Пол Дохърти
Мистериум (1)

Пролог

Soul-scot: последно заплащане за мъртвеца…^[1]

Студен вятър връхлетя Темза. Реката, като широка мастиленочерна лента, осветена тук-там от блясъка на лампи или свещници, мощно се надигаше и бушуваше между бреговете си. Последните зимни дъждове заливаха като потоп великия кралски град Лондон, просмукваха се през сламените покриви на бедняците и се стичаха като водопади по тъмночервените керемиди на великолепните имения в Чийпсайд. Годината преваляше. Пролетта си проправяше път в скованата от студ страна отвъд Тауър. Скоро щеше да дойде времето на строгите Велики пости — въздържание, власеници, изкупление и покаяние. В лондонските църкви нямаше да остане и една свободна изповедална скамейка. Търсещите опрощение щяха да пълзят към кръста^[2], издигнат високо над Ризницата^[3], за да изповядат греховете си: горделивост, скъперничество, корист, алчност и най-лошия — убийство.

Летописците, седнали в скрипториумите^[4] на своите манастири и абатства, нахлупили качулки на обръснатите си глави, греещи облечените си в ръкавици ръце над мангали с разпалени въглени, бяха сурови в своята присъда. Убийството беше свило леговище в Лондон. Чудовището на Апокалипсиса, създадено от Каин, дебнеше и се прокрадваше из мизерните, тънки като конец улички на града. Убийството се притайваше из канавките на Чийпсайд и сновеше като някаква пробягваща, връхлитаща сянка по коридорите на дворците, по колонадите на помпозните имения и дори по настланите с плочи манастирски галерии, водещи до техните собствени килии. С рогатата физиономия на бабуин или на гаргойл^[5], то сякаш не се уморяваше отново и отново да нанася удари. И се угояваше и тлъстееше, растеше и се охранваше от другите грехове, свежи и кървави като късове месо, отрязани от ловеца: власт, похот, алчност, отмъщение, ненавист или страсти, отприщени на воля от прекомерно много ейл или вино. Хранеше се още и от древни грехове, смятани от всички за отдавна забравени, грехове, чиито корени бяха вкопани дълбоко като бурени в гробище, протягащи се надолу, за да пробият дъските на ковчега или ленения саван, и да засмучат грозна сила и мощ от някой славещ се с лошо име мъртвец. Летописците изреждаха същите ужасяващи деяния, които бяха описани и в регистрите на коронерите^[6] в Гилдхол^[7], с тяхната вечна литания за „смърт, различна от естествената“. Убийството изригна от мрака на Флийт Стрийт и блъвна по друма през Холборн, извън портите на Темпъл^[8], в сенките на Олдгейт и Крипългейт, на разстояние една стрела от Тауър, чак до подстъпите на Лондонския мост.

На 6 март, в лето Божие 1304-то, тридесет и втората година от царуването на крал Едуард I, в навечерието на празника на света Перпетуа и света Фелицита, загинали като мъченици на римската арена, убийството развя знамето си на бреговете на Темза при Куинсхийт, близо до малкия Параклис на Дъба. Жертвата му, Игнасио Инглийт, лежеше вързан, със запушена уста, опрян на мръсна стена в тясната уличка и се взираше в сразяващия душата кошмар на своята собствена, неочаквано връхлетяла жестока смърт. Той се бе вторачил ужасено в тъмния силует, който се суетеше над него — с лице, скрито зад маска, с нахлупена дълбока качулка, човекът тананикаше голиардската^[9] песничка за ученика, който се разхождал по обточена с цветя алея, за да срещне своята любима. Игнасио обичаше живота, но ако все пак се налагаше да умре, трябваше да се изповяда, да признае множеството си грехове, лъстивата си похот, изгарящата жажда за развеселяваща чаша най-силно бордо. Той беше съгрешил и същата тази вечер, в бардака „Утехата на Батшеба“^[10] беше се спазарил със сводниците, а после легна с едно момиче, женствено и нежно, с кожа мека като коприна и бяла като мляко, с коса червена като слънце и с устни по-сладки от медена пита. След това беше влязъл през съседната врата в кръчмата „Залите на Чистилището“, където бе поискал и изпил бокал от най-добрия кларет. Беше заспал, а после се събуди тук, в това ледено, гнусно преддверие на Ада. Не можеше да си спомни как се бе случило всичко. Сигурно е бил упоен с някаква пагубна отрова, добавена във виното му.

Игнасио гледаше с ужас как тъмният силует задъхано влачи към него труп, разложено тяло на речен пират, обесен и оставен на брега на Темза в продължение на три прилива. Макар и измит в реката, трупът беше целият в слуз от гниенето. В онези няколко мига след събуждането му луната бе окъпала ужасяващата гледка с призрачната си светлина — рамото на бесилката, висящото, разкривено тяло, притичващия силует на неговия похитител, който не спираше да си тананика тази проклета песен, докато се промъкваше наоколо и сваляше обесения долу — и той мигом разбра какво ще се случи. В крайна сметка, нали той беше clericus peritus lege — учен, опитен в правото. Та нима не беше работил в Уестминстър Хол^[11] като писар в Кралския върховен съд. Нима не беше участвал в съдебни заседания по графствата?^[12] Не беше ли положил клетва като съдебен пълномощник за страната, да „слуша и да решава“^[13]. Нима не беше опитен правник, близък приятел на главния съдия, Уолтър Ившам, назначен лично от краля? Но защо тогава беше тук? Защо щеше да бъде наказан по такъв ужасен, скверен начин? Той напрегна мускули, но от това въжетата само се затегнаха още повече. Трябваше да предположи. Трябваше да разчете знаците, когато съдия Ившам падна като Луцифер, за да не се изправи никога вече. И за какво бе всичко това? Съдия Ившам беше намерил свято убежище^[14] в абатството „Сион“ на Темза, укривайки се от закона, който някога сам бе налагал така властно. А сега той, Игнасио Инглийт, помощникът на Ившам, лежеше тук вързан, със запушена уста, като някакъв престъпник, в тази зловонна канавка.

Игнасио примигна, за да проясни погледа си, замъглен от дъжда и потта, стичащи се по олисялото му чело. Призрачният убиец се надвеси над него. Игнасио се опита да се моли, но нямаше никаква полза. Беше сграбчен и проснат на земята, а смърдящият труп на речния пират бе положен отгоре му, трупът с изкълвани от чайките очи, с висяща на парцали кожа, покрита със струпеи, с разкапана от разложение плът. Вцепенен от ужас, Игнасио се опита да се раздвижи, но и той, и мъртвият пират, за който бе привързан и чиито гнили меса сега прилепваха като покров върху него, бяха извлечени по коловоза, а острите камъни на калдъръма се врязваха и разраняваха плътта му.

Убиецът спря. Игнасио примигна и се опита да изпищи, но от гърлото му не излезе звук, защото нападателят му заби върха на ножа си в челото му, прорязвайки някакъв знак. Сега, в мига на смъртта, в съзнанието на Игнасио внезапно и разпокъсано нахлуха грозни спомени от миналото му. Ангелът на смъртта го бе набелязал. Правосъдие за стари грехове. Мистериум! Не белязваше ли той жертвите си по такъв начин? Та нали не друг, а самият той, Игнасио Инглийт, личният секретар и писар на Ившам, беше съставял списъка на страховитите подробности, съпътстващи онези отвратителни убийства? Но нали Мистериум вече го нямаше? Бонифас Ипгрейв беше позорно разобличен и арестуван не от друг, а лично от самия Уолтър Ившам. Разбира се, както всичко, което Ившам правеше, и това беше измама. Сега призракът на Бонифас Ипгрейв се бе завърнал, за да въздава възмездие и мъст. Игнасио захлипа. Опита се да си припомни началния стих на петдесетия псалом, но единственото, което можа да извика в ума си, докато, привързан за трупа, беше влачен като шейна по калдъръма, бяха думите от Писанието: „Приготви се да посрещнеш Бога твой, Израилю“^[15]. Това беше и последната съзнателна мисъл на Игнасио в мига, когато той и мъртвият му спътник бяха хвърлени от кея в ледената черна река.

Няколко чака по-късно, абат Сарлоу от абатството „Сион“ на Темза привърши утринната си литургия в чест на света Перпетуа и света Фелицита в параклиса „Сейнт Патрик“. Той благодари на послушника, изпълняващ ролята на клисар, после свали церемониалните червени одежди, които бе облякъл специално за църковната служба на този празник. Докато го правеше, острите му сини очи се спряха на молитвата на свети Патрик, изписана със златни букви върху черното пано на стената на параклиса, отдясно на олтара. „Аз името си свързвам днес с всесилното име на Света Троица, чрез позоваването на едно и също — Три в едно. Едно в три. От клопките на демоните, от подмолността на порока, и от всеки, който заговорничи срещу мен, наблизо и далеч…“^[16]

Абат Сарлоу се почеса по тонзурата и се запита дали това не е предупреждение. Сякаш в отговор, развявайки кафявото си расо, брат Кътбърт докуцука в параклиса толкова бързо, колкото позволяваха болните му нозе. Твърдите му сандали силно тропаха по каменния под.

— Отче, отче! — Кътбърт се опря на входа на параклиса, като едва си поемаше дъх. — Отче — повтори той отново, — най-добре ще е да дойдеш. Уолтър Ившам, той не може да се събуди. Не мога да го събудя; няма…

Абат Сарлоу прошепна няколко думи на олтарния прислужник, който бързо излезе, а той самият последва Кътбърт извън манастирския параклис. Беше свежа, мразовита утрин, небето сивееше, последните звезди избледняваха, изтокът искреше в алени багри. Сарлоу затвори очи.

— Deo Gratias^[17] — прошепна той. — Земята ще изсъхне и братята ще могат да я изорат, но първо нека да се оправим с това…

Сградите на абатството извисяваха тъмни силуети на фона на просветляващото небе. Членовете на ордена вече се бяха заели с работата си. Брат Одо, пазителят на светата утвар и светите одежди, с голяма връзка ключове в ръка, водеше из манастирския двор редица послушници, всеки понесъл по един покрит фенер в ръка. Кандила, свещници, лампи и вощеници трябваше да бъдат запалени, вратите — отключени, портите — отворени, съкровищата — проверени. Когато свещеникът мина покрай тях, братята, свели ничком глави, прошепнаха „Pax tecum“ — Мир на теб. Абат Сарлоу отговори, без да откъсва поглед от накуцващата фигура на Кътбърт, който припряно го водеше през галериите със зловещо ухилените в сумрака гаргойли. Минаха през лехите с билки и цветя в Рая на Бенедикт, главната градина на абатството, чиито прекопани тераси зеленееха от първите предвестници на пролетта. Когато тръгнаха по Гъшата ливада, простираща се покрай стената на абатството и параклиса на свети Лазар, където сега полагаха покойниците преди погребение, краката на абат Сарлоу премръзнаха от мократа трева; водата се просмукваше през дебелите подметки и между коравите каишки на сандалите му. Сарлоу потисна раздразнението си. Кътбърт не би дошъл, ако случаят не беше сериозен. Не за пръв път той безмълвно си пожела изпадналият в немилост главен съдия Уолтър Ившам да бе избрал друго абатство или манастир, в който да потърси убежище, за да се оттегли от света.

Двамата минаха покрай малка горичка и тръгнаха по пътеката, водеща към параклиса на свети Лазар, построен тук много преди самия манастир. Според брат Корнилиъс, хрониста, сградата била издигната от саксонците. Предишният абат беше настлал покрива със скъпи червени плочи и бе подменил главната врата, но все пак, параклисът си оставаше древно място, с неф от грубо одялан сив варовик, и тесни, подобни на бойни амбразури процепи на прозорците, предпазвани от дървени капаци. Сарлоу спря, за да си поеме дъх, и се огледа. Все му се искаше да направи нещо за тази неприветлива и мрачна сграда, построена досами оградата и гледаща към реката. Корнилиъс твърдеше, че някога древният параклис се наричал „Църквата на удавниците“, защото там докарвали извлечените трупове от близката Темза. Носеха се различни истории и легенди, че в него витаели привързаните към земята души на удавници, било самоубийци, било жертви на злополука или убийство.

— Абат Сарлоу?

Сарлоу се отърси от замислеността си. Кътбърт го гледаше странно.

— Абат Сарлоу? — повтори той.

— Да, да — усмихна се Сарлоу. Той последва Кътбърт, custos mortuorum — пазителя на мъртвите — отвъд поляната, по тясна, посипана с чакъл пътека. Близо до главната порта се излежаваше Огадон, кучето-пазач на Кътбърт. Когато видя приближаващите облечени в раса фигури, огромният мастиф тежко се изправи на крака и се размърда, колкото му позволяваше дрънчащата верига. Сарлоу погали черната глава на кучето и последва Кътбърт в параклиса.

Мрачно място, мислеше си абатът, с тези масивни кръгли колони, и тесни прозорци, през които едва проникваха снопчета утрешна светлина. В дъното мъждукаха факли. На подиум над голия, неукрасен олтар, се издигаше огромно бронзово разпятие, заобиколено от двете страни от дебели пурпурни свещи, чиито пламъци танцуваха на въздушното течение. Над мангалите с разпалени въглени със съскане се вдигаше ароматизиран от наръсения тамян дим. Покрай стените бяха подредени множество гърнета и делви със стрити билки, в безплоден опит да се прикрие сладникавата, отблъскваща миризма на разложение. В нефа на малкия параклис имаше девет големи маси, подредени в редици по три. На две от тях лежаха трупове, покрити с черно-златисти покрови, с червен кръст, избродиран в средата на всеки. Сарлоу знаеше, че единият от тях бе старият брат Едмънд, който работеше в лазарета; вторият беше просяк, намерен близо до голямата порта. Той взе предложената от Кътбърт топчица, напоена с ароматни масла за предпазване от зараза и тръгна подире му през сумрачния неф и надолу по стълбите, към подземието, където настланият с плочи и осветен от факли коридор минаваше покрай три килии. Вратите на две от тях бяха отворени; третата, която се намираше в дъното, беше здраво залостена с греда, закрепена в яки метални скоби, заковани в дървената рамка от двете страни. Кътбърт го отведе именно до нея.

— Току-що почуках — прошепна възрастният човек. — Абате, току-що почуках, но не се чу никакъв звук. Погледнах през решетката, но светлината с много слаба.

С помощта на Кътбърт Сарлоу се качи върху едно ведро и надзърна през металната решетка в горния край на вратата. Вътре в килията беше тъмно; там нямаше прозорци, а само малък процеп високо в стената, съвсем тесен, не по-широк от човешки пръст, пропускащ само тънка нишка светлина през варовиковите блокове в основата на стената на параклиса. Нямаше запалена лампа или свещ, в пълния мрак не се виждаше нищо друго, освен някаква фигура, седяща край масата.

— Лорд Уолтър — извика Сарлоу. — Лорд Уолтър! — повтори той и затропа по вратата.

— Господарю, отче абате, може би е получил удар? — прошепна Кътбърт. — Напоследък беше много разстроен.

— Той не е затворник, братко, независимо от това, което казва кралят. — Абатът въздъхна тежко, слезе от ведрото и го изрита настрани, тъкмо когато група послушници, повикани от олтарния прислужник, се втурнаха по стълбите, крещейки поздрави към Огадон, за да заглушат недоволния му лай. Те се скупчиха в тесния коридор точно в момента, в който техният абат махна външната греда и се опита да отвори вратата.

— Заключена е и отвътре — прошепна Кътбърт. — Лорд Уолтър винаги държеше на това. Резето е прикрепено отвътре на рамката; сигурно е спуснато. Не знам защо…

— Разбийте я! — нареди Сарлоу.

Кътбърт се отдръпна.

— Донесете, каквото трябва — махна Сарлоу към вратата. — Просто я разбийте.

Послушниците веднага се организираха и домъкнаха няколко яки греди. Абат Сарлоу се качи в залата за покойниците и коленичи пред голия олтар. Започна да чете заупокойна молитва за онези, които лежаха там и се опита да потисне смразяващото мрачно предчувствие, което го бе обхванало. Нещо не бе наред. Кралят нямаше да остане никак доволен. Лорд Уолтър Ившам беше висш и могъщ съдия, страшилище за престъпници и всички обявени извън закона, било то в глухия мрак на Уестминстър Хол, било навън, по време на съдебните обиколки из страната, които извършваше, за да инспектира затворите и да пълни ешафодите и бесилките надлъж и нашир в цялото кралство. После той падна изведнъж, като метеор. Кралят се беше върнал от Шотландия да провери как вървят нещата в столицата. Лорд Уолтър беше претеглен на везните и се беше оказало, че е твърде лек.^[18] Сарлоу наведе тава, вслушвайки се в ударите по вратата долу. Уолтър Ившам беше дошъл тук, за да търси убежище. Беше заявил, че е уморен от света, че заменя тогата си от коприна и златоткан брокат за грубата власеница и кеневирената риза на бенедиктински отшелник, и поиска подслон и закрила. Едуард Английски открито се надсмя на този така наречен духовен прелом, но позволи на бившия съдия да остане при едно условие: никога да не напуска пределите на абатството „Сион“. Това се беше случило преди две седмици…

Ударите долу и трясъкът на цепещото се дърво накараха Сарлоу да се изправи отново на крак. Брат Кътбърт изтрополи по стълбите.

— Отче, отче, трябва да дойдеш!

Сарлоу бързо го последва. Долу, в зловещия сводест коридор, братята послушници се бяха скупчили като уплашени деца. Вратата на килията на бившия съдия беше откъсната от кожените си панти и лежеше на една страна, дървото на мястото на откъртеното резе беше разбито и навсякъде се бяха разхвърчали трески. Абатът застана в преддверието. Бивш воин, рицар, служил в Уелс и в пограничните земи с Шотландия, той разпозна, все едно че се бе изправил срещу стар враг, вонята на насилствена смърт и пролята кръв. Взе фенера от ревматичните ръце на Кътбърт, мина през разбитата врата и пристъпи вътре. В малкия кръг на оскъдната танцуваща светлина на фенера ги чакаше истински кървав ужас. Уолтър Ившам, бивш главен съдия в Кралския съд и лорд на имението Ингахин лежеше прегърбен върху масата, с леко изкривена на една страна глава, а гърлото му бе прерязано толкова дълбоко, че сякаш имаше втора уста. Лицето на мъртвеца бе покрито със спечена кръв, наквасила и горната част на жакета му, която вече застиваше в черна кора по масата и разхвърляните отгоре й скъпоценности.