Пол Дохърти
Мистериум (6)

5

Waelstow: Касапница

Час по-късно, доста след като камбаните бяха ударили, Майлс Флешнър, енорийският писар на „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт, доста притеснен, приближи до вратата за покойниците на своята енорийска църква. Макар и бивш коронер, той беше боязлив човек, а сега — и много наплашен от ужасите, станали в това уж свято място. „Сейнт Ботълф“ много точно отразяваше думите на Писанието: „… Стои на свето место «мерзостта на запустението»“^[1]. Сградата беше осквернена от светотатствени и кощунствени деяния и сега Светото причастие беше махнато, лампите на олтара бяха угасени, светата утвар — отнесена и заключена някъде. Тук не можеха нито да се произнасят молитви, нито да се палят свещи пред Девата, нито да се пеят песнопения, нито да се отслужват литургии, докато епископът от Лондон не очистеше и не осветеше наново сградата като „Свято място, Дом на Бога и Двери на Рая“. Майлс си спомни събитията отпреди двадесет години, когато Бонифас Ипгрейв беше потърсил убежище тук, в олтара, а после бе изчезнал. Това беше в младите години на Флешнър, когато все още беше амбициозен коронер, в пролетта на своето възмъжаване. Сега спомените се носеха назад, прелитаха като призраци през уморения му ум. Той си спомни Ившам — грубиян, безочлив и високомерен, но не, не, той не можеше, не биваше да си припомня това, не и тук! На Майлс Флешнър понякога му се искаше да не бе имал нищо общо с тази църква. Прокълната ли беше „Сейнт Ботълф“? Един свещеник вече бе изгубил разсъдъка си и бе потърсил убежище в манастир. Беше ли отец Джон толкова разстроен и наплашен, че да последва примера му? Свещеникът беше помолил Флешнър да се срещнат в сакристията три часа след камбаните, известяващи шестия час. Имаше още доста работа, която трябваше да се свърши: дарохранителниците, статуетките на Девата, потирите за причастие, дискосите и стъклениците с миро трябваше да се увият в плътен, сатениран атлаз; восъчните свещи, дрехите, църковните одежди и олтарните покривки, тамянът, въглените и всевъзможни други предмети трябваше да се опишат. „Сейнт Ботълф“ беше под запрещение и щеше да стои запечатана до повторното й освещаване. Църквата вече не бе дом на Серафимите, Властелините на светлината, а място, обитавано от демони и от души, които не бяха напуснали земята, душите на всички онези клети нещастници, варварски изклани и захвърлени като късове кърваво месо в нефа.

Майлс Флешнър спря под разперената корона на тисовото дърво и се загледа боязливо нагоре, през древните му клони. Денят угасваше; скоро щеше да настане часът на прилепа и кукумявката. Той се стресна от някакъв шум, който долетя откъм църквата и предпазливо приближи до разбитата, но вече окачена отново на пантите си врата на стаята за покойници. Пастор Джон му беше казал, че ще я остави открехната, без да слага резетата. Флешнър прекрачи през останките от жестоката битка, бутна вратата и влезе в студения и влажен мрак. Само слабата светлина, процеждаща се през тесния като амбразура стреловиден прозорец, разкъсваше тъмата. Нефът бе изпълнен със сенки, които непрестанно се движеха и променяха формата си. Той чу шум и се обърна. Една фигура се стрелна към вратата, водеща от ризницата към олтара.

— Кой е… — Флешнър замръзна от страх.

Силуетът изчезна назад в ризницата. Флешнър се придвижи бавно напред, като сомнамбул. Трясъкът на затръшнатата врата го стресна, чак се изпоти от сграбчилия го страх. Прииска му се да се обърне и да побегне. Затършува за камата под плаща си и я изтегли. Беше толкова нервен и напрегнат, че едва успяваше да поставя краката си един пред друг. Ослуша се и се огледа; светлината бързо гаснеше, сенките се удължаваха и се протягаха откъм ъглите, в които се криеха.

— Кой е там? — извика Флешнър. Погледна към църквата, където косо падащата светлина осветяваше огромната гравирана чаша на кръщелния купел.

— Кой е там? — повтори той. Стенание, откъснало се сякаш от нечия вкаменена, безтелесна душа, проехтя в нефа. С разтреперани крака, с плувнало в пот лице и пресъхнало гърло Флешнър бавно изкачи стъпалата на олтара и се огледа. Това беше неговата църква, но защо разкривените лица на изваяните гаргойли, демони и бабуини сега сякаш се взираха кръвнишки в него? Той бутна вратата на ризницата — тъмна стаичка, в която бяха подредени сандъци, столчета, шкафове и една голяма маса за светите одежди. Миришеше странно — на восък с примес на някаква друга, противна миризма, сякаш някой току-що бе разровил купчина боклук. Отново се разнесе стенание. Той бързо се обърна. Отец Джон ужасено се взираше в него. Флешнър се наведе.

— Отче! — Той се взря уплашено в червената рана на челото на свещеника.

— Освободи ме, краката ми… — изпъшка отец Джон, избутвайки се напред.

Флешнър незабавно сряза въжетата около глезените на свещеника, после и вървите на китките му.

— Дойдох тук, исках да се помоля за моя баща, научих за смъртта му. — Отец Джон изрита усуканите въжета и освободи глезените си от тях. — Бях тук, в ризницата, когато някой ме блъсна…

— Отче?

— Някой ме блъсна. — Отец Джон посочи синините от натъртване по главата и лицето си. — Върза ме и ми запуши устата с кърпа. Видях и чух само един тъмен, призрачен силует, който дишаше тежко…

— Как е влязъл вътре?

Отец Джон сграбчи рамото на Флешнър.

— За Бога, Майлс, какво значение има това? Носеше торба, която отиде да остави в църквата. После се върна обратно. Измъкна кама и започна да изрязва нещо на челото ми, после сигурно те е чул. Излезе в нефа, пак се върна, после побягна към гробището. Успях да се освободя от кърпата. Трябва да видя… — напълно объркан, свещеникът с мъка се изправи на крака и следван от все още треперещия енорийски писар, се заклатушка към олтара, а оттам — към нефа.

Флешнър преглътна мъчително, устата му съвсем бе пресъхнала. Беше го споходило, както по-късно каза на съпругата си, предчувствие за беда. Някаква тежка прокоба се таеше в сгъстяващия се мрак. Двамата мъже вървяха бавно, боязливо, стъпките им отекваха зловещо. Флешнър съжали, че не е взел лампа или свещ. Когато стигнаха до най-отдалечения край на църквата, отец Джон отиде до потрошената главна врата, а Флешнър се облегна на големия кръщелен купел. Странната миризма отново го блъсна в носа. Някаква мръсотия ли имаше в купела? Той погледна надолу и в миг му се повдигна от ужас, защото вътре видя две отрязани глави, с полузатворени очи, търкулнати на дъното на огромната чаша.

 

 

Корбет седеше в залата на убийството в „Ангелския поздрав“; така бе нарекъл той тази стая. Изпъна се назад на стола си с полузатворени очи. На пода, под прозореца, бяха проснати труповете на Уолдън и Хюбърт Монаха. Братът от Ордена на власеницата, същият, който предния ден беше изповядал престъпниците, екзекутирани при „Сейнт Ботълф“, забързано редеше думите на последното опрощение. Какво се случваше с душите след смъртта, чудеше се Корбет. Дали духовната същност на живота на тези двама престъпници все още се рееше тук, в тази смразяваща, мръсна стая? Бяха ли молили за милост? Очакваха ли някой, който да дойде и да ги поведе? И към какво? Братът от Ордена на власеницата се изправи на крака и се прекръсти.

— Необходимото е сторено, сър Хю, душите им вече са при Бога, а аз трябва да утоля глада си.

Корбет се усмихна и му подаде сребърна монета. Монахът я захапа, ухили се, благослови набързо и отиде да се присъедини към другите, които се бяха сбрали в общото помещение на кръчмата долу и алчно чоплеха и пресяваха пикантните подробности, свързани с ужасното убийство. Една стара просякиня беше предложила да оплаче покойниците и в момента правеше именно това, печалните звуци от напева й отекваха нагоре по стълбите. Между куплетите спътникът й, лукав хитрец, настояваше гръмогласно, че пулсиращото сърце на къртица било най-сигурната защита срещу зловещото трополене на призраци из къщите и предлагаше срещу определена сума, да достави едно на съдържателя. Двете проститутки, Робинбрест и Кечсийд, отпиваха ейл от чашите си, усмихвайки се благодарно, през сълзи, на монетите и безплатната пиячка, предлагани от онези, които искаха да се насладят на всяка кървава подробност. Двете блудници твърдяха през ридания, че духовете на двамата мъртъвци все още се навъртали наоколо. Те можеха, да, бяха сигурни, че могат да си спомнят всички подробности за убиеца — „тъмна личност във всяко отношение“, — който се вмъкнал тихо като пепелянка в страховитата стая.

Корбет беше разпитал и двете проститутки, както и останалите, но на практика не беше научил нищо друго, освен че убиецът се е представил като Бонифас Ипгрейв, че бил рошав и дрипав, че това, което се виждало от лицето му, имало цвят на потъмняло дърво, че бил по-мрачен от най-черната нощ. Всъщност проститутките се бяха уплашили много повече от кралския пратеник, дворцовия служител. Облечен в черно от глава до пети, Корбет бе нахлул в кръчмата, подрънквайки с шпори, увил тежкия плащ около ръката си. Портупеят с полюшващите се в ножниците кама и меч, бездруго му придаваше застрашителен вид, но освен тях той носеше и кралски пълномощия, а на дясната му ръка проблясваше кралският пръстен с печат. Проститутките бяха дълбоко притеснени от твърдия, неподвижен поглед на този кралски служител, с прибрана назад черна коса и бдително изражение. Както прошепна Кечсийд, „Кралският сокол връхлетя.“

Корбет въздъхна, изправи се и огледа още веднъж труповете на двамата разбойнически главатари, а после и този на пазача им. Местният лекар, със сълзящи очи и зачервен нос, беше обявил, че Уолдън и Хюбърт са били отровени със силна отвара на бучиниш. Корбет вдигна манерката и помириса отвора й; миришеше на силен кларет. Виното би могло да се купи от всяка винарна. Той се обърна и погледна трупа на отвратителния бандит, положен на леглото. Голямата отворена рана в тялото на пазача се бе покрила с гъста, мокра каша. Докторът заяви, че и в трите случая не може да се говори за естествена смърт, след което си прибра парите и се омете с тежка стъпка. Корбет потупа с пръсти по дръжката на меча си и се обърна, тъй като вратата се отвори. В стаята влезе Ранулф. Той погледна труповете и тихичко подсвирна.

— Значи е вярно: Уолдън, Монаха и един от техните пазачи, всички те вече са се изправили пред Божия съд. Кралят ще бъде доволен. Кой ли ще жали за тяхната смърт?

— Тези, които ги наемаха — отговори Корбет, — онези змии от Лондон, които използват такива убийци, за да сеят навсякъде злото, свило гнездо в техните собствени гибелни сърца.

— Господарю, ядосан си.

— Не, Ранулф, извини ме, объркан съм, озадачен съм. Защо е всичко това? Защо сега? Станало е толкова лесно — замислено каза той. — Уолдън и Хюбърт напускат Нюгейт; новината за тяхното освобождаване беше известна на мнозина, както и това, че двамата злодеи ще дойдат тук, за да гуляят и да отпразнуват свободата си. Те са наели стая и две дами от града, поръчали са кана с ейл и поднос със студено месо и хляб. Според думите на двете проститутки долу, при тях влязъл непознат мъж, увит в плащ, с ниско спусната качулка. Не предизвикал тревога с идването си, защото бил пронизал тихомълком пазача. Уолдън и Хюбърт, доста пияни, помислили, че посетителят им е бил допуснат при тях от него. — Корбет потупа манерката. — Донесъл това бордо, смесено със силна отвара от отровен бучиниш. Споменат нещо за съкровището на Ившам. Налял кларета, наблюдават как отровата бързо сковава жертвите му, изрязал знака си на челата им, заявил, че е Бонифас Ипгрейв, заплашил проститутките и напуснал. — Корбет направи пауза. — Бонифас Ипгрейв — повтори той.

— Познаваше ли Ипгрейв, господарю?

— Не отблизо. Спомням си го — невисок, приятен на вид, спретнат и прецизен, сдържан, с проницателен поглед. Да, това е всичко. — Корбет дъвчеше ъгълчето на устата си. — Сега си спомних. Да… — той вдигна пръст, сякаш нещо бе разбудило паметта му.

— Господарю?

— Тъмнорижава коса, доста рядко срещан цвят, спомних си го, макар да съм го виждал преди двадесет години.

— Мислиш ли, че се е завърнал?

— Може би, защо не? В крайна сметка, той беше кралски служител. — Корбет се усмихна, после пристъпи по-близо и докосна леко Ранулф по бузата с облечения си в ръкавица пръст. — Изобретателен, находчив, амбициозен. Както и да е. А „Утехата на Батшеба“?

— Игнасио Инглийт е отишъл там, а после в една кръчма, наречена „Залите на Чистилището“. Напил се здравата и заспал. Някой — незнайно кой — го е извел навън — вдигна рамене Ранулф, — и го е завлякъл към неговата гибел. Кръчмата била претъпкана. Прислужниците останали много доволни, че пияницата си тръгва.

Той замълча, тъй като някой почука на вратата; тя се отвори и съдържателят се втурна вътре с крайно тревожна физиономия.

— Сър Хю, милорд — вдигна ръце той, — долу има някакъв човек, представи се с името Калугерицата. Иска да говори с вас, същото иска и отец Джон от „Сейнт Ботълф“. Той също е тук, заедно с Майлс Флешнър, неговия енорийски писар.

Корбет вдигна очи към тавана и направи знак на Ранулф да го последва. На вратата спря, прекръсти се и посочи към кървавата купчина в дъното на стаята.

— Коронерът и шерифът ще се оправят с това. Е, да вървим.

Мъжете го чакаха в общата зала на кръчмата долу. Калугерицата, спретнато облечен в тъмнозелен жакет и панталон, обут в меки кафяви ботуши, си играеше с катарамата на тъмносиния си плащ. Човек с остър и хладен ум, помисли си Корбет. Той беше бръснат, а косата му беше ниско подстригана над ушите. Корбет се насочи към него, но той му смигна и посочи към масата в сенчестата ниша, където отец Джон и Флешнър жадно се наливаха с вино.

— Чух за тази бъркотия — прошепна Калугерицата, — и побързах да дойда. Отец Джон пристигна малко след мен; като обезумял е.

Корбет кимна, приближи до масата на свещеника и се настани на един стол.

— Отец Джон — докосна той свещеника по рамото. — Моите съболезнования за смъртта на баща ти.

— Кръв тук, кръв навсякъде — промърмори свещеникът, издавайки напред лицето си. Той изглеждаше изключително зле, беше небръснат, Корбет забеляза и кървавата резка на челото му. Флешнър, който бе дори още по-разстроен и възбуден от него, седеше дълбоко в сенките, стиснал чашата си като уплашено дете. Корбет ги остави да пият и се огледа. Съдържателят благоразумно беше преместил двете проститутки и тяхната малобройна, но заинтригувана публика в кухнята. Навън търговията още не бе приключила и общото помещение беше безлюдно, с изключение на слепия странстващ певец, който тананикаше приспивна песен на своя пор.

— Отец Джон, защо си тук? Разкажи ми какво се е случило?

Свещеникът започна да говори; думите му бликаха тревожно, докато описваше страхотиите, сторени в неговата църква. Корбет слушаше съсредоточено, доволен от присъствието на Ранулф зад гърба му. Тук, в мрака на кръчмата, в която свирепото убийство бе нанесло своя удар, се разгръщаше още една приказка на ужасите. Той прикри изблика на страха, вледенил ума и сърцето му. Докато слушаше отец Джон, той съзнаваше, че в лабиринта на мистериите, прострял се пред него, броди и дебне убиец, тъмно изчадие на мрака. Ловът беше започнал, жесток и страшен. Пълзящият пламък на внезапното убийство щеше да мъждука около него. Преплетените корени на отдавна погребан грях щяха да почерпят свежи сокове и да покълнат. Свещеникът най-сетне свърши и се отпусна на стола си, взирайки се пред себе си със зяпнала уста, все още под въздействието на преживяния потрес.

— Взех главите — смотолеви той. — Сложих ги в една торба, която оставих в олтара. Какво трябва да направим… — той вдигна изпълнен със страх поглед нагоре.

— Главите? — просъска Ранулф. — Разпознахте ли ги?

— Разбира се! Моята мащеха, втората съпруга на баща ми, Кларис, и нейният иконом, Ричард Финк.

— Защо е трябвало да умрат?

— Не знам — разрида се отец Джон. — Аз трябва да отида там, трябва да сторя необходимото.

Корбет стисна ръката на свещеника.

— Договорили сте се да се срещнете с мастър Флешнър около три часа следобед в ризницата на „Сейнт Ботълф“?

Отец Джон кимна.

— Отец Джон, ти си отишъл в ризницата. Нападателят те е последвал, влизайки отвън. Бил си повален, ударен и вързан, а устата ти е била запушена. — Свещеникът кимна. — После нападателят е отишъл в нефа с торбата си и по някакви негови дяволски причини, е оставил отрязаните глави в купела. Върнал се е при теб, извадил е камата си и вероятно е щял да изреже на челото ти буквата „М“?

— Да — въздъхна отец Джон, — но благодарение на Бога в този миг Майлс отвори вратата за покойниците. Нападателят излезе в нефа, сякаш искаше да избяга през църквата, после се върна и напусна през задната врата на ризницата, от която се отива в гробището и към свещеническия дом.

— Как изглеждаше той? — попита Ранулф.

— Беше с качулка и маска. Не говореше, а по-скоро шептеше; дрехите му воняха ужасно на нещо граниво.

— Какво каза? — продължи Ранулф.

— Че той е Бонифас Ипгрейв, който се е завърнал, за да отмъсти на Ившам и всички негови близки. Сър Хю, защо стоим тук! Ами мащехата ми, ами Ричард Финк?

— Къде живееха те?

— На Клодиърс Лейн в Крипългейт, близо до старата градска стена. По-добре да бяхме…

Корбет се съгласи и се изправи.

— Може ли да дойда и аз? — Калугерицата се промъкна покрай Ранулф.

— Да, може — отвърна Корбет. — Всъщност, сър, искам някой път да разменим няколко думи насаме.

Той вече бе взел решението си. Утре щеше да свика специалната съдебна комисия за разглеждане на углавни престъпления, така че всички замесени в тази работа щяха да отговарят под клетва, но дотогава…

Корбет се сбогува със съдържателя и сподирен от Ранулф и останалите, напусна „Ангелския поздрав“. Той отпъди някакъв шарлатанин, който предлагаше да лекува паразити с лапи от копър, живовляк и овча лой. Останалите търговци бяха не по-малко досадни. Дневната светлина гаснеше. Пазарната камбана скоро щеше да удари, приставите щяха да надуят своите рогове и търговията щеше да спре, но дотогава търговците и техните чираци щяха отчаяно да се опитват да примамят нови купувачи. Студът хапеше, калта и животинските изпражнения под краката им се втвърдяваха под тънка корица лед. Група нарушители на реда, всички оковани наедно, чакаха да бъдат отведени в ареста. Някакъв луд, вързан от близките си, виеше протяжно към смрачаващото се небе, докато го водеха към местната църква, за да го привържат към олтарната преграда с надеждата, че ако прекара нощта пред Бога, безумието му ще се излекува. Продавач на реликви предложи да им покаже ръка на светец, чийто пръст можел да се извива и да посочва виновника. Ако обаче вярващите не се интересували от това, можел да им предложи парче от рог на еднорог, благословено от свети Ниниъс^[2], сигурна защита срещу отравяне? Интерес проявяваше обаче само едно малко просяче.

Всички бързо се разбягваха от пътя на Корбет и тълпата около тях мигом оредяваше. Нощните птици, плъпнали по тесните улички, вече бяха нащрек. Кралските хора душеха наоколо и никой не смееше да се изпречи на пътя на тези всяващи страх мъже с мрачни лица, стиснали дръжките на мечовете си. Хората познаваха отец Джон и Флешнър и им подвикваха приветствия, но само енорийският писар отговаряше, вдигайки разтрепераната си ръка в знак на признателност.

Корбет вървеше напред, следейки с изострено внимание хлъзгавия път и тесните улички от двете му страни, където се тълпяха рояци нощни птици, проститутки и мародери, в очакване да падне мракът. Отекваха викове, чуваха се ругатни. Затръшваха се врати, захлопваха се капаци на прозорци. Противната миризма на помийна яма изведнъж изчезна, когато минаха покрай парфюмерийно дюкянче, пред което бяха наредени отворени гърненца с Manus Christi^[3] — розова вода с амбра. Чираците се суетяха над везните и съдовете за приготовление на парфюми, чиято възхитителна миризма галеше ноздрите на Корбет и му припомняше образа на лейди Мейв. Той се отдръпна, защото едно малко момче, облечено в черно, изтича покрай тях, звънейки с камбанка, за да предупреди хората за приближаването на свещеник, носещ последно причастие. Главата и раменете на свещеника бяха покрити с червено-златист плащ. Корбет коленичи за миг, докато той мина покрай него, забързан към нечий смъртен одър, после стана и продължи.

Когато стигнаха до Клодиърс Лейн, установиха, че входът към улицата е препречен от носилка, носена от четирима свещеници, напяващи псалма Libera me^[4]. В носилката седеше прокажен, покрит с обичайното за поразените от тази болест було. Той държеше кречетало в облечените си в кожени ръкавици ръце и неистово го въртеше, за да предупреди всички да се дръпнат настрани. Щом отминаха, Корбет направи знак на отец Джон и те тръгнаха по настлана с хубав, гладък калдъръм улица. От двете й страни се издигаха внушителните къщи на големи богаташи, боядисани в розово и опасани с черни греди фасади; всяка разположена в отделен двор, оградена от висока стена, над която надничаше покривът, настлан с червени шистови плочи. Отец Джон избърза към великолепната порта на едно от тези градски имения. Отпред стоеше пазач, увлечен в клюки с две млади жени. Щом осъзна кой е Корбет, пазачът припряно обясни, че жените са кухненски помощнички, които, заедно с другите слуги, били пристигнали след камбаните за Ангелската молитва, и открили, че всички врати са затворени и няма нито една запалена светлинка.

— Беше ни заповядано да почукаме и да чакаме — каза една от прислужничките. — Чукахме и чакахме, но никой не слезе.

Корбет кимна, бутна вратата и тръгна по настланата с бели плочи и оградена с храсти, шубраци и градински лехи пътека към широки каменни стъпала, отвеждащи до великолепна веранда и полирана черна врата. Той дръпна въженцето на камбанката, после вдигна желязното чукало, оформено като шлем. Удари няколко пъти с него, чувайки как звукът отеква в къщата. Зад него отец Джон мънкаше и хленчеше. Корбет погледна нагоре. Всички капаци останаха затворени. Той заобиколи, отиде до задната врата и провери дали резето е спуснато. Не беше, и той влезе в настланата с каменни плочи кухня и помещението за миене на съдове. Помещението беше подредено, спретнато, пометено и съвсем чисто, и все пак изглеждаше някак си празно, лишено от светлина и топлота. Единственият знак, че е било използвано наскоро, беше огромна дъска за рязане с малко хляб и сирене, поставена на масата. Калугерицата нямаше търпение да продължи по-нататък с оглеждането на помещенията, но Ранулф, усещайки някаква надвиснала заплаха, извади меча и камата си, каза на всички да останат по местата си, а той самият последва Корбет по старателно излъскания каменен под навътре в къщата. Чувстваше някакво мрачно униние, нещо гнетеше ума му и тревожеше душата му.

Влязоха в дълга зала. Полираните дъбови мебели, ценни предмети и украшения проблясваха на слабата светлина, а стъпките им се заглушаваха от дебелите килими. Корбет забеляза триптихи, малки статуетки, поставени в специални ниши и гоблени, избродирани със златни и сребърни нишки; това място за разтуха, отмора и охолство, криеше свои собствени безмълвни, страховити тайни. Минаха през преддверието, после нагоре по стълбището и по една тясна галерия. Вратата зееше полуотворена. Корбет я бутна назад и влезе в господарската спалня. Капаците на единия прозорец не бяха затворени и оскъдната светлина разкриваше ужасяваща сцена: два голи трупа, обезглавени, женският — проснат напряко на леглото, мъжкият — пред прага на стаята. Кръвта им, вече съсирена и изсъхнала, беше напоила леглото и мебелите и се бе просмукала в дебелите вълнени килими върху пода. Корбет запуши носа си, за да се спаси от отвратителната смрад и се огледа в някога красивата стая.

— Тристан и Изолда! — промърмори той. — Ившам е напуснал дома, затворил се е в „Сион“. Мистрес Кларис и мастър Финк решават да се отдадат на сластни ласки. Слугите са освободени и им е казано кога да се върнат. Кларис и Финк са мислели, че са сами и в пълна безопасност. Но вместо това е пристигнала тяхната гибел — по същия път, по който дойдохме и ние.

Той мина през стаята, вдигна тежкото ленено платно, покриващо прозоречния отвор, отметна го и пое дълбоко студения въздух. После се върна обратно и отново започна да изследва потъналите в кръв трупове. Плътта на вратовете им беше грубо разкъсана, по горната част на гръдния кош на Финк имаше синкавочервени петна.

— Убиецът е влязъл изненадващо — предположи Корбет. — Двамата любовници са се стреснали. — Той посочи към трупа на Финк, към увисналия му корем и отпуснатата плът около раменете и гърдите. — Финк не е бил воин, но се е опитал да защити себе си и любовницата си. — Той се наведе и посочи синината от натъртване по горната част на гръдния му кош. — Опитал се е да се съпротивлява. Убиецът, вероятно въоръжен с къса двуостра брадва, го е ударил. Обзалагам се, че по главата на Финк също има следи от удари. — Той се изправи, потърка едно кърваво петно кръв с ботуша си, после потропа по дълбоките процепи в дървения под. — Финк е бил зашеметен и изпаднал в безсъзнание. Убиецът се е обърнал и е отишъл към Кларис; ужасена, тя се е опитала да избяга, но отново е последвал удар, този път по нейната глава. След това убиецът отрязва главите им, пъха ги в торба и си тръгва. Поне така мисля, че се е случило.

Той стоеше със затворени очи, представяйки си събитията, после повдигна клепачи и се върна до прозореца.

— Денят угасва — отбеляза той. — Не мога да направя нищо повече, не и днес. Ранулф, повикай приставите на коронера; нареди да вдигнат труповете и да ги преместят в стаята за покойници на „Сейнт Маргарет“. — Той промълви една заупокойна молитва и се прекръсти. — След това иди в „Сейнт Ботълф“ и вземи главите. Те ще бъдат със синини и рани, и съм сигурен, че на челата им ще е издълбана буквата „М“. Занеси ги в… — той изведнъж забеляза парченце жълт пергамент, поставено върху малка ракла. Вдигна го. Хартията беше поизлиняла, но думите на нея бяха написани с ясен и четлив почерк, със синьо-зелено мастило.

— Mysterium Rei — Мистерията на случая? — попита Ранулф.

— Аха. — Корбет пъхна пергамента в кесията си и докосна с ръка разпятието, окачено на стената. — И с помощта на добрия Бог аз ще разреша тази мистерия и ще изпратя убиеца на ешафода. Ранулф, щом свършиш с мъртвите, поразмърдай живите. Иди в Канцеларията на Зеления печат и разпрати призовки до всички: Калугерицата — Корбет прехапа устната си, — брат Кътбърт, мистрес Аделиша. — Той махна с ръка. — Дори и тези отшелници ще трябва да се подчинят на кралската воля и да се явят, за да се погрижат, за да се изпълни Божията справедливост. О, да! — усмихна се той. — Освен това Стантън и Бландфорд, тази безценна двойка. Отец Джон, Майлс Флешнър. След това издири всички пристави, които са участвали в ареста на Бонифас Ипгрейв. Кажи на Чансън да ти помогне. Говори със Сандуик; той може би разполага с имената.

— А времето и мястото?

— След камбаната на шестия час утре в залата на съда. В Уестминстър. Искам ги всичките там, под клетва, да видим дали ще успея да овладея този кървав хаос.