Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mysterium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Мистериум

Английска, първо издание

Превод: Жана Тотева

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-084-2

История

  1. — Добавяне

12

Caitiff: страхливо, зло същество

— Господарю? Господарю? — долетя отвън гласът на Ранулф, последван от думкане по вратата за покойниците. — Сър Хю!

Корбет бързо отиде до вратата и я отключи. Ранулф нахлу така стремително в църквата, че почти го блъсна. Чансън го следваше по петите.

— Господарю, какво се е случило тук? Влязохме през северната врата. Отвън лежи едно бойно куче, гърлото му е прерязано. — Ранулф погледна към трупа на Грифитс и се завтече към него. — Jesu Miserere[1] — промърмори той. — Сър Хю, какво е станало тук?

Корбет се олюля на краката си и Ранулф го прихвана.

— Хайде — прошепна дрезгаво той. — Чансън, кажи на сър Ралф да стои отвън. Не бива да влиза вътре, все още не.

Той внимателно положи господаря си на земята, облягайки главата му на църковната стена.

На Корбет му трябваше известно време, за да се пребори с надигащия се напън да повърне и да избълва напрежението, което го гнетеше. Накрая се почувства по-добре.

— Освен бойното куче видя ли нещо друго? — попита той.

— Стрела от арбалет във вратата на ризницата.

Корбет му разказа какво се бе случило. Ранулф го слушаше внимателно, приклекнал до него.

— Не биваше да идваш… — каза той, когато Корбет свърши.

— Само не ме кори и не ме поучавай. Грифит отиде при Бога, а аз мисля, че загадката започва да се изяснява. Хайде — изправи се на крака Корбет. — Първо, сър Ралф.

Те отидоха в гробището, където началникът на гарнизона вече беше разположил лагера си под тисовите дървета. Хората му бяха събрали суха папрат и стъкваха огън. Сандуик стана при приближаването на Корбет.

— Сър Ралф, доволен съм, че сте тук. — Корбет стисна ръката на Сандуик и го отведе встрани, а Ранулф и Чансън ги последваха.

Корбет описа накратко какво се бе случило.

— Бойното куче е мъртво — отбеляза Ранулф. — Варта е нанесла ужасни поражения по гърлото и очите му. Собственикът му го е избавил от страданието, с един последен, милостив удар с ножа.

— И кой ли е собственикът му? — каза Корбет и замълча, гледайки как от близкото дърво излетя ято скорци.

— Бонифас може би? Той се е върнал, и се спотайва и дебне. Чувал съм за такива убийци… — Гласът на Ранулф заглъхна. Той беше разтревожен за Корбет, заради бледността му, заради напрежението, личащо в издайническото потръпване на устните и в очите му.

— Можем да преровим всичко наоколо — измърмори Сандуик, — но какъв смисъл ще има от това? Сър Хю, какво искаш от мен? Наредил си да доведа въоръжен отряд…

Корбет вдигна поглед нагоре, към църковната камбанария. Трябваше веднъж завинаги да привърши с това. Искаше му се да се постопли пред разгорелия се огън, но призраците не му даваха мира. Някъде тук, в този църковен двор, лежеше трупът на Бонифас Ипгрейв, добър служител, почтен човек. Неговата плът сигурно отдавна бе изгнила, но душата му, като пламък, петимен за сухо дърво, със сигурност искаше справедливост.

— Сър Хю?

Корбет се усмихна, протегна се и вдигна качулката на Чансън. Служителят на конюшните го погледна изненадано.

— Завържи я по-стегнато — нареди Корбет. — Ранулф, сложи си плаща и покрий и ти главата си с качулката. — Той се обърна към коменданта. — Разпредели хората си. Трябва да ги поставиш в плътна верига около църквата. — Той замълча, тъй като вратата за покойниците се отвори и двама от войниците на Сандуик изнесоха навън тялото на Грифитс, обвито в плаща му.

— Сър Ралф, преди да започнем, изпрати останките на клетия Грифитс в дома за покойници до Кралския параклис в Уестминстър.

— А после какво?

— Раздели на групи войниците. Постави под охрана северната врата, вратата на ризницата, парадната входна врата и вратата за покойниците. Кажи на стражите, че не бива да допускат Чансън да излезе извън „Сейнт Ботълф“.

— Но те не го познават.

Корбет посочи Ранулф.

— Нашите плащове са черни като на бенедиктинци, а на Чансън е яркозелен. Той не трябва да излиза оттук. Разбра ли ме?

Сандуик се ухили, вдигна рамене и тръгна, без да бърза. Познаваше Корбет отдавна. Той може и да беше особняк, но не знаеше жал и пощада в преследването на истината.

— Е, Чансън! — Корбет потупа изненадания коняр по рамото. — Отивай, влизай в църквата. А, сър Ралф! — извика той. Началникът на гарнизона се обърна. — Чансън ще се преструва, че е потърсил убежище в олтара. Никой, освен Ранулф и мен, няма да може да го посещава, разбрано?

Сандуик вдигна ръка.

— Върви в църквата, Чансън — Корбет махна с ръка към вратата за покойниците. — Седни на стъпалата на олтара.

— Мастър, но това място е ужасно, опетнено с кръв.

— Може да си попееш за кураж — каза шеговито Ранулф. — Сър Хю, каква е тази работа?

— Ще ви покажа как е изчезнал Бонифас. Помните ли посетителя на Аделиша, среднощният дебнещ хищник? Той е заявил, че е Бонифас. Когато тя го попитала как е изчезнал от „Сейнт Ботълф“, той отговорил, че просто е минал през вратата. Който и да е бил, странникът е говорел истината, и ние ще го докажем.

Чансън неохотно последва в църквата Корбет, който затвори вратата й, после с помощта на Ранулф обиколи и провери и останалите врати. Малка група от стрелците на Сандуик се бе събрала до все още залостения преден портал, но Корбет, вече напълно възстановен от нападението, със смях ги увери, че ако Чансън все пак избяга, то няма да бъде оттук.

Веднага щом трупът на Грифитс бе преместен с подобаващо внимание и хората на Сандуик заеха позиции, Корбет и Ранулф започнаха да влизат и излизат през различни врати, увити в тежките си плащове, с ниско нахлупени качулки. Сандуик се бе настанил при групата на северната врата и наблюдаваше с интерес. Сивокосият комендант вече се наслаждаваше на историята, която щеше да разкаже на краля следващия път, когато седнеха да си пийнат. При едно от излизанията си Корбет спря, за да огледа трупа на мъртвото псе, което хората на Сандуик бяха проснали върху нечий надгробен камък.

При следващото влизане, по покана на Корбет, Сандуик го последва колкото можеше по-близо до църквата, за да чуе как двамата с Ранулф се опитват да развеселят неутешимия Чансън. После двамата кралски служители се разделиха и отново започнаха да влизат и излизат от църквата и да кръстосват гробището. Накрая Корбет дойде при Сандуик.

— Мастър комендант, затворникът ти избяга!

Сандуик се втурна през вратата за покойниците, сипейки проклятия и ругатни и изненадано се заоглежда.

— Празно е! Сър Хю, къде е твоят служител? Къде е Чансън? — Той се върна обратно, крещейки името на коняря, гласът му ехтеше напразно в мрачната църква.

— Върви — настоя Корбет. — Доведи хората си тук, вътре. Претърсете църквата от врата до врата, преровете всяко ъгълче, надникнете във всяка пукнатина, огледайте навсякъде. Вижте дали ще можете да намерите Чансън.

Объркан и смутен, Сандуик, влезе в църквата и направи това, което му бе казано. Камбаните на другите църкви бяха отмерили много часове, преди да се върне, поклащайки глава.

— Изчезнал е — възкликна той. — Досущ както Бонифас Ипгрейв. Сър Хю, да не се крие тук някъде?

— Ще ти кажа — Корбет свали ръкавиците си, — но не тук. Сър Ралф, нареди на твоя лейтенант да заключи църквата и да заведе хората ви на чаша ейл в Тауър. А ти, приятелю мой — докосна той мустакатото лице на коменданта, — ще дойдеш с мен и моите другари в най-веселата и хубава кръчма, която можем да намерим околовръст.

Малко по-късно, когато вече се бяха настанили в едно уединено ъгълче в общата зала в „Златния магарешки бодил“, Корбет привърши с последните вкусни късчета от превъзходното еленско месо в чинията си. Той почисти роговата си лъжица, пъхна я обратно в кесията на пояса си, взе чашата си с ейл и се облегна назад. Кръчмата беше малка, чиста и ухаеше приятно — в рязък контраст с ледената, призрачна църква и гробището. Той изчака спътниците си, не по-малко изгладнели от него, също да довършат блюдата си, после вдигна чашата си за наздравица. Сандуик не спираше да клати глава и да се взира в Чансън, не вярвайки на очите си. Той преливаше от въпроси за това как конярят бе успял да се изпари от „Сейнт Ботълф“. Чансън ги чакаше тук, в кръчмата, приседнал на столче до момчето, въртящо големия шиш и го съветваше по-често да полива свинското с мазнината, смесена с подправки, от които из цялата кръчма се носеше този прекрасен, апетитен аромат, изпълващ устата със слюнки.

— Сър Ралф, ще ти кажа след малко — започна Корбет, — но първо, искам да се върнем двадесет години назад. — Всички слушаха внимателно, с чаши в ръце. Корбет затвори очи, после ги отвори и се усмихна. — Мистериум не е бил Бонифас Ипгрейв; Бил е Уолтър Ившам.

— Невъзможно! — възкликна Сандуик. — Уолтър Ившам може и да беше негодяй, но чак пък професионален убиец… Той беше този, който…

— Да, сър Ралф, той беше този, който залови Бонифас Ипгрейв. Той нареди да го откарат в ареста, но му позволи да се изплъзне и да намери убежище в „Сейнт Ботълф“. Нека обясня. Сър Ралф, ти си воювал в Уелс и Шотландия. Войниците убиват, защото трябва да го правят, защото се страхуват или за да се защитят. Понякога, замаяни от пиянство или от желание да проливат кръв, те могат да извършат ужасяващи престъпления, но като цяло, в същината си, повечето хора не искат да убиват просто ей така, заради самото убийство. Но докато служех в кралските войски аз — и съм сигурен, че същото важи и за теб, сър Ралф, — попадах на хора, които обичаха миризмата на кръвта. За тях убийството е като летенето за птицата. Те го харесват. Те му се наслаждават. Спомням си един сержант, който истински обичаше да беси уелските пленници, хванати в битка. Той ги риташе от скелето, наслаждаваше се на всяка конвулсия, боричкане, ритане, и наблюдаваше как животът изгасва в очите им. Никой не беше в безопасност от него — жени, деца, дори и собствените му хора, ако откажеха да изпълняват заповедите му. Убеден съм, че Ившам е бил от тази порода. Имам приятел, лекар — Корбет отпи от чашата си, — в „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд. Една вечер, докато споделяхме кана ейл с него, той заговори за подобни хора, които сякаш имали по две души, две противоречиви личности, намиращи се в постоянен конфликт помежду си. Като стария римски бог Янус[2], те гледат едновременно в две посоки. Такива хора могат да бъдат очарователни, интелигентни, вежливи, но промениш ли обстоятелства, те стават гневни, отмъстителни, склонни към насилие и дори към убийство.

Убеден съм, че Ившам е бил един от тях — две души в едно тяло. Добросъвестен, почтен съдия, предан служител, но отдолу, под повърхността — убиец, душегубец, създание, което се наслаждава на разрухата. Душата му е изпитвала наслада единствено от това да вижда как светът гори. И със сигурност е правил всичко по силите си, за да го подпали.

Корбет спря за миг и си пое дълбоко дъх.

— Ившам е роден в уелските тресавища, в имението Ингахин. Служил е в кралските войски в Уелс и вероятно именно там се е изострил апетитът му за кръв. Идва в Лондон. Той е кралски човек, има право да носи оръжие, и скоро успява да си подсигури назначение в съда в Уестминстър. Бил е самотник, но амбициозен самотник, жаден за власт. Привлечен е както от закона, така и от неговата противоположност — разрухата, която се опитва да овладее. Освен това не е обичал да чака. Подозирам, че още от самото начало се е замесил с подземния свят, с преследваните от закона, престъпниците. Било е толкова лесно. Наскоро се разходих от двореца до абатството, минах през Убежището, където намират подслон хората, които са готови да направят всичко за някаква услуга или за един сребърник. Ившам е разбрал това и се е възползвал от него. Сигурен съм също така, че в онези ранни дни той е срещнал двете изчадия на сатаната, които Ранулф би предпочел да опише като „двете бузи на един и същи задник“ — Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха. Те тъкмо са започвали кариерата си на престъпници. Между тези двамината и кралския служител се зародило приятелство, а не след дълго и нещо повече.

— А тези три имена — попита Ранулф, — Басетлоу, Фърнивал и Рискейлс?

— Нямам доказателство, но подозирам, че Ившам ги е убил. Коронерът е записал, че те са умрели от естествена смърт. И тримата са били ергени, стари мъже; кой би се заинтересувал от тях? Ившам обаче се е интересувал. Той е виждал в тях пречка за своето повишение, затова и тримата са отпътували в мрака. Ившам се е движел в дворцовите среди, където е срещнал своята скъпа Кларис, но вече е бил женен за Ема. Разбира се, подходящият брак може много да помогне на човек в желанието му да се издигне по хлъзгавата стълба на повишението. Ившам е имал дете от лейди Ема, но вече е намирал първия си брак за много тягостен. Като изгряваща звезда в двора и в съда, той искал ново начало. Лейди Ема и компаньонката й Беатрис били излезли навън и отивали да свършат едно добро дело в приюта за бедни, когато били нападнати.

— От Уолдън или Хюбърт?

— Подозирам, че да. Нямам доказателства, все още не. Лейди Ема умира при това свирепо нападение. Флешнър, коронер в Крипългейт по това време, бързо приключва случая в четири реда. Подозирам, че както самият той, така и разследването му са били контролирани, или по-скоро възпрепятствани от Ившам. Смъртта на Ема, печална наистина, е определена като поредното ужасно улично нападение. Насочва ли се пръстът на подозрението към мистериозната Беатрис, която просто изчезнала? Не знам — все още не знам. Уолтър Ившам се държал като опечален съпруг, протягал ръце към небето, плачел и ридаел, молел краля за справедливост. Тайничко обаче той ликувал. Сега вече бил самотен вдовец, свободен да се впусне в лов за по-богата зестра. Но по-важното е — Корбет постави чашата си на масата, — че е бил създаден нечестивият съюз между Ившам, Уолдън и Хюбърт Монаха. Те вече били здраво свързани от престъплението. Но освен това Ившам наистина е бил много способен, образован и талантлив. Бързо привлякъл вниманието на стария Бърнел, лорд-канцлера, но това не му било достатъчно; той искал повече. Разбирате ли, той не е убивал просто за печалба. Убивал е, защото това му е харесвало. Не мога да проумея кроежите на тази тъмна душа, но той е искал да се подиграе както с кралската власт, така и с господаря, на който е служил, и ето така се е появил Мистериум.

Факт е, че Лондон е гърне, врящо от интриги, убийствени злодеяния и смутове. Яростно съперничество разделя гилдиите, търговците, градските съветници. Големците от Гилдхол не са над тези неща и съвсем не се свенят да използват разбойници като Уолдън и Хюбърт Монаха, за да уреждат те с меч и нож конфликтите им в Чийпсайд или където и да било другаде. Ако обаче даден търговец наеме някой въоръжен бандит и наемникът бъде заловен, той ще си признае всичко. Ившам е бил хитър и проницателен. Той си набелязвал определен търговец и му изпращал кратко, сбито съобщение: „Твоят враг е и мой враг. «Сейнт Пол», VI, 2“ или нещо подобно. Разбира се, заинтересованият търговец или градски съветник щял да се заинтригува. Можело да отнеме известно време, за да проумее указанието за „Сейнт Пол“, но в крайна сметка, кой не знае за голямото дървено табло? Може би после Ившам е изпращал ново съобщение с по-подробно разяснение за това какво точно предлага: премахване на съперник, на съпруга, на някой, който застрашава клиентелата му. Да кажем, че въпросният заинтересован търговец се съгласява…

— Но господарю, някои от тези търговци са могли да отидат при Бърнел или дори при краля.

— Може би да, но се съмнявам, че биха го направили. Никой не иска да бъде свързан с убийство, не и открито. Никой не би признал, че неговото съперничество с някого или неприязънта му към друга личност са придобили характера на убийствена ненавист. Ившам може да е бил греховен и зъл, но е бил проницателен наблюдател що се отнася до човешките слабости. Той е проучвал внимателно клиента си. Някой като търговеца Чантойс, изпълнен с обида от факта, че е рогоносец. Съсипан от този позор, той ще отиде в „Сейнт Пол“ и ще постави листче с името на своя враг в указаното квадратче. После ще чака Ившам да убие — или да нареди да убият — избраната жертва.

— Мислите ли — намеси се Сандуик, смаян от разкритията на Корбет, — че онези двамата мерзавци, Уолдън и Хюбърт Монаха, са участвали в тези убийства?

— Те със сигурност са били замесени в убийството на лейди Ема, убеден съм в това. Мишока заяви, че Ившам и двамата разбойнически главатари са били приятели и съюзници от много отдавна.

— А Инглийт? — попит Ранулф.

— Вярната сянка на Ившам? Разбира се, щом веднъж убийството е извършено, всеки, който е бил въвлечен в него, вече е съучастник и също може да отиде на ешафода. Съучастничеството подсигурява мълчание, а мълчанието се приема като съгласие.

— А бележката? — попита Ранулф. — Mysterium Rei — Мистерията на случая?

— О, това е бил Ившам. Искал е да се поперчи. Не е можел да се въздържи да не изтъкне колко е умен, колко е ловък. Ранулф, колко убийци сме заловили заради това, че са се поддавали на един и същи грях — високомерието на Луцифер? Те тържествуват и се перчат с това, което са направили, защото се виждат почти като богове, способни да се разпореждат с живота и смъртта по своя приумица. — Корбет замълча и скръсти ръце. — Не бива да забравяме, че Ившам е обичал разкоша: изискан дом, скъпи гоблени от Брюж, дъбови мебели, изящно изработени от най-добрите майстори. Имал е слабост към гуляите, към хубавата храна и отбраните вина, към разкошните одежди. Нещо повече, той е използвал печалбата от убийствата, за да си проправя пътя по коридорите на властта, все по-напред, към самото сърце на съда, двора и Гилдхол. Просто помислете — и аз съм сигурен, че е станало точно така — колко много пиршества е трябвало да дава, колко празненства да организира; ами скъпите подаръци за този или онзи епископ или за един или друг лорд, ами даровете за градските първенци, и дори за нашия благороден крал! Много са били нещата, които е можел да спечели, а същевременно е било почти невероятно да загуби. В крайна сметка, кой би заподозрял такъв почтен, добросъвестен, верен и опитен служител? Наистина, някой като Инглийт, Уолдън или Хюбърт Монаха би могъл да се изкуси да стане доносник и да се домогва до награда, или дори да изнудва Ившам, но това би било крайно опасно.

— Те всички са били членове на една и съща глутница, нали така? — обади се Чансън. — Като подивели кучета, които бродят по улиците.

— Точно така, Чансън. Най-вероятно те са се страхували от Ившам. А са били и негови съучастници. Какво биха спечелили чрез предателство? Ако Ившам паднел, те са щели да го последват. Аз съм сигурен, че той ги е възнаграждавал щедро за помощта им в осъществяването на убийствените му планове. И така, в града се появява Мистериум — ловък наемен убиец. Можете просто да си представите, колко много се е възхищавал Ившам на самия себе си, колко се е наслаждавал на възможността да води таен двойствен живот. Скромният съдебен служител, дошъл от уелските тресавища — водещо светило в Уестминстър. Разбира се, той сигурно е знаел, че рано или късно Короната ще се намеси. Бърнел е искал да види наемния убиец заловен. Едва тогава Ившам е решил, че Мистериум е изпълнил целите си и е време да изчезне.

Бърнел провел внимателно проучване сред съдебните служители, търсейки някой, който да може да проследи Мистериум и да го хване. Бонифас Ипгрейв се посветил на тази задача. Не съм много сигурен защо — Корбет отпусна ръце и тежко въздъхна. — И за това все още нямам доказателства. В школите на Оксфорд биха отхвърлили моите хипотези като обикновени разсъждения. Някак си — и аз самият все още не мога да си обясня как, — Ипгрейв е стигнал до заключението, че Мистериум е съдебен служител. Той направил списък на заподозрените, хора като Стантън и Бландфорд, амбициозни млади служители, но освен това започнал много внимателно да се вглежда и в Уолтър Ившам. Водел си свои лични записки, част от които без съмнение са били унищожени, но нещо все пак е останало. На единия списък са имената на негови колеги, а на другия вероятните жертви на Уолтър Ившам: Ема, Басетлоу, Фърнивал, Рискейлс. Той започнал внимателно да наблюдава Ившам, който в никакъв случай не бил глупак, и е усетил опасността. Трябвало да се разправи с Бонифас Ипгрейв. В съда вече се носели слухове, че Мистериум може би е служител в Уестминстър. Кой ги е пуснал? Бонифас, Ившам? Всъщност не знам, но Ившам възнамерявал да запуши устата на Бонифас веднъж завинаги и в същото време да доведе случая с Мистериум до удовлетворителен край.

— Ившам е искал точно това, нали? — намеси се Ранулф. — Колко забавно би било, колко хитро и коварно — да се отърве от опасния съперник, да сложи край на кариерата на Мистериум и после да бъде възхваляван като човека с най-големите заслуги за залавянето му.

— Така е, Ранулф, и е било толкова лесно да се осъществи. Уолтър Ившам изпраща съобщение на търговеца Чантойс. Убива съпругата му, после залага капана и поставя примамката в него. Той нарежда на Чантойс да отнесе парите в „Либер Албус“ и в същото време наема писар, който да напише бележка до Бонифас Ипгрейв, нещо в смисъл, че присъствието му в определено време в същата кръчма ще бъде от голяма полза за него и за краля. Бонифас захапва стръвта; той може да си е мислил, че ще получи някакво важно сведение за Мистериум. — Корбет замълча, за да отпие от чашата си.

— Всички ние знаем какво се е случило след това. Търговецът и Ипгрейв са арестувани и подкарани през реката към Лондон. Ипгрейв може и да е подозирал Ившам, но Ившам е изиграл много хитър ход. Вдовицата на Чантойс ме уведоми колко изненадан е изглеждал Бонифас, и спомена за някакъв поверителен разговор между Ившам и неговата жертва. Убеден съм — Ившам е подшушнал на Ипгрейв, че вярва в невинността му и че ще му подсигури възможност да избяга. Пак той му е наредил да потърси убежище в „Сейнт Ботълф“, докато проблемът се изясни и загадката се разреши.

— Би ли повярвал Бонифас в това?

— Защо не? Ако е бил откаран в Нюгейт, каква възможност би могъл да получи, за да докаже невинността си? Би ли оцелял изобщо в това пълно с болести място? Но ако се скриел в „Сейнт Ботълф“, неговата енорийска църква, близо до сестра си, все би могло да се направи нещо. Аз съм сигурен, че Ившам му е предложил варианти за избор. Ако Бонифас не приемел да избяга, би могло да му се случи нещо друго. И така, Ипгрейв избягал в „Сейнт Ботълф“ и получил убежище. Ившам се е държал като самата оскърбена добродетел, честен кралски служител, вбесен заради избягалия си затворник. Той наредил да обградят църквата и всяка врата, и всеки прозорец да се охраняват най-строго. Никой, дори и Аделиша, не е бил допуснат да види Бонифас; само свещеникът, който носел на беглеца в убежището храна и се грижел за основните му нужди.

— А пръстенът, който Аделиша е донесла? — попита Ранулф.

— Да, пръстенът. Не мога да отговоря на това, все още не. Виждате ли — каза той, взе чашата си и отпи дълбока глътка.

— Ившам и Инглийт са били решили, че Ипгрейв няма да напусне тази църква жив. Може би, в началото, когато е избягал, Бонифас е бил в паника, страхувал се е. Но вътре в олтара вече е имал време да мисли. Само Бог знае какво се е случило в тази църква, какви поверителни разговори са се провели. Бонифас определено е осъзнал наближаващата опасност.

— Не е ли могъл да се обърне към отец Кътбърт? — попита Ранулф.

— Какво би могъл да каже? Какво доказателство да представи? Всяко обвинение срещу Ившам е щяло да го постави в позицията на виновник, който се опитва да прехвърли вината другиму. Това, което Бонифас направил, било да отвори Евангелието и да напише онази гатанка. Спомнете си какво е надраскал: „Аз стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла.“ Навремето нито Аделиша, нито Кътбърт са разбрали какво означава това. Но когато прерових документите на Бонифас, се натъкнах на късче пергамент, с буквите: ABC DEF GHI, изписани в квадрат. Това е един от онези ребуси, които кралските служители и учените писари много обичат. Е, отново нямам доказателства, но Бонифас заявява, че стои в центъра, където е буквата E. Дали намеква, че Ившам е Мистериум? Той подсилва това с думите: „соча към четирите ъгъла“, където са буквите A, C, G и I. Така както е казано, това няма особен смисъл, но четирите букви присъстват в думата Ингахин[3], имението на Ившам, родното му място, с което толкова много се е гордеел. Аз съм Корбет от Лейтън, имаме Аделиша от Крипългейт, Сандуик от Тауър и разбира се, Ившам от Ингахин. Бонифас е оставил нещо от рода на предупреждение за този, който намери посланието му. Трябва да не забравяте, че той е бил уплашен и се е опасявал от нещо.

— И какво се е случило по-нататък?

Корбет вдигна ръка.

— Отново имаме налице само предположение. Бонифас сигурно е бил истински отчаян. Доказателствата срещу него можело да се окажат наистина изобличаващи. — Корбет подчертаваше всяка своя мисъл с пръстите си, сякаш изброяваше поредни точки. — Той не е бил в състояние да даде някакво приемливо обяснение за присъствието си заедно с Чантойс в „Либер Албус“. А и вече е бил избягал и поискал убежище. Рано или късно е трябвало да напусне укритието на Светата Майка Църквата и да се изправи в лице с ужасния риск да бъде заловен или убит. Подозирам, че отново му е била предложена възможност да избяга. Имало е риск, но такъв, какъвто, предполагам, всички вие бихте поели. Той направил всичко, което можело да се направи, като записал подозренията си на страницата от Евангелието.

— Но след като Бонифас е имал подозрения спрямо Ившам — настоя Ранулф, — защо би му се доверил?

— Може би Ившам го е уверил, че е необходимо единствено Бонифас да избяга, да изчезне. Или пък — замисли се Корбет, — дали Ившам не е използвал Инглийт? Във всеки случай, Ившам — или може би Инглийт, — е представил на Бонифас план за бягство през нощта. Сега си го представете. Пада мрак. Инглийт влиза в църквата, носейки със себе си плаща на Ившам, и изсипва пред Бонифас куп лъжи за това, че иска да му помогне. Решението е толкова просто. Ще излязат през друга врата, не от тази, през която Инглийт е влязъл. Да кажем, че Инглийт е влязъл през северната врата. Той взима Ипгрейв, дава му плаща на Ившам, и те напускат през вратата за покойниците. Кой ще забележи? Тъмно е. Всички пазачи ще видят, че Инглийт, и някой, когото ще вземат за Ившам, с плащ и нахлупена качулка, напускат църквата. Защо да ги спират и проверяват? Мастър Ившам бездруго е бил достатъчно изнервен и гневлив около задържането на Бонифас, а и последното нещо, което пазачите са очаквали, е било, че същите хора, които са организирали залавянето и после така плътно са оградили църквата, ще помогнат на своя затворник да избяга. Със сигурност вашите стражи трудно биха предвидили подобна двойна игра, така ли е, мастър комендант?

— Вярно, вярно — съгласи се Сандуик, — както тази сутрин, просто трябваше да гледаме за беглец в зелено наметало, който се опитва да се измъкне. Но двама мъже, загърнати плътно, с нахлупени качулки, напускащи в тъмна доба, естествено, ще минат незабелязани. Още повече, че пазачите са свикнали да виждат Инглийт и Ившам заедно, както ние — теб и мастър Ранулф. Не сме и сънували, че може да се разиграе подобна двойна игра. — Началникът на гарнизона поклати глава. — Толкова просто — промърмори той, — толкова, толкова просто, и все пак, толкова хитро. — Той разклати чашата си с ейл и тихичко подсвирна. — Разбира се — добави с крива усмивка, — пазачите са били уморени и са се поизтегнали край огъня. Било е вече тъмно. Вратата се отваря, отключена от Инглийт и двамата мъже излизат навън. Инглийт уверява пазачите, че всичко е наред и двете фигури отпрашват в нощта. — Сандуик щракна с пръсти. — Всичко свършва за няколко мига, не повече, отколкото да измърмориш „Аве Мария“. — Той насочи показалец към Корбет. — Ти направи същото с Чансън тази сутрин, не е ли така? Всички гледахме за човек, облечен в зелен плащ.

— Разбира се — съгласи се Корбет. — Ранулф влезе в „Сейнт Ботълф“. Даде черен плащ на Чансън, за да скрие своя собствен. Чансън и аз излязохме през една врата, а Ранулф през друга. Кой би забелязал? Кой наистина ще се замисли, че Ранулф вече не носи плащ? Пазачите го познават като мой помощник, кой би го спрял? Подобен сюжет ще е бил още по-лесен за изпълнение в тъмна нощ, с плътно загърнати плащове и качулки, скриващи лицата и главите. — Той направи пауза. — Знам, че Бонифас сигурно е бил недоверчив, но е нямал друга възможност да се измъкне. И защо да не сграбчи възможността да избяга? Всъщност не разбирам как точно се е случило. Може би Инглийт е представил себе си като ангел на светлината. Нашият Чансън напусна заради топлата кръчма, но Бонифас е вървял с бързи крачки към своята смърт. Можете да си представите как Инглийт и Бонифас минават тихо и бързо през онова гробище. Наемният убиец, най-вероятно Уолдън или Хюбърт, изскача от земята, святкат ножове. Всичко е свършило толкова бързо! Гробището на „Сейнт Ботълф“ е обширно място. Бонифас е съборен на земята от удар по главата, в гръб, после гърлото му е прерязано. Не забравяйте, че е лято. Кътбърт ни каза, че копаели гробове предварително, преди земята да се спече от слънцето и да стане прекалено твърда. Трупът на Бонифас е хвърлен в един от тях, после е засипан с пръст. Един труп сред многото. Кой би могъл дори да си го помисли? Някъде там, в гробището, останките на клетия Бонифас вече са се превърнали в прах. Пресветата Дева ми е свидетел, че дори не знам как да започна издирването им.

— И все пак, ако Ившам все още беше жив — заяви Сандуик, — това, което твърдиш, не би било достатъчно, за да бъде изправен пред кралския съд и да бъде обвинен.

— Вярно — призна Корбет, — всичко е догадка, само предположение, но това е единственото логично заключение, до което мога да достигна. Ившам, разбира се, беше грешник до мозъка на костите си, убиец в самото си сърце. Той никога не се е променял. След изчезването на Ипгрейв е изчакал пушилката да се уталожи. В края на краищата, вече е бил много богат. Спечелил е и личното внимание на краля и е бил повишен. Пред него се е простирало голямо бъдеще. Естествено, Мистериум не е можел да се завърне, но Ившам е можел, като куче при бълвоча си. Той е бил в плен на греха. Харесвало му да живее като благороден, достоен съдия в светлината на деня и като крадец, престъпник и мошеник, щом падне мракът.

— Но ако си прав — намеси се Ранулф, — и Бонифас Ипгрейв е бил убит в „Сейнт Ботълф“, тогава кой е посетил сестра му? Какъв е този пръстен, който е извадил? Как ще обясниш това, сър Хю? Как ще обясниш убийствата на съпругата на Ившам, Кларис, на Ричард Финк, Уолдън, Хюбърт Монаха и коронера Флешнър?

— Не знам — въздъхна Корбет, — още не знам. Уолдън и Хюбърт са убити вероятно заради това, че са забъркани в убийството на лейди Ема, същото се отнася и за Флешнър. Той е бил коронер по времето, в което тя е била убита. — Той хапеше устната си. — Всичко, което мога да кажа, е че убиецът изглежда е абсолютно решен да изтреби до крак цялата пасмина на Ившам, след като е започнал с него самия. Убеден съм, че всички — Инглийт, Уолдън, Монаха и Флешнър, до един са били оплетени в паяжината от злодеяния на Ившам. Все още не мога да разбера защо Кларис и Ричард Финк са били така зверски убити, а главите им — оставени в кръщелния купел на „Сейнт Ботълф“. — Той въздъхна. — Не мисля, че някога ще намеря категорични, твърди доказателства. Ще трябва да подмамим този убиец в капана по друг начин. Слушайте сега — каза той и се обърна към Чансън. — Ти трябва да занесеш призовки, подписани от Ранулф и подпечатани със Зеления печат, на брат Кътбърт, Аделиша и отец Джон в абатството „Сион“. Те трябва да се явят рано утре заран, в църквата „Сейнт Ботълф“. След като свършиш с това, ще занесеш такива призовки и на Стантън и Бландфорд. Те също трябва да дойдат тук. Сър Ралф — посочи той началника на гарнизона, — в ранните часове ти ще посетиш писаря с прозвище Калугерицата. Трябва да вземеш и него, и майка му, от дома им на Майтър Стрийт и да ги доведеш в „Сейнт Ботълф“ под строга охрана. Ранулф, щом изготвиш и подпишеш призовките, искам тази църква да бъде изчистена, да се постави съдийска заседателна маса и столове, скамейки, столчета и мангали на колелца. Вкарай малко топлина в това запуснато, мрачно място, защото утре ще организирам тук съд.

— В „Сейнт Ботълф“? — възкликна Ранулф.

— Защо не? — заяви Корбет. — Не е ли обичайно съдиите да заседават там, където в действителност е било извършено престъплението? Защо да ходим в Уестминстър? И така — той махна на момчето при бъчвата с ейл, — идването ви ме спаси тази сутрин. Съжалявам само, че аз не можах да спася клетия Грифитс. И така, преди да се разделим, още по една чаша с ейл, за да стоплим стомасите си и да развеселим сърцата си. Господа — вдигна той почти празната си чаша — за утрешния лов…

По-късно Корбет полегна на леглото в стаята, която си бе наел в „Златния магарешки бодил“. Стаята беше удобна, затопляна от кухнята и умивалнята отдолу, и макар и тясна, чистичка и спретната. Беше свалил ботушите си, портупея и плаща си, и сега се протягаше, взирайки се в пъстрия балдахин. Все още беше объркан и озадачен.

— Част от тази мистерия — промърмори си той, — да, част от нея, е разбираема, но останалото… — Все още бе изправен пред спорния въпрос, който не бе огласил пред другарите си, когато се бяха срещнали долу. Който и да беше извършил ужасните убийства, знаеше всичко за онова, което се бе случило преди двадесет години. Корбет бе сигурен в това, но кой би могъл да е този човек? Той имаше подозрения, но не и доказателства; това трябваше да изчака до утре.

Бележки

[1] Исусе, помилуй! (лат.) — Б.пр.

[2] Бог Янус има две лица, едното гледа напред, другото — назад. — Б.пр.

[3] На английски имената Ившам и Ингахин се изписват съответно по следния начин: Evesham, Ingachin. — Б.пр.