Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mysterium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Мистериум

Английска, първо издание

Превод: Жана Тотева

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-084-2

История

  1. — Добавяне

2

Nithing: да бъдеш съден наистина злонамерено

Със сигурност няма никога да забравя този ден, мислеше си Корбет, празникът на света Перпетуа и света Фелицита. Той притисна ароматната топчица, напоена в извлек от копър и лавандула към лицето си и мина между масите в параклиса на покойниците на абатството „Сион“. Бореше се с изтощението и се опитваше да не обръща внимание на разговора — Ранулф уведомяваше краля и свитата му за случилото се в „Сейнт Ботълф“. Искаше му се да изкачи стъпалата, да излезе и да се наслади на остатъка от вечерта, да улови онзи миг на залеза, в който синкавият купол на небето се обагряше в огнено сияние на запад. Искаше да почувства как вятърът, натежал от обещания за пролет, лъхва прохлада в лицето му и да чуе последната птича песен за деня.

— Какво беше написал поетът — мърмореше си той. — А-ха, да, „Всеки ден птичата песен е напълно неповторима. В цялото битие тя не е била чувана преди и никога няма да се повтори.“ Така му се искаше да се освободи от тази дреха от желязо и наместо нея да наметне плащ, да поседне в дневната у дома си край пращящия, весел огън, да обсъжда деня си с Мейв, или да стои с нея в тяхната любима беседка, гледаща към билковата градина. С една дума, искаше да си бъде у дома.

— Сър Хю?

Кралят настояваше той да огледа тези три трупа. Корбет пое дълбоко въздух и се вгледа в тялото на Уолтър Ившам, бивш главен съдия в Кралския върховен съд.

— Никога не съм те харесвал приживе — прошепна си той, — и смъртта с нищо не променя това. — Промърмори една молитва и започна да изучава ужасяващите тленни останки на този лицемер, облечен в кафявата власеница на бенедиктински отшелник. Лицето на Ившам беше бяло като вар, устните му все още бяха плътни и червени, две пенита притискаха клепачите на очите му; а носът, който толкова често се беше бръчкал с неприязън и превъзходство, сега стърчеше, остър и изпъкнал. Дори в смъртта широкото му, скулесто лице излъчваше високомерие, макар че сега гъстата му бяла коса беше остригана почти до кожа. Корбет се приведе и се вгледа в раната, която пресичаше гърлото на Ившам от ухо до ухо.

— Кой би могъл да направи това? — попита Роджър Бландфорд, главен секретар на съдия Харви Стантън.

Корбет бе изкушен да отвърне, че половината Лондон „би могъл“, докато другата половина щеше радостно да ръкопляска. Вместо това той се наведе по-ниско, пренебрегвайки тежкия, тръпчив дъх на билките, с чиято отвара бяха измили трупа, и внимателно разгледа буквата „М“, издълбана на гладкото чело на Ившам. Усети ледената тръпка на лошо предчувствие. „М“ означаваше Мистериум — отличителният знак на професионалния убиец, който бродеше из Лондон преди две десетилетия. Мистериум беше опитен наемник и убиваше за пари, докато един ден лорд Уолтър Ившам не го залови.

Премина към втория труп. Игнасио Инглийт и приживе не се бе отличавал с някаква особена красота; смъртта само бе подчертала грозотата на лицето му, обрамчено от рядка коса, месестата уста и чипия нос с широки ноздри, вечно дебнещите очи, които сега бяха затворени навеки. И лицето, и тялото му бяха подути от водата, а въпреки билките и измиването, трупът вонеше на тиня и мърша. Инглийт беше доверен служител и секретар на Ившам; той беше негова сянка във всяко едно отношение. Арогантен, надут човек, с надменно сърце и змийски език, той вечно се подмазваше на големците, но тъпчеше по-слабите и по-уязвимите от самия него.

— Бил е открит да се носи по Темза.

Едуард Английски влезе вътре. Лицето на краля беше доста бледо, дълбоките бръчки — по-подчертани, а стоманеносивата му, сплъстена коса не беше вчесана. Корбет разпозна знаците. Устните на Едуард се бяха превърнали в безкръвна чертица, смъкнатият клепач на дясното му око беше почти затворен. Вътрешно кралят целият кипеше.

— Отново Мистериум.

Корбет посочи към голямото „М“, издълбано на челото на Инглийт.

— А ето тези бяха намерени забодени на двата трупа. — Едуард протегна две парчета прогизнал велен. Мастилото се беше размило, но две думи се виждаха достатъчно ясно: Mysterium Rei — Мистерията на случая. — Ившам — просъска кралят. — Мислех, че Ившам е заловил този убиец?

— Доколкото си спомням — отговори Корбет, — Мистериум избяга. Сега, твоя милост, той очевидно се е върнал, за да отмъщава. А това?

Той премина към третия труп.

Последното тяло беше още по-отвратително. То беше на мъж, който без съмнение е бил обесен; подпухналото му лице беше сиво-синкаво. Едното око беше избодено, а краят на носа и част от горната му устна бяха изгризани.

— Скимскейл — обади се Харви Стантън, притискайки ароматичната топчица към носа и устата си. Корбет вдигна поглед. — Скимскейл — повтори Стантън. — Така се нарече той самият. Това име използвах, когато издадох присъда да бъде обесен и оставен на речния ешафод в продължение на три прилива.

— Кога?

— О, преди около седмица.

— Трупът му — намеси се кралят — е намерен привързан към този на Игнасио Инглийт.

— Древно наказание. — Стантън беше твърдо решен да блесне с познанията си. — Каквото за жалост, не се прилага днес. Наказание за лъжци и лъжесвидетели, които изпращат другите на смърт чрез фалшиви обвинения и скверни клетви.

— Нещо друго?

— По този начин убиецът обявява, че Инглийт също е бил убиец, но кога, как и защо? Не знам.

— Тъжна история — прошепна Корбет.

— Само да не я слушаме тук — измърмори кралят. — Не и тук! Приемната на нашия абат ще бъде много по-подходяща за нашите разисквания.

Корбет се съгласи. Приемната на абата се бе оказала доста гостоприемно помещение — истинско облекчение след мрачния, кошмарен параклис. Той се беше почувствал доволен, когато се измъкна от него и излезе навън, в чистия нощен въздух, където наситеният аромат на горящо дърво се смесваше с мириса на сладкия тамян и дима на свещите. Откъм голямата църква ехтяха напеви от вечернята. Променливият вятър носеше заглъхващи шумове откъм заобикалящата ги гора, докато мракът се възцаряваше. Корбет изми лицето и ръцете си на умивалника в галерията, а кралят не се отделяше от него и не спираше да му шепне, че тази нощ трябва да остане в манастира и че иска тази неприятна работа да бъде разрешена бързо. Корбет само кимаше, докато негово величество накрая млъкна, впил свирепия си поглед в него. После един послушник ги бе превел през лабиринт от каменни сводести коридори до тази изключително уютна зала, където буйните лумнали пламъци хвърляха искри, докато цепениците в огромната камина пращяха и припукваха. Сияещите отблясъци на свещите се отразяваха в лъскавата дъбова ламперия и в дългата маса, украсена със скъпа солница във формата на сложно гравиран сребърен кораб, носещ Дева Мария с Младенеца.[1] Многоцветни триптихи красяха бялата варосана стена над блестящата ламперия. На лавиците на открит шкаф в дъното бяха наредени скъпоценните златни и сребърни прибори на манастира. Това беше наистина място за отмора след тежкия ден.

Един слуга им наля греяно вино, толкова горещо, че всеки бокал бе увит в плътна бяла кърпа. На малък калаен поднос имаше нарязано осолено месо, поръсено с галета, от което можеха да си взимат с поставените до него рогови лъжици. Кралят, седнал начело на масата, ги подкани да хапнат и светкавично погълна своята собствена порция. Сър Харви Стантън не проявяваше особен апетит, та затова кралят се пресегна към неговата чиния и след като набързо омете и нея, се отпусна назад на високата облегалка на стола си с въздишка на задоволство, като топлеше ръцете си, стиснал чашата. Корбет хапваше по малко, като подбутваше Ранулф с коляно, за да го предупреди да не се смее на краля. Ранулф се опита да се подчини и гледаше да държи главата си сведена, но рижият му подчинен не можеше да се сдържи от време на време да не хвърли по един поглед към Стантън и Бландфорд. Корбет не харесваше нито един от двамата, а Ранулф тайничко бе обявил тази прелестна двойка за „двете бузи на един и същи задник“.

Стантън беше член на Кралския върховен съд: дребен, потаен и лукав човек с остро лице, което напомняше на Ранулф за плъх. Провисналата му рядка коса обрамчваше превзета физиономия с тънки черти: малка уста, остър нос и близко поставени очи. Гладко избръснат, облечен в тъмнозелен жакет и с висящата на врата му сребърна верига, символ на поста му, Стантън можеше да бъде взет за обикновен, скромен служител, но това би било опасно заключение, помисли си Ранулф. В алената съдийска тога той беше наистина страховита фигура, чието безмилостно отношение често докарваше тези, които се изправяха пред него, до състояние на душевно разстройство. Безскрупулно амбициозен човек, който според Корбет вярваше в една-единствена юридическа сентенция: Voluntas Principis habet vigorem legis — волята на Владетеля има силата на закон. Стантън беше изцяло предан на двора, с един-единствен господар — Короната.

Бландфорд, неговият секретар, беше висок и слаб, с гладко избръснато лице с мургава кожа, със спретнато подстригана черна коса, в средата на която ясно се виждаше старателно очертана тонзура. Лицемерно набожното му, хрисимо изражение прикриваше лукав ум и сърце, твърдо като кремък. Според дворцовите клюки Бландфорд, като един истински заслужил магистрат, щял да влезе в лоното на Църквата и да стане епископ[2]. Бог да пази всинца ни от това, помисли си Ранулф. Той привърши с храненето и се загледа право в Бландфорд, който седеше и го наблюдаваше с не по-малко внимание.

Едуард I се бе постоплил, стомахът му бе пълен, клепачът на дясното му око вече не бе толкова спуснат и той седеше, потънал в мисли. Корбет разклащаше чашата си с вино и разглеждаше триптиха на стената срещу себе си. Богата позлата и ярки червени, зелени и сини багри изобразяваха смъртта на сестрата на свети Бенедикт, света Схоластика[3]. Той се замисли над благочестивите образи, които смекчаваха мъчителните спомени от днешния ден.

— Господа — потропа Едуард по масата, — хубаво е, че сме тук. — Той посочи към залостената отвътре врата, после към полираните капаци върху малкия еркерен прозорец на стената в дъното. — Ще направим поверително съвещание в тесен кръг, затова започвам. Вие знаете по-голямата част от тъжната история, но тя може да ни разкрие още неща, ако се преразкаже. Преди двадесет години в Лондон се появи един наемен убиец. Този град, това врящо гърне на разкола и бунтарството, наистина е леговище на убийството: има какви ли не наемни убийци, но Мистериум беше различен. Той ликвидираше онези, чиято смърт искаха лондонските големци. Различна съдба сполиташе неговите жертви: удавяне, пробождане с нож, изгаряне в огън, удушаване или някоя злополука, например падане от високо. — Кралят вдигна ръка. — Когато обаче откриеха труповете им — а аз съм убеден, че не всички бяха намерени, — на челата им беше издълбана буквата „М“, а върху тялото имаше забодено парче пергамент с думите: Mysterium Rei — Мистерията на случая — загадъчна, предизвикателна фраза. Бог знае какво означава; може би беше поставяна просто за да озадачава, или да служи като отличителен знак. Лондон ври и кипи от вражди и съперничества от всякакъв вид: съпрузи и съпруги, семейни отмъщения, търговски съперничества, нанесени оскърбления, получени оскърбения… — кралят замълча за малко и Стантън вдигна ръка.

— Твоя светлост, а почеркът на пергамента?

— Съвсем обикновен почерк, а и пергаментът е такъв, какъвто може да се намери навсякъде. Нищо особено, освен — добави решително Едуард, — че ставаше дума за убийство. Броят на мъртвите растеше; започнаха да се надигат протести.

Стантън и Бландфорд промърмориха нещо в знак на потвърждение.

— И така — Едуард обхвана с жест всички около себе си. — Всички вие бяхте на служба в съда по това време. Знаете повечето от тези неща от слухове, клюки и сплетни. Убийство, извършено от бандитите в Лондон е едно, но Мистериум беше друго нещо. Старият Бърнел, моят канцлер, се обърна към един много амбициозен и талантлив магистрат, Уолтър Ившам. Всички вие го познавахте. Корбет, тогава ти беше още млад и зелен — погледът на краля омекна. — По времето на моята обична Елинор[4] — гласът му трепна от вълнение, както ставаше винаги, когато споменеше своята първа съпруга. — Ех — прошепна той, — славни дни! Помниш ли ги, Корбет? А ти, Ранулф? — Едуард погледна към Ранулф с лека усмивка. — Не, ти не знаеш — не би могъл да знаеш нищо от това.

Корбет само седеше и кимаше в знак на съгласие. Той си спомняше Ившам, остър като кама, потаен, вечно зает с някакви кроежи.

— С остър ум и много хитър — промърмори той. — Ившам беше човек с много таланти.

— Несъмнено беше такъв — съгласи се кралят. — Родил се е в Ингахин, отдалечено имение в уелската пустош, уединено и мрачно място. Баща му ми служеше добре в Уелс. Уолтър беше най-скъпото нещо в живота му, той беше получил добро образование. Посещаваше катедралните школи в Глостър и Херефорд; по-късно и Оксфорд и Кеймбридж, изучавайки квадривиума[5] и тривиума[6], но се отличаваше особено в логиката и правото. Отби военната си повинност в кралските войски, преди да се изучи за правник и беше назначен на стаж като адвокат. Постъпи на кралска служба и вършеше отлична работа във френския двор. Беше лоялен и надежден, и много усърден в събирането на сведения, но трябваше да напусне Париж. Измъкна се на косъм от т.нар. „секретисими“, безжалостните агенти на моя очарователен братовчед Филип, и се върна в Уестминстър като служител в Съдебната канцелария на Зеления печат. По-късно постъпи в Канцеларията на Тайния печат. Не мога точно да си спомня подробностите, но Бърнел, моят канцлер, същият, който препоръча теб, сър Хю, натовари Ившам с една задача: да преследва и да залови Мистериум.

— Той се прикриваше добре — отбеляза Корбет. — Вечно беше много зает.

— Преструвки — заяви Едуард. — Ще започна от заключението. Ившам всъщност твърдо вярваше, че Мистериум е съдебен служител, и то високопоставен. Нека ви обясня логиката му. Корбет и Стантън, вие и двамата знаете, че всички сведения от тук и от чужбина текат като река през канцелариите на съда; търговски преговори, съюзи и съдружия, сделки, разрешителни за извършване на това или онова, но също и скандали, клюки или сплетни, както от двора, така и от града. Узнават се грешките и слабите места на мнозина. Кой търговец има слабост към плътските удоволствия, кой посещава публичните домове и обществените бани[7]. Узнават се най-вече и различни вражди и стаена ненавист, било то между съпруг и съпруга, или пък на една гилдия срещу друга. — Едуард се усмихна на Ранулф. — Дори и за съперничеството на даден служител с някой колега.

— И Мистериум е използвал това? — попита Ранулф.

— Да, използваше го — потвърди кралят. — Казах, че ще започна със заключението. Мистериум явно е научавал за нечия силна омраза или за съществуваща вражда и изпращал съобщение до този, за когото е предполагал, че ще бъде най-възприемчив към неговите предложения. Всичко това — махна той с ръка — може да бъде намерено в архивите на Тайния печат. Съобщенията са били простички и прями, нещо от рода на: „Твоят враг е и мой враг, няма тайни. Врагът ти може да го няма вече, казва Мистериум. Как се нарича твоят враг?“ И преди да попитате — поклати глава кралят, — думите върху пергамента биха могли да са написани от стотици ръце, много обикновен почерк.

— Същото е вярно и за начина, по който писмото биваше доставено — отбеляза Стантън.

— Пъхнато в ръката или оставено пред спалнята — добави Бландфорд, стараейки се да не изостава от господаря си.

— Но със сигурност — попита Ранулф — получателят е познавал името на Мистериум и е осъзнавал какво ще повлече след себе си това. Никой ли не си е признал, че е получил подобно писмо?

— Би ли дръзнал някой да го направи? — Корбет отпи от вече поизстиналото греяно вино. — Би било твърде рисковано, Ранулф. Някой правник би могъл да заяви, че такъв човек все пак е бил съучастник на Мистериум, по един или друг начин, тогава Бог да му е на помощ, ако нещо лошо се е случило на врага му.

— Именно — Едуард удари с юмрук по масата.

— Но тук нещо липсва, не е ли така? — продължи Корбет.

— Как би могъл да отговори получателят?

— На края на съобщението — усмихна се кралят — имало указание, например, Свети Павел, VI, 2. На пръв поглед изглеждало, че убиецът прави препратка към някое от посланията на апостола.

— Но не е било така — възкликна Ранулф. — Ставало е дума за катедралата „Сейнт Пол“ и за голямата дъска, дървеното табло, окачено в нефа. Разделено е на сто четиридесет и четири квадрата, алюзия за Апокалипсиса[8]. От двете й страни има рисунки, които изобразяват колко хора ще бъдат спасени в деня на Страшния съд — той направи пауза. Стантън и Бландфорд му се усмихваха, сякаш беше някакво дете, което решава гатанка, чийто отговор те вече знаят.

— Нека чуем това, Ранулф — намеси се Корбет. — Отдавна не съм виждал Голямата дъска.

— Това са сто четиридесет и четири квадрата — повтори Ранулф, надявайки се руменината на лицето му да избледнее, — дванадесет реда вертикално и дванадесет реда хоризонтално. На горната хоризонтална линия квадратите са номерирани с арабски цифри, а по вертикалата — с римски. VI, 2, би трябвало да означава квадратът, в който тези цифри се засичат. Поставяш парите си в кутийката за подаяния и вземаш парче пергамент от близкия дискос. След това написваш своята бележка и я поставяш в който квадрат си избереш. Там могат да се оставят обяви за всичко — от търсене на слуга, до уреждане на срещи.

— Или за убийство — продължи Корбет. — Да дадеш името на набелязаната жертва. Мистериум отивал в катедралата, за да прочете съобщенията, оставени там — той повдигна вежди.

— Лукаво и нечестно е човешкото сърце. Голямата дъска е покрита с бележки, тъй като в „Сейнт Пол“ се тълпят посетители отвсякъде, при това влизат през различни входове.

— И там винаги може да се влезе с маска и качулка — каза Стантън. — Хората се тълпят и се блъскат; кой ще подозре, че се подготвя убийство?

— Толкова примамливо! — В пискливия гласец на Бландфорд се долавяше нотка на нескрит копнеж. — А заплащането?

— Мистериум винаги искаше едно и също: двеста паунда в чисто злато — отговори кралят. — Отново кратко съобщение, пъхнато в ръката на възложителя, веднага щом делото е извършено. С вписаната сума и времето и мястото на плащане, обикновено някоя кръчма или оживена църква. Друга бележка определяше в какво точно да бъдат поставени парите. В празна чаша, под поднос или в някоя ниша в стената. Кой би възразил? Мистериум беше наемен убиец, но убиец ставаше и човекът, който посочваше името на жертвата!

— Но поръчителят би могъл да откаже да плати — заговори Ранулф, после изопна лице и добави: — Макар че, разбира се, би могъл да бъде и изнудван. Вече е дал името на своята жертва. Мистериум би могъл да го разобличи, като сам запази анонимността си. Вече е щяло да има известни подозрения за евентуално участие на поръчителя в убийството на неговия враг. Подобно изобличаване, подкрепено с доказателства, макар и оскъдни, би било много опасно.

— А и кой би отказал да плати? — каза Корбет. — Дори двеста паунда в злато биха се сторили на мнозина от богатите и силните на деня много добра цена. Буквата „М“, издълбана на челото на жертвата е щяла да разгласи деянието и да укрепи репутацията на наемния убиец. Мога да проследя логиката на Ившам. Мистериум би трябвало да е някой, който да е в състояние да проникне в дълбините на ненавистта на един човек към друг. Той е избират жертвите си много внимателно. Да, Лондон кипи от омраза и съперничества. Ние, магистратите, сме наясно с тези неща. Големците, както знаем, наемат бандити и главорези, за да нападат техните съперници с мечове и ками в Чийпсайд. Методът на Мистериум е по-добър, по-безшумен. Разбира се, лицето, което го е наело, е трябвало да направи така, че да се намира достатъчно далече от лобното място на своята жертва. Много, много хитро замислено. Хората могат да подозират, но няма да има никакви доказателства. Така че, как в крайна сметка Ившам е заловил убиеца?

— Мисли, Корбет — подкачи го Едуард. — Ти как би го направил?

— Основната теза — бавно отговори Корбет, — е че Мистериум е бил наясно с разногласията между големците. Да, спокойно би могъл да е и магистрат. — Той започна да изброява на пръсти хипотезите:

Primo: Ившам би могъл да се престори, че питае дълбока ненавист спрямо някой свой съперник, но това би го провалило, защото Мистериум би могъл да убие някого, а такова престъпление би изпратило Ившам на ешафода. Освен това, ако Мистериум действително е бил съдебен служител, той лесно би могъл да заподозре, че му се поставя капан и да не клъвне стръвта.

Корбет направи пауза.

Secundo: той би могъл да наблюдава другите служители в съда, но това би било много трудно и е щяло да отнеме много време.

В мрака навън избуха бухал, дълго и печално, а в отговор се чу остър и пронизващ лай на лисица.

Tertio? — попита Стантън.

Tertio — бавно каза Корбет, — аз бих наблюдавал. Бих се попитал кой иска смъртта на конкретния човек. Какви сплетни и клюки се носят? Е, без съмнение, това би било трудно. Ако ти, лорд Стантън, беше мой враг — макар, разбира се — добави той сухо, — да не си такъв, хората биха могли да ме заподозрат в убийството ти, но подозрението не е доказателство. Още повече, милорд, че човек като теб, макар да е трудно да приемем това, може да има и повече от един враг.

Едуард наведе глава. Ранулф скри лице в шепите си. Стантън просто се ухили.

— Проба и грешка! — продължи Корбет. — Бих ровил и търсил навсякъде и бих се ослушват за всички сведения, които могат да се получат в съда. Не забравяйте, че Мистериум не получава заплащането, преди делото да е извършено и жертвата да е разпозната. Следователно, аз бих слушал новините за всяка неизяснена смърт сред големците и подробно щях да изследвам възможностите. Възможно е някой мъж да се отърве от конкурент или дори още по-вероятно — от съпругата си. Ако се случи последното, съпругът трябва да е взел мерки и да се намира на много мили от инцидента. Той трябва да е в състояние да заяви под клетва — и да има и много свидетели, — че е бил достатъчно далеч и че няма пръст в убийството.

Едуард се позасмя.

— Позна! Търговецът Адам Чонтойс: съпругата му Алис беше нападната и убита на улицата, а буквата „М“ беше изрязана на челото й. Мастър Чантойс, сега вече покойник, разбира се, отсъстваше от града. Свидетели можеха да се закълнат, че той е бил с търговците на вълна на среща на гилдията им в Саутхемптън. Започнаха да се роят слухове, че съпругата му забавлявала разни млади кавалери, докато съпругът й пътуват по работа. Някои от кавалерите й били женени или сгодени, така че Алис имала дълъг списък с врагове, които биха имали огромно желание да я видят мъртва. Съпругът й, разбира се, се преструвал на невинен рогоносец, докато планирал своето отмъщение.

Ившам заключил, че ако Адам е бил съучастник на Мистериум, със сигурност не би платил, преди да се върне в Лондон и да види трупа на съпругата си, затова решил да рискува. Когато Чантойс се върнал от Саутхемптън, Ившам го поставил под много зорко наблюдение. Той и неговият верен слуга Игнасио Инглийт се обърнали с молба към приставите да бъдат изцяло на тяхно разположение и пуснали стражи по петите на Чантойс. Следели всяко движение, всяка стъпка на уж опечаления вдовец, докато той обикалял из Лондон. На четвъртия ден след завръщането си Чантойс нарушил установената програма за деня, която обикновено спазвал. Загърнат в плащ, с нахлупена качулка, той прекосил Лондонския мост и се отправил към Съдърк, но преди това се отбил при един златар в Чийпсайд. Ившам бил убеден, че ловът върви към успешен край. Повечето пристави прекосили тайно реката с баржи; Ившам, Инглийт и останалите последвали Чантойс до една просторна кръчма. „Либер Албус“[9] близо до приората[10] на света Мария Овъри. Ившам наредил да обкръжат кръчмата и влязъл в нея. Чантойс седял на малка масичка. В залата имало и още някой: Бонифас Ипгрейв. Помниш го, нали, Корбет?

— Служител в Канцеларията на Тайния печат. Правник, ерген, с гасконски корен. Слуховете твърдяха, че той бил Мистериум, но така и не беше изправен на съд. Изчезна, нали?

— Точно така — потвърди Едуард. — Във всеки случай, в онзи съдбоносен ден, Ившам решил да действа. Приставите влезли в кръчмата и арестували и двамата мъже. Е, на практика не била извършена никаква сделка, но Чантойс не можел да даде обяснение нито за двестате паунда в чисто злато, които носел в себе си, нито за намереното у него парче пергамент, с дата, час и място, и с указание да остави „мистерията“ на прозоречния перваз до масата в онази ниша, която си избере. От своя страна Ипгрейв, съдебният служител, също не можел да обясни защо се е появил в тази кръчма, въоръжен с меч и кама. Той настоявал, че е невинен и заявил, че единствената причина да дойде в „Либер Албус“ била, че Чантойс му изпратил съобщение, в което настоявал да го види тук един час след Ангелската молитва, по много неотложен въпрос, засягащ краля, който щял да донесе голяма полза и на самия Ипгрейв. Чантойс отрекъл да е изпращал подобно съобщение. Той заявил, че бележката не е написана от неговата ръка, но пък, в интерес на истината, в Лондон можеш да наемеш хиляди писари.

— И защо Чантойс е бил там?

— Той заявил, че е дошъл да се срещне с фламандски търговец във връзка с някакви преговори за вълна. И той, и Ипгрейв били арестувани и изпратени към Нюгейт. Но щом стигнали до града, Ипгрейв, който все още настоявал, че е невинен, се изплъзнал от пазачите си и избягал. Вдигнала се врява и настанала голяма суматоха; започнали да го преследват, но той профучал през уличките и потърсил убежище в „Сейнт Ботълф“, в Крипългейт.

— Същата църква…? — попита Ранулф.

— Същата църква, която щурмувахте по-рано днес. — Кралят вдигна рамене. — Днес, вчера — въздъхна той, — всички дни сякаш се сливат в един и така отлитат годините.

— Твоята памет — поласка го Стантън — както винаги, е изключително остра!

— За Бога, много бих искал да е така! — отвърна рязко Едуард. — Все пак, наистина, когато посетих канцеларията и прочетох записките в архивите на Тайния печат, всичко се върна обратно, сякаш се бе случило вчера.

Той се надигна, облягайки лакти на масата.

— Каза, че ще започнеш със заключението — попита го Корбет. — Как Ившам е разкрил метода на Мистериум?

— Ившам беше хитър — отговори Едуард. — По-късно на Чантойс бе предложено помилване и в замяна, след като плати една тежка глоба, той си призна всичко. Не познавал Мистериум, но наистина бил наел убиец да премахне жена му. От него — Едуард потропа с пръсти по масата — Ившам научил за изпипания подход на Мистериум: посланието, голямото дървено табло в „Сейнт Пол“ и начина на разплащане.

— Нищо друго?

— Нищо — Чантойс беше пуснат срещу много голяма парична гаранция, но това стана доста по-късно. А след като се укри, шкафовете и сандъците на Ипгрейв в квартирата му в Крипългейт, както и в канцеларията му в съда, бяха претърсени из основи от доверен служител. Намериха повече злато, отколкото би трябвало да притежава, както и части от ръкописи, парчета от пергаменти, записки с имената на бивши жертви, груба карта, показваща местата, на които са били открити труповете, бележки с препратки към голямата дъска в „Сейнт Пол“. — Кралят поспря, за да отпие от виното — намерилият убежище в „Сейнт Ботълф“ Ипгрейв беше изобличен с всички тези сведения. Но той не можеше, или не искаше, да обясни произхода на златото и парчетата пергамент. Продължаваше да твърди, че е невинен. Ившам здравата се беше ожесточил. Той искаше Ипгрейв да бъде изправен на съд. Амбициозен и самонадеян, Ившам твърдо беше решил, че един такъв процес би направил обществено достояние неговите способности.

— А ти, твоя светлост? — в гласа на Корбет се долавяше весела нотка. Едуард мразеше публичните изяви, освен ако те не подчертаваха собствения му триумф и величие в пълния им блясък.

— Добре, добре — отстъпчиво каза кралят. — Аз не бях толкова ентусиазиран. Не исках скандал, докато можех да използвам събраните сведения за мои тайни цели. Вярвай ми, Корбет, правех го. Чантойс дрънкаше като малко дете, издаваше всякакви тайни. На много от могъщите лордове в Лондон бе казано какво съм открил. Блъфирах, украсявах своите разкрития. Тези градски величия бяха посъветвани да покажат своята благодарност за снизхождението и милостта на Короната по най-различни начини. Ившам беше постигнал голяма победа. Залавянето на Мистериум от кралски магистрат укрепваше мощта и влиянието на Короната. Но — Едуард се усмихна, — това се случи по-късно, след изчезването на Ипгрейв. Преди това Ившам беше издал категорични нареждания „Сейнт Ботълф“ да бъде строго охранявана. Градските пристави и войниците от Тауър лагеруваха отвън — около църквата. Ившам и Инглийт се опитаха да убедят Ипгрейв да направи пълни самопризнания. Както и вие! — рязко се обърна кралят към Стантън и Бландфорд. — Вие не бяхте ли приятели с Ипгрейв?

— Твоя светлост — разпали се Стантън, — никога не сме се опитвали да скрием това. Ние бяхме изненадани от неговото залавяне не по-малко от всички останали, както всъщност и ти, твоя светлост, и лорд-канцлерът Бърнел. Припомни си, сир, Ившам възнамеряваше да обере всички лаври. Той дори не ни допусна до църквата.

— Вярно е. — Кралят хвърли предупредителен поглед към Корбет. — Това е още един, допълнителен проблем — той избърса пръстите си с кърпа. — Вещите на Ипгрейв бяха претърсени и уликите му бяха представени, но той не можа да даде удовлетворително обяснение. Ако го бяхме изправили на съд, със сигурност щяха да го обявят за виновен.

— Но той изчезна? — попита Корбет.

— Да, и това лежи в основата на тази мистерия — отговори Едуард. — „Сейнт Ботълф“ беше зорко и строго охранявана, всяка врата, всеки вход, всеки прозорец, но Бонифас Ипгрейв изчезна, сякаш се изпари от лицето на земята. Лондон беше преобърнат с главата надолу. Шерифи, управители на пристанища и пристави бяха вдигнати под тревога.

— А Ившам?

— Той не беше на себе си от ярост — промърмори кралят. — Беше бесен. Нареди на своите войници да претърсят църквата, всяко ъгълче, всяка пролука, всеки процеп, всяко отверстие; нищо не остана непреровено. „Сейнт Ботълф“ няма крипта. Ившам сам отиде в кулата, дори се разходи по покрива, и все пак, от онзи ден до днес — нищо! — Едуард замълча и сръбна шумно от бокала си.

— Ившам беше много разстроен и объркан — продължи той, — чак си помислих, че ще вземе да се поболее от някакво увреждане на телесните течности[11]. Времето минаваше, но от Ипгрейв нямаше и следа. Наредих да оставят тази работа. Що се отнася до Ившам, искаше ми се да го възнаградя. Мистериум беше разкрит и убийствата спряха. Впрочем, тогава Ившам беше вдовец; имаше един син, Джон, който по-късно стана отец в „Сейнт Ботълф“. — Кралят вдигна рамене. — Знаете как става. Много кралски служители настояват на правото да бъдат зачислени на църковен доход. Джон Ившам искаше да стане свещеник и естествено, лорд Уолтър използва своето влияние, за да му осигури енория. Обаче преди двадесет години, Джон беше все още дете, а баща му — търсен вдовец. Скоро след разкриването на Мистериум Ившам се ожени отново, за богата наследница, повереница на Короната, Кларис Понфроа, дъщеря на много влиятелен и богат търговец. — Едуард сякаш вече говореше на себе си. — Бях много задължен на Ившам, оказа се изключително способен. Той си обезпечи много повишения, един съдебен пост след друг — като специалист по обвинителните актове на Короната и правните въпроси, свързани с хазната, той после стана съдия едновременно в Уестминстър и в графствата в средна Англия. Преди две години беше назначен за главен съдия, но гангрената вече се е разпространявала. — Едуард направи жест към Корбет. — Както знаеш, сър Хю, в Кралския върховен съд се получават какви ли не обвинения и разобличения. Преди около два месеца започнахме да получаваме анонимни сведения от тъй наречената „Страна Кокейн“, в които някой твърдеше, че нашият главен съдия е продажен, че се е забъркал с разбойническия главатар Уолдън и със самозвания монах Хюбърт. Е, подобни разобличения са нещо обичайно; необичайното при тези беше не препратката към обърнатия с главата надолу свят на Кокейн, а детайлният начин, по който бяха изложени обвиненията.

— За какво? — попита Корбет.

— О, не за случайни неща. — По знак на Едуард, Стантън подхвана разказа. — Писателят от „Страната Кокейн“ твърдеше, че Ившам бил прекалено хитра лисица, за да остави писмени улики, но споменаваше тайни срещи с разбойническите главатари Уолдън и Хюбърт Монаха. Явно такива срещи, както се твърдеше, се провеждани в глуха доба в имението на Уолтър в Клодиърс Лейн, богаташкия квартал на Крипългейт.

— А целта на тези срещи?

— Лорд Уолтър получават определен дял от всичко откраднато. В замяна на това, когато се предявяваха обвинения срещу някой член на бандите, който имал връзка с нашия главен съдия, тези обвинения, по някаква скрита причина, се отхвърляха.

— Толкова просто?

— Да, сър Хю, толкова просто, но поразсъждавай! — Стантън се наслаждаваше на възможността да хвърля поучения в сериозното лице на този важен служител. — Обвинението може да се отхвърли по много причини, преди да бъде придвижено към съда: грешка в закона или във фактите — и това е краят на казуса. Лорд Уолтър беше, ако не друго, извънредно ловък в прилагането на закона и в прелестите на неговата продажност, ако може така да се каже. — Той хвърли бърз поглед към краля. — Провалените обвинения получават лаконично обяснение за тяхното отхвърляне, което се прилага към делото и това е всичко. Проучихме регистрите и лист след лист откривахме отхвърляния на обвинения срещу печално известни бандити, всички до едно погребани по някаква конкретна точка на закона. Нищо не можеше да се направи по тези казуси, но писателят от „Страната Кокейн“ продължаваше да настоява, че има нещо нередно в онези тайни срещи в късна доба в имението на Ившам. Започнахме да го наблюдаваме. Преди четири седмици ние с Бландфорд забелязахме двама мъже да се промъкват в мрака през страничната врата. Обградихме имението, после разбихме вратата. Заварихме лорд Уолтър заедно с Уолдън и Хюбърт Монаха. Двамата престъпници се правеха на невинни, но в ковчежето на лорд Уолдън намерихме прясно изсечени монети, откраднати от Кралския монетен двор в Тауър. Може би си спомняш обира?

— Да, помня го.

— Както знаеш, сър Хю — горчиво добави кралят, — аз мразя тези разбойнически шайки. Те смущават мира и спокойствието, извършват множество обири, уронват моя авторитет, и което е най-важното, големците в Лондон ги използват, за да разчистват сметки помежду си.

Корбет кимна съчувствено. Той наистина го знаеше, даже твърде добре го знаеше. Кралят изпитваше дълбоко негодувание, дори ненавист, към търговците-принцове на Лондон с техните огромни печалби от търговията с вълна. Те на свой ред яростно се съпротивляваха срещу кралската намеса в Ситито, което приемаха за своя територия. Искаше им се да имат същия статут и власт като самоуправляващите се гилдии във Флоренция и Венеция, на които продаваха своята скъпоценна вълна.

— Уликите срещу Ившам бяха необорими, но той не даде никакво обяснение — продължи Стантън. — Защо той приемаше тези вълчи глави в своята собствена приемна, в този небогоугоден, късен час? Защо в сандъка му имаше прясно изсечени златни монети, задигнати при скорошния обир? Ние бяхме убедени, че за него са виновни Уолдън и Монаха, макар разбира се, да нямахме преки доказателства, че точно те са донесли златото тук. Освен това — вдигна той пръст — тези бандити по-късно заявиха, че ако бъдат обвинени, то и Ившам трябва да бъде изправен пред съда…

— Те се досетиха — прекъсна го Корбет, — че негова светлост сигурно ще бъде готов да потули онази част от случилото се, свързана с Ившам, опасявайки се да не се разрази скандал, но едва ли би пощадил тях. Аз съм сигурен, че щяха да натопят главния съдия.

— Каквото и да са мислили тези престъпници — изръмжа кралят, — с Ившам беше свършено. Той беше станал високомерен и безочлив — като Луцифер. Срещнах го в йерусалимската зала в Уестминстър и го заплаших, че ще го изправя на съд и ще конфискувам имотите му, включително и любимото му имение в Ингахин в Уелските погранични земи. Ившам, заловен с ръце в меда, се правеше на покрусен и съсипан. Предложи да се пенсионира от всичките си постове и да се оттегли като отшелник в абатството „Сион“ на Темза. Аз се съгласих.

— Защо тук? — попита Корбет. — Защо не в някой друг манастир?

— Вероятно поради две причини. — Кралят направи жест с чаша в ръка към вратата. — И двете са свързани с нещо като изкупление. Ившам не беше затворник, а по-скоро принудителен гост. Бе получил строго нареждане да облече расото на послушник и никога да не напуска територията на „Сион“. Както казах, може би е мислил за изкупление. Става дума за брат Кътбърт Тънстол, видяхте го за кратко, брат-мирянин, който отговаря за параклиса на покойниците, намиращ се над килията на Ившам. Преди години той беше свещеник на „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт — тогава, когато Бонифас Ипгрейв потърси убежище там. След изчезването на Ипгрейв, Ившам в своето високомерие, макар че лично той беше държал ключовете на църквата, обвини отец Тънстол. Обвини го пред епископа на Лондон; и не се задоволи с това; затвори Тънстол в дома му на хляб и вода, и нощ и ден изливаше гнева си върху него, докато му поразмина. Но в крайна сметка Тънстол беше съсипан. Той се отказа от църковния си имот и помоли да бъде приет тук като прост брат-мирянин. Според абата, когато Ившам пристигнал в „Сион“, коленичил в краката на Тънстол и го помолил за прошка. Дали я е получил или не, не знам. Абат Сарлоу твърди, че не личало Тънстол да се е трогнал, а Ившам странял от другите, излизал само за да се нахрани и проучвал ръкописите в манастирската библиотека.

— А втората причина?

— А! — Кралят отново посочи към вратата. — В земите на манастира има една отшелническа килия, построена до оградата. Там сега живее Аделиша, както впрочем и през последните двадесет години.

— Аделиша? — попита Ранулф.

— Аделиша Ипгрейв, любимата сестра на Бонифас, някогашния служител на съда. Тя живеела със своя брат в Крипългейт, в енорията на „Сейнт Ботълф“, била и близка приятелка, както разбрах, на отец Тънстол. Когато брат й изчезнал, а съсипаният Тънстол се оттеглил, Аделиша продала цялото си имущество, а епископът и абатът й дали позволение да се оттегли тук, като ancilla Domini — слугиня на Бога.

— Колко близък е бил Кътбърт с Аделиша? — попита Ранулф. — Имам предвид — вдигна рамене той, — някои свещеници си имат любовници, държанки.

— Не знам. — Кралят изглеждаше объркан. — Аделиша публично осъди това, което се бе случило. Тя непрестанно отстояваше невинността на брат си и заяви, че ще прекара живота си в пост и молитва, та дано Бог накрая да въздаде истинско правосъдие. И така до вчера. — Едуард се отблъсна от масата, стана и се протегна, после отиде до прозореца, бутна назад капаците и се загледа в нощта. — Вчера беше време за жътва, тъй като явно миналото не е било погребано достатъчно дълбоко. В Нюгейт хората на Хюбърт Монаха решиха, че разбойниците, водени от Джайлс Уолдън, ще станат свидетели на Короната в замяна на пълно опрощение. Това доведе до бунта. По-късно през същия ден Игнасио Инглийт, секретарят на Ившам, пиел и блудствал в „Утехата на Батшеба“, близо до Куинсхийт — видяхте какво му се случи. В същата тази вечер, може би същият убиец, се е промъкнал по стъпалата към подземието под параклиса на покойниците, тук, в „Сион“. По някакъв начин е успял да мине покрай брат Кътбърт и неговото куче-пазач, Огадон, убедил е Ившам да вдигне резето на вратата си, влязъл е и е прерязал гърлото на някогашния съдия. На тръгване убиецът по някакъв необясним начин е успял да спусне вътрешното резе зад себе си. Истинска мистерия, поради което — кралят се обърна и посочи Корбет — те призовах тук: да я разгадаеш, да откриеш истината…

Бележки

[1] Скъпата почти като злато сол през Средновековието е била съхранявана в изящни солници, често с формата на ветроходен кораб. — Б.пр.

[2] В сложната система на английската средновековна администрация и църква е налице голямо преплитане. Духовните лица от нисш ранг са водили светски живот, не са били обвързани от безбрачие и са участвали в управлението на страната, парламента и в съда, като оставала открита възможността да бъдат ръкоположени във висш ранг, каквото е например епископството. — Б.пр.

[3] Света Схоластика е сестра-близначка на свети Бенедикт, основателка на първия бенедиктински женски манастир и негова игуменка. — Б.пр.

[4] Първата съпруга на Едуард Първи, Елинор Кастилска. Той се оженил за нея, когато бил на 15 години, а тя на 13. Обичал я извънредно много и до края на живота си жалел за нея. — Б.пр.

[5] Висшият курс в средновековните университети, включващ четири науки — музика, астрономия, геометрия и аритметика. — Б.пр.

[6] Съответно три науки — граматика, реторика и логика. — Б.пр.

[7] Обществените бани били място, на което се гледало като на средище на разврата, в даден момент Църквата ги забранява по тази причина, и най-вече заради пренасянето на сифилис. — Б.пр.

[8] След края на Страшния съд според „Откровение“ на Св. Йоан, ще останат живи 144 000 души, всички от 12-те Израилеви колена, по 12 000 от всяко коляно. — Б.пр.

[9] Liber Albus (лат.) или „Бялата Книга“ — така се наричала първата книга по обичайно право в Лондон, създадена от епископ Джон Карпентър. — Б.пр.

[10] Клон на манастир. — Б.пр.

[11] Според средновековната медицина, в тялото на човек има четири течности, които определят здравословното му състояние. — Б.пр.