Пол Дохърти
Мистериум (10)

9

Lyam hound: ловно куче; следотърсач

Корбет забърза назад, по стълбите и галериите към залата за разглеждане на углавни дела, в която Чансън бе приседнал току до вратата и гризеше къшей хляб, задигнат от кухните. Той ръфаше кората като прегладняло куче. Ранулф му се присмиваше, докато преглеждаше и подреждаше ръкописите на масата. Той веднага разказа на Корбет за посещението на краля. Корбет стоеше, хапеше устни и внимателно наблюдаваше Ранулф. Другарят му хранеше изгарящи амбиции и Едуард никога не пропускаше да се възползва от тях.

— Това ли е всичко, Ранулф? — попита той.

— Ами да, сър Хю. Кралят изглеждаше в добро настроение — отговори уклончиво Ранулф. — Защо питаш?

— И нямаше друг, като него, на двуличие отдаден — промърмори си Корбет.^[1]

— Господарю?

— О, това е само стих от Светото писание, за един от царете на Израил. Интересното е, че Мишока… — Корбет набързо им разказа какво бе научил, подчертавайки пред Ранулф, че когато Мишока се появи в Съдебната канцелария на Зеления печат на следващия ден, той трябва да му окаже пълна помощ и съдействие. Ранулф го увери, че ще го направи. Корбет изпрати Чансън долу в кухнята с печата си, за да помоли готвачите да ги снабдят с това, което той наричаше „пиршество за добри кралски служители“. След малко Чансън се върна с двама слуги, които го следваха по петите, понесли подноси с купи, пълни с горещи пъдпъдъци в пикантен сос и зеленчуци, малки бели хлебчета, увити в платнени кърпи, за да се запазят топли, гърненца с масло и кана с най-висококачествен кларет, както и три бокала. Ранулф вече бе разчистил заседателната маса, беше махнал кожената покривка и Корбет покани Чансън да седне, казвайки, че е време да пируват като принцове. Започнаха мълчаливо да похапват и да пийват. От време на време Ранулф задаваше по някой въпрос за това, което бе казал Мишока, но Корбет само вдигаше рамене и отговаряше, че ще трябва да почакат и да видят дали неговите сведения ще съвпаднат с всичко останало. Корбет ядеше и пиеше бавно. Колкото повече бе разсъждавал, докато беше в абатството, толкова повече се бе убеждавал, че корените на мистерията са свързани с Ившам и събитията отпреди двадесет години. Как би могъл да проникне по-надълбоко и да разобличи злото, което бе лежало спящо десетилетия, докато накрая изведнъж бе изригнало в ужасяващо убийство?

Щом привършиха с вечерята, Чансън предложи да отнесе подносите и чашите обратно в кухнята. Корбет беше наясно, че конярят иска да поседне и да си поклюкарства с другите прислужници от кухнята и конюшнята, и го освободи. После двамата с Ранулф измиха ръцете си на умивалника и подготвиха заседателната маса. Ранулф седна на стола на Корбет, докато господарят му се разхождаше напред-назад, опитвайки се да подреди мислите си.

— Началото — той замълча за миг. — С какво разполагаме, Ранулф? Mysterium Rei — Мистерията на случая. Добре измислено име. Преди около двадесет години един убиец броди из Лондон, професионален наемен убиец, който извършва престъпленията си по поръчка на богати и властни люде. Мистериум премахва нежеланите, хората, които големците са искали да видят мъртви. Но освен това явно е изпитвал удоволствие от работата си. Той не убива просто ей така, тихомълком, той оставя свое лично послание. Каква е тази наслада от един гнусен грях?

Ранулф спря да пише и вдигна глава.

— Казваш, че е можел да работи и по-потайно?

— Да, а вместо това той се хвали, разгласява делото си. Долавям наслаждение, дълбоко удоволствие от това, което е правил, гордост от кървавото му дело. Повечето убийци убиват тихомълком; Мистериум е нагъл, той открито предизвиква съдии, шерифи, дори самия крал. Според това, което знаем, старият лорд-канцлер Бърнел е натоварил амбициозния кралски служител Уолтър Ившам и неговия верен слуга Игнасио Инглийт със задачата да заложат капан на Мистериум. Ившам посвещава цялата си енергия на тази задача. Той сигурно е изучавал убиеца много задълбочено. Сега ние знаем как е действал Мистериум, но навремето Ившам не е знаел. Това, което е правел, е било да наблюдава и изчаква, да виси като паяк в канцеларията и да слухти за новини от града. И ето че един ден късметът му се усмихнал. Убита била жената на някакъв търговец. Мистериум оставя своето предизвикателно съобщение и макар че търговецът Чантойс е заподозрян, той може да заяви под клетва, че когато жена му е била убита, е бил на друго място. Логиката на Ившам е била впечатляващо проста. Изчакал търговецът да се върне в Лондон и го поставил под постоянно наблюдение. За известно време Чантойс играл ролята на опечаления вдовец, но един ден, подобно на лисица, скрита в храстите, решава да излезе от укритието си. Отива в „Либер Албус“ в Съдърк, а Ившам го проследява и виж ти, в същата кръчма той открива Бонифас Ипгрейв.

— Защо Ившам — прекъсна го Ранулф, — а следователно и лорд-канцлерът Бърнел, са били толкова сигурни, че Мистериум е съдебен служител?

— Ти чу краля, Ранулф, в съда се носят всякакви клюки: кой кого мрази, съперници, вражди, съпрузи и съпруги, които са се хванали за гушите.

— Така е, господарю, но същото е и в Гилдхол, там също работят много хора. Защо Ившам толкова много е настоявал, че Мистериум работи в съда?

Корбет спря да крачи.

— Прав си — призна той. — Служителите в Гилдхол също научават клюките от града. Както и да е, това ще трябва да почака. Да се върнем към нещата, които реално са се случили. Ившам арестува Бонифас и Чантойс. Търговецът се държи като виновен: не може да обясни защо всъщност се е озовал там. И което е по-важно, той носи тежка кесия със злато, сума, която не би взел със себе си, освен ако наистина не му е необходимо. И най-вече — у него е открит пергамент с указания къде да остави това злато. Чантойс шумно протестира, но вината му е очевидна. Бонифас обаче носи само съобщение, което би могло да е написано от всеки, в което се казва, че неговото присъствие в тази кръчма, в този час, ще бъде от голяма полза както за него, така и за краля.

Ившам вярва, че е успял. Той е довел със себе си въоръжен отряд. Някои пристави се връщат с баржата през реката, други ескортират Чантойс и Бонифас през Лондонския мост, по посока Нюгейт. Всъщност ние не знаем какво точно се е случило. Бонифас е просто задържан; той все още не е обвинен, при това поради заемания от него пост не е окован или вързан. Успява да се измъкне и да избяга в „Сейнт Ботълф“, където моли за убежище.

— „Сейнт Ботълф“ ли е най-близката църква? — попита Ранулф.

— Не мисля така, но Бонифас е познавал и църквата, и нейния свещеник; може би е мислел, че там ще е по-безопасно за него. Чу какво каза Сандуик: „Сейнт Ботълф“ е сигурно място. Във всеки случай, Ившам е бил извън себе си от ярост. Обсадил е църквата, можел да влиза единствено той самият, не е допускал вътре никой друг освен Инглийт и свещеника. И други са идвали на посещение — Стантън и Бландфорд, — но са били върнати. Аделиша също е идвала. Ившам поискал някакво доказателство, знак за разпознаване. Аделиша му е дала пръстена на майка си, който, според Кътбърт, Ившам със сигурност е предал на Бонифас, защото Кътбърт видял Бонифас да го разглежда. Сандуик е вдигнат под тревога в Тауър и „Сейнт Ботълф“, по-конкретно четирите й врати, са обградени в кръг от стомана.

Въпреки това на третата сутрин, когато Ившам и отец Тънстол влизат вътре, Бонифас е изчезнал и оттогава никой не го е виждал ни жив, ни мъртъв.

— Възможно ли е Мишока да е прав за тайния проход? — попита Ранулф, и замълча, тъй като Чансън се появи отново на вратата. „Секретарят на конюшните“ се стовари на един стол, кръстоса ръце и незабавно заспа. Ранулф се ухили и смигна на господаря си.

— Този слух със сигурност би решил проблема — допусна Корбет, — но предвид сведенията, които имаме, се съмнявам, че такъв проход съществува. Това, което със сигурност знаем е, че Ившам е бил бесен. Той хокал Аделиша и отец Кътбърт, но те не са могли да му помогнат. Брат Кътбърт бил съсипан и се оттеглил като отшелник в абатството „Сион“. Не след дълго Аделиша, разстроена от всичко, което се случило, също избира съдбата на отшелничка и се отдава на молитви за възтържествуването на правдата.

— А Бонифас?

— Той твърди, че е невинен от момента на залавянето си, а и в онова загадъчно послание, което е оставил в Евангелието в „Сейнт Ботълф“: „Аз стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“ Въпреки това — продължи Корбет, — каквито и да са оправданията му, той е бил заварен в кръчмата в Съдърк. Да, Бонифас е успял да избяга; може и да се е завърнал. Според думите на сестра му Аделиша, той я е посетил и й е дал майчиния им пръстен. Обаче, ако той наистина се е върнал, сега е променил своята пледоария от „невинен“ на „виновен“.

— Мислиш ли, че е виновен? — вдигна поглед Ранулф.

— Ами — въздъхна Корбет, — имаме златото и онези парчета пергамент, открити в кабинета. Старият писар Растал, който в никакъв случай не беше глупак, не е намерил там повод да бъде повдигнато обвинение. Голямото дървено табло в „Сейнт Пол“? Откъде би могъл Бонифас да знае за това? Ившам е открил метода на Мистериум едва след като Чантойс си е признал всичко, за да спаси живота си, така че този факт уличава Бонифас. Освен това имаме и грубо скицираната карта на Лондон, с нанесените места, на които са извършени някои от убийствата.

— Това все още не го превръща в Мистериум — заяви Ранулф.

— Вярно — призна Корбет, — но имаме и онези други списъци, с имената на Стантън и Бландфорд, и накрая и онзи пергамент, с женското име, Ема, последвано от Одо Фърнивал, Стивън Басетлоу, Уилям Рискейлс. Кои са били тези хора? Чудя се още и какво означават тези „Б“ и „М“, както и квадратът, съдържащ първите девет букви от азбуката. Отломки — промърмори Корбет, — отломки отпреди двадесет години. — Той седна на едно столче. — Да се върнем обратно към мистериозния среднощен посетител на Аделиша. Наистина ли е бил Бонифас? И какъв е този интерес към някоя си жена на име Беатрис? Нейното име не се е появявало преди. — Той поклати глава. — Загадките отпреди двадесет години, като тази тук сега, често са направо неразгадаеми. Разтревожен съм, Ранулф. Дали няма да ни се наложи да се предадем пред тази загадка?

Ранулф се усмихна.

— Все още не сме свършили. Нека продължим.

— Вярно — съгласи се Корбет. — И така, точка първа: Ившам: защо е влязъл в нечестив съюз с Уолдън и Хюбърт? За Бога, бил е главен съдия в Кралския съд! И кой го е издал? Кой е този автор на писма от „Страната Кокейн“?

— Онзи писар, Калугерицата?

— Калугерицата със сигурност е шпионин на Стантън, но открито заяви, че не знае нищо за Кокейн. Ще се върнем на Калугерицата по-късно; нека сега се съсредоточим върху Ившам. Той изпада в немилост и е уволнен от поста си. Кралят му позволява да унищожи всичките си записки — което е истинска трагедия; тези ръкописи можеха да ни помогнат. След това нашият благороден съдия напуска дома си, хубавичката си, макар и невярна съпруга, положението си и богатството си, за да се скрие в абатството „Сион“ като отшелник. Той избира да заживее в близост до двама души, чийто живот е разрушил, Кътбърт и Аделиша. — Корбет замълча.

 

 

— Следваща точка — какво точно се е случило в параклиса на свети Лазар в абатството „Сион“? Знаем, че Аделиша и Кътбърт са се срещали тайно. Убиецът може също да го е знаел, но откъде? Щом Кътбърт е излязъл за поредната им среща, убиецът е слязъл долу в подземието. Ившам не се е съпротивлявал, а го е пуснал; трябва да е станало така. Убиецът прерязва гърлото на Ившам и си тръгва. Едва по-късно Кътбърт, каквото и да ни разправя, с помощта на Аделиша, прикрива престъплението чрез създаване на още една мистерия, която двамата се надяват да не бъде разбудена. Нашият убиец обаче все още е изпълнен с решимост. В същата вечер той убива по най-ужасяващ начин Игнасио Инглийт и после изчезва за кратко. — Корбет отпи от бокала, задържайки виното в устата си. Сянката на плячката му потрепваше пред него. Той обичаше да се впуска в тази игра, в преследване на убиеца, и независимо от цялото безпокойство, което го бе обхванало, и този път бе твърдо решен да го залови.

— Господарю?

— Следваща точка — бунтът в Нюгейт. Какво е било запланувано в действителност? Уолдън и Хюбърт са били свалени в ямите — живи погребани. Кой е подстрекавал техните хора със слухове, че някои от тях могат да станат свидетели на обвинението? Кой ги е снабдил с оръжие? Кой ги е примамил с лъжата, че ще намерят безопасност и спасение през някакъв таен проход, който ще ги изведе от църквата?

— Господарю, все пак може да има такъв.

— Съмнявам се — каза остро Корбет. — И така, да вървим напред. Следваща точка — кой уби Уолдън и Хюбърт? И защо? Защо вдовицата на Ившам Кларис и нейният иконом Ричард Финк бяха така варварски заклани? Защо убиецът е оставил главите им в кръщелния купел в „Сейнт Ботълф“? И защо е нападнал отец Джон?

— Защото е син на Ившам; поради връзката си с него са убити и Кларис, и Финк — отбеляза Ранулф. — А Уолдън и Хюбърт са били негови съюзници.

— Вярно, вярно — кимна Корбет. — И така, минаваме към друга главоблъсканица. Жив ли е наистина Бонифас Ипгрейв и поставил ли си е за цел да извърши всички тези убийства? Ако не, кой е приел неговото име и самоличност? Брат Кътбърт? Отец Джон?

— Погледни ръцете на Кътбърт — изтъкна Ранулф. — Може ли той да държи нож? Отец Джон е плашлив като заек. Бил е открит вързан, със запушена уста в „Сейнт Ботълф“.

— Ами Стантън и Бландфорд? Техните имена изникват навсякъде в тази история — продължи Корбет. — Минават подобно на рефрен през този убийствен разказ. Те са споменати в списъка на Бонифас, те са служителите, които се занимават с проблемите на града. Стантън, сега съдия, преговаря пряко с големците в Гилдхол. Пак те са служителите, получили сведения, с които да обвинят Ившам. Да не забравяме и техния човек, Калугерицата, странстващия писар, върнал се в Лондон да се грижи за своята остаряла, болна майка. Той предлага своите услуги на нашите достойни колеги — да шпионира Уолдън и Хюбърт. — Корбет наблюдаваше как перото на Ранулф блещука по повърхността на пергамента. — Въртим се в кръг — промърмори той, — а има и още един проблем — големият интерес, който кралят проявява към тази работа. Ранулф, какво означава всичко това? Къде можем да търсим? Личните записки на Ившам са унищожени. Подозирам, че всичко останало, намерено в канцеларията, не струва пукнат грош. Странно… — Корбет замълча. — Останали са толкова малко доказателства. В канцеларията на съда се намира пълният доклад на Ившам, в който той най-вече хвали себе си, но няма почти нищо друго. Най-интересните доказателства са намерени в сандъка на Бонифас и те са съхранени благодарение на стриктността на стария Растал. Като изключим тях, Ившам и документите му са премахнати завинаги. Не можем да разпитаме вдовицата му или нейния иконом, а се съмнявам, че другите слуги знаят нещо съществено. Кътбърт се държи много предпазливо; той си остава затворена книга, която на този етап не мога да отворя. Може пък отец Джон да ни каже нещо. Възможно е и Аделиша да има още някакви вещи или пергаменти от Бонифас — добави той. — Но ние всъщност не знаем дали наистина Бонифас е жив или мъртъв. Някой може просто да си служи с името му. Дали някой от всички тези хора, които споменахме, е извършителят или пък някой от тях е наел професионален убиец? Аз дори не съм наясно относно негова светлост краля и неговата роля в тази работа.

— Защо не отидеш в Нюгейт? — предложи Ранулф. — Може да разпиташ пазача.

— Съмнявам се в ползата от това, Ранулф. Подозирам, че каквото и да се е случило в Нюгейт, вече е добре прикрито.

— Какво имаш предвид, господарю?

— Дълбоко в сърцето си храня подозрения, че бунтът в Нюгейт е бил желан от краля.

— Господарю, нямаш доказателства!

— Признавам, че е така, Ранулф. Ами ако Уолдън и Хюбърт бяха умрели в ямите, от затворническа треска, както става със стотици други всяка година? Ами ако техните банди бъдеха унищожени от кралски стрелци?

— Но те действително бяха унищожени.

— Именно, Ранулф. Ние унищожихме и двете шайки, екзекутирахме всички, но смъртта на Ившам означаваше, че вече няма казус срещу Уолдън и Хюбърт. Без него кралят не можеше да ги изправи на процес — процес, който всъщност никак не му е бил по сърце, поради опасенията му от допълнителни скандали. А без процес не може да задържа повече двамата разбойници, без да придава допълнителна публичност на проблема. Той трябваше да ги освободи. Не можеше да докаже, че те са вършили нещо нередно с Ившам, а те определено не бяха замесени в метежа. Това на свой ред повдига друг въпрос. Ами ако някой кралски екзекутор е отговорен за това, което се случи в „Ангелския поздрав“?

— Намекваш, че кралят е замесен в убийството?

— Познавам Едуард. — Корбет прекара пръст по ръба на чашата си. — Предан е на закона, но същевременно има слабост да потулва нещата. Да-а! — Той удари с ръце по масата. — Ранулф, остани в канцеларията и прегледай отново всички архиви. Търси всичко, което можеш да откриеш за Ившам, Стантън, Хюбърт Монаха, Уолдън — може да отнеме доста време, но — той посочи към хъркащия Чансън, — той може да ти помогне. Преди всичко проучете Чантойс, търговеца, който е арестуван заедно с Бонифас в кръчмата. Може да е оставил вдовица. Тя би могла да помогне. А аз ще очаквам убиецът да направи грешка. Всички убийци са самонадеяни, горделиви като сатаната. Те неизменно правят нещо, което ги издава, целувката на Юда на тяхното собствено злодеяние, грешка, пропуск, едно стъпване накриво — и падат в капана.

— И ти се надяваш, че нашият убиец ще допусне подобно нещо?

— Да, надявам се, Ранулф. Има три възможни пътя, които да следваме. Първо — това, което се е случило преди двадесет години. Второ — последните смъртни случаи — Ившам и Инглийт. Двете убийства са разбираеми, в смисъл, че и двамата негодници със сигурност са си създали доста врагове. Това, което не мога да разбера — и то е третата посока на нашите търсения — е смъртта на Уолдън, Хюбърт, Кларис и Ричард Финк.

— Какво имаш предвид?

— Дали тези четирима души са убити, за да замлъкнат, или за отмъщение? Или пък става дума и за двете? Спомни си, Ранулф, убиецът полага много големи усилия и поема огромен риск с екзекутирането им. — Корбет замълча, присвивайки очи. — Вярно, може и да съжалявам за думите си, но искам той да удари отново, да направи грешка, нещо, от което да можем да се възползваме, нещо необичайно, което да даде някакъв ключ към всички тези загадки. Накрая има още един въпрос, който не престава да човърка ума ми и да гложди сърцето ми, въпрос, който ще ни върне в самото начало.

— Кой въпрос, господарю?

— Просто разсъждаваме — ами ако Бонифас Ипгрейв е бил напълно, абсолютно невинен?

— Не мога да проследя логиката ти — обезсърчено отвърна Ранулф. — Ако Бонифас не е бил Мистериум, тогава кой е бил? Кой е?

— Нямам никакви доказателства, никакви улики, съвсем нищо — промърмори Корбет, — но нещо ми подсказва да започна оттук. Искам да видя нещата по начина, по който може да ги е виждал Бонифас Ипгрейв. Може би това е най-добрият път напред…

 

 

Майлс Флешнър, енорийският писар на „Сейнт Ботълф“, излезе от свещеническия дом при своята църква и забърза по тесните, тъмни и опустели улици. Отби се в една кръчма, „Аления дракон“, изгълта набързо чаша силен ейл и омете чиния хляб и сирене. Вече сит и освежен, той извади камата си от канията и отново излезе забързано навън, в обгърнатата от нощния мрак улица. Речната мъгла се виеше и стелеше по тесните улички и пътеки, водещи надолу към Темза, но Флешнър се чувстваше спокоен. Кръчмите все още бяха пълни с народ, през полуотворените им врати и кепенци се процеждаха снопчета светлина. От време на време той зърваше картини от веселия, шумен живот вътре. Един кръчмар седеше до покрито с кожа буре с жива риба, поставено точно до входа, така че клиентите да могат да си избират каквото им хареса, за да им го приготвят. Недалеч от него една от прислужничките бе поставила пред себе си голям комат хляб, намазан с клей за ловене на птички, с една свещ, забодена в средата, за да примамва мухи и други насекоми. На кука до вратата, в очакване да бъдат откупени, висяха дрехи на клиенти, които дължаха пари за пиене. Слугинята го погледна и му се усмихна; Флешнър кимна любезно и още повече ускори ход. Всъщност, помисли си той, хубаво би било да се подслони в някоя такава топла кръчма, или още по-добре, да се върне в своята малка къщичка в Крипългейт, да си грее пръстите пред бумтящия огън и да вдъхва ароматния мирис на печената гъска, но първо трябваше да свърши тази работа. Трябваше да се върне в Уестминстър, да намери кралския служител и да признае всичко. Така беше най-добре. Откакто Ившам бе убит, не можеше да си намери място. Старите грехове бяха изровени, старите врати — отключени, тъмните спомени — разровени. Дяволските злодеяния чакаха да бъдат пречистени, изповядани и изкупени. Флешнър бе твърдо решен да стори необходимото.

Енорийският писар стигна до тесния подстъп към крайбрежната Теме Стрийт. Някакъв свинар беше препречил пътя; ядосан и гръмогласен, той крещеше ругатни по адрес на пеещ духовник, който отчаяно се опитваше да организира малкия си хор пред една кръчма. Група опечалени също бяха въвлечени в суматохата, понеже се опитваха да проправят път за покойника, който караха, положен на дълга погребална каруца с две колела и зашит в чувал от еленова кожа. Независимо от врявата, Флешнър намираше успокоение в танцуващите светлини на факлите, във виковете и в самото присъствие на всички тези хора. Той се промъкна покрай тях по тясната уличка, с извадена кама в ръка, като предупреждение към нощните птици, спотайващи се в нишите по стените, издигащи се от двете му страни. Гледаше внимателно в земята под краката си, изровена и набраздена от коловози и дупки, покрита с всевъзможни нечистотии, от които се разнасяше миризма на граниво, въпреки разпръснатата отгоре им селитра.

Той благополучно стигна до Теме Стрийт и въздъхна с облекчение. Боклукчийските каруци все още обикаляха да събират огромните купчини смет, върху които се боричкаха котки и плъхове, а ястреби и лешояди кръжаха над тях като злокобни сенки в падащата нощ. Флешнър усещаше, че вече целият плува в пот. Правилно решение бе взел. Успя да преодолее страховете си. След като заведе отец Джон в пустия свещенически дом, той помогна на изтерзания човечец да си легне, даде му чаша вино, смесено с някаква отвара за успокоение, която свещеникът бе извадил от шкафа. Остави го на нара му, в онази тясна стаичка, да мърмори за греха и дявола, а после взе решение за своите собствени съмнения и подозрения, за тревогите, които хранеше. Корбет със сигурност щеше да го изслуша.

Флешнър се огледа по крайречната улица. Минаваха хора — прелитащи сенки в оскъдната светлина. Вече беше близо. Щеше да слезе по стъпалата към реката в Куинсхийт, да наеме баржа и да се отправи към Уестминстър. Нищо, че беше вече нощ, щеше да издирва Корбет така, както каещ се грешник търси свещеник, за да изповяда всичките си грехове. Прекоси Теме Стрийт и забърза надолу, по някаква друга пътечка. В този миг чу шум зад себе си и понечи да се обърне, но беше твърде късно. Съкрушителен удар по главата го повали на земята.

Когато се събуди, целият пулсираше от болка. Беше натъртен и премръзнал, и осъзна, че е минало известно време. По лицето му се стичаше кръв. Опита се да говори, но не можеше да продума. Сякаш езикът му беше прищипан. Опита се да помръдне ръцете си, но те бяха завързани, глезените му също. Примигна. Капка кръв се стече отново по носа му; имаше рана на челото, която много го болеше. Той се стресна и задиша учестено, защото един плъх претича през краката му и изчезна в мрака, и тогава пълният ужас на това, което се случваше, нахлу в съзнанието му. Спомни си отец Джон, завързан, със запушена уста, спомни си кървавата рана над веждите му. Онова „М“ вече беше изрязано на неговото собствено чело. Една сянка изплува от мрака.

— Моля — простена Флешнър, — в името на Божията любов…

— Твърде късно — просъска глас. — Твърде малко, твърде късно. Възмездието дойде, мастър Флешнър, настана време за страдание.

Нападателят го сграбчи за плаща и го завлече по-нататък, в канавката, а после го качи на една бъчва до стената. Надяна примка на врата му и Флешнър с ужас осъзна, че другият й край е закачен на желязна скоба, забита високо в стената. Изпищя, когато похитителят му изрита бъчвата изпод краката му, и се заизвива и заборичка неистово, но от това примката само се затегна по-бързо около гърлото му.

Когато накрая тялото на Флешнър спря да се гърчи и разтърсва в конвулсии, убиецът му, който наблюдаваше като хипнотизиран, забоде парче пергамент на плаща на мъртвеца и изчезна в нощта.

 

 

Хю Корбет коленичи до трупа на Флешнър, извади камата си и преряза примката, която все още пристягаше гърлото на мъртвеца. Грубото въже се беше стегнало здраво, врязвайки се в кожата. Насиненото лице беше грозно, покрито с лек скреж, който като маска бе запечатал целия ужас на жестоката насилствена смърт. Корбет затвори очи, прекръсти се и зашепна заупокойна молитва. Чувстваше жал към този клет, плах човечец, сграбчен в мрака на нощта и екзекутиран като някакъв най-долен престъпник. Той погледна нагоре към желязната скоба, от която все още висеше и се поклащаше отрязаното, намаслено и грубо въже.

— Какво място да умреш! — промърмори той. Огледа се из мръсната уличка, която слизаше надолу към плисканото от водата пристанище на Куинсхийт. Все още беше ранна утрин; мъглата се стелеше на талази, светлината бе матово сива. Наблизо група жени се тълпяха около вдовицата на Флешнър, която ридаеше безутешно. Корбет дочуваше думите, с които се опитваха да я успокоят. Той погледна към пристава, чието лице бе почти напълно скрито от качулката на тежкия му плащ.

— Това ли е всичко, което открихте? — попита го.

— Да, сър, докато правех сутрешната си обиколка. Бе много тихо, както обикновено, нищо освен котки, плъхове и тук-там някой случаен пиян моряк с проститутка. Отначало помислих, че очите ме лъжат. Просто го видях, плащът му се вееше, тялото се поклащаше на речния вятър и дойдох насам.

Корбет се опита да не гледа ужасяващото лице на Флешнър. Той откачи забодения на плаща му пергамент и се взря в познатите думи, надраскани със синьо-зелено мастило: Mysterium Rei — Мистерията на случая. Пъхна листчето в кесията си, после се изправи и тръгна към жените. Те представляваха тъжна гледка — увити в тежки плащове, с качулки, пазещи бледите им лица от хапещия речен вятър. Всички се опитваха да утешат мистрес Флешнър, жена с простичко, грозновато лице, чиито зачервени очи все още бяха пълни с ужаса, обзел я при новината за внезапната, жестока смърт на съпруга й. Корбет хвана облечената й в ръкавица ръка. Когато се представи и поднесе съболезнованията си, мистрес Флешнър рязко издърпа ръката си.

— Сър, кралските служители никога не са ни носили нищо добро, нито на мен, нито на близките ми.

— Мистрес, съжалявам да чуя това. Какво имаш предвид?

— Ившам. — Жената сякаш изплю името му. — Откакто той за първи път посети нашия дом, Майлс вече не беше същият.

— Кога беше това?

Мистрес Флешнър преглътна мъчително, докосвайки леко очите си.

— Преди години, когато низостта на Ившам все още не бе разцъфтяла. Той ни посещаваше често. Не, сър, не знам защо. Майлс така и не ми каза. Опитвах се да разбера, но той нищо не казваше, а и защо трябваше да се тревожа? Скоро след това напусна службата си на коронер. Аз бях доволна, нямаше повече огледи на трупове, измъкнати от реката или на злодейски убити хора. Можеше да прекарва повече време с мен. Беше доволен да работи като енорийски писар на „Сейнт Ботълф“. Мислех, че именно там е бил нощес. Знаех, че е с отец Джон. Трябваше да го успокои и да се погрижи за него. Мислех, че след това ще си дойде направо в къщи или ще ми изпрати съобщение, но, о, не, и сега… — Тя избухна в сълзи и тръгна обратно към жените.

Корбет й се поклони и отиде до пристава, който беше организирал вдигането на трупа заедно с присъединили се към него колеги. Той гледаше как увиват жалките останки на Майлс Флешнър, поставят ги на импровизирана носилка и ги покриват с парче грубо зебло. Приставите си бъбреха, че Флешнър е бил убит от разбойник, който за присмех е окачил жертвата на желязната скоба. Корбет знаеше, че нещата стоят другояче, но защо бе станало така? Какво общо имаше Флешнър с останалите мъртви? Той погледна отново към мистрес Флешнър, все така отрупвана с грижи и внимание от другите жени. Всички те заедно щяха да придружат останките на съпруга й до стаята за покойници в най-близката църква. Той погледна зад тях, към стелещата се над реката мъгла. Куинсхийт се съживявате. Тук-там се мяркаха хора, чуваха се откъслечни крясъци, тракане на ръчна количка, тропот на каруца. Скоро градът щеше да се събуди. Той чу ридание и погледна със съчувствие към мистрес Флешнър, която коленичи и постави ръце върху покритото тяло на съпруга си. Припомни си думите й. Дали Флешнър беше убит не заради това, че е имал някакви връзки със „Сейнт Ботълф“, а защото някога е бил коронер в Крипългейт? Това ли беше причината? Направил ли беше убиецът дългоочакваната грешка?

Корбет огледа приставите и си избра най-младия, буден и енергичен момък. Дръпна го настрани от останалите и му подаде отливка от печата си и една монета, после сложи ръка на рамото му.

— Името ти?

— Джон, сър, Джон-ат-Сомърхил.

— Добре, Джон-ат-Сомърхил — усмихна се Корбет, — искам да запомниш следното. — Той стисна ръката на пристава. — Вземи лодка до Уестминстър. Ако някой страж или пазач там се опита да те спре, покажи му този печат. Търси Ранулф-ат-Нюгейт, служител в съдебната канцелария на Зеления печат. — Той накара пристава да повтори името на Ранулф и наименованието на канцеларията. — Ще го завариш на работа. Покажи му печата и му кажи да отиде в архива на Гилдхол. Трябва да поиска всички коронерски регистри от времето, когато мастър Майлс Флешнър е бил коронер в Крипългейт. Разбра ли всичко?

Той накара младежа да повтори казаното и след като остана доволен, го пусна да върви.

След това Корбет се сбогува с останалите и тръгна обратно по пътеката, водеща към Чийпсайд. Предишната вечер Ранулф беше преровил съдебните архиви и беше открил, че вдовицата на търговеца, арестуван с Бонифас в Съдърк, все още живее в прекрасното градско имение на Милк Стрийт в Чийпсайд. Тя сигурно знаеше нещо. Макар да бе гладен и небръснат, Корбет се чувстваше въодушевен и почти щастлив. Убийството на Флешнър, мислеше си той, беше един ход напред по тази убийствена шахматна дъска, защото отваряше врата към други пътища. Корбет бе твърдо решен да тръгне по тях.

Той се огледа наоколо. Градът се разбуждаше. Проститутки и сводници, пияници и шарлатани, всички нощни твари бяха изчезнали в мрака. Вратите се отваряха, фенерите се гасяха, нощните ведра се изпразваха в отточните канавки, минаващи през средата на улицата. Чираци и слугини със сънени лица тичаха да донесат вода, да купят мляко от млекарите или бързаха през сумрачните улички към хлебарите и гостилниците, където фурните и пещите вече бяха запалени. Букет от миризми се просмукваше във влажния, мъглив утринен въздух. Биеха камбани. Каруци и ръчни колички се движеха напред-назад. Ревяха магарета, цвилеха коне. Хората си подвикваха поздрави. Стражите бяха подбрали група нощни птици, пияници и проститутки, нарушили нощния час, и ги водеха като стадо към стегите^[2]. Камбаните на „Сейнт Пол“ удариха за литургия. Корбет реши да присъства. Мина през голямата порта, прекоси шумното убежище на престъпниците, успели да прехвърлят високите стени и да се измъкнат на косъм от настървено преследващите ги пристави и наемните ловци на хора, обявени извън закона. При Големия кръст в центъра на гробището градският глашатай обявяваше, че ъгълът на улица Лотбъри, където бил екзекутиран някакъв шотландски предател, не бил нито свято място, нито храм, нито светилище на мъченик. Бесилката, ревеше с пълно гърло глашатаят, била изгорена, а каруци щели да стоварят купища боклук на мястото. На всеки гражданин, който продължавал да упорства и да тачи това място като свещено, щяло да се гледа като на лишен от покровителството на Короната и на Светата Майка, Църквата.

Корбет влезе през вратата „Si Quis“^[3], където бяха започнали да се събират правници и писари, защото нефът на „Сейнт Пол“ беше по-скоро място за делови срещи, отколкото дом за молитва. Църквата беше сумрачна, осветявана от променливите проблясъци, хвърляни от танцуващите пламъци на факли и свещи. Корбет отиде под резбованата олтарна преграда, с голото, неукрасено изображение на разпнатия Христос. Литургията започваше. Той коленичи до една колона и се загледа в стария свещеник, който разказваше за драматичните събития, съпровождащи мъките и смъртта на Христа. Евангелието минаваше от ръка на ръка, за да може всеки да го целуне, преди да приеме причастието. Корбет се опита да се съсредоточи върху литургията, но спомените, образите и откъсите от разговорите се въртяха из уморения му ум, изостряйки раздразнението му от настоящата задача. Веднага щом службата свърши, той си тръгна и закуси в малка гостилница с пай, пълен с прясно кълцано месо и се подкрепи с чаша вино, което стопли стомаха му, после тръгна бавно през пъстрата тълпа към Милк Стрийт.