Пол Дохърти
Мистериум (5)

4

Hoodman blind: игра на сляпа баба

Корбет слушаше с половин ухо, докато се оглеждаше. Вече бе по-светло и голямата ливада, простираща се зад манастира, блестеше под слънчевите лъчи. Камбаните на църквата биеха отсечено, призовавайки братята за литургия. Корбет обиколи параклиса; Кътбърт вървеше неотлъчно до него и най-тържествено го увери, че освен вратата и двата тесни прозореца, не съществува никакъв друг изход. Корбет последва Ранулф в гъсталака от дървета, храсти и шубраци, който се простираше между манастира и високата стена на оградата. Той се приближи и започна да оглежда зида. Беше от дялан камък и се издигаше най-малко на четири ярда^[1] височина. Кътбърт му напомни, че горната част беше покрита с остри чирепи, взидани в стената като гребен. Корбет прошепна нещо на Ранулф, който кимна, усмихна се на Кътбърт и тръгна назад към манастира. Братът-мирянин го наблюдаваше с присвити очи.

— Истински служител на Короната — промърмори той, — с ризница и броня, както си му е редът. Голям юначага, а, сър Хю? Освен това изгарящ от амбиция; излъчва се от него като мирис на тамян от монах — направо можеш да я подушиш.

— Свестен човек — отговори Корбет. — Вярно, че е с буйна кръв, но Ранулф има и душа, не само остър ум.

— Защо си тръгна?

— За да зададе на абата няколко въпроса, както и да го осведоми, че възнамерявам да посетя лейди Аделиша.

— Трябва да си наясно, че Аделиша не обича кралски служители.

— Че кой обича? — ухили се Корбет. — Ние сме все много амбициозни мъже; но все пак ще те помоля да ме заведеш при нея.

Кътбърт го поведе покрай параклиса и нагоре по едно леко възвишение към гъсталак от дървета и храсти. Минаха по добре утъпкана пътека и се озоваха на малка поляна, спокойна и зелена, обсипана със свежи пролетни цветя, някои от които вече разцъфтели. В центъра на тази тучна зеленина се издигаше малка, цилиндрична постройка от сиви каменни блокове, увенчана със сводест покрив, покрит с червени керемиди. Постройката приличаше на Корбет на гълъбарник. Стените й бяха окото три ярда високи, а отпред, току пред лицето му, имаше квадратен прозорец, затворен с боядисани в черно капаци, с по един отвор на всеки; до прозореца беше вратата — ниска и тясна. Наблизо имаше дървена маса, стол с висока облегалка и молитвено столче, поставени пред вековен дъб; високо на якия ствол на дървото беше прикрепена позлатена статуя на Дева Мария, държаща Младенеца, под разпятие от слонова кост. Корбет започна да обхожда ливадата. Забеляза малък, иззидан с червени тухли кладенец, с въже и кожено ведро. Приятно, спокойно местенце; поляната извикваше представата за приказна къщурка във вълшебна, брулена от вятъра зелена гора.

— Мистрес Аделиша, имаш посетител — извика Кътбърт.

— Знам, кралски служител. Как веселят живота ни тези хора, а? Ще го приема — чу се силен глас.

— Ще те оставя тук — промърмори Кътбърт и изчезна.

Капаците на прозорците се отвориха и Корбет се приближи. Към него надникна лице с кожа като слонова кост, гладко, с остри черти, стегнато с бяла пребрадка, под тъмносинята качулка на наметалото на бенедиктинска монахиня. Очите обаче смекчаваха суровостта на това женско лице; големи и бистри, те гледаха прямо и открито, и в тях проблясваха весели искрици.

— Кой си ти, сър?

Корбет се представи.

— Няма ли да излезеш навън? — добави той.

— Не, кралски служителю, тук се чувствам в безопасност. Мога да излизам и го правя, но не и сега. Ще изслушам въпросите ти. Знам, че Ившам, слава на Бога, е отпътувал към по-висш съд, за да отговаря за своите грехове.

— Които са…?

Корбет се приближи и долови нежния аромат на билки и сапун.

— Високомерие, жестокост, алчност.

— Ти не знаеш нищо за неговата смърт?

— Разбира се, че не.

— Но си доволна?

— Не, просто съм удовлетворена.

— Той посещавал ли те е изобщо някога?

— Не, аз не исках да имам нищо общо с него.

— И все пак е дошъл тук, на същото място, където сте се подслонили вие и Кътбърт Тънстол?

— Да, кралски служителю, подслонихме се от жестоките бури, които той предизвика в нашия живот.

— Но нали Ившам е дошъл тук за изкупление. Никога ли не помоли да те види?

— Веднъж. Аз отказах.

— Твърде малко, твърде късно? — предположи Корбет.

— Не, не. — Гласът на Аделиша омекна. — Да ме пази Господ, ще бъда честна. Аз и брат Кътбърт не вярвахме в искреността на Ившам.

— Защо?

— Каквито корените, такова и цветето. Може ли човек като Ившам да се промени толкова бързо, толкова драматично? Мисля, че и ти самият не вярваш в това.

— Явно го е направил. Дошъл е тук вероятно за да се покае и да изкупи напълно вината си към теб и брат Кътбърт.

— Или да се скрие — язвително каза тя. — Като кораб, който търси убежище от бурята или като ранен вълк, който се промъква в някаква пещера, за да ближе раните си и да чака по-подходящ момент, за да се върне на лов.

— Какво искаш да кажеш? С какви доказателства разполагаш?

— С никакви, кралски служителю. Ти работиш във върховния съд. Ако търсиш доказателство тук, аз не мога да ти го дам. Ние сме хора на духа; вярваме в неща, които не могат да се видят, чуят или докоснат. Аз съм убедена, че Ившам беше създание, изтъкано изцяло от злост.

— А също така си убедена, че твоят брат, Бонифас, е бил невинен?

— Да, вярвам в това.

— Значи Ившам е лъгал?

— Не. — Нотка на съмнение прозвуча в гласа й. — Той беше безскрупулно амбициозен. С годините научих нещичко за това, което се случи. Ившам преследваше наемен убиец. Беше твърдо решен да залови набелязаната жертва. Независимо от всичко, аз съм сигурна, че той искрено е вярвал във вината на Бонифас. Бе твърдо убеден, че брат ми е убиецът.

— Обаче?

— Мисля, че грешеше.

— Мислиш ли, че Ившам е осъзнал това, макар и да не го е признавал?

— Не, кралски служителю, не мисля така. Ившам беше убеден във вината на Бонифас, така както аз съм убедена, че ти си тук сега. Мога да разбера защо. — В гласа й се появи неувереност. — Бонифас не можеше да даде обяснение какво е правил в онази кръчма. Той избяга и потърси убежище. Брат ми беше доста потаен. Пазеше някакви парчета от ръкописи и разполагаше с повече злато, отколкото би трябвало да има.

— Казваш „потаен“ — но нали е бил твой брат?

— Всеки си живееше своя живот в нашата тясна къщичка на Кетскин Стрийт в Крипългейт. Аз работех като шивачка. Бонифас беше на кралска служба. Обичах го от цялото си сърце, но той беше неуловим, изплъзваше се като слънчев лъч. Често отсъстваше, а в редките случаи, когато спеше у дома, излизаше преди зазоряване и се връщаше след вечернята. Говореше изключително малко за работата си. Не можеше да даде обяснение за златото и среброто, които понякога издуваха кесията му. Друг път изглеждаше беден като църковна мишка.

— Значи ти не знаеш нищо за него или за причината за неговото падение?

— Съвсем нищо. Понякога долавях, че от него се излъчваше силен аромат на парфюм. Сигурна съм, че Бонифас посещаваше изискани дами в този град, в богатите, окичени с гоблени зали на техния позлатен свят.

— А ти?

— Аз бях оставена най-вече на самата себе си. Оправях се сама. Имах си шиенето, някои книги, неколцина приятели, и разбира се, отец Тънстол. Той ме покани в енорийския съвет и ме помоли да се грижа за светите одежди, за олтарните покривки и всички драперии в църквата. — Усмивка преобрази лицето й, разкраси го и го подмлади. — Знам какво си мислиш, служителю. Не, аз не бях негова любовница, не бях негова държанка. Бях негов приятел; той ми беше като брат. Разговаряхме, четяхме, разхождахме се, смеехме се заедно, докато мракът не се спусна в онзи ужасен юнски следобед преди двадесет години. Бях в стаята си. Един от енориашите на отец Тънстол се втурна вътре разгорещен и разтревожен и ми съобщи, че Бонифас е потърсил убежище в „Сейнт Ботълф“. Беше обвинен в някакво гнусно злодеяние, престъпление, наказуемо с обесване, и кралският съдия Уолтър Ившам беше твърдо решен да го залови. Не бях на себе си, сякаш сънувах кошмар посред бял ден. Отидох до църквата, но Ившам изгаряше от ярост срещу Бонифас, беше се разпалил като адските огньове и не ми позволи да го видя. Върна ме обратно. Аз го умолявах, но сърцето му, ако изобщо имаше такова, беше кораво като камък. Когато се върнах на следващия ден, Ившам беше поомекнал малко. Поиска ми някакъв знак, който да може да покаже на брат ми. Аз му дадох един пръстен, подарък от майка ми. Ившам трябва да го е предал на Бонифас. Никога не видях повече нито пръстена, нито брат си.

Тя замълча, сведе глава и раменете й се разтресоха.

Корбет се вгледа в прозореца, който обрамчваше тази картина на нещастието. Аделиша си поплака, после вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Два дни по-късно чух, че Бонифас е изчезнал — тя вдигна облечените си в ръкавици ръце, с увита около пръстите броеница. — Кълна се във всичко свято, не знам какво се е случило с него.

— А Ившам?

— Той не беше на себе си от ярост. Дойде в дома ми заедно с верния си слуга Инглийт. Тормозиха ме и ме заплашваха с всевъзможни мъчения и наказания. Твърдяха, че знам нещо — гласът й притихна. — А аз не знаех. По същия начин постъпиха и с отец Тънстол. Когато Ившам научи, че сме приятели, връхлетя отново, като лятна буря, със заплахите си и с жестокия си сарказъм. След известно време прие факта, че Бонифас е изчезнал и ни остави на мира, но вече ни беше прекършил.

— И все пак твоят брат ти е оставил съобщение, в което отстоява своята невинност.

— Да, да, остави — Аделиша се отдръпна от прозореца. Корбет чу как тя влезе навътре, как изскърца капака на някакъв сандък, който после се затвори с трясък. Тя се върна до прозореца и му подаде малък свитък.

— Ето — каза тя, — това ми е спомен. Искам да го прочетеш. Добрият Бог отговори на молитвата ми.

— Каква молитва?

— Когато Ившам приключи с нас и осъзна, че Бонифас никога няма да се върне, отец Тънстол се беше превърнал в развалина. На мен животът ми беше дотегнал. Дадох тържествен обет да прекарам остатъка от дните си в отшелничество. Молех Бог за една-едничка милост, преди да умра. — Тя си пое дълбоко дъх. — Исках истината. Исках брат ми да бъде оневинен. Ето за това бяха моите пости и молитви. Молих Господ да изпрати Своя ангел, и ето, сега Той го направи. Изпрати теб!

Корбет я погледна изненадано.

— Ние сме склонни да си представяме, че ангелите идват в лъчи от светлина. Не, те идват и в плът и в кръв. О, да, аз говорих с брат Кътбърт и точно заради това той беше толкова искрен и честен с теб. Часът удари. Моля те, прочети това, което ти дадох.

Корбет се чудеше доколко искрена е тази странна двойка в действителност. Отговорите им бяха твърде добре подготвени. Бе сигурен, че те му казват само полуистини, но защо? Той въздъхна. Този въпрос трябваше да почака. Разви шумолящия, изпомачкан и пожълтял пергамент, лъснал от докосванията през годините. Черните букви бяха ясни и отчетливи, почеркът — характерен и твърд: Стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.

— Не ме питай какво означава; такъв си беше Бонифас. Брат ми беше учен човек, обичаше гатанките. Освен това се страхуваше от Ившам. Никога не ми написа или изпрати една нежна дума. Единственото, което му е било на ума, последното нещо, което е написал, е това тайно послание, до което Ившам никога не се добра. Аз вярвам, че това е ключът към невинността на Бонифас. Запомни го, кралски служителю.

Корбет й подаде обратно парчето пергамент и се заслуша. Слънцето вече се бе изкачило високо и напичаше, гълъбите гукаха неспирно, а един кос им пригласяше с ясния си глас. Той вдъхна аромата на утрото, сладкия мирис на дим от горящи дърва и на свежа трева, лекото ухание на масла и билки.

— Значи вярваш, че брат ти е невинен?

— Да — отговори тя, но в гласа й се долавяше колебливост.

— Да, вярвам го, въпреки, че Бонифас беше толкова потаен, толкова прикрит.

— Мистрес, поведението му е било крайно подозрително.

— Вярно е. Едва ли бих могла да обвинявам Ившам, задето толкова разпалено настояваше, че брат ми е виновен.

— А изчезването му?

— Това вече е мистерия. Познавам „Сейнт Ботълф“, всяко негово кътче, всяко ъгълче. Бонифас не би могъл да избяга през прозорците; те са твърде тесни и са разположени много високо. Не съществуват никакви тайни проходи; а и всяка врата беше зорко охранявана.

— А първото му бягство — попита Корбет, — когато е избягал в „Сейнт Ботълф“? След като Ившам е бил толкова настроен срещу него, как го е изпуснал?

— Питах брат Кътбърт за това. Разбираемо е. Бонифас познаваше всяка канавка и всяка уличка в Крипългейт. Престорил се е на съвсем разстроен и объркан. Ившам вървял напред и разблъсквал тълпата настрани, а приставите му охранявали брат ми. Разбрах, че имали и още един арестант. Около тях се струпала тълпа, настанала суматоха. Приставите повели Бонифас напред, но изведнъж той се отскубнал, побягнал и изчезнал през отворената врата на някакъв магазин, или поне така научил брат Кътбърт от енориашите, които били там.

Корбет кимна с разбиране. Всеки ден в Лондон арестувани престъпници бягаха и търсеха убежище. Не рискуваха кой знае какво. Тесните улички и проходи, вратите и портите, които зееха отворени, суетящата се тълпа, а от друга страна, дълбоката ненавист към приставите и стражата — всичко това помагаше на бегълците. И така, Бонифас беше избягал. Знак за вина ли бе това? Беше ли той убиец, опитен, коварен и потаен човек, който е водел двойствен живот?

— Свърши ли, кралски служителю?

— Май нямаш търпение да се отървеш от мен?

— Не, сър Хю — разсмя се Аделиша. — Чувствам какъв си — не само служител на краля, но и добър човек. — Тя замълча. — Ако изобщо е възможно да съществува такова съчетание. Да, ти си добър човек, и още не си продал душата си.

— А брат ти, Бонифас, беше ли продал душата си?

— Бог знае, сър Хю. Аз виждам или по-скоро чувствам, какво се върти в ума ти. Бонифас ли е бил Мистериум? Какво се е случило с него? Огромна загадка — продължи тя с шепот. — Ще мисля, ще разсъждавам и ще спя. Може би призраците на миналото ще се завърнат. Ако си спомня нещо, ще ти го кажа.

— Ами брат Кътбърт? Срещате ли се понякога?

— Разбира се, особено в горещи летни вечери, когато слънцето залязва и Гъшата ливада е окъпана в сиянието на Божия светлик. Седим на тревата, държим се за ръце и си спомняме щастливите дни. Сбогом, сър Хю.

Капаците рязко се хлопнаха. Корбет сви рамене и тръгна обратно между дърветата, за да посрещне Ранулф, който крачеше по блестящата от скреж трева и пляскаше с ръце, за да ги стопли. Той осведоми гръмогласно Корбет, че абатът потвърдил всичко, което брат Кътбърт им бе казал. Спокойствието и хармонията в манастира никога досега не били нарушавани, до момента, в който абат Сарлоу получил обезпокоителната новина, че Ившам не отговаря на никакво повикване.

— Отишъл е при Бога — промърмори Корбет, взирайки се в гарвана, кръжащ над него. — Отишъл е пред Божия съд, Ранулф, за да се присъедини към Игнасио Инглийт. Един Бог знае на какви обвинения ще трябва да отговарят там. — Той пое дълбоко дъх, слушайки с половин ухо приглушените шумове на манастира, откъслеците от нечия песен, приглушеното тракане на колела на каруца и звъна на ръчната камбанка, долитащ откъм галериите. — Ранулф, кой е убил Игнасио Инглийт? Кой се е промъкнал тук с такава коварна изобретателност, така хитроумно, за да убие лорд Ившам? Каква е тази мистерия?

— Брат Кътбърт? — Ранулф впери изпитателен поглед в господаря си. Корбет се беше замислил и Ранулф се наслаждаваше на мисълта за това, което щеше да последва. Започваше преследването. Като ловна хрътка, като куче по дирите на елен, Корбет щеше да дебне и души, да преследва плячката си, като истински ловец, какъвто и беше, и нямаше да спре, докато жертвата му не паднеше в капана, докато не я вкараше в кошарата и не я дамгосаше за клане.

— Мислиш ли? — каза унесено Корбет. — Възможно е, Ранулф. Брат Кътбърт и Аделиша може да са убийците — поне на Ившам. Те със сигурност имат сериозна причина да го мразят, но все пак…

— Но все пак какво?

Погледът на Корбет бе привлечен от блещукането на светлинка по един от позлатените от слънцето прозорци на манастирската църква.

— Прекалено просто е — промърмори той. — Грехът е като лисица, Ранулф, той оставя зловонна следа, която дори годините не могат да отмият или скрият. Убиецът сега върви по дирята на тази миризма. Стар грях, отдавна заровено зло, кълбо от отровни коренища, разложени и гноящи, сега са били разровени. Има си време и сезон за всичко под слънцето, или поне така ни учи да вярваме Писанието^[2]. Лятото е свършило, отдавна си е отишло, реколтата е узряла, удари часът на отмъщението.

— И какво, господарю?

— Ето какво — Корбет се отърси от унеса си, — ще се върнем в Лондон. Ранулф, ти и Чансън отивате в „Утехата на Батшеба“ в Куинсхийт, за да установите какво точно се е случило там с Игнасио Инглийт.

— А ти, господарю?

— Аз ще се спусна назад по тунела на годините. Ще се върна в канцеларията, ще се поразровя из торбите с пергаменти, подпечатани с Тайния печат, и ще видя какви семена на греха ще открия там.

 

 

Разказвачът на приказки, както убиецът сам се наричаше, нахлупил качулката над мръсното си лице, скрито зад ярко оцветена маска, бе стъпил на един пиедестал, който според видните граждани някога е бил част от езически храм. Той не даваше и пет пари за това, просто внимателно наблюдаваше огромното открито пространство пред извисяващите се кули на обкованите с желязо врати на Нюгейт. Сградата беше мръсна и мрачна, а вонята, идваща иззад сивокаменните й стени, проникваше навсякъде — миризма на нечистотии и изпражнения, на униние и безнадеждност. От гъсто преградените с решетки прозорци на кулите, издигащи се от двете страни на голямата врата, надничаха диви, обезумели лица със сплъстени коси, и се взираха жадно навън към онези, които се събираха в настлания с обли камъни вътрешен двор пред затвора. В струпващата се тълпа хората ругаеха и крещяха, докато се промъкваха и подхлъзваха по пръснатата мърша и карантия и по кръвта, която се стичаше от близките касапски сергии. Пъстра сбирщина от мошеници, джебчии, фалшификатори, ловки измамници, ловци на наивници, престъпници и всякакви негодници си бяха дали среща тук, за да приветстват Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха. От стъпалата на Гилдхол съдебните пристави неочаквано бяха прочели прокламация за освобождаването на тези мерзавци. Двамата разбойнически главатари трябваше незабавно да бъдат пуснати от затвора поради липса на каквито и да било доказателства срещу тях. Истината бе ясна за всички. Убийството на лорд Ившам означаваше, че делото на Короната срещу тях е провалено, а същевременно не можеха да бъдат представени и никакви улики за това, че те имат пръст в избухналия наскоро кървав бунт в затвора. В действителност двамата разбойници не бяха напускали дълбоките гибелни ями и не можеха да имат нищо общо с деянията на злосторниците, чиито намазани с катран и накиснати в саламура глави сега украсяваха шиповете по върховете на високите стени на затвора. Часът беше определен. Уолдън и Хюбърт трябваше да бъдат освободени след като камбаните удареха „Третия час“^[3]. Носеха се слухове за примирие между бандите на двамата главатари след скорошния бунт. Вече бе наета и зала за предстоящия пир в просторната кръчма „Ангелския поздрав“, цялата измазана в розово и опасана с боядисани в черно греди, разположена на ъгъла на криволичеща уличка близо до кръстопътя при затвора.

Разказвачът на приказки се беше опитал да отклони вниманието на минувачите със смразяващата кръвта история за стригоите^[4], духовете, които според легендите, бродят по стария римски път на север от града. Никой не проявяваше особен интерес към разказа му, най-малкото пък самият той, защото сърцето му бе обсебено от мисълта за убийство. Беше избрал времето и мястото извънредно внимателно. Нюгейт представляваше море от цветове и звуци. Чираците на майсторите на сребърни изделия разнасяха и превъзнасяха великолепни бокали, за да примамват евентуалните купувачи да посетят дюкяните на майсторите им в Чийпсайд. Касапите с крясъци се надпреварваха да възхваляват вкусни патици, тлъсти прасенца и угоени петли. Заловени от приставите прелюбодейци, с обръснати до голо глави, стиснали събутите си панталони в ръце, бяха привързани към дървени менгемета и изложени за назидание под пронизителните степания на гайда. Една развратница, която бе отвлякла дете, за да си помага с него в просията, беше привързана към позорния стълб, мръсните й поли бяха вдигнати и неколцина плещести палачи шибаха с камшици кирливия й задник. Прасетата на болницата „Свети Антоний“, със звънчета на шиите^[5], единствените прасета, на които се позволяваше да се разхождат свободно наоколо, грухтяха и си завираха муцуните в купчините фъшкии, струпани до конска хранилка. Наблизо топяха главата на някакъв злосторник под вода, задето бе дръзнал да мине през квартала на кожарите и да вика „муууу“, непростима публична обида за тази достойна гилдия. Щом неговото наказание свърши, дойде ред на цяла редица пияници и гуляйджии да бъдат потопени в мръсната вода.

Викове и крясъци, трясък на каруци и чаткане на копита заглушаваха молитвите на братството на Царицата Небесна, които се точеха в тържествена процесия с камбана, свещи и кадилници към параклиса на Светата Дева в Сейнт-Мери-ле-Боу. Търговци и членове на градския съвет, все градски големци, натруфени в ярки дрехи от златоткан брокат и кадифе, обточени със скъпи кожи, с охранени вратове и пръсти, блестящи от скъпоценности, се шляеха подръка със своите закръглени, богато облечени съпруги. Разпоредителите на пазара с крясъци предупреждаваха, че продажбата на въглища в чували, които тежат по-малко от осем бушела, е забранена. Стопаните на „Сейнт Дънстан“^[6], водени от един брат от Ордена на власеницата, прекарваха през пръсти молитвените си броеници, докато отиваха на свето поклонение в „Сейнт Пол“, за да се помолят на гроба на родителите на Томас-а-Бекет^[7]. Група рицари, съпровождани от своите оръженосци, с ярко избродирани вимпели, блестящи на ослепителната сутрешна светлина, си проправяха път към арената за турнири в Смитфийлд. Вехтошари, теглещи ръчните си колички, отрупани с камари от стари дрехи, ги обсипваха с обиди, докато се опитваха да проврат возилата си напред. Предприемчиви и енергични амбулантни търговци вече се бяха вмъкнали сред тълпата бедняци, предлагайки мухлясал хляб, гранясало свинско, лигаво телешко, изветряла бира и скапана риба на онези, които бяха достатъчно гладни, за да ядат такава храна. Разказвачът на приказки наблюдаваше всичко това и безмълвно се наслаждаваше, защото знаеше, че цялата тази врява и суматоха ще му помогнат да прикрие убийствения си план.

Камбаната на една от кулите на Нюгейт заби и безделниците се струпаха по-плътно около голямата порта. Тя се отвори и разбойническите главатари важно и наперено излязоха навън под аплодисментите и приветствените викове на своите вече доста оредели последователи. Уолдън беше истински гигант, с рошава посивяла коса и рунтава брада. Беше облечен в жакет от жълтеникавокафяв дамаск^[8], зелен панталон и солидни касти леки ботуши. Хюбърт Монаха, с плешива глава и бръснато лице, целият лъщящ от нарда^[9], с който се бе намазал, изглеждаше до него като мъниче. Той бе облечен в дълго бяло расо, на което дължеше прякора си; пълничките му крака, топлени от вълнени чорапи, бяха напъхани в здрави обуща с дебели подметки. Новината за това, че тези двама негодници, като Пилат и Ирод, се бяха договорили за дълготраен мир, вече се бе разнесла около затвора. Двамата главатари отпиха по една дълбока глътка от предложния им мях с вино, размениха целувката на мира и вдигнали ръце за приветствие, се упътиха към приятния сумрак на „Ангелския поздрав“. Всъщност не се случи нищо особено. Порядъчните граждани и честните търговци не обърнаха почти никакво внимание на разбойниците, а техните последователи, посрещани с крясъци и проклятия, започнаха да се оттеглят.

Разказвачът на приказки наблюдаваше и криеше усмивката си под качулката си. Той намести маската си, слезе от пиедестала и, стиснат здраво торбата си под плаща, нехайно закрачи към кръчмата. Погледна към бъчвите в дъното на общото помещение на кръчмата, покрити с одялани греди, които служеха за тезгях. Над него, в мрежи, окачени на варакосаните мертеци, висяха сплитки лук, сирене и бекон, и излъчваха вкусен аромат, който изпълваше устата със слюнка. Залата беше просторна, а тесните й, покрити с рогови пластини прозорци^[10] и множеството свещници и маслени лампи, осигуряваха известна светлина, макар сенките да бяха достатъчно дълбоки, за да можеш да се скриеш в тях.

Разказвачът на приказки седна пред една обърната бъчва, която служеше за маса. Скрит в мрака, той си поръча чаша ейл и започна внимателно да наблюдава стълбището в дъното. Уолдън и Хюбърт си бяха запазили стая горе, на втория етаж. Прислужниците носеха храна и ейл на тази двамината разбойници, придружавани от две проститутки, местни момичета, както каза прислужникът — мистрес Робинбрест^[11] и нейната приятелка, мадам Кечсийд^[12]. Разказвачът на приказки чакаше и наблюдаваше, докато прислужниците трополяха нагоре-надолу с тежките си обуща от нещавена кожа. Възгласите от гощавката шумно отекваха из кръчмата и дори пазачът, оставен да охранява стълбището, запя пиянска песен. Но Разказвачът все още изчакваше. Сляп певец, почуквайки с тояжката си по настлания с тръстики под, влезе в кръчмата, приседна, сложи в скута си своя питомен пор и започна с пълно гърло да рецитира поема, в която се разказваше колко отвратителен и страшен е дяволът и се даваха напътствия как да бъде държан надалеч с подсвиркване с уста, придружено от ръсене на светена вода с китка жълт кантарион, билката на свети Йоан Кръстител. Разказвачът на приказки не обърна внимание на новодошлия. Той се изправи на крака, извади манерка от торбата си и тръгна към стълбите. В момента всички прислужници се тълпяха отзад, в кухнята и умивалнята, и бяха много заети, защото биеха Ангелските камбани и местните търговци скоро щяха да изпълнят кръчмата, за да похапнат. Със сърце, изпълнено със злост, Разказвачът на приказки изкачи бързо стъпалата. Пазачът се олюляваше на краката си. Разказвачът остави торбата си на земята и с ръка на камата под плаща, размаха отпушената манерка под носа на пияницата.

— Най-доброто бордо — промърмори той. — Специален подарък от съдържателя.

— Не ми се вярва — каза завалено пазачът.

— Много добре.

Разказвачът на приказки бързо пристъпи по-близо и мушна дълбоко камата си, светкавичен, убийствен удар, пронизващ право в сърцето. Пазачът беше толкова пиян, че не можа да направи нищо, само се давеше и гъргореше, олюлявайки се напред-назад. Разказвачът го бутна назад в сенките, наблюдавайки как светлината на душата угасва в уплашените му, кървясали очи. Той продължи да държи здраво камата си до последното изхрачено с кръв дихание и едва тогава я изтегли, хвана трупа, положи го на пода и го избута в потънала в тъмнина ниша. После вдигна манерката с вино, почука на вратата и влезе.

Стаята беше просторна. По полирания дървен под бяха пръснати восъчни свещици, разноцветни дрехи висяха по гвоздеите на варосаните стени. Капаците на големия прозорец не бяха затворени; завесата от намаслено зебло също беше дръпната встрани. Уолдън и Хюбърт, вече доста пияни, се бяха разположили на маса точно до прозореца. Голямото легло с четири колони, което заемаше по-голяма част от стаята, беше с драпирани завеси, дръпнати настрани, за да разкриват гледката на двете куртизанки Робинбрест и Кечсийд, голи както ги е майка родила, вкопчени в пиянска прегръдка. Уолдън се извърна, когато Разказвачът на приказки влезе и им предложи манерката.

— Кой си ти? — прогърмя плътният му глас.

— Приятел — Разказвачът остави торбата си на земята и вдигна манерката. — Най-разкошният и силен кларет, от най-доброто лозе в Сен Сардос, мек като кадифе. Обясних това на пазача ви и той ме пусна вътре. И което е по-важно, имам план за това как ние тримата можем да си поделим заровеното имане на мъртвия Ившам.

Хюбърт се захили, благослови присмехулно Разказвача и му направи знак да си вземе стол. Уолдън изпразни чашата си на пода и изкрещя на една от проститутките да донесе бокала, който двете споделяха. Разказвачът се настани удобно. Той сипа кларет на всички и пресуши остатъка в чашата, която Кечсийд тръсна на масата пред него. После я вдигна.

— Мракът приветства Нощта — промълви той.

Двамата престъпници се спогледаха и засърбаха на едри глътки, една след друга, докато почти пресушиха чашите си, после се отпуснаха, премлясквайки с уста.

— Добро е — промърмори Хюбърт Монаха. — Меко и кадифено. Много време мина, откак пих за последно такава неземна прелест.

— Прилепите цвърчат в пещерата — промърмори Разказвачът на приказки.

Уолдън се оригна пиянски и тропна по масата.

— Какво искаш да кажеш? И защо си маскиран? Какви са тези приказки за имането на Ившам?

— О, аз го намерих — кимна Разказвачът. — Трябва да минем през Дверите на Съня, където сатаната чака сред тълпящите се мъртъвци като огромен червен вълк. О, да, Ангелът на смъртта се подготвя да излее съдините на Божия гняв.

— Кой си ти? Свали си маската! — Хюбърт Монаха примигна, поклати глава и отпи още от отровния кларет.

— Аз съм този, който буди духовете. Аз пея песни на жалейка и навсякъде край мен се тълпят войнстващите призраци на отмъстителните мъртъвци.

— Аз не… — Уолдън се опита да се изправи, но установи, че не може.

— Кой… какво? — запелтечи Хюбърт Монаха.

— Вие умирате — заяви Разказвачът на приказки. — Не можете да помръднете, нали? Не усещате краката си, нали? Убих пазача ви и смесих с отвара от най-смъртоносния бучиниш кларета, от който аз самият не пих. Можете ли — той се наведе напред, хилейки се на жертвите си, — можете ли да помръднете? Не! Смъртта бързо ще плъзне по нозете ви и ще ги вледени. Нищо не можете да направите, освен да заспите вечния сън на нощта, която се спуска над вас.

Той замълча, докато Монаха и Уолдън се опитваха да съберат сили.

— Сигурна смърт — обясни Разказвачът на приказки, — пролазващ мраз, който сковава крайниците. Ще потънете в тъмен облак, докато се носите към вечния мрак. — Той погледна към двете проститутки, които още не осъзнаваха кошмарната драма, която се разиграваше около мръсната маса.

— Защо? — попита Хюбърт.

— Защо? Аз съм пратеник на призраците-кръвопийци. Аз съм Бонифас Ипгрейв, Божието отмъщение.

Уолдън се опита да се вдигне на крака, но се препъна в стола и се свлече. Двете проститутки изпищяха. Разказвачът на приказки скочи и измъкна малък арбалет от торбата си, зловещ миниатюрен лък със заредена стрела и опъната тетива. Той го насочи към проститутките.

— Tace et vide — изсъска той. — Запазете мълчание и наблюдавайте.

Двете вцепенени жени се вкопчиха една в друга, докато Разказвача на приказки отстъпи назад, за да наблюдава как разбойническите главатари умират, парализирани от смъртоносния бучиниш. После измъкна камата си и пристъпи първо към едната, после и към другата безпомощна жертва. Без да обръща внимание на давенето и последните им стенания, той изряза с острието буквата „М“ на челата им. След това, удовлетворен, прибра камата си в калъфа, взе арбалета и отново го насочи към двете проститутки.

— Няма да ви убия. Вие не заслужавате да умрете, поне все още не. Когато дойдат, кажете, че Бонифас Ипгрейв се е завърнал.