Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mysterium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Мистериум

Английска, първо издание

Превод: Жана Тотева

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-084-2

История

  1. — Добавяне

11

Luparius: ловец на вълци

Без да спира да бъбри, мистрес Елизабет позволи на Чансън да я съпроводи навън от стаята. Корбет седна и въздъхна тежко.

— Ранулф — вдигна поглед той, — когато Чансън се върне, заемете се с вашите работи. Сигурно сте гладни. И едно последно нещо, изпрати куриер в кметството Крипългейт, открий кой държи ключовете на „Сейнт Ботълф“ и нареди да ги донесат тук.

Когато Ранулф излезе, Корбет стана и закрачи из стаята. След известно време издърпа мангала по-близо до писалището си, премести свещите и лампите така, че да си създаде кътче от светлина и топлина, и се настани на стола си. Опита се да си представи, че е Ипгрейв, такъв един затворен и потаен, после се усмихна: всъщност, той действително си беше такъв. И все пак, истината бе, че Бонифас е бил различен от него — ерген, със силно привързана към него сестра и тайна любовница, чисто име е започвало с „М“. Корбет изглади парче велен пред себе си, натопи перото си в мастило и започна да пише.

Въпрос: Тази мистериозна Беатрис, компаньонката на Ема Ившам, е присъствала, когато нейната господарка е била нападната и убита. Дали убийството е било просто кървава улична разправа и Ема Ившам се е оказала на погрешното място, в погрешния момент? Или е било планирано? Била ли е Беатрис съучастница в това? И какво се е случило с нея? Дали не е била е убита, а тялото й — захвърлено някъде другаде? Ившам и коронер Флешнър явно са търсили тази неуловима, загадъчна прислужница, но не са открили никакви следи от нея — жива или мъртва. И така, Беатрис е избягала, но къде? При кого? Дали, ако е била похитена, все още е жива? И пак, защо? Какво се е случило с нея?

Въпрос: Защо Бонифас е събирал някои от тези ужасни послания, оставяни по труповете на жертвите на Мистериум? Какво е издирвал той?

Въпрос: Как Бонифас е успял да разкрие тайните дела на Мистериум и особено това, че той е използвал голямото дървено табло в „Сейнт Пол“? Ившам е установил истината едва след като е заловил търговеца Чантойс и Бонифас в Съдърк.

Въпрос: Защо Бонифас е включил Ема в списъка заедно с другите, станали жертва на загадъчна смърт? Тя със сигурност е била убита, а няма реални доказателства, че Басетлоу, Фърнивал и Рискейлс са убити. И тримата са загинали при нещастен случай, сочат съдебните заключения от онова време.

Въпрос: Защо Бонифас е вписал и други кралски служители, Бландфорд, Стантън, Ившам и Инглийт? С каква цел?

Въпрос: Бонифас е твърдял, че е невинен. Каква беше фразата, която бе надраскал в Светото Писание в „Сейнт Ботълф“? „Аз стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“ Какво значи това?

Въпрос: Защо Ившам и другите са били толкова убедени, че Мистериум е съдебен служител? Кой е достигнал до това заключение? Защо да не е бил писар от Гилдхол?

Въпрос: Защо Мистериум винаги оставя това подигравателно послание — Mysterium Rei — Мистерията на случая — върху труповете на своите жертви?

Въпрос: Ившам, Инглийт, Уолдън, Хюбърт Монаха, Кларис, Ричард, а сега и Флешнър, са убити за много кратък период от време, от един и същи убиец: защо? Какво ги свързва с този кървав и необясним хаос?

Въпрос: Въпреки всичко има случаи, които сякаш не се вписват в тази убийствена схема. Авторът на писмата от „Страната Кокейн“ — кой е той? Бунтът в Нюгейт: кой всъщност е предизвикал и него, и свирепата битка в „Сейнт Ботълф“?

Въпрос: Ако Бонифас е бил невинен, и ако допуснем, че е оцелял, защо се е върнал при сестра си, за да заяви, че е дошъл да въздаде възмездие? И защо е този негов интерес към жената на име Беатрис?

Корбет остави перото. Чувстваше се като изгубен, неспособен да оформи твърдо заключение, въз основа на което да изгради теория, пасваща на доказателствата. Стана, разтъпка се из стаята, хапна малко от изстиналата храна, останала в чинията на Чансън, и се върна на стола си. Задряма за кратко, но се стресна, тъй като мандалото на вратата шумно изтрака и в стаята наперено пристъпиха Стантън и Бландфорд. Корбет мигом сграбчи дръжката на камата си. Двамата мъже имаха зловещ вид в тежките си плащове с ниско спуснати качулки, с които приличаха повече на манастирски плъхове, отколкото на съдия със секретаря си. Те се разделиха, за да заобиколят масата и приближиха стремително към Корбет. Все още с ръка на камата си, той се изправи на крака. Стантън спря рязко, извади връзка ключове от джоба на плаща си и я размаха подигравателно в лицето на Корбет.

— Тъкмо идвахме да те видим, сър Хю, и заварихме един съдебен пристав от Крипългейт да се навърта в галерията долу. Един от пазачите го спря. Настояваше да те види, та затова му взехме ключовете. Подразбирам — самодоволно се ухили той, — че твоите приятелчета Ранулф и Чансън май се наслаждават на удоволствията, предлагани от близката кръчма.

— Те работиха здравата — Корбет сграбчи тежката връзка ключове и я стовари на писалището. — Значи, това са ключовете от „Сейнт Ботълф“?

— Така каза приставът.

— А вие, господа, какво искате вие?

Без да чака покана, Стантън се настани на един стол; Бландфорд си придърпа столче до него.

— Чухме слуховете, сър Хю. Изглежда, че си се съсредоточил върху събития отпреди двадесет години, вместо да…

— Копая за корените — прекъсна го Корбет, налагайки авторитета си. Той не харесваше арогантността на тези двамата, а в момента му изглеждаха и леко заплашителни на фона на трептящите сенки. — Я да видим! — седна той. — Бонифас Ипгрейв е сложил имената ви в един списък.

— И? — Стантън отметна качулката от главата си.

— Бил ли си заподозрян в това, че си Мистериум?

— Какво искаш да кажеш? Какво намекваш? Как дръзваш…

— О, дръзвам и още как — разсмя се Корбет. — И ще дръзна отново. Слушайте, Ившам е бил убеден, че Мистериум е бил съдебен служител, някой като нас, познаващ интригите и клюките от града, двора и съда.

— Това е логично — заключи Стантън.

— Не съм съгласен. — Корбет кръстоса ръце на гърдите си и се наведе по-близо, улавяйки наглия поглед на Стантън. — Това не е логично, многоуважаеми господин съдия. Защо да не е служител в Гилдхол, или дори някой от търговските гилдии?

— Какво намекваш?

— Кой пръв издигна хипотезата, че Мистериум сигурно е служител на съда? — Корбет сведе поглед към пода, чакайки отговор. Навън усилващият се нощен вятър трополеше по капаците на прозорците, ледената мъгла се просмукваше вътре, дървените греди проскърцваха от влагата й.

— Не знам — избухна Стантън. — Не мога да си спомня. Старият лорд-канцлер Бърнел не беше на себе си. Убиец се скита на свобода из града, а големите търговци го наемат, за да урежда сметките им с техните врагове. Мистериум се подиграваше с авторитета на закона. Знаете как щеше да погледне на това кралят, особено на факта, че се случва в Лондон. Бърнел се обърна към своите служители за съвет и помощ; ето така, предполагам, се е стигнало до заключението, че Мистериум е служител на съда. — Стантън рязко се изправи. — Сър Хю, ние просто дойдохме да ти поднесем нашите почитания.

— Не, не сте дошли за това — Корбет също се изправи. — Дойдохте да ми дадете връзка ключове и да душите и шпионирате какво правя. Защо, господа, ще докладвате на краля ли? Или сте загрижени за вашия слуга, Калугерицата? Ще държа вас отговорни за него. — Той размаха пръст срещу лицето на Стантън. — Трябва да разменя няколко думи насаме с него, по няколко въпроса. Е, а сега, господа, ако нямате някакви допълнителни сведения за мен…

Той ги изпрати до вратата, затвори я тихичко и спусна резето след тях. Ако Стантън и Бландфорд можеха да се вмъкнат тук… Корбет бе обзет от безпокойство. Защо тези лукави царедворци го бяха посетили? Дали те също не подозираха, че има нещо нередно в общоприетата история за Ипгрейв? Той чу драскане по вратата. Свали резето и пусна двата котарака вътре. Те незабавно отидоха до мангалите и се изтегнаха край тях.

— Как ми се иска и аз да мога да направя така — усмихна се Корбет. Той приклекна до тях и започна да ги гали нежно. — Вие бяхте на лов и мисля, че сте успели да уловите плячката си, докато аз все още само дебна в мрака. Е, драги ми господа, вие сте добре дошли, за разлика от другите двама, които току-що си тръгнаха, но какво искаха те? От какво се боят? За какво са притеснени? — Той се загледа в горящите въглени. — Ами ако… — Той стана и се върна на стола си. — Ами ако Бонифас Ипгрейв не е бил Мистериум? Кой е бил убиецът тогава?

Корбет разстла грубото копие, което бе направил на схемата на Бонифас, съдържаща първите девет букви от азбуката.

A B C

D E F

G H I

Той се опита да се съсредоточи, но после клепачите му натежаха и задряма. Събуди се от нечий вик долу, в двора, последван от звън на извадени мечове. Спусна се към прозореца, отблъсна назад капаците и се загледа надолу, към един началник стража и облечените в ливреи гвардейци, застанали в светлината на факлите.

— Какво става? — извика той.

Началникът на стражата заслони очи с ръка и погледна нагоре.

— Ти ли си, сър Хю?

— Да.

— Така си и помислих, всички останали стаи са тъмни. Няма нищо, сър Хю. Помислихме, че има някой натрапник, но бяха само сенки, може да е било някое куче. На едно от нашите момчета май много му липсва любимата, та му се привиждат разни неща.

Корбет се усмихна на кикота, който предизвика тази шега, после махна с ръка и затвори капаците. Но въпреки веселите, бодри думи, той отново усети как безпокойството се промъква в душата му. Почувства убожданията на страха, сякаш вървеше по някаква потънала в мрак пътека. Макар да беше в тази залостена стая, затоплена и осветена от искрящите въглени и танцуващите пламъци на свещите, където стенните гоблени сияеха в разноцветни багри, а статуетките и разпятията блестяха в потрепващата светлина, все пак… Стражите патрулираха долу, а и той имаше подръка своя портупей, но усещаше, че убийството дебне и се промъква като демон дълбоко в сенките, като шмугващ се, ненаситен плъх. Убиецът бе на свобода. Нямаше значение дали е Мистериум, или не, това беше убиец, който удря светкавично и безжалостно, с остър усет за своето преимущество.

Корбет седна и вдигна парчето пергамент с буквите, изписани в квадрат.

— Стоя в центъра — прошепна той. — Това е E. И соча към четирите ъгъла. A, C, G и I.

Той написа отделно четирите букви, пренареди ги няколко пъти, но все още не можеше да ги осмисли.

— Трябва да се върна в Лейтън — прошепна отново той. — Бог ми е свидетел колко много ми липсваш, Мейв. Уморен съм. Искам да се наспя.

Той се замисли за Стантън от Уестминстър, за себе си, Корбет от Лейтън, за Бонифас от Крипългейт, за Бландфорд от Гилдхол, за начина, по който хората определяха себе си — чрез мястото, което наричаха свой дом. Той се вгледа в буквата E и в другите, намиращи се в четирите ъгъла и усети как устата му пресъхва. Започна да рови бързо из документите си и откри това, което търсеше. Разгледа го внимателно, после се върна обратно на онези четири букви.

— „Страната Кокейн“ — прошепна Корбет. — Светът, обърнат наопаки, с главата надолу, където преследваният става ловец, праведният — грешник.

Той откъсна парче пергамент, взе перото си и започна да изрежда доказателства.

Първо: Мистериум е бил съдебен служител.

Второ: Мистериум е използвал дървеното табло в „Сейнт Пол“.

Трето: Мистериум е изпитвал наслада от деянията си.

Четвърто: Поредицата убийства на Мистериум завършва с изчезването на Бонифас Ипгрейв.

Пето: До настоящия момент Бонифас Ипгрейв твърди, че е невинен.

— Не, не — промърмори си той и задраска „до настоящия момент“. — Върни се назад — каза си. — Върни се двадесет години назад и стой там. Там е истината.

Шесто: Мистериум — Бонифас Ипгрейв — е заловен на местопрестъплението с неговия съучастник в онзи кръчма в Съдърк.

Седмо: Едва след това Уолтър Ившам заявява, че знае как Мистериум е извършвал своите ужасни престъпления.

Осмо: Бонифас Ипгрейв е арестуван и го повеждат към ареста, но успява да избяга.

Девето: Бонифас Ипгрейв остава в убежището в „Сейнт Ботълф“ два дни. Не го посещава никой друг, освен свещеника, Ившам и Инглийт. Той получава майчиния си пръстен от сестра си и написва на страница от Светото Писание гатанка, в която твърди, че е невинен.

Десето: На третия ден Бонифас Ипгрейв изчезва, но как?

Корбет погледна нагоре.

— Мисля, че знам — развълнувано прошепна той. — Да, сигурен съм, че знам, но как се връзва всичко това?

Стана и закрачи, потънал в мисли, опитвайки се да проследи убиеца, който бе кръстосвал града преди двадесет години. Връщаше се отново и отново до масата, опипваше парчетата пергамент, драсваше по някоя нова бележка. Беше сигурен, че вече има хипотеза, но как можеше да я свърже с наличните доказателства? Уви се в плаща си, придърпа мангала по-близо до стола си и седна. Взираше се в искрящите въглени, после отново прелистваше доказателствата, докато очите му отново натежаха. Той заспа, а когато се събуди, вън вече сивееше светликът на утрото. Отиде до нужника, после се върна и се изми в умивалника. Докато подсушаваше лицето и ръцете си, зърна връзката ключове от „Сейнт Ботълф“. Трябваше да отиде там.

— „Сейнт Ботълф“! — възкликна той. — Ти наистина си дом на тайните! Трябва хубавичко да те проуча, за да докажа моята хипотеза.

Той седна на писалището и написа писмо до Ранулф, после още едно, до сър Ралф Сандуик в Тауър. Облече се набързо и се приготви, после мина през галерията и отиде в големия двор на двореца. Студът на ранната утрин злобно хапеше лицето му; речната мъгла все още затискаше земята с тежката си пелена. Горяха факли. Приглушени шумове отекваха в навъсения сумрак. Корбет извади наполовина меча от ножницата му. Опасността дебнеше, той я чувстваше. Винаги беше така. Ловът започваше! Убиецът, лукав и потаен, сигурно беше осъзнал, че Корбет не се е предал и обмисляше собственото си оцеляване. Какви шансове имаше? Ако Корбет го притиснеше и го изобличеше за тези ужасни престъпления, очакваше го сурово наказание. Най-вероятно щеше да бъде осъден на бавно задушаване на ешафода в Смитфийлд. Корбет зашепна молитва за помощ:

„… Търся лицето Ти, Господи; Не скривай от мене лицето Си; не отблъсквай в гняв Твоя раб. Ти беше мой помощник, не ме отхвърляй, Боже, Спасителю Мой!“[1]

Той почувства тежестта на връзката ключове от църквата в джоба на плаща си. Не трябваше да ходи там сам. Кошмарни спомени го предупреждаваха да не го прави.

Aux aide! Aux aide![2] — извика той на нормански френски. В отговор веднага отекна звън на брони и през мъглата към него забързаха един тежко въоръжен сержант и двама стрелци.

— Какво има, сър Хю?

— Нищо — Корбет стисна сержанта за рамото. — Засега нищо, но слушай! — Той му подаде двете писма. — Изпрати един от твоите стрелци до моя помощник Ранулф-ат-Нюгейт; да го намери, където и да е, и да го събуди. Другият да отиде при сър Ралф Сандуик в Тауър. И двете писма трябва да се доставят спешно. Ти — посочи той единия от стрелците, брадат мъж, чиято качулка почти изцяло скриваше лицето му, — ще дойдеш с мен в „Сейнт Ботълф“, където ще се срещнем с останалите.

Малко по-късно Корбет и стрелецът, който се представи като Грифитс от Южен Уелс, се качиха в една лодка близо до Кралските стъпала. Двамата лодкари гребяха напред, придържайки се близо до брега на потъналата в мъгла, развълнувана река. Корбет седна на кърмата, а стрелецът зад него. На Грифитс му се говореше, но Корбет бе потънал в собствените си мисли, затова стрелецът насочи вниманието си към лодкарите и ги увлече в добродушна размяна на шеги, като гръмогласно ги питаше дали англичаните наистина имат опашки и дали е вярно, че един уелсец струва колкото поне дузина англичани? Корбет слушаше с половин ухо. Реката беше забулена в хапещо студена мъгла и не можеше да се види почти нищо, освен светлините на корабните фенери и високите, потрепващи пламъци на факлите, запалени по брега. Тук-там се издигаха ешафоди, зловещи зрелища, някои окичени с трупове, други празни, очакващи ново жертвоприношение по-късно през деня. Корбет си спомни Флешнър, обесен на металната скоба, Уолдън и Хюбърт Монаха, отровени в залата на кръчмата. Всички тези ужасни убийства със сигурност бяха свързани с онова, което се бе случило преди двадесет години, но за момента Корбет не искаше повече да разсъждава над този въпрос. „Сейнт Ботълф“ би трябвало да е ключът към всичко.

Слязоха от лодката в Куинсхийт и тръгнаха по все още пустите улици. Мъглата беше като воал, който внезапно се отдръпваше, за да разкрие ужасяващи гледки. Просяци с обезобразени лица, с тела, разядени от грозни рани, сгърчени върху малките колички, с които се придвижваха, трополяха шумно с тях по калдъръма и виеха за подаяния. Корбет раздаде няколко пенита и продължи напред. Проститутки и сводници продължаваха да търсят клиенти. Нощни птици и обитатели на мрака се трупаха по ъглите на уличките и наблюдаваха двамата мъже. Мразът беше втвърдил пътеката под краката им, но миризмата си оставаше все така отвратителна и Корбет отклони поглед от обезобразените трупове на котки и кучета, смазани от минаващите каруци. От време на време отряд пристави пресичаше пътя им в преследване на бандити и нарушители, с крясъци „Дръжте го! Дръжте го!“, които бързо заглъхваха в мъглата. Грифитс отново си беше развързал езика, яростно ругаеше нощните птици и ги напъждаше с изрази като „мръсна, неизтребима, отвратителна сган, без нито един християнин сред нея, с лица низки и тъмни, не хора, а грабливи демони“.

Корбет се усмихна на себе си. Уелсецът демонстрираше красноречие, каквото дори и тази сган едва ли бе чувала досега.

— Това е — заяви Грифитс — най-ужасната дълбочина на ада, сър Хю. Давам едногодишната си заплата, за да се върна сред прелестите на Южен Уелс.

Корбет не отговори. Той помнеше „прелестите“ на Южен Уелс. Дърветата, така гъсто преплетени едно в друго, че светлината едва проникваше през тях, тревата отдолу, влажна и хлъзгава. Спомни си как с тежко въоръжените войници и стрелците очакваха уелските стрелци, които притежаваха отвратителната способност да връхлитат изневиделица и да ги обсипват със смъртоносния дъжд на стрелите си, преди да изчезнат също тъй бързо и внезапно, както се бяха появили…

— Служил си в Уелс, нали, сър Хю?

— Разбира се.

— И никога не си срещал Къртицата? Той е грозен, целият е нашарен в разни цветове, мрачен и унил, много потаен, и има гърбица. Носи парцалив вехт плащ и е по-черен и от ковач.

Корбет замълча и сложи ръка на рамото на стрелеца.

— Грифитс, ние отиваме на място по-злокобно и по-страшно от всяко чудовище, бродещо из горите на Южен Уелс, всъщност, по-страшно даже и от който и да било разбойник по тези улици. Съветвам те да си кажеш молитвите.

— „Сейнт Ботълф“? — Грифитс не се даваше лесно. — Знам я, сър. Чух историите. Бях там и по време на битката. Роят се какви ли не легенди — че е обитавана от зли духове, че е място, в което изчезват хора. Вярно ли е това, сър Хю?

Корбет въздъхна, потупа стрелеца по рамото и го поведе нататък.

— Слушай, Грифитс, това, което искам от теб, е да ме покриваш и да наблюдаваш църквата. А сега, като стана дума за това чудовище от уелските гори, я ми кажи, ти срещал ли си го някога?

Той остави Грифитс да бъбри, докато вървяха по тесните улички, чак до „Сейнт Ботълф“. Тук уелският стрелец се умълча. Тежката мъгла изтъня и разкри чепати тисови дървета и полуразрушени гробници. Църквата изглеждаше притихнала и навяваше страх. Никаква сигнална светлина не гореше на камбанарията, никакъв шум не се чуваше. Гробището беше странно запустяло, празно, явно просяците и другите бездомници, които обикновено намираха подслон тук, бяха усетили зловещата атмосфера и се бяха разбягали. Грифитс отметна плаща си назад, с ръка върху дръжката на меча, шепнейки си молитва на уелски. Той посочи към главната врата и прошепна нещо за неотдавнашната битка. Корбет го потупа по рамото и го поведе между дърветата, по пътеката, водеща към вратата за покойниците. Грифитс внезапно спря и хвана Корбет над лакътя.

— Сър Хю, чу ли това?

Корбет се взря в мъглата, прииждаща зад него.

— Кое?

— Стъпки, нещо като че ли сумтеше. — Той се насили да се усмихне. — Като Къртицата.

— Призраци — усмихна се Корбет и почука стрелеца по широкото чело. — Призраци, ама ей тук, вътре, Грифитс.

Той извади ключовете и накрая откри нужния. Вратата за покойниците се отвори с проскърцване и те влязоха в нефа. Корбет си припомни къде бяха разположени стенните факли, извади огниво и тръгна наляво, опипвайки стената. Грифитс го последва, като мърмореше заклинания срещу Злото, а ботушите му се хлъзгаха по каменната настилка. Корбет запали една факла и я използва, за да запали и останалите. Трепкащите пламъци хвърлиха зловещи отблясъци по дебелите кръгли колони и създадоха призрачна атмосфера в огромния сводест неф, изпълвайки със сенки пътеките между редовете на пейките. Светлината озари стенописите, изобразяващи историята на изгонването на човека от Рая и постоянната му битка със силите на ада. Нарисуваните лица, намръщени, гневни, умоляващи, красиви и грозни, ангелски или демонични, се взираха втренчено в Корбет, докато той вървеше през обитаваната от демони църква с една от стенните факли в ръка и внимателно проучваше всяка подробност, следван по петите от умълчалия се Грифитс. Той довери на уелсеца, че може да се наложи да изчакат, докато напълно се разсъмне, макар да бе сигурен, че вътре нямаше никакъв таен проход, ниша, подземие, крипта или тунел. Студът в църквата хапеше все по-силно. Когато влязоха в олтара и се насочиха към ризницата, Грифитс призна безпокойството си. Корбет му обеща с шеговит тон, че скоро ще могат да похапнат пред пращящия огън на някоя близка кръчма. Той отключи вратата на ризницата, после се върна обратно в църквата, където го споходи една мисъл. Върна се в ризницата и се загледа в мястото, на което трябваше да е бил нападнат и завързан отец Джон. Откъм църквата долетя шум.

— Грифитс? — извика Корбет.

Една фигура се промъкна навън, в олтара. Докато разкопчаваше меча си, Корбет се сепна от някакво потракване. Излезе от ризницата и веднага отстъпи назад. Църквата беше тъмна, а стенните факли — загасени. Той надникна през открехнатата врата. Само една главня все още гореше.

— Грифитс! — извика отново той. Внезапно изщракване го стресна и той се хвърли на земята. В същия миг една стрела от арбалет прелетя като раздразнена пчела над главата му. Той затръшна вратата към олтара, прекара ръждясалите лостове в долния и горния й край, после махна резетата на страничната врата и бързо се измъкна в обвитото в мъгла бедняшко гробище, предвидено за странници и чужденци, простиращо се откъм северната страна на църквата. Обливаше го гореща пот, която бързо се вледеняваше в смразяващия въздух. Той затръшна вратата зад гърба си и непохватно затършува за ключовете, но не можа да намери нужния. Пъхна връзката в джоба на плаща си, изтегли меча и камата си, и се запромъква през пустеещите земи, като се стараеше да овладее паниката си. Това беше неговият кошмар, който го преследваше, откак беше воювал в Уелс; все му се привиждаше как това се случва, все едно дали в някое подобно гробище, в самотна горичка или мръсна уличка. Беше се сблъскал със смъртта; настървен за кръвопролитие, убиецът го преследваше.

Той тръгна покрай дървените кръстове, като залиташе и се подхлъзваше по заледената земя и се спъваше в купчини пръст, коловози и дупки. Лек шум го накара да спре и да се обърне. В мъглата се движеше силует. Корбет се приведе. Зърна някакъв мелез да рови за мършата, за телата на мъртвите, скрити под тънката покривка на пръстта. Кучето се обърна, захапало кост между зъбите. Корбет замахна с меча си и песът изскимтя и избяга. В същия миг една стрела изсвистя през въздуха и се смачка в близкия надгробен камък. Корбет погледна назад към църквата. Беше допуснал грешка — вътре щеше да е по-безопасно. Пое дълбоко дъх и зашепна молитва. Мъглата изтъняваше, светлината се усилваше, мракът изчезваше, но не и заплахата, която бе надвиснала над него. „Сейнт Ботълф“ беше пуста — хората мислеха, че е прокълната и едва ли някой би влязъл вътре. Нападателят му, въоръжен с арбалет, просто щеше да го преследва до край, да го вкара в капан или щеше да го чака да направи грешна стъпка.

Ниско ръмжене го накара бързо да се обърне. С рязкото си движение той закачи един от дървените кръстове, който изпука и се счупи. Нямаше какво да прави, освен да се взира с ужас в огромния мастиф, чийто корем почти се влачеше по земята, докато се промъкваше към него. Той застина неподвижно, тъй като познаваше породата. Кралските войски ги бяха използвали в Уелс и Шотландия: беше бойно куче с ошипена яка, за да пази дебелия му, мускулест врат и гърло; звяр, обучен да ловува мълчаливо. Убиецът го беше пуснал, за да проследи и намери Корбет, да го измъкне от скривалището му и да го нападне, независимо дали щеше да остане на място или щеше да опита да се отбранява. Мастифът изръмжа отново срещу него — огромни жестоки челюсти, леко разтворени, наострени космати уши, черни очи, втренчени в плячката. Корбет пристъпи вдясно. Кучето се поколеба, поклащайки мускулестите си слабини, все така вперило поглед в него. Изпука клонка. Убиецът също се промъкваше напред. Корбет приклекна долу и долови острата миризма, идваща от прясно струпаната надгробна могила, върху която лежеше счупения кръст. Той позна мириса на силна и чиста негасена вар, използвана от гробокопачите. Отпусна меча си. Почвата беше твърда, а варта — щедро наръсена отгоре й. Той събра една пълна шепа от нея с облечената си в ръкавица ръка. Бойният пес се изправи и Корбет скочи, хвърляйки варта срещу огромната му, грозна глава точно в момента, в който кучето нападна. Ледената каша го удари в муцуната и то обърка скока си. Корбет скочи светкавично встрани и успя да го наръга с камата си. Песът се обърна, завъртайки вихрено своята мускулеста, черна плът, но оплете стъпките си, смутен от грозната прободна рана в слабините си, както и от варта, която пареше очите, ноздрите и устата му. Животното отметна огромната си глава, защото варта го изгаряше все по-надълбоко и остави открита и уязвима шията си; Корбет се хвърли напред, стисна здраво меча си и го заби с всички сили в гръкляна му. Песът се търкулна и се просна в агония.

Корбет бързо се придвижи полуприведен назад, към вратата на ризницата. Една стрела прелетя на косъм от него, но той вече бе стигнал до вратата и се хвърли вътре в църквата. Изправи се с усилие и постави едното резе на мястото му, после изтича от ризницата в олтара, а оттам надолу по стъпалата, до вратата за покойниците, и с последни сили затръшна и нея. С треперещи ръце грабна връзката ключове и намери точния, докато слушаше ужасяващото скимтене и лай отвън. После се свлече на земята и притисна плувналото си в пот лице в леденостудените камъни на пода. Чу как вратата на ризницата потраква, после настана тишина. Той зачака. Малко по-късно вратата до него неистово се разтресе. Корбет събра сили.

— Проклет да си! — извика той. — Върви в ада и ти, и твоето куче убиец. — Той се изправи и зачака отново. Нищо. Олюлявайки се на краката си, той изрита встрани меча и камата си заедно с ключовете, и се запрепъва до мястото, на което в разширяваща се локва кръв лежеше Грифитс. Той избута падналия меч на стрелеца, обърна тялото му и изстена. Лицето на уелсеца беше цялото скрито от кръвта, която бликаше от носа и устата му. Голямата стрела беше пронизала толкова дълбоко гръдта му, че почти цялата се беше скрила, виждаха се само стърчащите пера в края на зловещата пръчка. Корбет коленичи, направи кръстен знак на челото на мъжа и зашепна De Profundis[3]. Сключил ръце, той се молеше преданата душа на уелсеца да отпътува необезпокоявана в царството на светлината. После седна на пети, оглеждайки се из омразната църква. Досети се какво се бе случило. Убиецът го беше следил. Стражът в Уестминстър беше сгрешил. Зловещият душегубец е бил там и е шпионирал Корбет. Оттеглил се е в сенките, после е тръгнал подир него и Грифитс и ги е проследил до запустялата църква. Вероятно бе оставил бойното си куче доста далеч отвън, последвал ги е през вратата за покойниците, загасил е факлите, после само е чакал. Грифитс просто е отишъл сам към смъртта си. Ако Корбет не бе такъв късметлия, също щеше да намери гибелта си в онова призрачно гробище.

Той се изправи с мъка на крака и отиде в църквата, при малкото буренце със светена вода до кръщелния купел. Вдигна капака, взе черпака, който беше вътре, напълни го, после се върна и поръси с водата тялото на Грифитс.

— Това е най-доброто, което мога да направя засега — промърмори той. — Не мога да сторя нищо повече.

После хвърли черпака на земята, отиде до олтара на Светата Дева и спря в подножието на стъпалата, водещи до него. Беше забелязал, че една от каменните плочи на настилката е гладка и наскоро сменена, но освен това не беше установил нищо нередно в тази призрачна църква.

— Трябва да я изгорят — промърмори си той. — Ако зависеше от мен, щях да изгоря този дом на кръвта и да го построя наново.

Бележки

[1] Псалтир, пс. 26:8-9. — Б.пр.

[2] На помощ! — Б.пр.

[3] Псалтир, пс. 129, който започва с думите „От дън душа викам към Тебе, Господи…“. — Б.пр.