който почука на капаците на моя отшелнически дом. — Докато тя разказваше на Корбет какво се е случило, перото на Ранулф се плъзгаше бързо по повърхността на пергамента; той записваше всичко с личния си сбит шифър.

— Мислиш ли, че това наистина е бил твоят брат? — попита Корбет.

— Сър Хю — Аделиша измъкна ръце от диплите на робата си, протегна ги напред и постави пръстена с яспис върху масата. — Той ми даде това. За последен път видях този пръстен, когато го дадох на Ившам, който обеща, че ще го предаде на брат ми.

— И направил ли го е? — попита Корбет.

— Да, направи го — заяви брат Кътбърт. — Аз носех храната на Бонифас. При едно от влизанията ми го заварих да разглежда този пръстен. Плъзна го на пръста си. Сър Хю, той трябва да е бил; Бонифас Ипгрейв със сигурност избяга. Сега се е върнал да търси отмъщение.

— Едно нещо тогава… — Корбет замълча, тъй като църковните камбани забиха. Почувства лека тръпка на вълнение. Много от историите, които беше чул, бяха лъжи, изопачаване на истината. Може би беше време да разтърси цялата тази плетеница от лъжи, за да лъснат преструвките и измамата.

— Брат Кътбърт, ти ни увери, че през нощта, в която Ившам е умрял, всичко е било спокойно, както винаги.

— Колкото би могло да бъде — каза шеговито брат Кътбърт.

— Явно, когато ти си се оттеглил, Ившам е бил в килията си, вратата му е била затворена и залостена отвън и отвътре. Твоето куче пазач Огадон е почивало на своя пост. И тогава се случило неразгадаемото чудо. Някой е успял да мине през залостената врата или през затворените капаци на прозорците, после да слезе по стълбите на параклиса. Той или тя не са те обезпокоили, но са убедили Ившам да отвори вратата на своята килия. Убиецът го е последвал вътре, прерязал му е гърлото и е напуснал също тъй безшумно, като дори мистериозно е заключил вратата след себе си отвътре. — Корбет опря лакти на масата. — Брат Кътбърт, мистрес Аделиша, вие сте добронамерени хора, доказателствата ще го потвърдят. И все пак, ако мислите, че вярвам в тази измишльотина, то в такъв случай ме обиждате. Това е невъзможно.

Аделиша стрелна с поглед брат Кътбърт, който само клатеше глава, свел поглед надолу, и си играеше с въжения колан на расото си.

— Не ви вярвам — заяви Корбет и замълча, защото Ранулф в изненадата си бе изпуснал перото си. Той бързо грабна друго и започна да подостря върха му, хвърляйки озадачен поглед към господаря си.

— Убеден съм, че двамата се обичате — продължи меко Корбет. — Винаги сте се обичали, винаги ще се обичате. Брат Кътбърт, докато си бил свещеник в „Сейнт Ботълф“, вие с Аделиша сте станали много близки, две сърца в едно, две души в една. При други обстоятелства, на друго място и в друго време, щяхте да станете съпруг и съпруга. — Той се усмихна тъжно. — Разбирам това. Никъде в Писанието не се казва, че свещеникът не бива да се влюбва в жена. Ившам разби всичко това, нали? Той е преследвал брата на Аделиша и го е изпратил в изгнание, после е измъчвал и двама ви, не с маши и нажежено желязо, а с обвинения и нападки. Чудя се наистина, дали в сърцата си и двамата не гледате на случилото се преди двадесет години в „Сейнт Ботълф“ като на наказание за това, което е имало помежду ви, и което вие сте мислили за порочно привличане.

— Никога не сме били любовници — рязко каза брат Кътбърт, гледайки Корбет право в очите. — Това е истината. Положил съм обет. Аз съм свещеник, обречен на безбрачие. Срещнах Аделиша и ние се влюбихме дълбоко. Бог знае какво би могло да се случи, но Бог знае и какво всъщност се е случило. Ти си прав, кралски служителю. Ившам разби живота ни. Аз искрено вярвах, че така ме наказва Бог.

— Аз не бях съгласна с това — заяви Аделиша. — Заявих, че не е възможно. Да — тя се усмихна леко, поруменяла от притеснение, — досещам се какво си мислиш, кралски служителю: просто поредният свещеник с неговата любовница. Ние никога не сме имали такива отношения, и въпреки това се обичахме така страстно, както мъж обича съпругата си, а жената — своя съпруг.

— И така — продължи Корбет, — брат Кътбърт, ти остави „Сейнт Ботълф“ и се оттегли в абатството „Сион“. Аделиша, разбира се, след изчезването на Бонифас, е решила, че няма друг избор, освен да те последва. Аз бих заявил и пред Бога, че вие сте живели целомъдрено, но годините са минавали, и аз съм сигурен, че сте се срещали под прикритието на нощта, дълбоко в онази гора. Може би сте носели кана с вино и чаши. А през студената зима — и мангал с разпалени въглени. Сядали сте и сте разговаряли за това какво е било и какво би могло да бъде, така ли е?

Кътбърт кимна.

— А после — заяви Корбет, — Ившам е пристигнал в абатството „Сион“. Сатаната отново нахлул във вашия живот. Човекът, който разрушил всичко, сега бил ваш близък съсед. Вашите среднощни срещи зачестили. През нощта, когато Ившам е бил убит, ти, брат Кътбърт, си напуснал параклиса на покойниците и си отишъл да се срещнеш с единствената жена, която някога си обичал.

Кътбърт скри лицето си в ръце и зарида тихичко. Аделиша се наведе и го погали по рамото, само едно леко докосване, и все пак то каза на Корбет всичко.

— Какво се случи тогава? — рязко попита Ранулф.

— Излязох от параклиса. — Кътбърт вдигна обляното си в сълзи лице. — Взех малък мях с вино, две чаши. Аделиша трябваше да донесе малко въглени, да си топлим ръцете. Носех тежък плащ с качулка, бях надянал ръкавици. В гората има един дънер, на който обичаме да сядаме и да гледаме нагоре. Изучавахме нощното небе. Прав си, кралски служителю, говорехме за миналото, за Божията воля, за какво ли не, за всичко под луната. През въпросната нощ, когато се върнах, Огадон спеше дълбоко. Впрочем, бих казал, че лежеше като упоен. Прекосих параклиса и слязох надолу по стълбите. Вратата на Ившам беше отворена; тялото му лежеше проснато върху писалището, навсякъде имаше кръв. Не съм докосвал абсолютно нищо; просто затворих вратата. Не исках да тревожа Аделиша, затова първоначално не й бях казал какво се е случило.

— Как спусна резето отвътре?

— О, много просто. В горния край на вратата има решетка. Видяхте онези пръти в коридора, нали? Просто прокарах един от тях през решетката и бутнах резето надолу; останалото беше така, както го завари. Как се досети?

— Логика — отговори Корбет. — Как може някой да мине покрай спящо куче-пазач, изобщо да не те смути, да убеди Ившам да отвори вратата си, да го убие, да залости вратата отвътре и да излезе, без да бъде забелязан. О, да, тази загадка ме очарова, но все пак, преди да попаднеш в плен на мистерията, трябва да потърсиш очевидните пътища, и това беше единственото решение. Но вие съзнавате — Корбет се размърда на стола си, — че трябва да взема предвид и една друга възможност. Ти, брат Кътбърт, повика ли през онази нощ мистрес Аделиша долу, в подземието на параклиса, за да убиете заедно мъжа, който, по ваши собствени признания, е разбил живота и на двама ви?

— Съвсем не!

Корбет погледна остро към Аделиша.

— Съвсем не! — повтори тя, но отбягна погледа му.

— Кажи ми, брат Кътбърт — продължи Корбет, като си играеше с ръкописите, лежащи пред него, — сега вече под клетва, изповядвал ли е изобщо Ившам пред теб нещо, което може да обясни неговата собствена смърт или пък събитията отпреди двадесет години?

— По този въпрос, сър Хю, казах истината. Почти не говорех с него; и той рядко ме заговаряше. Не можех да понасям вонята му, погледа му, докосването му. Ако имаше начин, щях да го изгоня от абатството.

— А ти, Аделиша, посещаваше ли Ившам, за да го разпитваш за нещо?

— Не. — Този път тонът й беше много по-сдържан. — Никога не бих се доближила до такъв човек. Сър Хю, не сме го убили ние.

— Вие го казвате — заговори Ранулф. — Брат Кътбърт, ръцете ти са изкривени от ревматизъм, но все пак си успял да залостиш здраво онази врата.

— О, беше болезнено — заяви Кътбърт. — Но аз бях толкова уплашен, когато намерих Ившам мъртъв, че единственото, което исках, бе да затворя онази врата, да я залостя, и да представя случая като загадка. Разбира се, съзнавах, че хората може да помислят, че аз съм го убил, но нямаше доказателства, никакви улики, и не забравяй, кралски служителю — той се потупа отстрани по главата, — ето тук, тук, аз знам, че съм невинен. Не съм извършил това, което ми се искаше да направя.

— Наистина — заяви Аделиша, — ако един от нас, или и двамата, сме убили Ившам, не трябва ли да сме виновни и за другите не по-малко ужасни смъртни случаи? Инглийт, двамата разбойнически главатари, екзекутирани в лондонската кръчма, отвратителното убийство на мистрес Кларис и нейния иконом, Ричард Финк? О, да, писарю, слуховете стигнаха и до нас. Добрите братя от абатството преливат от градски клюки. Те може да водят монашески живот, но проявяват дълбок интерес към светските дела.

— Да си го кажем без заобикалки, мистрес — усмихна се Корбет, — наблюдавах те, когато влезе в тази стая. Не си стара, силна си, не е изключено да си извършила тези убийства или да си помогнала на някой друг да ги извърши. Ще ви попитам отново и двамата: има ли още нещо, което да можете да ми кажете сега, под клетва, което да помогне на разследването ми?

Те отговориха, че няма такова нещо.

— А ти, мистрес Аделиша? Какво ще кажеш за този среднощен разговор с непознатия, който е заявил, че е твоят брат, Бонифас? Той е питал за някаква Беатрис; знаеш ли коя е тя?

— Не.

— Брат ти никога ли не е споменавал пред теб жена на име Беатрис?

— Никога.

Корбет се отпусна на стола си.

— В такъв случай ви благодаря. Можете да се върнете в абатството, където, ако е необходимо, ще ви посетя отново. Един последен въпрос — той вдигна парче пергамент. — Бонифас Ипгрейв е написал гатанка на гърба на Евангелието в „Сейнт Ботълф“. „Аз стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“ Ти ли даде това на мистрес Аделиша?

— Да.

— Знае ли някой от двама ви какво означава това?

Двамата хорово отговориха отрицателно.

Много бързо, много припряно, каза си Корбет, но вдигна ръка.

— Можете да си вървите. Желая ви безопасно завръщане.