Пол Дохърти
Мистериум (7)

6

Murdrum: Убиец

Загърнат плътно в плаща си, Корбет седеше до голямата маса в канцеларията на Тайния печат, намираща се дълбоко в лабиринта от галерии, коридори и зали на втория етаж на стария, безразборно дострояван Уестминстърски дворец. Ниските свещници с восъчни свещи осветяваха масата, покрита с червеникава кордованска кожа, както и ръкописите, които Корбет бе подредил спретнато върху нея. Той се бе отпуснал в кресло с висока облегалка и се оглеждаше. Мангалите пращяха и прогонваха студа, промъкващ се като мъгла през закритите с капаци прозорци. Роговите фенери прогонваха тъмнината от ъглите и нишите, и осветяваха раклите и сандъците, наредени в залата. Мъждукащата светлина хвърляше отблясъци по сребърното разпятие и искреше в живите, наситени цветове на великолепните гоблени, подарени от кралските съюзници във Фландрия, представящи историята за архангел Рафаил от Книгата на пророк Товит. Тъмен силует притича през кръга от светлина и изчезна през открехнатата врата.

— Наслука, Разбойник! — подвикна Корбет. Огромният котарак, бич за всяка дребна сган, се промъкна като самата смърт през мразовитата и тясна галерия, готов да се хвърли върху всяка бродеща мишка или плъх. Някъде наоколо неговият помощник, на име Убиец, също беше тръгнал на лов. Корбет слушаше с половин ухо. Старите греди и дървенията на двореца скърцаха и стенеха. Виковете на часовите се носеха в нощта, а упоритият, вледеняващ вятър блъскаше и тропаше по капаците на прозорците. Обиталище на призраци, каза си Корбет. Той се изправи на крака, протегна се и отиде до малкия прозорец, чиито стъкла в оловни рамки бяха изрисувани с хералдически мотиви, и надникна надолу, към потрепващата светлина, идваща от пламъците на запалените факли и от огньовете на часовите. Уестминстър бе притихнал. Някои твърдяха, че след като се стъмни, дворецът ставал прекалено тих, и че тогава всички призраци от миналото, близко и далечно, се завръщали тук. Призраци на писари, прекарали живота си в своите тесни кабинети, без да зачитат призива да почитат Бога. На свещеници, които се бяха стичали в двореца, за да получат тлъсти доходи и удобни служби, но не бяха си давали труд при отслужването на литургии. На хора, убити в постоянните разпри и спречквания из множеството кръчми и публични домове в Уестминстър, посещавани от немалко придворни. Нахлуваха и призраците на онези престъпници, които бяха умрели в Убежището^[1], в огромната ливада, която отделяше Уестминстърското абатство от двореца, техните сенки се смесваха със сенките на онези, които бяха обесени отвън, при голямата порта на абатството. Корбет се усмихна. Независимо от легендите, лично на него Уестминстър му харесваше повече след падането на мрака, заради тишината и спокойствието, които се възцаряваха след нестихващите шум и глъч на деня.

Той седна отново в креслото си. Вътре беше много топло и той беше доволен, че не е навън, на студа, че е далеч от ужасната къща на Ившам. Двамата с Ранулф бяха уведомили отец Джон за случилото се там. Свещеникът каза, че не би могъл да понесе гледката на труповете. Всъщност, той започна да трепери и плаче толкова жално и отчаяно, че се наложи Флешнър да го придружи обратно до „Сейнт Ботълф“. Калугерицата се държеше настрани. След като Корбет съобщи потресаващата новина, загадъчният писар заяви, че би желал да си върви. Корбет го сграбчи за плаща и го предупреди, че скоро ще получи призовка и трябва да я приеме. Калугерицата просто вдигна рамене и изчезна. После Корбет се бе върнал в онази страховита къща и я бе изучил най-старателно, но ако изключим грозното клане в спалнята, вътре като че ли нямаше нищо необичайно. Никакви следи от насилване на раклите, сандъците и ковчежетата, никакво безредие, никъде. Убиецът се бе промъкнат като ангел на смъртта през дома, в който двамата любовници си бяха мислили, че са в безопасност, без никакви слуги край тях, без никой, който да разкрие запретената им среща.

— И никакви ръкописи — замислено каза той на глас. — Кабинетът на Ившам беше празен като бедняшки килер.

Той вдигна бокала си с греяно вино и отпи малка глътка. Трябваше да поспи и да се приготви за утрешния ден, но беше тревожен и напрегнат, защото не можеше да проумее нищо от тази кървава вихрушка от събития, нито можеше да сложи някакъв ред в нея. Беше извадил и прегледат всевъзможни ръкописи, подбрани от торбите и сандъците в архива на Тайния печат. Беше прочел доклада на Ившам за преследването и залавянето на Ипгрейв. Обобщението на събитията беше спретнато и точно; само един извънреден детайл някак не се вписваше в общата картина. Ившам беше обяснил, че бил прекомерно изненадан, когато се оказало, че Бонифас Ипгрейв е Мистериум и затова не бил вързал нито него, нито търговеца Чантойс, когато ги повели от Съдърк през моста. Както той бе отбелязал правилно, Ипгрейв в качеството си на кралски служител е имат и нисък духовен сан, бил е обвинен, но не и осъден. За останалото отчетът не даваше никакви нови сведения, нито пък предлагаше някакви нови улики. Ившам описваше как е избягат Бонифас, как е намерил убежище в „Сейнт Ботълф“, и как пътят му навън е бил отрязан. Как сестра му дошла с пръстена, който Ившам твърдеше, че е предат на брат й. Той описваше подробно колко силно е била охранявана църквата, всяка врата и всеки прозорец, и не можеше да обясни бягството на своя пленник. Списъкът на показанията, дадени от приставите, които бяха охранявали „Сейнт Ботълф“, изцяло потвърждаваше тази загадка.

Корбет придърпа още една торба. Беше счупил печата й и изчел всичко, което се съдържаше в нея — все пергаменти, открити в жилището на Ипгрейв, както и в неговия обкован с железни обръчи сандък в канцеларията в съда. Вещите бяха описани от писар на име Растал. Корбет се усмихна. Той помнеше стария Растал, мрачен и рязък, но честен и чист като бял ден. Той беше водил проучването на личните вещи на Бонифас; беше се уверил добросъвестно и педантично, че нищо не е било поставено предумишлено там, за да уличи избягалия служител, и беше изложил всичко това в малка бележка, прикачена към съдържанието на торбата. Описът на намереното злато и сребро, вече отдавна похарчено от хазната, беше доста голям. Корбет подсвирна тихичко. Това със сигурност беше повече, отколкото можеше да спечели един съдебен служител за година. Той проучи с интерес съобщението, намерено у Бонифас в деня на залавянето му. Без подпис, с избледняло мастило, писмото посочваше мястото и времето на срещата, с добавката, че присъствието на Бонифас в „Либер Албус“ щяло да бъде от огромна полза както за самия него, така и за краля.

— Това би могло да е написано от всекиго — промърмори Корбет.

Сред останалите вещи имаше грубо нахвърляна карта на Лондон, или по-скоро на земите около „Сейнт Пол“, Чийпсайд, Алгейт, Крипългейт и Фарингдън. Имаше кръстчета, нанесени с червено мастило. Според бележката на Растал, картата, която определено бе дело на самия Бонифас, маркираше някои от убийствата, извършени от Мистериум. Втори свитък съдържаше избледнели парчета пергамент, носещи все същото страховито послание, което убиецът поставяше на телата на жертвите си: Mysterium Rei — Мистерията на случая. Корбет вдигна едно от тези листчета; без съмнение, те са били изпращани в съда от коронерите и шерифите, натоварени с грижата за труповете на жертвите. Бонифас явно ги беше събирал, но защо? По-важен беше един пергамент с думите „Сейнт Пол“, надраскани над квадрат, грубо разчертан на по-малки квадратчета — дванадесет хоризонтално и дванадесет вертикално. Според Растал, документът бил открит в сандъка на Бонифас и със сигурност бил написан от неговата ръка. Корбет тропна по масата, мърморейки под нос. Ившам беше разкрил метода на Мистериум едва след като бе арестувал Ипгрейв и търговеца Чантойс. Чак тогава, подкрепен от признанията на Чантойс, той бе стигнал до заключението как Мистериум е избирал жертвите си и по какъв начин е искал да получи заплащането си.

— Но това е било след събитието! — възкликна Корбет. — Откъде тогава Бонифас е знаел за „Сейнт Пол“?

Не би могъл да знае, мислеше си той, освен ако наистина не е бил Мистериум. И все пак — той е настоявал, че е невинен, пред сестра си и пред другите. Беше оставил и онази гатанка — че е невинен, стои в центъра и сочи към четирите ъгъла; какво означаваше това? Дали е измислил тази загадка, за да защити себе си? Убиец и лъжец ли е бил Бонифас, убиец, който е успял да избяга, и сега се връща, за да си отмъщава?

Корбет опита да стопли с дъха си облечените си в ръкавици пръсти и протегна ръце над близкия мангал, после вдигна един пергамент, за който Растал също твърдеше, че е написан от ръката на Бонифас. Почеркът беше ясен и прецизен, сякаш авторът внимателно е обмислял всяка дума, преди да я изпише. Написаното беше изключително лаконично и неразбираемо: Харви Стантън, Бландфорд? Чиновници? Пратеници до Кръста на „Сейнт Пол“? После отдолу, под това: Уолтър Ившам? Игнасио Инглийт? Писари в Лондон? Корбет обърна ръкописа и видя нещо надраскано в горния десен ъгъл — две букви, „Б“ и „М“, разделени от сърце, пронизано от стрела. Дали това беше просто някаква бележка, написана между другото? Някоя отдавна загубена любов на Бонифас? Той вдигна последния лист пергамент. Сив и излинял, той съдържаше списък с имена, започващ с „Ема“; следваха други, които проблясваха в паметта на Корбет, макар да не можеше да си спомни с точност откъде са му познати. Одо Фърнивал, Стивън Басетлоу, Уилям Рискейлс. Под тях бяха изписани буквите:

A B C

D E F

G H I

Внезапен, кратък шум, последван от проскърцване в галерията отвън, го сепна. Разбойник или Убиец бяха нанесли удар. Той се намести по-удобно в стола си, оставяйки умората да го победи. Кога, питаше се, кога и той щеше да нанесе удар по този хитър и ловък убиец? Парчето пергамент се изплъзна от пръстите му, клепачите му натежаха и той потъна в дълбок сън.

 

 

Аделиша Ипгрейв се стресна и се събуди. Беше сънувала, че се разхожда в окъпаната от лунна светлина гора на абатството и търси Бонифас. Беше се уплашила от някакво потропване, което й се беше сторило, че чува зад гърба си. Приседна на нара и осъзна, че шумът всъщност идва откъм затворения с капаци прозорец на нейния отшелнически дом. Взе малкото разпятие от грубо издяланата маса до леглото си и се прекръсти, нашепвайки молитва към архангел Михаил срещу злодеите, дебнещи в мрака. После пое дълбоко дъх, взе огниво и запали дебелата лоена свещ в роговия фенер. Отново чу потропването по капаците.

— Аделиша… — просъска нечий глас. — Аделиша, pax et bonum.

Тя прекоси стаята, отвори капаците и отстъпи от прозореца. Нахлулият леден въздух я накара да грабне наметалото и да го увие около раменете си. Взря се напрегнато в непрогледния мрак.

— Кой си ти?

— Аз съм, твоят мил брат Бонифас, сестрице.

Дъхът на Аделиша секна, тя се свлече на близкото столче и простена:

— Не ти вярвам. Покажи се.

— По-добре не, не и в това състояние, в което съм сега.

— Тогава как… — Аделиша се сепна от нещо искрящо, което беше подхвърлено леко през прозореца. Тя заопипва пода и вдигна малкия златен пръстен с яспис.

— Пръстенът ти — гласът беше нисък, леко подигравателен. — Твоят пръстен — повтори той. — Пръстенът на майка ни. Ти ми го изпрати.

Аделиша стисна здраво пръстена, докато сълзите напираха в очите й.

— Ако ти си Бонифас, къде беше толкова време? Защо се връщаш сега? Защо не…

— Миналото е затворено и запечатано, Аделиша. Няма връщане назад, сред мъртвите. Моят час удари, отмъщението дойде.

— Отмъщение за какво?

— Заради грехове, вонящи на злина и порок.

— Но ти каза, че миналото е запечатано?

— Така е, с изключение на греха. Неговите цветове избуяват, изобилни и тучни, те трябва да бъдат изтръгнати.

— Ти ли си Мистериум?

— Да.

— Но ти настояваше, че нямаш вина. Ти твърдеше, че си невинен, застанал в центъра, сочещ към четирите ъгъла. Ти написа…

— Това беше тогава — долетя шепот.

— Ти ли… — устата на Аделиша пресъхна. — Ти ли уби Ившам и другите? Каква ужасна смърт! Освен това, имам новини от града. Призована съм от кралския служител…

— Кучетата си пъхат муцуните в боклука. — В гласа прозвуча подигравка. — Какво общо имаме ние с кралските служители, Аделиша?

— Бонифас, как избяга?

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо.

— Какво?

— Когато дойде да ме видиш, тогава, в олтара на „Сейнт Ботълф“, попита ли те Ившам — гласът затрепери от ненавист, — попита ли те Ившам, това изчадие на сатаната, за жена на име Беатрис?

— Не — прошепна Аделиша, — но по-късно, когато ти избяга, той и Инглийт дойдоха в нашия дом. Претърсиха го от мазето до тавана, но разбира се…

— Никога не съм държал нищо там; или поне не много, нали, сестрице?

— Не, не.

— А Ившам, какво попита той?

— Крещеше ми за някаква жена, Бонифас, ако това си ти. Да, той каза името й, Беатрис, и това беше всичко. А сега ми отговори: как избяга?

— Просто минах през вратата, сестро.

— Но тя е била… — Аделиша бързо приближи до прозореца и се вкопчи в грубия дървен перваз. Впери премрежен от сълзи поглед в тъмнината, но посетителят си беше отишъл.

 

 

— Не разбирам. — Харви Стантън, съдия от Кралския съд, пристегна подплатения си с катеричи кожи плащ, после се наведе и потупа тъмнозелената кожена тапицерия на съдийската пейка в залата за углавни дела, намираща се точно до голямата зала на Уестминстър. — Не разбирам — изсумтя той, хвърляйки бърз поглед към своя колега Бландфорд, който седеше до него, натруфен в не по-малко скъпи одежди, с изключително недоволно изражение.

Ранулф се облегна назад във високото си кресло и огледа удобно обзаведената, внушителна зала. Стените бяха покрити до средата с ламперия, а боядисаният в розово хоросан над тях беше украсен с рисунки, малки бродирани пана и гоблени, всички на теми, свързани с правосъдието — как Даниил защитава Сузана^[2] или пък Соломон се произнася по въпроса чие е детето.^[3] После той хвърли поглед на Чансън, „секретаря на конюшните“, който се бе настанил на ниско столче до вратата и изпълняваше ролята на съдебен разсилен. Отвън двама яки, плещести войници, блестящи в украсените си със златни и сини ширити алени ливреи, бяха готови да се притекат на помощ, ако се наложи.

Ранулф се усмихна на себе си, когато Стантън повтори въпроса си.

„Господарят Кисела физиономия“, както Ранулф тайничко наричаше Корбет, изглежда не се интересуваше от нищо друго, освен от листата пергамент пред себе си. Той се запита дали да не се намеси. Протегна се напред, но Корбет, бърз като котка, потупа лекичко по масата — знак да запази мълчание. Ранулф пренареди писалищната си табличка, гърненцата със синьо, червено и зелено мастило, все още топли на пипане^[4], подострените пачи пера, чиито върхове блестяха като ножове, готови да бъдат сграбчени, гладкият, кремав пергамент, разстлан и притиснат под тежестите, изваяни във формата на разкривени лица на гаргойли. Разпитът скоро щеше да започне, но Корбет бе решил първо да подчертае авторитета си пред тези двама надути и високомерни сановници.

Най-сетне той вдигна поглед. Докосна един от двата тежки свещника, после пълномощията си, поставени до разпятието, плъзна пръсти по тях, а после ги отпусна върху дръжката на меча си, поставен на масата с острие, насочено към Стантън, и накрая постави ръка върху печата си. Всички тези символи на поста му трябваше да напомнят на тези двамата, че макар да прилагаха закона, не стояха над него. Непрекъснатите въпроси и възражения на Стантън заглъхнаха.

В двора отдолу се чу как глашатай обвяваше пренасянето на нечий труп в параклиса. Нечий глас запя с все сила „Requiem Aeternam“^[5]. Корбет изчака да се възцари тишина, взирайки се в пергаментите, мърдайки устни, сякаш нашепваше молитва. Ранулф наблюдаваше. Щеше да си припомни всичко това, когато Колелото на съдбата се завъртеше и дойдеше ред той самият да председателства и да раздава правосъдие. Такива бяха мечтите му. Напълно разбираше ненавистта и злобата, които кипяха в съда и в двора: амбицията на Ившам, лукавата потайност на Бонифас Ипгрейв, високомерието на Стантън и Бландфорд. Съдът беше стълба, хлъзгава и опасна, но за ловките и находчивите той бе и път към най-високите постове в страната. Ранулф беше твърдо решен да изкачи тази стълба, все едно дали с помощта на Корбет или без нея. Той вече бе наясно с правилата на играта. Вярно, не беше получил образование и духовен сан в Оксфорд или Кеймбридж^[6]. Някога беше разбойник, груб, недодялан скитник по улиците, но какво от това? Единственото, което имаше значение за него, беше кралят. Волята на Едуард беше закон, а Ранулф беше кралски човек, с цялото си сърце и душа.

Едно нещо обаче той не разбираше и не можеше да проумее, и това беше Корбет — истинска енигма, непроницаема загадка. Дори крал Едуард се озадачаваше от господаря Кисела физиономия. Ранулф долавяше дълбочината на високомерието, което излъчваше Стантън, въпреки че бе призован на разпит. Бландфорд не бе по-различен. Коридорите на Уестминстър бяха пълни с писари и правници, съдии, кралски служители точно като тях, всичките устремени да угодят на краля и да изпълнят волята му, макар че само онези, които го правеха успешно, биваха забелязвани и възнаграждавани. Корбет беше различен. Това ли беше причината Едуард все по-често да придърпва Ранулф настрани, да го вика да поседнат на някоя пейка в кралските покои, и да пийнат по някоя половница ейл? Ранулф винаги разбираше накъде бие кралят. Какво щеше да стане, ако негово величество поискаше нещо, което Корбет не искаше? Желанието на краля имаше силата на закон. Ранулф приемаше това; но му се искаше да може да проумее господаря си.

Корбет беше преуспял, висш кралски служител, по при все това живееше като аскет. Обичаше дълбоко съпругата си и отказваше да присъства на многобройните вечери и пиршества, които се организираха в двора. Той беше по-привързан към църковните служби и ритуали, и явно извличаше от тях сила, както и непоколебимото си убеждение, че безредието трябва да бъде надмогнато с помощта на правдив закон и пак чрез тях се подготвяше, когато трябваше да приложи този закон. Беше сякаш затворен в някаква своя собствена, молитвена килия; живееше в светското общество, но не бе светски човек, беше част от този свят, да, но се държеше на разстояние от него. Бе кралски служител, искрено вярващ в Църквата и в закона, убеден, че светът, който бе порочен въпреки тяхното присъствие, би бил безкрайно по-лошо място, ако ги нямаше.

— Ние чакаме, сър Хю! — заяви отегчено Стантън.

Корбет вдигна глава.

— Разбира се, че чакате, милорд. Аз също чакам. Кралят чака. Бог чака. Вие не сте тук, за да прекословите или да обсъждате с мен тънкостите на закона, а да отговаряте на определени въпроси под клетва. — Той посочи поставката до седналия при вратата Чансън. На нея бе поставено Светото Евангелие. — И двамата ли положихте клетва?

— Разбира се — отговориха в хор Стантън и Бландфорд.

— И знаете какво е наказанието за лъжесвидетелстване?

— Сър Хю!

— Просто ви напомням, милорди. — Корбет прелисти пергаментите, облегна се на стола си и впери поглед в гредите на тавана. — Много добре, в такъв случай, нека се върнем двадесет години назад. Вие и двамата сте били служители в Кралската канцелария, занимавали сте се с делата на града, с големците от Гилдхол, нали така?

— Разбира се — сопнато каза Стантън. — И все още сме такива. Знаеш това, сър Хю. Ние имаме пълномощия да решаваме проблемите, които засягат града и правата на краля в Лондон.

— Много добре, много добре — промърмори Корбет. — Тогава нека се върнем към убийствата на Мистериум. Вие не знаехте нищо за тях, така ли е?

— Разбира се, че не.

— Познавахте ли Бонифас Ипгрейв?

— Естествено.

— Бяхте ли приятели с него? Някои хора, включително негово величество, твърдят, че е било така.

— Някои хора бъркат, но не и кралят, разбира се. Междувременно той вече е уведомен за всички факти. Ипгрейв беше наш познат. Човек, който ни се нравеше — сви рамене Стантън, — но нищо повече. Той не беше… как да кажа, от нашия кръг. Не сме общували с него след работа. Не сме вечеряли или пирували с него до ранни зори.

— Не, не, убеден съм, че не сте. Но можете ли да обясните защо тогава Бонифас Ипгрейв би споменал вашите имена в своите записки?

— Защо не? — изтърси Бландфорд, преди Стантън да успее да го спре. — Защо да не си запише имената ни? Знам за какво говориш, сър Хю, виждал съм тези парчета пергамент.

— Виждал си ги? — Корбет се наведе напред.

Бландфорд погледна така, сякаш щеше да избухне, но Стантън, придържайки се към ролята си на въздържан съдия, вдигна ръка.

— Сър Хю, сър Хю, когато Мистериум беше разобличен и Бонифас Ипгрейв изчезна, всички бяха погълнати от подробностите. Ние знаехме, че стаята на Ипгрейв в канцеларията на съда се преравя, и че доказателствата се събират, преглеждат и сверяват. Мастър Бландфорд и аз, както мнозина други, ги попреровихме. Ти сигурно си направил същото.

Корбет се усмихна, присвивайки очи.

— Аз бях млад и зелен тогава, сър Хю — промърмори Стантън. — Бях по-загрижен за работата, която ми предстоеше, отколкото за това, което се бе случило и останало зад мен. О, разбира се, помня слуховете, скандала. Научихме, каквото можахме, но всичко друго беше потулено, пазено като дарохранителница в храм. — Той изопна лице в гримаса. — Колкото до имената ни, които се намират в онзи списък, кой знае? Може Ипгрейв да ни е подозирал?

— В какво?

— Бог знае — невъзмутимо отговори Стантън. — А може би — сви рамене той, — ние сме били набелязани жертви?

— Значи, намирайки се под клетва, заявявате, че не знаете нищо по тези въпроси?

— Това, което негова светлост кралят вече ти е казал, изчерпва всичко, което ние знаем.

— Много добре, много добре. — Корбет избърса уста с опакото на ръката си. — И така, придвижваме се с двадесет години напред. Милорд Стантън, мастър Бландфорд, и двамата сте преуспели много, натрупали сте богатство, придобили сте власт под протекцията на краля. Разбира се, вашите връзки с градските първенци са се задълбочили и са станали, как да го кажа, по-обогатени.

— Какво намекваш? — обвинително каза Бландфорд.

— Не намеквам нищо — отсече Корбет. — Това е положението. Уолтър Ившам беше главен съдия в Кралския съд. Ти, милорд Стантън, си съдия, а мастър Бландфорд, твой старши служител, е помощник-съдия, който се надява един ден да стане „превъзходителство“^[7] като теб. Вярно ли е?

Стантън кимна, наблюдавайки внимателно Корбет.

— И тъй — Корбет дъвчеше ъгълчето на устата си, — ваше задължение е да държите под око градските търговци, големците, онези, които кралят обича да облага с данъци и често го прави, онези, с които интересите му се сблъскват. Какво се случи с Ившам? Как започна неговият провал?

— Получихме сведения, анонимни съобщения, че нашият главен съдия не е Ангел на светлината — отвърна кратко и стегнато Стантън. — Сведенията, така твърдеше изпращачът, идваха от „Страната Кокейн“, синоним на беззаконие. Освен това, в тях се твърдеше, че Ившам е твърде близък с двама разбойнически главатари: Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха.

— И как получавахте тези сведения?

— Чрез писма, доставяни в Уестминстър на един или друг служител.

— Донесли сте тези документи, нали? Бих искал да ги видя.

— Разбира се. — Стантън щракна с пръсти и Бландфорд се приведе, за да вдигне малка торба. Подаде я на Корбет, който развърза възела й и изпразни съдържанието й на масата. Всички парчета пергамент бяха почти еднакви по размер. Веленът беше с лошо качество; всички бележки бяха написани с един и същ едър почерк и с тъмносиньо мастило. Корбет се порови из тях, макар да си даваше сметка, че те биха могли да са написани от всеки писар, секретар или който и да било служител в канцеларията. Въпреки това сведенията, които съдържаха, бяха притеснителни: твърдения, че по един или друг обвинителен акт лорд Ившам е показвал извънредно благоразположение и снизходителност, както към Уолдън, така и към Хюбърт Монаха, и че членове на техните банди са били освобождавани без предявяване на обвинение или официален процес. Корбет бързо пресметна, че тук сигурно имаше поне десет или дванадесет парчета пергамент. Повечето съдържаха подобни сведения, с цитирани имена и дати. Той ги подреди на купчинка и без да обръща внимание на протестите на Стантън, ги предаде на Ранулф, който бързо записваше въпросите на Корбет и отговорите, които той получаваше. Ранулф вдигна празната торба от пода, постави документите в нея, завърза я здраво и я пъхна в шкафчето на малката масичка до себе си. Стантън понечи да възрази.

— Недей! — вдигна ръка Корбет. — Милорд, познаваш закона. Това е комисия за разглеждане на углавно дело. Ще иззема всяко доказателство, което ми е нужно.

— Ще ни ги върнеш ли?

— След като приключа — вдигна ръце Корбет и облегна лакти на страничните облегалки на креслото си. — Разбира се, вие сте получили и други сведения. — Той протегна ръка. — Трябва да ми предадете и тях.

Стантън отново кимна и Бландфорд подаде още няколко парчета пергамент. Тези последните бяха различни, на тях имаше посочени часове и дати за нощни срещи между Уолтър Ившам и двамата разбойнически главатари в имението на съдията на Клодиърс Лейн. Корбет започна да ги прелиства и проучва.

— Първоначално не можахме да повярваме — промърмори Стантън, — но после предадохме сведенията на краля. Организирахме наблюдение и, както знаете, влязохме в дома на Ившам и го намерихме потънал в разговор с двамата разбойнически главатари. Възникна въпросът за златото, откраднато от монетарницата. Кралят реши, че Ившам, Уолдън и Хюбърт Монаха трябва да бъдат предадени на правосъдието. Той се надяваше да екзекутира и тримата, като предупреждение към всички останали. Ившам обаче се предаде на кралската милост. Той обеща пълни самопризнания, които щяха да изяснят всяка подробност.

— Направи ли го? — попита Ранулф.

— Не, убийството му сложи край на всичко това. Но все пак — въздъхна Стантън — получените сведения поне ни дадоха възможността да арестуваме бандите на Уолдън и Хюбърт. Мислехме, че най-добре ще е да държим главатарите далеч от техните последователи. Те бяха затворени в Нюгейт и по-късно щяха да бъдат изправени на съдебен процес в Уестминстър Хол, но разбира се, убийството на Ившам осуети всичко. Едни подробни самопризнания от негова страна щяха да бъдат от огромно значение и можеха да изиграят съдбоносна роля, но след като умря, кралят нямаше друг избор, освен да освободи двамата разбойнически водачи. — Стантън сви рамене. — Формално погледнато, те не бяха направили нищо противозаконно. Краденото злато бе намерено у Ившам; нямаше улика, водеща към тях. Те поддържаха тезата, че Ившам сам ги е повикал в къщата си — а как биха могли да откажат на главния кралски съдия?

— Да, да, знам всичко това — махна с ръка Корбет, — но какво ще кажете за тази „Страна Кокейн“? Познавате ли автора, кой е шпионинът, който ви съобщи всичко това?

— Сър Хю, ако го познавахме, щяхме да ти кажем.

— Но вие разполагате и с още сведения? — настоя Корбет. — Отвън чака служител, който се представя с прозвището Калугерицата и с цял наниз други псевдоними.

Той замълча.

Стантън се размърда неспокойно в стола си.

— Милорд — въздъхна Корбет, — трябва ли да ти вадя думите с ченгел от устата, буква по буква? Калугерицата е ваш човек, нали? Намирате се под клетва!

Стантън погледна към Бландфорд, който просто зяпаше надолу в ръцете си.

— Отговорете на въпроса — вдигна глава Ранулф. — Милорд, чакам да запиша твоя отговор — отговор, който се дава под клетва.

— Няма нужда да ми говориш по този начин, писарю.

— Има и още как — отговори му Корбет. — Не сме се събрали тук на празни приказки. Аз искам истината. Мъжът, познат като Калугерицата, е писар. Знае латински и норманско-френски. Добре облечен, възпитан човек. Той е — или е бил — ваш шпионин. Да или не?

— Да.

— Тогава разкажете ми за него. Искам истината. — Корбет потропа по масата. — Той беше заловен заедно с онези негодници в „Сейнт Ботълф“, същите, които бяха осъдени и екзекутирани като предатели и престъпници, и ни представи заповед, подписана от краля, в която се казваше, че това, което е направил приносителят на този документ, е сторено за доброто на кралството и за благополучието на короната. Документът беше подписан от двама ви. И така, Калугерицата е ваш човек. Да или не?

— Казах да.

— И какво е истинското му име? Какъв е произходът му?

Стантън затвори очи и въздъхна измъчено.

— Отговаряй! — рязко настоя Ранулф.

Съдията отвори очи и изгледа кръвнишки Ранулф през масата.

— Ще те запомня, сър.

— И аз няма да те забравя, сър. Моля да отговориш.

— Направи го — измърмори Корбет, — за Бога, стори го тук или ще трябва да повикам войниците отвън, за да ви оковат. После ще отидем в кралския дворец в Шийн, където това представление ще се повтори. Калугерицата?!

— Калугерицата е образован човек — отговори Стантън. — Както знаеш, неговото истинско име е Стивън Есколиър. Получил е образованието си в Оксфорд. Бил приет в домакинството на епископа на Уинчестър, служил и в чужбина. Миналата есен, около Архангеловден, се върна в Лондон. Нае квартира на Майтър Стрийт, където живее с майка си. Причината за завръщането му беше, че тя се разболя и той трябваше да се грижи за нея. Дойде при мен с молба за работа, някаква църковна служба или синекура, която бих могъл да му предложа. Независимо от препоръките на Епископа на Уинчестър, не бях в състояние да му помогна, но тогава Есколиър, или Калугерицата, както сам се нарича, ми направи предложение. Каза ми, че таи неприязън към Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха, заради някакво старо оскърбление, което са му нанесли, и предложи да се присъедини към тяхната шайка и да ни предава всичко, което успее да разкрие. Е, както можеш да прецениш, това беше опасно начинание, но той успя да ме впечатли: имаше ум като бръснач, беше интелигентен, наблюдателен мъж. Съгласих се и Есколиър стана Калугерицата, странстващ писар, с остър език и остър нож. Той се присъедини към пасмината на Уолдън и бързо си създаде сърдечни взаимоотношения с този негодник. Калугерицата можеше да чете и пише, Уолдън не можеше, затова се радваше, че разполага с толкова начетен и енергичен писар. Калугерицата ни даваше сведения за всички престъпления, които се подготвяха: отвличания, покушения, но преди всичко, за това кои от нашите така наречени градски отци^[8] наемат Уолдън. Плащах му добре. — Стантън разпери ръце. — Трябва също да отбележиш, че той работи за мен доста кратко време. Съдбата на Ившам всъщност ни попречи да доведем започнатата работа до успешен край. — Той вдигна рамене. — Още няколко месеца и щяхме да имаме достатъчно доказателства, за да подведем под отговорност десет пъти повече разбойнически главатари.

— Но той не е бил шпионинът от „Страната Кокейн“, онзи, който ви е дал сведения за това, че Ившам покровителства хората на Уолдън и Хюбърт Монаха.

— Не.

— И ти си сигурен, че не той ви е подавал сведения за техните среднощни срещи?

— Не. Питах го за това. Той отговори, че му се иска да го е направил, но подобни сведения не му били попадали.

— Но когато последователите на Уолдън и Хюбърт Монаха бяха арестувани и затворени в Нюгейт, Калугерицата не е бил затворен?

— Разбира се, че не. Той носеше онзи свитък пергамент, който ви е показал. Никой кралски служител не би посмял да го докосне.

— И все пак беше с тях в гробището на „Сейнт Ботълф“.

— Да, той посети Уолдън в затвора. Когато избухна метежът, чул за бягството на затворниците в „Сейнт Ботълф“ и отишъл там. Един от пазачите на Нюгейт го разпознал до портата на църквата. Така Калугерицата бе заловен и трябваше да продължи да се преструва.

— Трябваше ли?

— Сър Хю, той е шпионин. Надяваше се да се сдобие с повече сведения за това, което се бе случило. Разбира се, престъпниците, които се укриха в „Сейнт Ботълф“ нямаха шанс да оцелеят. Калугерицата беше арестуван, но направи така, че да бъде един от последните, които щяха да бъдат доведени пред теб, и едва тогава извади пълномощното си. И ти, разбира се, трябваше да го освободиш.

Корбет прелисти набързо купчината документи.

— Да се върнем на Ившам. Посещавахте ли го в „Сион“?

— Разбира се, посещавахме го. Ившам може да беше станал отшелник, да се бе обърнал към Бога, но кралят държеше той да отговори на нашите въпроси.

— И той отговори ли? Какви въпроси му задавахте? — попита Ранулф.

Стантън примигна пренебрежително към него и без да му обръща внимание, демонстративно се обърна отново към Корбет.

— Няколко пъти ходихме в абатството „Сион“. Задавахме на Ившам някои конкретни въпроси, свързани с управата на града, но той отговаряше, че вече е „отдаден на Бога“ и няма спомени за това какво се е случвало преди. Не желаеше да обсъжда което и да било от делата си, с едно изключение — признаваше, че е съгрешил пред Бога и краля. Спомни си, сър Хю, Уолтър Ившам беше един от нас. — Той погледна презрително към Ранулф. — Оксфордски възпитаник, опитен в логиката и в дебатите. Той можеше да спори с най-добрите; в крайна сметка ни каза твърде, твърде малко.

— Мислиш ли, че покаянието му беше истинско?

— Разбира се, че не! Уолтър Ившам твърдеше, че се опитва да спаси душата си, но аз подозирам, че той отчаяно се опитваше да спаси кожата си.

— Мислиш ли, че е възнамерявал да остане в „Сион“, докато напусне този свят?

— Не знам какви са били плановете на тази пепелянка, но, да, може и да е възнамерявал именно това. — Стантън се наведе напред. — Сър Хю, не ми харесва начинът, по който разговаряш с мен. Заподозрян ли съм? Мислиш ли, че аз, или мастър Бландфорд сме изцапали ръцете си с кръвта на Ившам?

— Защо не? — прошепна Корбет. — Защо не? Ние сме кралски служители, не Божии ангели. Оказа се, че лорд Ившам е углавен престъпник. Оказа се, че и Бонифас Ипгрейв е углавен престъпник. Възможно е ти и мастър Бландфорд да сте влезли тайно в абатството „Сион“ и да сте убили Ившам, по някакви ваши лични, неясни причини.

— Как смееш! — избухна Бландфорд.

— Просто хипотези — отбеляза Корбет. — Вие можете да кажете, че звучи невероятно, но аз казвам, че е възможно. Освен това в същата онази вечер бихте могли да отидете в Куинсхийт, да изведете Игнасио Инглийт навън и да го убиете. И двамата носите оръжие^[9] — спокойно продължи той.

— Вие сте се сражавали в кралските войски в Уелс и в Шотландия, както и аз. Вие сте убивали хора, както и аз. Бихте могли да влезете в кръчмата „Ангелския поздрав“ и да екзекутирате Уолдън и Хюбърт Монаха. Това е напълно в кръга на възможностите. Бихте могли да отидете в дома на Ившам и да обезглавите Ричард Финк и лейди Кларис. Всички неща са възможни и следователно, вероятни.

— Това е нелепо — възрази Стантън. Той понечи да се изправи, но се отказа, щом видя, че Ранулф също се размърда на стола си.

— Милорди — тропна Корбет по масата, — не разбирате ли? Не можете ли да проумеете? Ние всички сме изправени на процес. Уолтър Ившам беше главен съдия в Кралския съд, и при все това се оказа съучастник, дори близък приятел, с двама от най-големите престъпници в града. Той е извратил и покварил правосъдието. Облагодетелствал се е от обири и кражби. Ако това се случва в зелената гора, тогава какво би станало в сухата?^[10] Така че, да, милорд, заподозрян си, както и мастър Бландфорд, както и всеки друг в тази зала. Колко нашироко се е разпростряла тази зараза, колко дълбоко е проникнала?

— Аз казах истината — категорично отговори Стантън.

— О, милорд, сигурен съм, че е така — усмихна се Корбет. — Готов съм да се закълна, че си казал истината, но не ми каза цялата истина, и заради това може би ще трябва да разпитаме отново и двама ви. Сега вървете. — Той махна с ръка и насочи отново вниманието си към документите, а Стантън и Бландфорд шумно се изправиха, бутнаха назад столовете си и шушукайки помежду си, напуснаха залата.

— Здравата ги разтърси, сър Хю.

— Мастър Ранулф, това и възнамерявах. И двамата са амбициозни, безскрупулни хора.

— Достатъчно безскрупулни, за да убият?

Корбет се обърна и погледна Ранулф право в очите.

— Да, приятелю мой, да убият. Те са кралски хора. Има нещо тук… — той направи неопределен жест. — Нещо, което не мога да оформя в идея, в емоция, в усещане, в подозрение. Кралят има пръст в тази работа, но защо, къде и как, наистина не знам. Но стига с разсъжденията. Да пристъпим към разпита на тайнствения шпионин на име Калугерицата.